Готвачът

Глава 1

— Два черпака, три клатушковци и една ръска!

Марлийн стои на няколко метра от мен и крещи следващата поръчка заради проклетия шум. Например пронизителното дрънчене на тигана с размерите на автомобилна гума, в който задушавам купчина прясно накълцан лук, целина и камби. И цвърченето и припукването на фритюрника ни, по-силни от градушка по ламаринен покрив. И ревът на вентилатора, който се мъчи да прогони целия дим.

И това е само във вътрешността на непоносимо горещата ни каравана за бързо хранене.

Отвън опашката от гладни клиенти се вие докъдето поглед стига, някои хора започват да се изнервят, да ни подвикват насърчително и да крещят поръчките си. Обедният трафик добавя какофония от двигатели и клаксони по Канал Стрийт, която се смесва с тракането на трамваите. Изведнъж, сякаш от нищото, на ъгъла изниква духов джазов квинтет, който свири заразителна мелодия и кара някои от чакащите на опашка да извадят телефоните си, за да запечатат поредния спомен от това вълшебно място.

Сблъсък на храна, музика, история, страсти, хаос… Мда, чудесно обобщение на природата на Ню Орлиънс. „Нолийнс“, както го наричаме ние, местните. НОЛА[1]. Градът на полумесеца. Голямото спокойствие. Различни имена за едно и също магическо, единствено по рода си кътче. Мой дом от трийсет и пет години. Столицата на света, ако питате мен. Град, в който може да се случи всичко и нищо никога не е каквото изглежда.

Понякога това е хубаво.

Друг път — но в момента не ми се говори по въпроса — е лошо.

Много лошо.

— Два черпака, три клатушковци и една ръска! — провиквам се към Марлийн на кулинарния жаргон, който сме си измислили през последните няколко години, откакто въртим заедно „Готвачът убиец“. Работата е тежка. Безкрайна. Изтощителна. Но аз обожавам всяка секунда от нея, обожавам да правя нещо толкова просто, което ми доставя такова удоволствие: да приготвям разкошна храна на приемливи цени за гладни, нетърпеливи хора.

Не мога да си представя по-подходящ съучастник в точно това престъпление от Марлийн, нищо че сме разведени от години.

Вземам шест от натрупаните една върху друга празни картонени кутии и ги подреждам на плота пред себе си, сякаш раздавам карти за покер. Изваждам органична зелена люта чушка халапеньо от найлоновото пликче, подаващо се от задния ми джоб, и я лапвам за доза енергия. Необичаен навик, знам, но е по-добър от пороците на много други готвачи, повярвайте ми. След което се захващам за работа.

Започвам с „черпаците“. Напълвам две кутии с пареща, току-що свалена от котлона царевична каша със сирене. Върху всяка купчина добавям здравословна — добре де, нездравословна — бучка масло, последвана от пълен черпак grillades. Това е гъста каджунска яхния от запечени телешки медальони, лук, чесън, говежди бульон и червено вино.

После идва ред на „клатушковците“. Изсипвам в три картонени кутии щедри порции „мръсен ориз“, чиито зрънца са с цвят на карамел, благодарение на подправените пилешки дреболии, с които е сготвен. После добавям върху всяка порция по една алигаторска boudin от цвърчащата плоча пред мен — сочна пушена наденица от месото на легендарния хищник, господар на делтата на Мисисипи. (Преди години, когато за първи път изпекох такава наденица на Марлийн, тя каза, че е толкова прясна и крехка, че почти очаква да се заклатушка извън чинията. Името остана.)

Накрая правя „ръската“. Пускам няколко навити на спирала парчета тесто в кошницата на фритюрника и я свалям в нагорещеното олио. Щом тестото се запържи до златисто и пухкаво, го прехвърлям в картонената кутия и го поръсвам с пудра захар точно шест пъти. Повечето заведения в Ню Орлиънс сервират подобни beignets, които са доста по-популярни сладкиши. Аз обаче винаги съм предпочитал „ръските“, които по принцип се наричат ангелски криле. А и никога не съм бил овца, която сляпо следва стадото, нито тук, нито в другото ми амплоа.

— Готово! — провиквам се и плъзвам шестте кутии с храна към Марлийн.

Тя ги грабва, без да гледа, и слага във всяка салфетки и пластмасови прибори. После ги подава през прозорчето на групичка привлекателни жени, вече на градус въпреки ранния час, всяка с ярка лента през гърдите и тиара на главата. Моминско парти, предполагам, едно от хилядите в града.

— Благодаря, Готвачо убиец — казва една от жените и завърта около пръста си шарения си мънистен гердан. После добавя със свенлив кикот — Определено изглежда… вкусно.

Повечето ни клиенти идват заради великолепната храна. Какво да направя, ако някои искат и да пофлиртуват? Истината е, че какъвто съм изпотен, оплескан с манджа и вмирисан на олио, вниманието ми допада.

Преди да отвърна обаче, Марлийн отговаря вместо мен — с неприкрито извъртане на очите.

— О, миличка — казва тя с глас, пропит с житейски опит и сарказъм. — Не се подвеждай по деветдесетте килограма мъжественост на Кейлъб. Този мъж е като слънцето. Когато те огрява, е приятно топъл, но ако пробваш да се доближиш, ще те изпепели. Повярвай ми, знам.

Добрата стара Марлийн. Решението да отворим заедно ресторант на колела е едно от най-добрите, които някога съм вземал. Но женитбата ни? Хм, не съвсем.

Тъкмо се готвя да подхвърля на момичетата, че бившата ми жена доста прилича на лимон — наглед сладка, но по душа кисела, — когато нещо друго привлича вниманието ми.

Нещо, което ме смразява въпреки страшната жега в караваната.

В края на пресечката, на капака на черен форд „Експлорър“ с лъскави хромирани джанти са се облегнали четирима бели младежи, всичките на по двайсет и няколко. Подават си бутилка алкохол в хартиена торба. Шепнат си. Наблюдават колите. Наблюдават туристите, излезли на сутрешна разходка.

Но най-вече наблюдават мен.

Физиономиите им не са ми познати, за разлика от дрехите. Всеки носи нещо жълто. Кърпа за глава. Шапка. Суитшърт.

Цветът на бандата.

Момчетата са членове на „Войниците от Франклин Авеню“ — разрастваща се банда от квартал „Сейнт Рок“ на повече от десет километра оттук. Не съм очаквал да видя някого от тях толкова далеч от собствената им територия. Надявах се, че натоварената сутрешна смяна в караваната ще ме разсее, ще ми помогне да забравя за цялата тази гадост за няколко часа.

Трябваше да се досетя, че ще ме открият.

Особено днес.

— Ей, да не си заспал пак пред печката? — излайва Марлийн и ме връща в реалността. — Искам четири клатушковци, две ръски и три черпака!

Така минава остатъкът от сутринта. Опитвам се да се съсредоточа върху приготвянето на храната. Върху доставянето на удоволствие на клиентите. Върху широките усмивки, които отправям към хубавиците от опашката. Но всеки път, щом надникна през прозореца за сервиране, виждам, че момчетата от бандата не са помръднали. Гледат ме на кръв. Чакат да направя следващия си ход. Чакат ме да изляза и да се отдалеча от всички тези потенциални свидетели, наредени пред караваната.

— Тази беше последната — казва Марлийн много минути по-късно, докато последните двама доволни клиенти се отдалечават безгрижно и тротоарът пред караваната опустява. Тя избърсва ръце в престилката си. По нея има лекета в толкова много цветове, че прилича на абстрактна картина.

Аз вече съм развързал своята престилка и съм смъкнал потната черна тениска с логото на „Готвачът убиец“. Намокрям една чиста кърпа и си изтърквам гърдите, корема и ръцете в опит да избърша по-голямата част от потта. После протягам ръка към черния сак, хвърлен в ъгъла. Дърпам ципа и започвам да ровя из него. Марлийн изцъква раздразнено с език.

— Наистина ли няма да останеш и да ми помогнеш да приготвя продуктите за обедния наплив? Скатавка.

— Повярвай ми, Мар, сто пъти повече предпочитам да си остана тук и да се готвя на печката, вместо да ходя по живите въглени, които ме чакат — отвръщам и вадя дезодорант, с който се напръсквам щедро под мишниците. — Дори да се налага да ти търпя мрънкането.

Бившата ми жена се изкисква. В момента просто си разменяме шегички. Истината е, че наистина бих предпочел да правя каквото и да е, но не и това, което се налага да направя. И тя също го знае.

— Кейлъб — меко казва Марлийн и слага ръка на голите ми гърди. — Късмет.

— Благодаря — отвръщам. После изваждам от сака сгъната синя риза и пластмасов бадж, закачен на платнен шнур.

На баджа пише: РУНИ, КЕЙЛЪБ ДЖ. — ДЕТЕКТИВ — ПОЛИЦИЯ НЮ ОРЛИЪНС.

Имам и значка. Честна дума. И пистолет.

В момента обаче нито значката, нито пистолетът са в мен.

Дълга история.

Обличам ризата, пъхвам баджа в джоба си и поглеждам за последен път към бандитите на улицата.

За моя изненада, те са си тръгнали.

Би трябвало да изпитвам облекчение, но не е така.

Знам, че ще се върнат, когато и където те преценят.

И няма да се редят на опашка за прочутите ми ястия.