Готвачът

Глава 26

Избърсвам си ръцете в една кърпа и заставам до Марлийн пред прозореца за сервиране. Отправям на гостенката ни изморена, но щастлива усмивка.

— Ванеса, какво е станало? — питам. — Дошла си тук, а ние още не сме затворили.

— Ха-ха-ха — казва тя, вдигнала поглед към мен. — Всичко е наред, благодаря, че попита. Сега да видим… мисля, че ще хапна рачешко гъмбо с царевична каша… и скаридена наденичка с мръсен ориз.

Тя вади две бутилки „Биг Шот“ от охладителя, една с вкус на кола и една с вкус на диня.

— И тези, моля.

— Два аламинута, две безалкохолни — повтарям с любопитство. — Кой е щастливецът, с когото имаш среща?

Марлийн ме сръгва с лакът в ребрата.

— Клиентите не се подлагат на разпит, Кейлъб — напомня ми. — За тях готвим. Хайде, действай!

Аз се подчинявам с лукава усмивка… и влагам малко повече от обичайната си доза обич в храната. Сервирам гъмбото от дъното на тенджерата, за да е пълна порцията с рачешко месо. Освен това внимавам как се пече наденичката, за да съм сигурен, че следите от скарата са съвършени.

— За сметка на заведението — казвам на Марлийн, докато минавам покрай нея, понесъл поръчката на Ванеса.

— За твоя сметка — поправя ме тя.

С удоволствие бих гледал Ванеса, докато отхапва първата си хапка, но съм лишен от тази възможност, защото трябва да се погрижа за още няколко поръчки.

Когато обслужваме и последния клиент, аз се измъквам от караваната и оглеждам хората. Очаквам да я видя да довършва обяда си в компанията на приятел или приятелка, но вместо това я зървам да седи търпеливо на една пейка. Сама е, храната е недокосната, а напитките — неотворени.

— О, не — възкликвам, когато стигам до нея. — Компанията ти за обяд да не ти е вързала тенекия?

— Точно обратното — отвръща тя весело. — Е, признавам си, че пробвах и от двете. Скаридената наденичка е невероятна. Но гъмбото? Кейлъб? То е амброзия!

Тя взема двете бутилки с безалкохолно и ми ги подава.

— Ще те оставя да си избереш вкуса.

И в този момент осъзнавам, че компанията й за обяд… съм аз. Не мога да удържа усмивката, която се разлива по лицето ми, макар че част от мен се чувства неудобно.

— Ами Лукас?

— Какво за Лукас? Съпругът ми е в Метери за целия ден. Ще търси подходящи локации за ново бистро, което иска да отвори в квартала. Аз би трябвало да държа под око нещата в „ЛБД“, но би могло да се каже, че там ми стана малко тясно, малко задушно, и ми се прииска да се поразтъпча. Но ако пак си зает…

Зает съм. Ужасно съм зает.

— Чакай малко… Какво се е случило с главата ти? — пита тя.

— Кухненски инцидент. Рисковете на професията! — отговарям. Не искам да я лъжа… но не мога да й кажа истината.

Сега ми хрумва нещо, което ме е срам да си призная. Ако през следващите няколко минути съм в компанията на Ванеса, това ще ми помогне да убедя федералните, които ме наблюдават след снощния ни разговор със специален агент Морган, че съм добър малък готвач.

Освен това ще прекарам известно време с тази великолепна, интригуваща жена.

Ситуация, от която всички печелят.

— Хайде да се поразходим, докато си говорим — предлагам. — Знам едно местенце малко по-надолу, което е направо дестилиран Ню Орлиънс. Стига да не те е страх от призраци.

Идеята сякаш я радва.

— Води ме, Готвачо убиец — заявява. — От нищо не ме е страх.

Докато хапваме и пийваме, поемаме рамо до рамо по Сейнт Клод Авеню, основната пътна артерия на този приятен, спокоен квартал, носещ същото име. Покрай нас се ниже еклектична смесица от магазини, кафенета и къщи-близнаци в ярки цветове като тъмнозелено, боровинковосиньо и мандаринено. Говорим си за дреболии: колко сме заети на работа, колко е приятно времето, колко е забавен Карнавалът.

Иска ми се да мога да споделя с нея и с други хора върху какво работя, искам да споделя тежестта на това, което знам — че в момента десетки федерални агенти обикалят града и търсят терористи, които искат да ни ударят в най-свещения за всички нас ден — Марди Гра.

Но не мога.

Свиваме вдясно по Дизайър[9] Стрийт. Иронията на името не ми убягва и се питам дали и тя я е доловила. Не след дълго стигаме до две дълги тухлени стени, проточили се отстрани на улицата. И двете са боядисани в чисто бяло, и в двете са вградени огради от черно ковано желязо, разположени една срещу друга. Над портите има надпис СЕЙНТ ВЕНСАН ДЕПОЛ № 1 И № 2.

— Гробище? — пита тя мнително. — Това ли дестилираният Ню Орлиънс?

— Довери ми се — успокоявам я. — Ето, хвани ме подръка. И стой наблизо.

Хвърляме опаковките от обяда си в кошче до портата, хващаме се подръка и влизаме в тихото, неземно гробище.

Стотици гранитни и мраморни мавзолеи, много от тях на повече от сто и петдесет години, се точат във всяка посока като злокобен, замайващ лабиринт. Това място е прозорец във времето. Призрачен, но и умиротворяващ. И странно красив.

— О — прошепва тя. Стисва лакътя ми по-здраво, докато вървим между гробниците и поемаме атмосферата.

— Някои хора се натъжават, когато отидат до гробище — казвам аз. — Чувстват се заобиколени от смъртта. Но за мен гробищата са напомняне. Че всеки от нас живее само веднъж. И затова е най-добре да изживеем живота си възможно най-пълноценно, всеки един ден.

Тя кимва, замислена над думите ми.

— Няма пряка връзка, но… тези гробници ми напомнят за средновековните катедрали. Великолепна архитектура, произведения на изкуството, които честват живота ни тук и живота ни след…

Телефонът й се раззвънява и тя на мига придобива тревожно изражение и започва да рови из чантата си.

— По дяволите, извинявай, може да е Лукас. Трябва да вдигна. Ако не вдигна, той…

— Ей, няма проблем — уверявам я, а тя най-сетне напипва телефона си. Забелязвам, че ръцете й треперят, докато го поднася към ухото си.

Обръща ми гръб. Аз правя още няколко крачки напред, за да не я безпокоя. Въпреки това до мен достигат откъслечни фрази от разговор, който определено не е приятен.

Кълна се, че съм в ресторанта… знаеш, че никога не бих те излъгала. Били спрял да ми крещиш? Разбира се, че те обичам!

Когато разговорът най-сетне приключва, тя ме поглежда едновременно сърдито и засрамено.

— Май е най-добре да тръгвам — казва. — Но ти благодаря за чудесния обяд, Кейлъб. И поредната великолепна разходка.

— Ванеса — започвам аз и хващам ръката й. — Виж, разбирам, че едва се познаваме. И това не е моя работа. Но ако Лукас се държи с теб наполовина толкова зле, колкото звучи…

— Прав си — рязко отсича тя. — Изобщо не е твоя работа.

Аз пускам ръката й и си затварям устата, след което я извеждам от гробището в мълчание. Когато стигаме улицата, тя не ме целува по бузата. Дори не ми пожелава довиждане.

Надявам се, че агентите, които ме наблюдават, са доволни, защото аз не съм.

Време е да се връщам на работа, но не в караваната на „Готвачът убиец“.