Готвачът

Глава 50

Инстинктивно залягам в мига, в който — ДУМ! — едрокалибреният куршум изсвирва над главата ми.

Вдигам пистолета си и…

ПУК-ПУК-ПУК!

Изстрелвам три куршума към Ел-Шариф — скрит зад две кантонерки — и отчаяно се оглеждам за прикритие.

ЧИК-ЩРАК!

Единственият ми реален избор е вратата зад гърба ми.

Хвърлям се назад и се пъхвам зад вратата точно навреме.

ДУМ!

Ударен съм — но това е просто гипсов прах, посипал се от стената, където се е забил куршумът.

ПУК-ПУК! ПУК-ПУК!

Отново отвръщам на огъня и после се изправям на колене, за да надзърна в стаята.

Вътре вече си беше тъмно, когато дойдохме. Сега въздухът е изпълнен и с дим. Видимостта е нулева.

Чувам шумолене. Виждам сянката на Ел-Шариф да се мята насам-натам, но не го различавам достатъчно добре, за да стрелям. Не че съм сигурен дали изобщо искам да стрелям. По дяволите! Наистина ли ще ми се наложи да застрелям единствения си жив заподозрян?

— Салил, кажи ми всичко! — провиквам се. — Помогни ми. И аз ще помогна на теб.

ЧИК-ЩРАК… ДУМ!

ЧИК-ЩРАК… ДУМ!

Два поредни изстрела с помпата ми пречат да помръдна. Оставам напълно неподвижен и наострям уши… докато не чувам пълната тишина.

Тогава се хвърлям в действие.

Нахлувам в офиса с насочен пистолет… и виждам, че стаята е празна.

Зървам още една врата. Била е скрита зад една от кантонерките, където се е крил Салил. Сега е открехната.

Трябва да се е измъкнал.

Отварям вратата с ритник и излизам внимателно, насочил пистолета напред, като използвам два контейнера за смет за прикритие. Отворената врата води към пуст паркинг и улица зад сградата.

И паркингът, и уличката са празни. Няма и следа от него.

Сритвам най-близкия контейнер и изругавам на висок глас, след което млъквам и отново се заслушвам в опит да преценя в коя посока е тръгнал.

Единственото, което чувам обаче, е далечното свирене на полицейски сирени.

Възможно ли е… да са за мен? Толкова бързо?

Връщам се в сградата, за да се опитам да събера каквито доказателства мога, и веднага се насочвам към компютъра в офиса. Мамка му! През него е минал едрокалибрен куршум.

После виждам стационарен телефон, чиято слушалка е увиснала към пода. Чувам гласа на диспечера: „Добре ли сте? Можете ли да говорите? Какъв е случаят?“.

Набрал е 911 на излизане.

Значи сирените наистина са за мен. Страхотно.

Крайно време е да се махам… но отказвам да си тръгна с празни ръце, след като съм се разкарал чак дотук. Дръпвам няколко от чекмеджетата на кантонерките, само че всичките са заключени. Не разполагам нито с инструменти, нито с време да ги отворя.

От ярост удрям едната кантонерка с пистолета. После се втурвам обратно в посоката, от която дойдох, към мрачната приемна.

Полицейските сирени вече са по-близо. Не мога да допусна полицията да ме открие тук. Знам, че времето ми изтича. На вратата съм…

Когато виждам на пода нещо, което ме кара да замръзна на място.

На таблото за обяви, което съм съборил на земята, има няколко забодени снимки. Изглежда, са правени на някакво обществено събитие, организирано от „Кресънт Кеър“. На една се вижда как група мюсюлмани чистят местен парк. На друга група жени мюсюлманки се усмихват пред камерата изпод забрадките. Носят стартови номера за десеткилометров маратон.

А на трета снимка група хора — някои мюсюлмани, други не — позират прегърнати до скари за готвене на открито на брега на езерото Пончартрейн.

Един от тях е Ибрахим Фарзат.

Друг е Дейвид Нийдъм.

За миг замръзвам, защото не мога да повярвам на очите си.

Само че приближаването на сирените ме изважда от унеса.

Коленича и откъсвам последната снимка от таблото. Пъхам я в джоба си и изхвърчам навън, прекосявам на бегом улицата и скачам в импалата. Запалвам двигателя, преди да съм затворил вратата. Натискам газта и поемам по Орлиънс Авеню.

Усещам как адреналинът напуска тялото ми, докато сърдечният ми ритъм се успокоява и аз също започвам да се успокоявам. Шокът от последното ми разкритие обаче расте.

Може би сбърках, като оставих Ел-Шариф да избяга.

Но пък намерих нещо по-ценно. Най-сетне.

Доказателство.