Готвачът

Глава 88

С Кънингам говорим, докато вървим към вътрешността на федералната сграда „Льомон“. Той ми разказва за терористите, които са били хванати и арестувани след края на стрелбата.

— Дявол го взел, Руни, единственото общо помежду им е, че нямат нищо общо помежду си! — вълнува се той, докато се изкачваме по дрънчаща бетонно-метална стълба.

Сведенията, които ми дава, накратко гласят:

Петима арестувани. Двама шофьори на трактори, трима стрелци.

Това са пет обвинения за съучастничество в терористичен акт.

Петима потенциално желаещи да сътрудничат свидетели.

Пет възможни пътя към Били.

Всички заподозрени са мъже. Всички са носили незаконни оръжия и костюми, напръскани с боя, отразяваща ултравиолетови лъчи.

— Друго няма — оплаква се Кънингам. — Никаква свързваща нишка.

Арестуваните са на възраст между двайсет и четири и петдесет и седем години. Двама са млади и бели. Един е на средна възраст, чернокож. Един е от пакистански произход. Петият е роден в Индонезия.

Някои са богати, други — бедни. Някои — с висше образование, други — с основно.

Различно семейно положение. Различни имиграционни статути.

Някои имат досиета от по един километър. Други не са получавали дори фиш за неправилно паркиране.

Един пише в националистически форуми. Друг има връзки с радикални ислямисти. Трети е бил будист.

— Какво казват? — питам.

— Нищо — отвръща Кънингам. — Повтарят едно и също, смеят се и ни губят времето. Сякаш са ги обучили да ни водят за носа. Само че никой от тях не е поискал адвокат. Как е възможно? Никой не знае.

— И за какво съм ти аз?

Той отваря тежка метална врата, върху която са отбелязани само няколко черни цифри и нищо друго.

— Един от тях е местен — разкрива. — Работил е в разни ресторанти. Надявам се, че…

— Ще мога да го разприказвам.

Кънингам кимва, докато влизаме в помещение с еднопосочно огледало, през което се вижда тясна стая за разпити. В нея има маса и едър афроамериканец на средна възраст, който се усмихва и заявява:

— Колко пъти да го повтарям? Няма да ви кажа нищо. Не, сър.

Разпитващият федерален агент с размерите на професионален играч на американски футбол, прошарена коса и остър северняшки акцент, изглежда така, сякаш всеки момент ще се метне през масата и ще извие врата на другия.

— А аз колко пъти да ви питам, господин Брусар: как мога да променя решението ви?

Заподозреният свива рамене.

— Никак. Вие сте външни. Това е.

Външни.

— Кой е този?

Стаята е пълна с висши офицери от нюорлиънската полиция и федерални агенти. Кънингам издърпва сноп листове от бюрото и зачита:

— Реджиналд Брусар, възраст четиресет и девет години, в момента безработен, бил е служител в редица ресторанти, включително…

Вдигам ръка. Поглеждам през стъклото към стаята за разпити.

Външни.

Реджиналд се усмихва така, сякаш разполага с цялото време на света.

Питам:

— Той стрелец ли беше, или шофьор на трактор?

— Шофьор — отговаря Кънингам.

— Убил ли е някого?

Кънингам поклаща глава.

— Не, за късмет на нас и на града. По някаква причина тракторът му угаснал веднага след като хвърлихме светлинно-звуковите гранати. Когато успял да го запали, потеглил след тълпата, но това не се харесало на клуба, който притежавал платформата зад трактора. В резултат десетина мъжаги, маскирани като русалки, му се нахвърлили и го обезвредили, преди да успее да нарани някого.

— Семейно положение?

— Ерген е.

— Някакви роднини?

Кънингам прелиства няколко страници.

— Има сестра, която живее в града и работи като медицинска сестра в „Тюлейн“. Племенница, към която е много привързан. Мелиса. Всеки долар, който Брусар изкарва, отива в сметка за колежа на Мелиса. Детето е на десет години.

Кънингам вдига глава.

— Това помага ли ти?

— Повече, отколкото си мислиш — отвръщам.