Готвачът

Глава 42

Кой би предположил, че няколкостотин страници счетоводни данни могат да бъдат вълнуващи?

В момента, в който прекрачвам прага на дома си, отварям деветдесетдоларовата бутилка вино „Кот дьо Рон“, която си пазех за специален случай. Наливам си една чаша. После се тръшвам пред кухненската маса, включвам лаптопа и започвам да преглеждам числа.

Нека да поясня: аз не съм съдебен счетоводител. Изобщо.

Знам обаче как би трябвало да изглеждат счетоводните документи на един ресторант. Имам прилични познания за средните цени на едро за всякакви хранителни продукти, наясно съм какви са обичайните заплати в бизнеса и какви са средните нива на печалба.

Точно затова три часа и също толкова чаши вино по-късно се чувствам адски обезсърчен. Прочел съм задълбочено всеки ред. Пресметнал съм всяка колонка. И всичко излиза чисто. Нищо не ми привлича вниманието.

Ако Дейвид — или Били, или Емили, или който и да е друг от семейството — раздува разходи и отклонява по няколко долара всеки месец към терористична организация, то не е оставил следи в счетоводните отчети.

С отвращение и нова чаша вино в ръка цъквам върху таблицата, в която са изброени благотворителните преводи на семейство Нийдъм, подлежащи на деклариране пред данъчните власти.

Както и очаквах, схемата на плащанията е много сложна. Преди няколко години помагах на щатската полиция на Луизиана в голям случай с присвояване на средства, затова знам, че този вид парични преводи се прави с цел намаляване на данъците и е напълно законен.

Друг път обаче благотворителността е метод, който престъпниците използват, за да скрият съмнителни трансакции или да изперат мръсни пари.

И така, гмуркам се в океана от цифри и проверявам изчисленията по три пъти. Отнема ми плътно два часа. И тук обаче всичко изглежда напълно чисто. По дяволите.

Сигурен съм, че трябва да има нещо, затова отново се връщам на най-горния ред на таблицата и започвам да проверявам списъка с благотворителни организации, на които са превеждани пари, търсейки какъвто и да било признак за нередност.

Според таблицата няколко десетки неправителствени организации са се възползвали от щедростта на семейство Нийдъм през последните години. И не са само кухни за бездомници и хранителни банки, както би могло да се очаква от ресторантьорски род. В списъка присъства и организация, която предлага курсове по програмиране за ветерани от армията. Има друга, която се занимава с инициативи за ограмотяване на деца в общинските училища в града. И трета, за която, ако съдя по името „Кресънт[11] Кеър“, предполагам, че се занимава със субсидирани медицински грижи и други услуги за по-бедните жители на Града на полумесеца.

Освен ако…

Пускам търсене на организацията.

И замръзвам от ужас.

Според уебсайта на „Кресънт Кеър“ полумесецът в името им е едновременно препратка към прякора на Ню Орлиънс и към символа на исляма. Мисията им е „да осигуряват материална помощ и духовни насоки на пренебрегваното мюсюлманско малцинство в града, с особен фокус върху имигранти в затруднено положение и уязвими бежанци“.

Вижте сега. Не искам да прибързвам с изводите. Или пък да затъвам в грозни стереотипи. Но предвид всичко останало, което знам, тази „благотворителна“ организация, получавала щедра финансова подкрепа от Дейвид Нийдъм през последните три години през холдинговата компания на Емили, няма как да не ми се стори поне малко подозрителна.

Трябва да науча още. В най-добрия случай от самия Нийдъм в личен разговор на четири очи.

Но как точно да го направя? Последната ни среща приключи с един от телохранителите му от „Мосад“, насочил пистолет към главата ми.

Чувствам се едновременно окуражен и изпълнен със съмнения. Ставам, за да се разтъпча. Правя една обиколка около кухненската маса и я удрям с ръка от безсилие. Пийвам още малко алкохол — не вино, а щедра глътка бърбън от Кентъки, директно от бутилката.

Вземам си телефона от плота и виждам, че наближава полунощ. Освен това съм получил съобщение. Толкова съм се съсредоточил върху финансовите доклади на Нийдъмови, че не съм го чул.

Тупвам екрана и то се отваря. Пратено е преди около час.

От Ванеса.

Въпреки облаците, които ме притискат отвсякъде, тези няколко думи ме огряват като слънчев лъч. А ухиленото намигащо личице извиква широка усмивка на устните ми.

Освен това ми дава и една рискована идея как да ударя с един куршум два заека.

По принцип много внимавам да не смесвам неофициалните си професионални дела с удоволствията. Само че това може да се окаже единственият ми шанс да се видя с Дейвид Нийдъм. Да не говорим, че може да доведе до обратен ефект в особено големи размери. Възможно е да ми провали шансовете да спра атаката на Марди Гра и да се сближа с Ванеса. Но не си ли струва?

Пръстите ми застиват за момент над екрана на телефона.

Преди да успея да си променя решението, написвам: