Готвачът

Глава 59

Преглъщам страха си, преди да ме задави, влизам в бензиностанцията и спирам пред една колонка — онази, която е най-близо до групичката.

Още преди да изключа двигателя, виждам как двамата, застанали на стража, се напрягат и разменят няколко думи. Приемам, че обсъждат как да подходят към неочакваната ми поява.

Започвам да тършувам из боклуците, струпани в конзолата между двете предни седалки — кламери, салфетки, пакетчета захар, запалка „Бик“, монети, стари касови бележки — и вземам каквото ми трябва.

След това излизам небрежно и заставам пред колонката. С крайчеца на окото си забелязвам един от мъжете да се приближава.

Дланите ми започват да се потят, но външно оставам невъзмутим. Изваждам си портфейла и пъхам кредитната си карта в съответния процеп на колонката. Откачам маркуча, натискам спусъка на дръжката, за да потече бензинът, и щраквам щифта, който задържа маркуча в тази позиция.

— Ей — изгрухтява мъжът. — Нямаш работа тук. Затворено е.

— Какво каза? — питам с дружелюбна незаинтересованост.

Без да се взирам прекалено настойчиво, успявам да го огледам: бял, на около трийсет и пет, бръсната глава, проскубана черна брада, няколко липсващи зъба, врат, изпъстрен с плетеница от татуировки. Не е от типа, с който бихте пожелали да пратите дъщеря си на абитуриентския бал.

— Казах, че е затворено — повтаря той. — Махай се оттук.

— Просто наливам малко бензин — казвам и му обръщам гръб.

— Не ме чуваш, приятел — настоява онзи. — Качвай се в колата и се махай. Веднага.

— Само секунда, почти съм готов.

— Казах веднага. Ако се наложи да повтарям пак, ще трябва… Какво е това, по дяволите?

Мъжът свежда поглед към краката си… и установява, че е стъпил в разрастваща се локва от кехлибарена течност: бензин.

Изобщо не наливах в резервоара.

Оставих горивото да тече по земята.

Освен това смачках всички стари хартии, които намерих в колата, на една стегната, леснозапалима топка.

Пускам все още капещия маркуч и се завъртам.

В едната си ръка държа хартиеното гюле.

В другата — запалката „Бик“.