Готвачът

Глава 48

След един час спирам пред мрачна сграда от червени тухли. Боята й се лющи. Рамките на прозорците са напукани. Стените са надраскани с графити.

И въпреки това тази постройка е най-приятната на въпросната улица.

Намирам се в Мид сити — бедняшки район на Ню Орлиънс, до който не припарват туристи. Тук живеят най-вече работнически семейства, етническото разнообразие е огромно, наемите са ниски, а населението от имигранти се увеличава с бързи темпове.

Идеално място за една ислямска фондация, решила да помага на общността.

Или да установи параван за други дейности.

„Кресънт Кеър“ не посочва адреса си на сайта и на страницата си във Фейсбук. За да открия този адрес, се наложи отново да се заровя във финансовите документи, които ми даде Емили Бодет. Сега разглеждам сградата и виждам, че няма табела. Може да е пропусната от съображения за сигурност. Но може и от фондацията да не искат да привличат внимание.

Или пък е възможно да е маневра за заблуда на противника. Защото фондацията има какво да крие.

Все още е много рано, няма осем и половина. В сградата не свети. Решавам да почакам отвън, да видя дали някой ще дойде, което — за съжаление — може да отнеме доста време.

За мой късмет, по пътя насам минах покрай едно не особено известно заведение: „Хоанг Фам Кафене и Пекарна“. Там правят най-великолепните, топящи се в устата виетнамски банички и сладкиши на това полукълбо. С апетит хапвам хрупкавата пикантна баничка с месо на име bành patê sô и няколко chê trôi nuóc — сиропирани желирани оризови топки, поръсени със сусам. Прокарвам закуската с айскафе във виетнамски стил — сладко, гъсто и силно.

Тъкмо си изтупвам ръцете, когато зървам един по-възрастен от мен, шкембест мъж да приближава с куцукане вратата на сградата. Има близкоизточни черти, рунтава бяла брада и маслиненозелена taquiyah на главата — плетена шапка, която носят силно религиозните мюсюлмани. Облечен е с бели панталони и късо черно сако. Когато започва да отключва вратата, аз кимам доволно. Тук работи. Сигурно ще се окаже добър източник на информация.

Преди да изляза и да се представя, отключвам жабката и взимам оттам деветмилиметровия си „Смит и Уесън“ от серията за армията и полицията. Затъквам черния пистолет в колана на джинсите ми и го покривам с ризата.

Да, мъжът изглежда възрастен, бавен и сам-самичък.

Но аз не възнамерявам да рискувам.

И няма повече да играя разни игрички.

— As-salaam-alaikum — казвам аз, избрал да подходя към мъжа с учтивия арабски поздрав, докато вървя към него.

— Wa-alaikum-salaam — отвръща той с предпазлив поглед. — С какво мога да ви помогна?

— Нали това е седалището на „Кресънт Кеър“? — питам. — Аз съм Грег Коул, репортер от сайта „Нола Нюз“. Пиша статия за вашата организация и имам няколко въпроса.

— А, съжалявам, аз съм офис мениджър тук — отвръща той. — Трябва да говорите с шефа.

— Няма проблем — казвам и му отправям широка усмивка в опит да го успокоя. — Как мога да се свържа с него?

— Той… не е в страната — отговаря мъжът. — Но ще се върне след няколко седмици.

Няколко седмици, а? Колко подозрително удобно. Продължавам, воден от интуиция.

— Нали става дума за Салил ел-Шариф?

Това е името, посочено като материално отговорно лице на фондацията в отчетите на Нийдъмови.

Мъжът пред мен не продумва, но нервният му поглед ми казва доста.

Пристъпвам напред и продължавам:

— Защо имам чувството, че… в момента гледам именно него?

Той отрича:

— Чувството ви е грешно.

— Нима? Силно се съмнявам, тъй като намерих снимка на Салил ел-Шариф след много подробно търсене в интернет. Човекът на онази снимка прилича на вас, чак до рунтавата бяла брада. Което значи, че вие сте или Салил ел-Шариф, или неговият брат-близнак. Кое от двете?

Изражението на мъжа леко се променя във физиономия, която съм виждал хиляди пъти в кариерата си. Това е изражението на престъпник, който току-що е бил разкрит.

Макар че няма как да предполага, че го лъжа. Доколкото ми е известно, в интернет няма нито една снимка на Салил ел-Шариф.

Този тип обаче очевидно не го знае.

— Виждам, че сте ме проучили — примирява се той. — Много добре. Какво искате да знаете?

— Всичко — отговарям аз.

И леко повдигам ризата си, за да покажа скритото оръжие.

Очите му се разширяват от изненада. Оглежда се нагоре и надолу по улицата. Минават няколко коли, но на тротоара сме сами.

— Да влезем вътре — казвам аз. — Бавно и полека.