Готвачът

Глава 62

Излизам на Сейнт Чарлс Авеню — широк булевард с два чифта трамвайни релси по средата. Насочил съм се на югозапад.

Опа. Май ще трябва да направя обратен завой.

Завъртам рязко волана. Колата подскача наляво, минава през металните релси и отново излиза на платното, този път в обратната посока.

При всяко друсване откъм багажника долита глухо тупване и тракане.

— Извинявай, Ангъс — провиквам се с ясното съзнание, че не може да ме чуе. — Без да искам.

Ускорявам и започвам от време на време да натискам спирачките, за да спре рязко колата, а Ангъс да се потъркаля още малко. Целта ми не е да нараня копелето. Искам само да се страхува. Да се обърка. Да се почувства безпомощен. Искам да изпита всички ужасни емоции, които той е причинил на Ванеса преди няколко часа.

Само че в неговия случай спасител няма да дойде.

След няколко пресечки спускам прозорците. В колата е задушно. Мога само да си представя колко по-зле е в багажника.

Включвам радиото и го нагласям на любимата си станция: 90.7 WWOZ, само джаз, двайсет и четири часа в денонощието. От тонколоните плисва пронизително, виртуозно соло на тромпет. Веднага познавам песента: прочутата Dippermouth Blues, записана от самия него — Сачмо, Татенцето, единственият и неповторим Луис Армстронг, джаз иконата на Ню Орлиънс. Не се стърпявам и започвам да поклащам глава и да тактувам с пръсти в ритъма на музиката. Според слуховете една от причините джазът да се роди в Ню Орлиънс е, че това било единственото място в света, където робите имали право да притежават барабани. Фактът, че от нещо толкова противно като робството е произлязло нещо толкова великолепно, е доказателство за изобретателността и духовната сила на тези хора.

Завивам на изток и се качвам на магистралата „Пончартрейн“. Насочил съм се извън града, затова движението не е особено натоварено. Това ми дава множество възможности да въртя рязко волана и да минавам на зигзаг между четирите ленти.

— Как си, Ангъс?

Скоро минавам по „Кресънт Сити Кънекшън“, огромния стоманен мост над този завой на Мисисипи. Отляво силуетите на сградите в центъра на Ню Орлиънс проблясват красиво под нощното небе.

Излизам от магистралата в част от града, позната под името Алжир. Районът е известен с множеството си банди и честите престрелки, но отвън изглежда приятен и спокоен, направо като отделно градче. Освен бандите, доста от клубовете, които участват в парада, имат „свърталища“ тук — складове, в които членовете строят и съхраняват разточителните си платформи.

Ако теорията ми за предстоящата атака се потвърди, някои от тези платформи може да са се превърнали в складове за бомби, а не само за мъниста. Изтръпвам заради факта че точно в този момент в някой от тукашните складове някой внимателно сглобява бомба, за да я сложи в трактор или направо в платформата.

Не спира обаче да ме гложди един въпрос: за терористична атака ли става дума — акт, който цели да посее възможно най-много смърт, или за семейна разпра между Нийдъмови.

Засега нямам отговор.

Надявам се обаче, че изплашеният товар в багажника ми ще може да ми помогне да науча.

Свивам по Уинстън Стрийт и се нареждам на опашката от спрели коли. Отново ще пресечем Мисисипи, но тук мост няма.

— Колко пътници возите? — пита дъвчещата дъвка продавачка на билети.

— Благодаря, сам съм — казвам и й подавам три долара за билета.

Тя ми махва да продължа напред и аз качвам колата на огромния червено-бял открит ферибот. Намествам се зад форд „Експлорър“ с лепенка на бронята, гласяща: КУПОНЪТ В НОЙЛИЙНС НЕ СВЪРШВА. След няколко минути фериботът потегля. Проверявам си телефона. Няма нови съобщения, нито текстови, нито гласови. Нищо. Аз обаче отделям няколко секунди да изпратя едно, преди да изляза от колата.

Ако някога сте седели в кола, която се намира на ферибот, сигурно знаете, че чувството е особено. Малко ми прилошава от него.

Ако си затворен в багажник, сигурно е още по-неприятно.

Точно на това разчитам.

След краткото пътуване по вода отново се озовавам на твърда земя, в район на име Чалмет. Карам покрай прашни индустриални сгради и огромна петролна рафинерия. Когато асфалтираният път преминава в черен и когато започвам да изпитвам чувството, че съм стигнал твърде далеч, разбирам, че приближавам целта си.

Завивам по Бартоло Стрийт на север и продължавам до края й. Накрая спирам — на малък бетонен мост над изкуствения канал за индустриални цели „Флорида“. Наоколо ми са се ширнали безкрайни мрачни блата.

Спирам двигателя, като с това спира и потокът от джаз по радиото. Излизам, изваждам смит и уесъна, заставам пред багажника и го отварям.

Ангъс е вътре, свит в ембрионална поза.

Той на мига започва да се гърчи и усуква, но китките и глезените му са завързани с индустриално тиксо. Опитва се да изкрещи, ала в устата му е натъпкана червена кърпа за глава.

— Да вървим.

Прицелвам пистолета си в него, издърпвам го от багажника и го завличам до края на моста. Бутам го към парапета, така че ръцете и главата му увисват над ръба. Той се втренчва в мастиленочерната бездна на канала и започва да хрипти от ужас иззад кърпата.

Докато бях полицай, съм разпитвал стотици заподозрени къде ли не, посредством най-разнообразни методи. Но никога, абсолютно никога не съм правил нещо подобно.

— Вдигай колкото шум искаш — казвам му. — Няма никой на километри разстояние. Сами сме, Ангъс, ти и аз. И щурците. И… алигаторите.