С любов на живите:
Сид Стийбъл,
който ми показа как да разреша
собствената си загадка;
Александра, моята дъщеря,
която почисти след нас;
Джордж Бърнс,
който ми каза, че съм писател,
когато бях четиринайсетгодишен.
На починалите:
Рубен Мамулян,
Джордж Кюкър,
Джон Хюстън,
Бил Скал,
Фриц Ланг
и Джеймз Вонг Хау.
И на
Рей Харихаузен,
по разбираеми причини.
Имало едно време два града, които били част от един и същ град. Първият бил светлина, а вторият — мрак. Първият кипял от активност през целия ден, а вторият не помръдвал. Първият бил топъл и светлините му постоянно се менели. Вторият бил студен и скрепен неподвижно от камъните си. Но когато всеки следобед слънцето над Максимус Филмс, града на живите, залязвало, той започвал да прилича на гробищата Грийн Глейдз1, отсрещния град на мъртвите.
Всички светлини угасвали, движението замирало, а вятърът откъм сградите на студията ставал студен. От града на живите се разнасяла някаква невероятна меланхолия, която минавала по здрачните авенюта и стигала чак до високата тухлена стена, разделяща двата града. Улиците изведнъж се изпълвали с нещо, което може да бъде наречено единствено спомени. Защото починалите оставяли след себе си постройки, обитавани от призраци и небивалици.
Това наистина бил най-странният град на света, защото в него всичко можело да се случи и винаги се случвало. Десет хиляди души умирали, а след настъпването на смъртта си се изправяли със смях и тръгвали нанякъде. Били подпалвани цели блокове, но огънят ги оставял невредими. Пищели сирели на полицейски коли, чиито полицаи събличали униформите си, изтривали с крем грима от лицето си и се отправяли към малките си апартаменти из тесните улички на външния и в по-голямата си част отегчителен свят.
Тук си пъхали носа и динозаврите — ту като малки фигурки, ту като огромни двуметрови чудовища, извисяващи се над пищящи, полуоблечени девици на кея. От това място тръгвали и безброй кръстоносци, които окачвали доспехите си и скривали копията в Уестърн Костюмиране на съседната улица. Тук Хенри Осми търкулнал няколко глави, а граф Дракула се скитал — от плът, за да се превърне в пръст. Тук се намирали и четиринадесетте картини с мъките Христови, и бокали с кръв от страданията на сценаристите, които пъшкали по пътя за Голгота под непосилната тежест на критиката, гонени от режисьори с камшик в ръка и безжалостни редактори с наострени ножове. От тези кули призовавали мюсюлманите на молитва всеки ден на свечеряване, докато лимузините безшумно се плъзгали по улиците с анонимни сили зад прозорците, а селяните извръщали поглед от страх да не ослепеят.
Това е истината и причината да повярваме, че когато слънцето залязвало, старите духове се надигали и топлият град изстивал, като заприличвал все повече на мраморните гробищни алеи зад портите му. В полунощ, по време на странното примирие, предизвикано от температурата, вятъра и гласа на някой стар църковен часовник, двата града най-накрая се обединявали в един. Само нощният пазач обикалял из Индия, Франция, канзаската прерия, кафявия Ню Йорк, Пикадили и Испанските Стълби, изминавайки двайсет хиляди мили за не повече от двайсет минути. По това време колегата му зад стената бъхтел часовниците, пръснати сред надгробните паметници, разглеждал на светлината от фенерчето си замръзналите ангели, четял имената по плочите и сядал на чаша чай с малкото останало от някой си Кийстоун Коп. В четири часа сутринта пазачите спели, двата града се прибирали в кошарите си и зачаквали слънцето да изгрее над повехналите цветя и изкривените гробници, а Индия да загъмжи от народ, ако Бог Режисьор нареди и Централното разпределение на роли осигури доставките.
Това се случило в навечерието на празника на Вси Светии през 1954 г.
Празникът Всях светих.
Любимата ми нощ от годината.
Ако не се бе случило, нямаше да се втурна да пиша тази нова Приказка за два града.
Можех ли да издържа, след като не намирах мира?
Как бе възможно да не коленича, да не поема дълбоко дъх и да не разпръсна мраморния прах?