Готвачът

Глава 85

Краката ми удрят по тротоара.

Ръцете ми се движат като бутала.

Гърлото и дробовете ми горят.

Автоматът е на път да ми строши рамото с цялото това подскачане.

Разстоянието оттук до „Готвачът убиец“ е само четиристотин метра.

В момента обаче въпросното разстояние ми се вижда като няколко светлинни години.

След като Били ми затвори, направих няколко опита да се обадя на Марлийн. Никакъв успех. Не можах да се свържа.

Помъчих се да им пратя съобщение. Да ги предупредя. Да ги умолявам да намерят къде да се скрият и да го направят. Но и съобщението не се изпрати.

Нямам представа къде са.

Или… Божичко, дори не знам дали още са живи.

Били може и да блъфира. Да се опитва да ме насочи към фалшива следа.

Но вече знам на какво е способен. Ако наистина планира нещо срещу двете ми най-близки същества, трябва да ги защитя.

Не мога да рискувам с бездействие.

Трябва да ги намеря. Да ги спася.

А караваната е най-подходящата отправна точка.

Все още имам стотици въпроси. Какви са истинските мотиви на Били? Каква е крайната му цел? Защо носи в себе си толкова много злоба и болка?

И най-вече, какви други ужаси крие?

Те обаче могат да почакат.

Тичам по опустелите улици на Френския квартал и мога да мисля само за двете си най-близки жени.

Виждам и чувам окуражителни знаци, сякаш са първите зелени пролетни филизи.

Повече хеликоптери във въздуха.

Джипове на Националната гвардия.

Коли на щатската полиция и на нюорлиънската полиция с надути сирени.

Долавям и плоското, остро пук! на пушки в далечината, откъм по-високите етажи на сградите.

Не бързият картечен откос на автомати, а звукът от внимателно прицелена пушка-помпа 308 калибър — оръжието, което използват снайперистите от тактическия отряд.

Това значи, че съобщението ми за агент Морган е стигнало където трябва и добрите, които вече могат да разпознаят лошите, са ги погнали един по един, въпреки предпазните жилетки.

Най-сетне стигам ъгъла с Биенвил Стрийт.

Виждам „Готвачът убиец“ паркиран точно там, където го видях за последно.

Развиквам се:

— Ванеса? Марлийн? Върнах се! Добре ли сте?

Никакъв отговор.

Продължавам да тичам към караваната… и виждам, че е затворена отвсякъде.

Прозорците за сервиране са преградени, металната решетка е спусната и заключена. Чувам ръмженето на генератора, който ми подсказва, че или се крият вътре… или са избягали, без да имат време да го спрат.

Започвам да удрям силно по караваната, а звукът от приближаващи сирени става все по-пронизителен.

— Марлийн? — викам. — Ванеса?

Пак никакъв отговор.

Заобикалям към задната част, а над главата ми прелита един „Блек Хоук“.

Задните врати на караваната също са затворени и заключени. А аз, разбира се, си оставих ключовете вътре.

Единственото, което мога да направя, е да удрям по вратите. Трескаво. Отчаяно. Нетърпеливо.

— Ванеса, Марлийн, отворете! Кейлъб е! Моля ви!

След още няколко болезнени, безплодни секунди се оглеждам трескаво. Хрумва ми да стрелям по ключалката, но този номер се получава само в Холивуд. В реалността най-вероятно няма да проработи, а рикошетът или ще ме рани, или ще ме убие.

Виждам нещо.

Част от съборена метална полицейска барикада. Издърпвам парче метал с формата на тръба, дълго около шейсет сантиметра, и се връщам зад караваната.

Започвам да удрям дръжката.

Отново и отново. С всички сили и пълна концентрация.

Отнема ми цели деветдесет секунди, но дръжката най-сетне се счупва.

Дръпвам я и отварям вратите.

— Ванеса, Марлийн, тук ли…

Вътрешността на караваната се разтърсва от изстрел.

Една едра сачма профучава над главата ми. Пропуска ме на сантиметри.

Изкрещявам и залягам, после надниквам през сивия облак барутен дим.

Заедно са, на пода в другия край на караваната. Марлийн размахва пушка — пушка, която познавам и тя преди години настоя да скрием зад фризера „за всеки случай“. Аз й казах, че идеята е глупава и опасна. Забраних съхраняването на каквито и да било оръжия в караваната. Слава богу, че не ме е послушала.

— Изкара ни ангелите, Кейлъб! — провиква се тя. — Дявол да го вземе, добре ли си?

Пристъпвам бавно напред и оглеждам щетите, нанесени от сачмите.

— Сериозно, Марлийн, знам, че и преди си заплашвала да ме убиеш, но…

Тя помръква, а аз добавям:

— Честно, добре съм. Но не ме ли чухте да викам и да удрям по караваната?

Те стават от пода, Марлийн демонстративно прибира пушката и отвръща:

— Чухме нещо, но решихме, че е някой луд.

Ванеса се усмихва.

— Май сме познали, а?

Аз избухвам в смях. Те също започват да се смеят. Неконтролируемо.

Смехът ни преминава в сълзи на радост и облекчение, когато отивам при тези забележителни жени. Прегръщам ги и двете и ги притискам силно до себе си.

Не говорим. Само дишаме тежко. Залива ни облекчение.

Заедно сме. Живи.