Готвачът

Глава 29

Вечерната смяна едва е започнала, а опашката стига до ъгъла.

За щастие, тя не е за „Готвачът убиец“. Пак съм в Гардън Дистрикт — дома на „ЛБД“, Лукас Дод и непоносимо красивата Ванеса Маккиън. Величествени, красиви имения се редят на всяка улица, скрити зад дъбове с гъсти корони, полюшвани от бриза. Когато някой каже, че във въздуха на Ню Орлиънс витае магическия дух на Стария свят, имат предвид точно тази атмосфера.

Проправям си път до началото на опашката и влизам в „Птит Ами“ — престижен, но ненатрапчив ресторант с креолска кухня, подслонен в старинен салон — бивш бардак, боядисан в цвета на лимонов пай. Обзавеждането е елегантно, но свежо. Сервитьорите разнасят храната на сребърни подноси по масите, пълни с местни знаменитости и богаташи. От тавана висят старинни кристални полилеи. В ъгъла джаз квартет свири жизнерадостна мелодия.

А през въртящите се врати зървам мършавата фигура на четиресет и шест годишния собственик на ресторанта Били Нийдъм да се движи плавно като танцьор, който изнася представление пред отбрана публика. Били отвори ресторанта преди няколко години и мястото вече се е превърнало в институция.

Сред старинните и съвременни снимки във фоайето има такива на Били в компанията на разни знаменитости, както и няколко панорамни снимки на града и на Гардън Дистрикт от въздуха, дори две снимки на Били в пилотската кабина на малък самолет, с пилотски очила на носа и радиослушалки, ухилен и вдигнал палец.

Пристъпвам към чаровната салонна управителка, облечена с черна блуза без ръкави и черни панталони, и изпреварвам всичко, което би могла да каже:

— Знам — започвам. — Нямам резервация, а при вас всичко е резервирано до Коледа. Само че аз не съм дошъл да вечерям. Искам само да поговоря с Били.

Усмивката на управителката не трепва, но молбата ми очевидно я шокира.

— Боя се, че господин Нийдъм е доста зает в момента. Да му предам ли нещо?

— Не, няма нужда — отвръщам. — Ще почакам тук, докато се освободи. Благодаря.

Преди тя да успее да ме спре, пристъпвам в една ниша във фоайето. И зачаквам.

Достатъчен е един поглед към коронното заведение на Били Нийдъм, за да разбере човек, че той е забележителен главен готвач и ресторантьор. От поколения насам семейство Нийдъм управлява самостоятелно или в партньорство зашеметяващ брой обекти, пръснати из целия град. Точните цифри не са известни, но горе-долу всяко пето заведение в Ню Орлиънс е или частично притежавано, или финансирано от човек с фамилията Нийдъм. От години се носят слухове, че зад кулисите в семейството врят и кипят конфликти, които се влошават с времето. Никой в света на ресторантьорския бизнес обаче не знае какво ги е предизвикало. По всичко личи, че семейният бизнес процъфтява.

С цел да убия малко време, докато Били се появи, изваждам телефона си, за да видя дали един от приятелите ми частни детективи — Гордън Андрюс — ми се е обадил. По-рано през деня, след като излязох от управлението, му звъннах и го помолих да порови от мое име в няколко направления. Гордън е един от най-добрите частни детективи в Града на полумесеца и със сигурност е най-образованият, с цели две магистърски степени: една по криминална психология от Луизианския щатски университет и една по френска литература от „Тюлейн“. Проверявам си гласовата поща и преглеждам имейлите си с надеждата, че се е свързал с мен. Няма нищо.

— Извинете, господин Руни? Масата ви е готова.

Вдигам поглед към управителката, която някак успява да се усмихва още по-широко отпреди. Не съм изненадан, че член на персонала ме е познал. Но да ми дават маса?

— Много мило от ваша страна, но както казах, не съм дошъл да…

— Моля ви. Господин Нийдъм настоява. Оттук, господине.

Наистина са се постарали. Е, добре тогава, мисля си. Ще се включа в играта, пък да видим докъде ще ме отведе.

Следвам управителката, която ме придружава до широка маса за четирима в най-желания ъгъл на ресторанта с най-хубавата гледка към салона. Едва съм дръпнал един стол, за да седна, когато до мен се появява сомелиер с бутилка шампанско в ръка.

— Добре дошли в „Птит Ами“, мосю Руни. Мога ли да ви предложа чаша „Вьов клико гран дам розе“ от 2004 година за начало?

Говорим за цяла чаша от бутилка шампанско, струваща триста долара. Свивам рамене и приемам.

— Какво ще кажете за предястие? — пита келнер. — Телешка буза от теле, хранено с трева, обогатена с миди от Залива, подправена със сос айоли с органичен ревен.

Отново приемам. Келнерът слага пред мен голяма чиния, която съдържа малка мидена черупка. Вътре в нея виждам нещо, което изглежда като най-миниатюрният стек на света, изпечен на скара, поръсен с розова майонеза и няколко парченца кълцан зелен лук.

— Вижте, наистина няма нужда — казвам. — Но благодаря и на двама ви.

— Добър апетит — отговарят те едновременно и си тръгват.

Наистина съм дошъл само за да задам на Били няколко въпроса, свързани с разследването, а не да пия шампанско и да ям, докато го чакам.

Оказва се обаче, че това е само началото. През следващите деветдесет минути, въпреки постоянните ми протести и настояването, че искам единствено да се видя със собственика, ми се поднася ястие след ястие, всяко по-вкусно от предишното.

Още предястия, включително японско говеждо Кобе, мариновано в ром и запечено на скара, по-сладко от захарна тръстика, върху легло от задушени с къри зелени зелеви листа и пюре от сладки картофи. Печени миди с масло от трюфели, с портокалово-шафранен винегрет — великолепна смесица от пикантно и кисело. И патешки гърди с глазура от абсент, запържени на чугунен тиган — уникална комбинация от вкусове на птиче месо и сладък корен, каквато досега не съм вкусвал. Разбира се, към всяко ястие има чаша изключително червено или бяло вино, а между тях — порция прочистващо небцето сорбе.

Колкото и да се опитвам да ги спра, келнерите и сомелиерът изобщо не ме слушат.

Когато най-сетне пристигат десертите — божествен хлебен пудинг по креолска рецепта, потънал в сос от кафява захар и пекани заедно с резен сметанова торта с шамфъстък, поръсена със захаросани пекани — коремът ми е пълен, а умът — малко замъглен. Не ми се иска да го призная, но ако Били се е опитал да се изфука и да ме впечатли, то определено му се получи.

Докато отпивам еспресо с дъх на цикория от малка чашка, забелязвам, че и последната маса в заведението е на път да се опразни. Салонът затихва. Вечерната смяна почти е приключила. Привличам вниманието на един минаващ келнер и твърдо заявявам:

— Извинете. Бих искал да поръчам още едно, последно нещо, моля. Собственикът.

Келнерът кимва и изчезва в кухнята. Били ме кара да го чакам още цели десет минути, преди най-сетне да се появи, разперил ръце и широко усмихнат, сякаш сме стари приятели. Всъщност сме се срещали само няколко пъти. Но аз се включвам в играта.

— Ето го и него! — възкликвам и ставам, за да го придърпам в мечешка прегръдка. — Били, ти направо надмина себе си. Благодаря ти. Храната ти е неземна. Прясна, сложна, изобретателна… Нямам думи.

— Много се радвам да го чуя, Кейлъб. Надявам се, че екипът ми се е погрижил добре за теб. Не всеки ден сме удостоени с присъствието на знаменит собственик на каравана за бързо хранене.

Пренебрегвам ужилването и отвръщам:

— Имам сериозна причина да съм тук. Имаш ли няколко минути да поговорим?

Той се смръщва.

— Може би някой друг път. Ще кажа на асистента си да ти се обади и ще измислим нещо. След Марди Гра, разбира се. Знаеш колко сме заети…

— Достатъчно, Били — отсичам и го стисвам злобно за рамото. — Стига игрички. Моля. Седни, настоявам.

И той се подчинява.