Жега

20.

— Стига си шавал — каза Ноа Пакстън. Руук понечи да извърне глава, за да каже нещо на нападателя си, но Пакстън натисна слепоочието му с дулото.

— Ох. Стига де.

— Казах да стоиш мирен, по дяволите.

— Прави каквото ти казва, Руук. — Ники не отпускаше пистолета си и държеше на мушка малкото, което се виждаше от Пакстън зад човешкия му щит. Знаеше, че Роули и Очоа правят същото.

Руук вдигна вежди в знак на разкаяние и я изгледа като хлапе, току-що счупило холната лампа с бейзболна топка.

— Много съжалявам.

— Руук, тихо — повтори Ники.

— Отсега нататък ще върша каквото ми кажеш.

— Започни като млъкнеш.

— Окей. — След това се сети, че току-що е продумал и не пропусна да добави поредното извинение.

— Искам да хвърлите пистолетите — каза Пакстън.

— Всички.

Хийт не отказа, защото словесната конфронтация само би донапрегнала ситуацията. Вместо това остави стойката й да даде отговор, а самата тя рече:

— Достатъчно си умен да знаеш, че няма измъкване, Ноа. Защо не го пуснеш и да приключим мирно?

— Има резон, да знаеш — каза Руук. Хийт и Пакстън в един глас му казаха да млъкне.

Лявата ръка на Пакстън стискаше отзад ризата на Руук, за да не избяга. Дръпна го.

— Назад. — Когато Руук не помръдна. Ноа го дръпна по-рязко. — Казах, назад! Точно така, с мен. Леко, леко. — Заситни към асансьора. Когато видя, че тримата детективи се движат напред с неговата скорост, той спря. — Хей, не мърдайте!

Хийт и Роуч спряха, но не се върнаха назад.

— Не ме е страх да го използвам — предупреди ги Пакстън.

— Никой не ти противоречи. — Тонът й бе спокоен, но властен. — Само че не искаш да го използваш.

Пакстън намести пистолета си по-удобно и Руук се приплъзна напред, ала другият мъж го забеляза и отново го дръпна.

— Не бъди идиот. — Ноа отново притисна дулото зад ухото на Руук. — Трябва ми само един куршум. Знаеш ли какво ще ти се случи, ако стрелям?

Руук кимна, доколкото смееше.

— Бъркани яйца.

— Какво?

— Като чук по… Няма значение. Не ми се говори за това.

Продължиха към асансьора. Детективите отново напреднаха в синхрон с тях. Над вратата пишеше, че асансьорът чака на шестия стаж.

Хийт промълви почти недоловимо:

— Роулс.

— Кажи.

— Свали асансьора.

Роули тихо нареди:

— Фоайе, извикайте асансьора незабавно.

Зад себе си Пакстън чу как кабината потегля.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите? — Погледна бързо през рамо: цифрата шест угасна, светна петицата. Не се премести достатъчно, за да даде на Ники да се прицели, но тя успя да направи две крачки напред.

Той забеляза.

— Спри на място. — Тя го стори. Почти бе прекосила делящото ги пространство и се намираше само на около три метра от него. Още не бе достатъчно близо, но почти. Лицето на Пакстън не се виждаше, само окото му, което се кокореше между дулото и главата на Руук. Гласът му набираше ярост. — Приклещихте ме.

— Няма просто да си излезеш. Казах ти. — Тя се постара да запази тона си равен, в противовес на яростта му.

— Ще стрелям.

— Време е да оставиш пистолета, Ноа.

— Кръвта му ще е на твоята съвест.

Руук срещна погледа й и оформи думите. „Застреляй. Го.“

Нямаше прицел и му го сподели, като поклати едва забележимо глава.

— Всичко развалихте, детектив. Иска ми се Поченко да беше довършил работата с вас.

Окото на Ники трепна и в корема й нещо се сплете.

— Ти ли си бил? — отрони Руук.

— Остави, Руук — каза Ники, мъчейки се самата тя да го пропъди от ума си. Зад себе си чу „шибаняк“ от Роули и още преди да довърши, като негово ехо, същата дума от Очоа.

— Изпратил си онова животно в апартамента й? — Ноздрите на Руук се разшириха. — В дома й? — Гръдния му кош се издуваше с всеки дъх, а гневът му набираше скорост. — Копелдак… мръсен. — Извъртя се от пистолета и се хвърли на пода, а в коридора проехтя изстрел.

До него, стенейки. Пакстън падна на коляно, а от рамото му върху Руук шуртеше кръв. До тях лежеше изпуснатият пистолет и Ноа посегна.

Ники се хвърли с главата напред и го повали по гръб. Притисна го към пода с колене върху гърдите. Той държеше пистолета, но не бе имал възможност да го вдигне. Тя почти опря дулото в дясното му око.

— Давай — каза детектив Хийт. — И бездруго ми трябва нова блуза.

В Ла Шальор, кафенето на тротоара пред Гилфорд, посетителите се бутаха, за да видят по-добре работата на полицаите. Слънцето вече бе залязло и от чашите с двадесетдоларови коктейли и списанията „Космополитън“ се отразяваха светлините на патрулните коли и линейки.

Между кафенето и стълбището на сградата същите светлини обливаха гърбовете на двамата цивилни полицаи срещу детектив Хийт. Един от тях прибра тефтера си. Ръкуваха се с нея. Ники се облегна на още топлата каменна фасада на Гилфорд и изпрати с поглед екипа, разследващ стрелбата, обратно до тяхната собствена Краун Виктория.

Руук пристъпи до нея.

— „Давай, и бездруго ми трябва нова блуза“?

— Мисля, че беше добро като за импровизация. — Опита се да разчете реакцията му. — Какво, много момичешко ли се получи?

— Определено привлече вниманието на Ноа. Надявам се, че тези двамата не са ти поискали значката и пистолета?

— Не, мислят, че няма да имам никакви проблеми. Всъщност се изумиха, че не съм го убила.

— Не искаше ли?

Тя се позамисли и рече само:

— Жив е. — Не добави нищо друго, освен: — Ако ми трябва да задоволявам подобни импулси, гледам филми с Чарлз Бронсън. Или Джоди Фостър. — Обърна се към него. — Освен това се целех в теб. Исках теб да убия.

— А даже подписах да не търся отговорност, ако нещо ми се случи.

— Тогава още по-жалко, че изпуснах възможността. Ще ме преследва вовеки.

Роуч излязоха от сградата. Очоа каза:

— Парамедиците ще го извадят всеки момент.

Ники изчака да се покаже носилката и да стигне до бордюра, преди да се насочи натам, следвана от Роули, Очоа и Руук. На сухата бяла светлина от вътрешността на линейката лицето на Ноа бе с цвета на стрида.

— В състояние ли е за кратък разговор? — попита тя единия парамедик.

— Минута — две, не повече — отвърна мъжът.

Хийт се надвеси на Пакстън.

— Само да знаеш, че от сценката горе все пак излезе нещо добро. Пистолетът ти е двадесет и пети калибър. Същият, убил Поченко. Сверяваме балистиката. Ще ти направим и тест с парафин за следи от барут. Какво мислиш, че ще открием?

— Нямам какво да кажа.

— Какво, няма ли да издадеш края? Добре, ще изчакам резултатите. Искаш ли да ти се обадя, или предпочиташ да ги чуеш на изслушването в съда? — Пакстън се извърна. — Кажи ми: когато изтича дотук, за да вземеш картините, щеше ли да го използваш и върху Кимбърли Стар? Затова ли взе пистолета?

Когато той не отвърна, тя каза на колегите си:

— Кимбърли ми е длъжница.

— Голяма — каза Роули.

Очоа добави:

— Сигурно си й спасила живота, когато я арестува.

— Вече е била арестувана? — Ноа отново я гледаше.

— Този следобед, точно когато открихме картините в мазето — каза Хийт.

— Но онова обаждане, което сте подслушали…

— Вече бе в ареста. Обади се, защото я помолих.

— Защо?

— Как защо? За да дойдеш на изложбата ми. — Ники даде знак на парамедиците и отстъпи встрани, така че последното, което видя от Пакстън, бе физиономията му.

Късно същата нощ топлинната вълна отмина, ала не и спокойно. Студен фронт от Канада безцеремонно си проправи път по Хъдсън, сблъска се с горещия застоял въздух над Ню Йорк и започна зрелище от мълнии, вихрушки и плътни завеси от дъжд. Метеоролозите по телевизията не криеха задоволството си, докато сочеха червените и оранжеви петна по доплеровите радари, а небесата се отвориха и през манхатънските каньони от камък и стъкло отекнаха гръмотевици като топовни залпове.

В Трайбека, на брега на Хъдсън, Ники Хийт намали скоростта, за да не опръска посетителите, натъпкали се под навесите на „Нобу“ с напразната надежда да хванат някое такси. Свърна в улицата на Руук и спря полицейската кола насред една празна товарна зона, на петдесетина метра от сградата му.

— Още ли си ми ядосана? — попита той.

— Не повече от обичайното. Просто, когато приключим някой случай, се умълчавам. Все едно нещо ме обръща наопаки.

Руук се поколеба — личеше му, че има нещо наум.

— Така де, мерси, че ме докара.

— Няма проблем.

Мълния като от „Франкенщайн“ падна толкова близо, че на практика едновременно светкавица озари лицата им и изплющя мощен гръм. По тавана на колата зачатка ситна градушка.

— Ако видиш Четиримата конници на Апокалипсиса — каза Руук, — наведи се.

Тя се позасмя и се прозя.

— Извинявай.

— Спи ли ти се?

— Не, уморена съм. Твърде на нокти съм още, за да ми се спи.

Седяха и слушаха беса на бурята. Покрай тях пропълзя друга кола, с вода до средата на гумите.

Най-сетне той наруши мълчанието.

— Виж, много мислих и просто не знам как да го отиграя. Работим заедно — горе-долу. Спахме заедно — определено. Правим страхотен секс, а веднага след това нямам право да те хвана за ръка, дори в такси, когато сме само двамата. Опитвам се да си изясня правилата. Противоположностите ни уж се привличат, а после рязко се отблъскват. През последните дни си мисля неща като „Добре, тя не може да смесва страхотния секс и романтичното привличане с всеотдайността на полицейската си работа.“ И се питам дали да не пожертвам професионалните ни взаимоотношения? Да спра проучването за списанието, за да можем да…

Ники го сграбчи, нападна го с дълбока целувка. Откъсна се от него, колкото да каже:

— Няма ли да млъкнеш? — и преди той да отвърне, отново го сграбчи и залепи устни за неговите. Той я пое в прегръдките си. Ники разкопча колана си и се премести по-близо. Лицата и дрехите им се обляха в пот. През прозорците, замъглени от топлината на телата им, просветна още една светкавица.

Ники зацелува врата му и едното ухо. Прошепна:

— Наистина ли искаш да знаеш какво мисля?

Той само кимна.

Най-сетне ги достигна грохотът на гръмотевицата. Когато отзвуча, Ники се надигна, посегна към ключовете и угаси колата.

— Ето какво. След всичко това имам енергия в излишък. Имаш ли лаймове, сол и нещо забавно в стъклена бутилка?

— Имам.

— Тогава мисля, че трябва да ме поканиш у вас и да видим какво може да започнем тази вечер.

— Някой пак ще ме ухапе по езика.

— Само почакай.

Измъкнаха се от колата и притичаха до сградата му. На половината път, докато търчаха към тротоара, тя го хвана за ръка и се засмя. Спряха на стълбището, останали без дъх, и се целунаха — двама любовници за през нощта, прогизнали и опиянени от прохладния дъжд.