Жега

6.

Ники пристъпи в бара на покрива на „Сохо хаус“ и се зачуди какво си е мислила приятелката й, когато е запазила външна маса за коктейли по време на топлинна вълна. В седмична вечер през лятото още бе твърде светло, за да е хладно, и твърде рано, за да е интересно, особено в тази част на 9-о авеню. В твърде тежкарския район, в който се намираше заведението, седем и половина си бе направо изгрев-слънце.

Лорън Пери, която очевидно не я бе грижа за нищо от това, я забеляза от масата с изглед към улицата, точно в края на навеса и в началото на басейна.

— Твърде горещо място ли съм избрала? — попита тя, когато Ники пристигна.

— Не, добре си е. — Когато се прегърнаха, тя добави:

— Кой не би постоял да стопи няколко кила на въздух?

— Извинявай. Аз прекарвам деня си в моргата. Възползвам се от топлината, винаги когато мога.

Поръчаха коктейли. Ники си избра Кампари и сода, обзета от желание за нещо сухо, газирано и най-вече студено. Лорън пи обичайното — Блъди Мери. Когато питието пристигна, Ники отбеляза колко е иронично тъкмо то да е любимото на съдебен патолог.

— Лорън, защо не поразнообразиш? Това не е неделен закускообед. Вземи си някое сакетини или „Секс на плажа“.

— Хей, като си заприказвала за иронични питиета, ето ти едно. В моята работа, сексът на плажа обикновено води до труп на кея.

— За живота — каза Ники и двете се засмяха.

Срещите с Лорън веднъж седмично след работа не бяха просто за отмора и коктейли. Двете жени се бяха сближили още след първата аутопсия на Лорън, когато преди три години тя започна работа в моргата — ала седмичният им ритуал всъщност се подхранваше от професионалната им връзка. Въпреки културните различия — Лорън идваше от общинските съборетини в Сейнт Луис, а Ники бе отраснала сред манхатънската средна класа, — те имаха и друга връзка, като жени-професионалисти в една традиционно мъжка сфера. Ники, разбира се, отиваше да обърне по едно в полицейския бар на гърба на участъка, но никога не й бе особено присъщо да е „едно от момчетата“, както не си падаше и по гоблени и по книжни клубове. Двете с Лорън държаха на другарството си и на усещането за сигурност, което си бяха изградили една на друга — да имат време и място да споделят работните си проблеми, основно бюрократичните глупости, като и да се отпуснат без някакви недодяланици да ги зяпат в някой бар или двете да плетат пуловери и да си мрънкат една на друга. Ники попита:

— Нещо против малко професионални приказки?

— Сестро, освен че цял ден мръзнах, онези, с които вися на работа, не говорят много, тъй че темата няма значение.

Хийт искаше да говори за Матю Стар. Каза на Лорън, че вече разбира как жертвата е получила охлузванията по торса. Преразказа и най-важното от срещите с Майрик и Поченко и завърши, че без съмнение букмейкърът е накарал бияча си да насърчи Стар да си пренареди приоритетите, що се отнася до комарджийските му дългове. Добави, че знае от опит как благодарение на адвокати и мълчание при разпитите няма да могат да скалъпят никакво дело. Искаше да знае дали Лорън си спомня други белези, които биха могли да са отделни от работата на руснака по тялото на Стар.

Лорън Пери бе цяло чудо. Помнеше всяка аутопсия, както Тайгър Уудс вероятно помнеше всеки свой удар от всеки турнир — и тези на съперниците си. Лорън се сети само за два релевантни показателя. Първо, чифт своеобразни по форма контузии, точно съвпадащи с полираните дръжки на френските прозорци на балкона — навярно когато е бил изблъскано голяма сила навън. Хийт си спомни обхода на Роуч и прашинките, посипали се на балкона, където дръжките са се ударили в стената. Второ, Стар имаше белези от сграбчване над лакътя. Лорън показа къде точно е видяла отпечатъци от палци под всяка мишница.

— Ако трябва да гадая, не е имало много съпротива. Който го е сторил, е вдигнал жертвата, блъснал го е през вратите и го е хвърлил на улицата. Разгледах внимателно краката и глезените, сигурна съм, че г-н Стар дори не е докоснал перилата, когато се е прекатурил.

— Никакви други охлузвания, порязвания, рани от самозащита, белези?

Лорън поклати глава.

— Всъщност, имаше една особеност.

— Казвай, момиче. Заедно с несъвпаденията, особеностите са най-добрите приятели на детектива.

— Описвах онези синини от ударите, онези с вероятния белег от пръстен. Имаше една, която съвпадаше напълно с останалите, но нямаше пръстен.

— Може да го е свалил.

— Насред побой?

Ники всмукна през сламката, а газираното я ощипа по езика, докато тя зяпаше през плексигласовата преграда до себе си към улицата седем етажа по-надолу. Не знаеше какво значи информацията на Лорън, но извади тефтера си и записа: „Един удар, без пръстен“.

Поръчаха аранчини и чиния маслини и докато те пристигнат, вече бяха преминали на други теми: Лорън щеше да преподава в Кълъмбия през есента; избрали дакела й Лола за реклама на кучешка храна, когато миналия уикенд я завела на изложба за домашни любимци; Ники имала отпуска в края на август и мислела за Исландия, искала ли Лорън да дойде.

— Звучи студено — каза тя. Но й каза, че ще си помисли.

Мобилният на Ники завибрира и тя погледна кой се обажда.

— Какво става, детектив? — попита Лорън. — На адрес ли ще ходиш? Ще се спуснеш с въже по стената на някоя сграда и ще влетиш да се саморазправиш с гадовете?

Ники каза само „Руук“ и показа дисплея на Лорън.

— Обади се. Няма проблем.

— Руук е — повтори Ники, сякаш нямаше какво повече да обяснява. Ники остави да се включи гласовата поща.

— Прати ми го на мен — рече Лорън, докато разбъркваше блъди мерито си. — И по-лоши от него би могла да нацелиш. Този мъж става за оправяне.

— Естествено, само това ми трябва. Не стига, че се мъкне подире ми, ами и това. — Когато пусна гласовата си поща, изхъмка. — Казва, че се е натъкнал на нещо голямо за случая и иска да го видя… — Вдигна длан, за да спре въпросите на Лорън, докато изслуша останалото, и после затвори.

— Какво става?

— Не каза. Не можел да говори сега, но да съм отидела веднага у тях. Остави си адреса.

— Трябва да отидеш — каза Лорън.

— Почти ме е страх. Познавайки го, предполагам, че е направил граждански арести на всички познати на Матю Стар.

Когато промишленият асансьор я качи до халето, където живееше Руук, той я чакаше от другата страна на вратите решетки.

— Хийт. Дойде.

— Каза, че имаш да ми покажеш нещо.

— Имам — рече той, закрачи към халето см и се скри зад един ъгъл. — Насам.

Последва го в кухнята. В другия и край, в Голямата стая, както я наричаха дизайнерските предавания — в нея се сливаха хола и трапезарията, — имаше маса за покер, истинска, покрита със зелено сукно, а край нея… покер-играчи. Тя се спря.

— Руук, нищо нямаш за показване, нали?

— Брей, да не би си полицейски детектив? — Той сви рамене и се усмихна лукаво. — Ако просто те бях поканил да играем покер, щеше ли да дойдеш?

Ники се изкуши просто да се обърне и да си тръгне, но тогава играчите се изправиха да я посрещнати и нямаше избор.

Докато Руук я водеше през стаята, каза:

— Ако наистина, ама наистина искаш да оправдаеш присъствието си пред себе си, ела да благодариш на човека, който ти осигури заповедта за Гилфорд. Г-н съдия, това е детектив Ники Хийт от нюйоркската полиция.

Зад купчините чипове, вместо зад скамейката си, облечен в жълто поло, съдия Симпсън изглеждаше малко по-различен от обикновено.

— Печеля — каза той, докато се ръкуваха. Там бяха още телевизионна водеща, на която Ники и цяла останала Америка се възхищаваше, и съпругът й режисьор. Водещата се зарадва, че вижда полицай и сподели, че са я ограбили.

— Да, ограби я съдия — допълни съпругът й.

Руук разположи Ники на празния стол между себе си и водещата и преди Ники да се осъзнае, носител на Оскар й раздаваше ръка.

Залозите не бяха високи, откри тя с облекчение, което премина в тревога, че са снишили мизата заради нея. Ясно беше обаче, че повече се забавляват, отколкото си харчат парите, въпреки че победата явно още имаше значение, особено за съдията. Като го гледаше в ежедневно облекло, с лъснало под светлината кубе, и маниакалния му стил на игра, Ники не можа да се отърси от сравнението с един друг Симпсън. Би си дала всичките чипове да го чуе да каже „Дъъ!“31

След третото раздаване, светлините отслабнаха и пак се усилиха.

— Започна се — рече Ники. — Кметът каза, че ще се случва периодично.

— Колко дни станаха с тази топлинна вълна? — попита режисьорът.

— Днес е четвъртият — каза жена му. — Интервюирах един метеоролог и ми кача, че се брои, само ако има поне три дни над трийсет и два градуса.

В кухнята се появи жена и добави:

— А ако жегата продължи над четири дни, посъветвайте се незабавно с лекаря си.

Всички в стаята се разсмяха, а жената пристъпи иззад един барплота, поклони се ниско и театрално и дори описа елегантен полукръг с ръка.

Руук й бе споменал за майка си. Хийт, разбира се, вече знаеше коя е Маргарет. Не печелиш награди Тони и не те снимат във Венити феър толкова често, без да привлечеш внимание. Вече минала шестдесетте, на сцената Маргарет бе започнала от роля на „невинната девойка“, докато стигне до „мъдрата майка“ (макар че веднъж Руук сподели на Ники, че по й отивало „мале мила“). Жената излъчваше чара на весела театрална дива, от репликата й до начина, по който влезе в Голямата стая. Хвана Ники за ръката и с леко суетене заобяснява колко много е чувала за нея от Джейми.

— И аз съм чувала много за вас — отвърна Ники.

— Всичко е вярно, драга моя. А ако не е, когато сляза в Ада, ще се разправям там. — След това се понесе — да, това бе най-точната дума, — понесе се обратно към кухнята.

Руук се усмихна на Ники.

— Както виждаш, вярвам в честната реклама.

— Научавам, лека-полека. — Маргарет пусна няколко ледчета в чаша и отвори бутилка „Джеймисън“. — Да, започвам да се уча, Джеймисън Руук.

Водещата апелира към гражданската съвест на Руук и го накара да спре климатика. Ники вдигна очи от картите си и с поглед го проследи как по шорти и тениска на U2, бос, първи по ориенталския килим към далечната стена. Наведе се да отвори много панелния прозорец, който гледаше към Трайбека32, и когато Ники отклони поглед от него, очите й се спряха върху далечната грамада на Ривър Стар на Хъдсън, осветена отзад от Джърси сити. Сградата тънеше в тъмнина, с изключение на червената предупредителна светлина на върха на бездействащ кран, поставен върху очакващата запълване рамка на зданието. Щеше да чака още дълго.

Маргарет седна до Ники в стола на сина си и рече:

— Много хубава гледка. — И докато Руук се пресягаше да отвори следващия прозорец, възрастната примадона се приведе към Ники и прошепна: — Собствената му майка съм и дори аз смятам, че гледката е чудесна. Но всъщност просто си присвоявам заслугите. — Накрая с поглед към хълбоците си добави, за да не остане недоразбрана: — Джейми има моя задник. В „О! Калкута!“33 получих блестящи рецензии заради тези две полукълба.

Два часа по-късно, когато Руук, после водещата, а след нея и съпругът й излязоха от играта, Ники вече печелеше поредната ръка срещу съдията. Симпсън твърдеше, че няма значение, но съдейки по изражението му, Ники се радваше, че му е измъкнала съдебната заповед преди играта.

— Е, явно тази вечер картите не ми се падат. — На Ники наистина й се искаше той да каже „Дъъ!“

— Не е от картите, Хоръс — рече Руук. — Като никога някой на масата умее да ти разчита тиковете. — Изправи се и прекоси до барплота, където изчопли от кутията за пица едно изстинало парче, а от кофата с лед в мивката — още една кутия бира. — За мен, поне тази вечер, имаш неразгадаемо лице. Не виждам нищо зад сдържаната маска на съдия. Може да е „еха“, може и да е „уф“. Тя обаче, тя ти е взела мярката. — Руук отново седна, а Ники се почуди дали отскачането за пица и бира не е било номер, за да се намести после по-близо до нея.

— Лицето ми не издава нищо — рече съдията.

— Няма значение колко издаваш ти, а колко може да извлече тя — отвърна Руук. Докато говореше на съдията, се обърна към нея. — Вече седмици съм с нея и не мисля, че съм виждал някого да чете хора по-добре. — Той задържа поглед върху нея и макар въобще да не бяха достатъчно близо един до друг, за да си дишат изпаренията, както онзи път на балкона на Стар, тя все пак почувства как нещо у нея припърхва. Затова се извърна да загребе спечелените чипове, питайки се на какво по дяволите си играе. И нямаше предвид картите.

— Мисля, че ми стига за тази вечер — каза тя.

Руук настоя да я изпрати до тротоара, но Ники се размота, докато не се сля с останалите отиващи си гости. Сред групата можеше да се измъкне спокойно. Истината бе, размишляваше тя по пътя надолу, че не толкова искаше да е сама, колкото да не е с другиго.

Не и тази вечер.

Водещата и съпругът й живееха на пешеходно разстояние и излязоха, точно когато Симпсън си спря такси. Съдията имаше път покрай Гугенхайм и попита дали Ники иска да споделят колата. Тя претегли възможността да изостави Руук на тротоара срещу тази да остане и да се оправя с неловкото пожелаване на лека нощ или — по-лошо, — с моменти от сорта на „хайде да се качим обратно“. Прие предложението на съдията.

Руук каза:

— Дано не се сърдиш, че те подмамих да дойдеш.

— Че защо? Тръгвам си опаричена, шегобиецо. — После се приплъзна по-навътре на задната седалка на таксито, за да направи място за Симпсън. Десет минути по-късно отваряше входната си врата в Грамърси парк, мислейки си за баня.

Никой не би обвинил Ники Хийт, че си угажда прекалено. Фразата „отложено удовлетворение“ често й хрумваше, най-вече като средство да успокои някой спорадичен гневен напор, реагирайки на това, което всъщност прави, вместо нещо, което би искала да прави. Или което виждаше други да правят.

Така че, докато усилваше водата, за да върне мехурчетата във ваната си, като така си позволи едно от малките си удоволствия, се върна в ума си към непоетия път. Към Кънектикът, към широкия двор и родителско-учителската организация, съпруг, който пътуваше с влак за Манхатън, към достатъчно време и пари да си позволява понякога масаж или дори час по йога.

Часове по йога вместо тренировки по ръкопашен бой с бивш тюлен.

Ники се опита да си се представи в леглото с жилав фен на тофуто, с брадичка ала Джони Деп, а на задната броня стикер с логото на произволна доброжелателна кауза, вместо да се боричка сред чаршафите с военния си инструктор. Можеше и по-зле да се уреди, отколкото с Джони Деп. И го бе правила.

Същата вечер няколко пъти й хрумна да се обади на Дон, но не го стори. Защо не? Искаше да му се похвали със съвършено изпълнения прийом, с който свали Поченко в метрото. Бързо и удобно, я си поседнете на паважа, господине. Ала не затова искаше да му звънне и го знаеше.

Защо тогава просто не му се обади?

С Дон бе лесно. Треньорът любовник никога не я питаше къде е, или кога ще се върне, или защо не го търси по-често. Нямаше значение у тях или у нас — зависеше единствено от това кой бе по-близо. Той нито търсеше гнездо за свиване, нито да избяга и да си почине от нещо.

А сексът беше добър. От време на време ставаше малко агресивен или действаше твърде рутинно, но тя знаеше как в крайна сметка да получи това, от което се нуждаеше. А това колко по-различно бе от тези, които пътуваха от дома до работа и обратно, от хората като Ноа Пакстън? Ситуацията с Дон не бе върхът на върховете, но вършеше работа.

Тогава — защо не му се обаждаше?

Спря водата, когато мехурчетата загъделичкаха брадичката й, и вдиша аромата от детството си. Замисли се за отлаганията, опита се да си представи как изпълнява цели, вместо да задоволява нужди, и се зачуди дали още ще е така след например единадесет години, когато щеше да навърши четиридесет. Някога това и се бе струвало толкова далеч напред във времето, а последните десет години, едно цяло десетилетие, в което настройваше живота си спрямо смъртта на майка си, сякаш отминаха като превъртяна напред лента. Или й се струваше така, защото не бе успяла да ги усети както трябва?

Измина пътя от идеята да убеди майка си, че иска да завърши театрални изкуства, до убеждението, че трябва да се премести в колежа по Криминология. Зачуди се дали, без да го съзнава, е станала твърде безчувствена, за да изпитва щастие. Със сигурност се смее все по-рядко и съдеше все по-често.

Какво беше казал Руук по време на покера? Нарече я познавач на човешкото поведение. Не би искала този надпис на надгробния си камък.

Руук.

Добре де, зяпах му задника, помисли си тя. Отново нещо у нея припърха, вероятно смущение, че е било достатъчно очевидно, та да привлече вниманието на Леле Малето. Ники се потопи под мехурчетата и задържа дъха си, докато пърхането се загуби насред пулса на лишеното й от кислород тяло.

Вдигна се над водата и отми с длани сапуна от лицето и косата си, понесе се безтегловна в изстиващата вода, позволявайки си да помисли какво би било с Джеймисън Руук. Какво би било? Какъв би бил на допир, на вкус, как би се движил до нея?

И припърхването се повтори. Как биха били заедно? Мисълта я правеше неспокойна. Не знаеше.

Бе й напълно неизвестно.

Дръпна тапата и излезе.

Климатикът й не работеше и тя закрачи гола и мокра из апартамента си, без да си прави труда да се подсушава във влагата. Приятно усещаше по кожата си упоритите сапунени мехури. Още щом изсъхнеше, щеше отново да се навлажни на този въздух, тъй че защо да не ухае на лавандула?

Само два от прозорците й гледаха към съседи, а понеже нямаше бриз, който да духа през тях, тя ги затвори и дръпна щорите, след което през кухнята влезе в стаичката за гладене. Нищо не заковаваше престъпниците на място като дипли и остри гънки. Опъна дъската и включи ютията.

Не бе прекалила с алкохола, но изпитото я бе накарало да ожаднее. В хладилника си намери един посладен кен газирана вода с лимон. Много неприродосъобразно от нейна страна, ала тя остави вратата отворена и се приближи. Хладният въздух обля на талази голото й тяло, а косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

Нещо изпука и тя рязко се обърна. Беше се включила червената светлинка, указваща, че ютията с готова. Остави на плота кена газирана вода и забърза към килера си, за да намери нещо за обличане, относително чисто и най-вече прохладно.

Морскосиният й блейзър имаше нужда само от леко минаване. Докато обаче вървеше с него по коридора, забеляза, че на десния ръкав едно от копчетата е пукнато и се поспря да го огледа, за да си припомни дали има резервно.

И тогава, от кухнята Ники дочу как се отваря кенът газирана води.