Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

72

Трябваше да ида само на още едно място.

Потънах в тъмното сърце на „Нотр Дам“.

Изкачих се до покрива и видях очертанията на тялото, разположено близо до ръба на лявата кула. Брадичката бе облегната на лапите. Погледът се взираше в един Париж, който никога не бе съществувал.

Пропълзях напред, поех дълбоко въздух и извиках:

— Ти…

Млъкнах. Тялото не се помръдна.

Пак поех дъх и казах:

— Тук съм.

Гърбът отсреща се поизправи. Лицето се подаде напред и излезе от сянката.

За последен път поех дълбоко дъх и тихичко извиках:

— Рой?

Звяра ме погледна. Бе пълно копие на чудовището, издъхнало преди няколко минути в изповедалнята.

Ужасната маска прикова поглед в мен и ме смрази от ужас. Раната наместо уста се изкриви, примлясна и избоботи:

— … Да-а-а.

— Всичко приключи — гласът ми потреперваше. — Господи, Рой, моля ти се слез оттам.

Звяра кимна. Дясната му ръка се вдигна към лицето и започна да разкъсва восъка, кората грим, маската на ужаса и абсурда. Ноктите се впиваха и дращеха по кошмарната плът. Изпод всичко това се подаде лицето на някогашния ми приятел от гимназията.

— Приличах ли на него? — попита той.

— Божичко, Рой, не можеш да си представиш колко много — едва го виждах през сълзите в очите си.

— Да-а-а. И на мен така ми се струваше.

— Рой, свали всичко. Имам някакво ужасно чувство, че ако оставиш и една прашинка от маската, тя ще полепне по теб завинаги и ти никога вече не ще бъдеш същият.

Дясната ръка на Рой инстинктивно зачеса едната буза.

— Хм, колкото и да е странно, и аз мисля така — прошепна той.

— Как ти хрумна да измениш лицето си по този отвратителен начин?

— Две изповеди? Вече чу първата, но искаш и още една, а?

— Да.

— Да не си станал свещеник?

— Вече се чувствам така. Да не искаш да те отлъча?

— От какво?

— От нашето приятелство?

Стрелна поглед към мен.

— Не би го направил!

— Защо не!

— Приятелите не изнудват приятелите си с идеята за приятелството помежду им.

— Ето една още по-добра причина да проговориш. Слушам те.

Все още неразкъсал докрай маската си, Рой тихичко заговори:

— Моите животинки, заради тях стана всичко. Никой никога не бе докосвал миличките ми, най-скъпите ми същества. Отдадох целия си живот на това, да ги родя във въображението си и да им дам форма. Те бяха съвършени, а аз бях Бог. Какво друго имах? Кога съм ходил на срещи с гимнастичката на класа? Кога през всичките тези години до мен е заставала жена? По дяволите. Дори и в леглото лягах с моите бронтозаври. Нощем летях с птеродактилите си. Можеш да си представиш какво ми беше, когато изколиха невинните ми другарчета и сринаха света ми. Малко е да се каже, че полудях. Аз обезумях.

Рой замълча зад противната си маска. После продължи:

— По дяволите, толкова беше лесно. Успях почти в самото начало, но не ти казах. Помниш ли нощта, когато проследих Звяра в гробището? Толкова бях завладян от мисълта за чудовището, че ме беше страх да не провалиш номера. Номер?! Номер, заради който загинаха хора. Та тогава го видях как влезе в гробницата и не се показа повече, но не ти казах. Знаех, че ще се опитваш да ме разубедиш, а аз исках да имам това лице за великия ни шедьовър! Затова се затворих и направих глинения бюст. После? За малко не те уволниха заради мен. Изхвърлиха ме от студиото, смачкаха динозаврите ми, стъпкаха декорите и разтрошиха глинения Звяр на парченца. Побърках се. Щях да полудея, но неочаквано се сетих, че има само ЕДИН човек, който е могъл да го направи, и че този човек не е нито Мени, нито някой от обкръжението му, а самият Звяр! Мъжът от „Кафявото бомбе“. Но откъде е могъл да разбере за глинения бюст? Бил е уведомен, нали? Пак се върнах към нощта, когато го проследих в онази част на гробището, близо до студиото. Ами да! Трябваше да има някакъв таен подземен проход между стената и студиото, където е видял произведението ми и е побеснял.

— Наложи се здравата да помисля. Откриеше ли ме Звяра, с мен бе свършено. Затова се „самоубих“! Отбих го от следата. Можех да го намеря и да си отмъстя само ако ме мислеха за мъртъв. Затова обесих онази кукла с лика ми. Ти я намери. После я намериха те, изгориха я и същата вечер се прехвърлих в гробището. Знаеш какво открих. Влязох в незаключената гробница, спуснах се в подземията и стигнах зад огледалото в кабинета на Мени. Бях потресен! Толкова беше красиво… Звяра управляваше студиото, без никой да подозира за съществуването му. Затова реших да не го убивам, а да му отнема властта. Не да унищожа Звяра, а да БЪДА Звяра, да ЖИВЕЯ в кожата на Звяра! И да стана господар на двайсет и седем — двайсет и осем страни в света. А когато му дойде времето, да възкръсна, да измисля някаква тъпа история за амнезия или не знам какво си и да се отърва от чудовището. Звяра и без друго умираше. Виждах го с очите си. Умираше на крак. Скрих се, наблюдавах го и слушах какво говори. После го хванах, за да го затворя във филмовата гробница под студиото. Гримът помогна много. Когато ме видя изправен срещу себе си, толкова се изуми, че успях да го поваля и заключа съвършено лесно. После изпробвах старата система, но със собствения си глас зад огледалото. Бях чул Звяра да говори в „Кафявото бомбе“ и зад стената на кабинета. Мърморех, шепнех с престорен глас и успях. „Мъртвите са добри ездачи“ пак беше включен в плана. Назначиха ни отново двамата с теб! Можех да разкъсам маската и да се покажа на бял свят, когато нещо се случи.

— Какво?

— Открих, че властта МИ ХАРЕСВА.

— Какво?!

— Властта. Влюбих се в нея. Борсови агенти, корпорации — всичките тия дивотии. Бях опиянен! Харесваше ми да управлявам студиото, да вземам решения, да върша всичко сам, без каквито и да било съвещания и чужди мнения. Да действам единствено с огледала, сенки и ехо. Да направя всички филми, които е трябвало да бъдат създадени още преди години. Да създам наново СЕБЕ СИ и собствения си свят! Да претворя приятелите си. Да накарам студиото да плаща в брой. Да разбера кой е бил най-виновен за бедата ми и после бавно да затягам болтчетата, докато премажа кохортите невежи и чиновници. Студиото ме бе използвало. Сега АЗ използвах него. Нищо чудно, че Луис Б. Майер беше непоносим, а братята Уорнърс се дрогираха с филми по цяла нощ. Не си ли управлявал студио, не можеш да разбереш какво нещо е властта. Не владееш просто град или страна, а цял един свят отвъд този, в който живеем. Искаш ли да забавиш темпото, всички едва си тътрят краката. Искаш ли да забързаш, и мъртъвците заподскачват в гробовете си. Само защото набелязваш филмите, ръководиш актьорите, определяш началото и отгатваш края. Всяка нощ се качвах на „Нотр Дам“, за да се присмея над селяците и мухльовците, които убиха приятелчетата ми и унищожиха жироскопа в гърдите ми. Но жироскопът пак забръмча, макар и накривен на една страна. Виж колко много постигнах — почти всичко е унищожено. Звяра започна, а аз довърших делото. Знаех, че ако не спра, ще завърша живота си в някоя лудница. Тази мисъл, както и фактът, че Звяра умираше и ме умоляваше да го пусна за последен път при свещеника, ме накара да му върна обратно студиото, за да може да ти го даде на теб.

Рой облиза ужасяващите си устни и замълча.

— Няколко неща остават неясни… — казах аз.

— Назови ги.

— Колко души са били убити от Арбътнот през последните няколко дни и колко души са били… — не можех да продължа.

Рой го каза вместо мен:

— … убити от Рой Холдстром, Звяр Номер Две?

Кимнах.

— Не съм убил Кларънс.

— Слава Богу.

Преглътнах и попитах:

— В кой момент — о, Господи — кога…?

— Кога какво?

— Кой ден и в колко часа… пое поста… на Арбътнот?

Сега бе ред на Рой да преглътне.

— Ами… когато стана тая работа с Кларънс. Тогава, в катакомбите, чух гласове, които говореха по телефоните, поставени в самия тунел. Вдигах тайно слушалките, спотаявах се и проследявах сенките. Знаех, че пет минути след нахлуването на Звяра Кларънс ще бъде мъртъв. Видях и чух от разстояние как докторът бута Кларънс по тунелите и го отвежда в един от тъмните коридори. Разбрах, че скоро ще открият, че съм жив, дори и още да не са го научили. Чудя се дали са проверили какво е останало от мен в пещта за кремация. Ти също създаваше трудности. Познаваше Кларънс. Може би те бяха забелязали около неговия или моя апартамент. Жив щяха да те заровят, ако се бяха усетили. Така че, трябваше да поема нещата в свои ръце, да стана Звяра.

— Не само това. Затворих и студиото, за да изпробвам силата си, за да видя дали подскачат според прищевките ми. В едно опразнено студио можех по-лесно да се справя с негодниците и да очистя вероятните си убийци.

— Станислав Гроц? — попитах аз.

— Гроц…? Да. Той ни забърка в тая каша. Назначи първо мен, защото можех да преобразявам фигурите така, както той разкрасяваше стария чичко Ленин. Пусна една муха на Арбътнот и за твоето назначение. Направи онова плашило на стълбата за страх и на хората от студиото, и на Арбътнот, после ни покани на представление в „Кафявото бомбе“, а когато направих глинения звяр и изплаших всички, той прибра парите.

— Значи ти си убил Гроц?

— Не съвсем. Накарах да го арестуват на входа. Когато го доведоха в кабинета на Мени и го оставиха сам, огледалото се плъзна, той ме видя зад него и се строполи мъртъв. Сега попитай за д-р Филипс.

— Питам.

— В края на краищата, той бе изчистил сцената от „трупа“ ми, нали? Той заедно с бандата метачи. Срещнахме се в „Нотр Дам“. Дори не се опита да избяга. Вдигнах го нагоре с въжетата на камбаните. Исках само да го изплаша, да го кача нависоко и да го разтреса, докато сърцето му само се пръсне от страх като това на Гроц. Непредумишлено убийство. Но той занервничи, оплете се във въжето и се обеси. Аз ли съм виновен?

Първата ми мисъл бе „да“, но после го оправдах.

— А И.Х.? — попитах със затаен дъх.

— О, не. Той се покатери на кръста преди две вечери и раните му се затвориха. Животът му изтече през тях. Умря на кръста горкият стар пияница. Мир на праха му. Намерих тялото и го погребах на подходящо място.

— Къде се намират всичките? Гроц, докторът и И.Х.?

— Някъде. Където и да е. Има ли значение? Навсякъде е осеяно с трупове. Радвам се, че един от тях не е… твоят.

— Моят?

— Това ме накара да спра, преди около дванайсет часа. Открих, че и ти фигурираш в списъка ми.

— Какво?!

— Хванах се да си мисля: „Застане ли ми на пътя, с него е свършено.“ Това сложи край на цялата история.

— Дано да е така, за Бога!

— Казах си: той няма нищо общо с тая бъркотия. Не е виновен заради другите. Той ти е приятел, твой човек е. Той е всичко, което е останало от живота ти. Това бе повратната точка. Отърваваш се от лудостта, когато разбереш, че си луд. Аз те обичах. Обичам те. Затова се върнах, отворих гробницата и пуснах Звяра да излезе.

Рой обърна глава и ме погледна. Очите му питаха: аз ли съм на ред? Ще ми причиниш ли зло заради злото, което съм сторил? Още ли сме приятели? Какво ме накара да направя всичко това? Трябва ли да научи полицията? Кой ще ги уведоми? Трябва ли да бъда наказан? Не е ли всичко такава лудост? Луди актьори, абсурдни реплики и декори? Свърши ли пиесата или е едва в началото си? Да се смеем ли или да плачем? За какво?

Лицето му казваше: не след дълго ще изгрее слънцето, двата града ще се събудят, но единият ще бъде по-жив от другия. Мъртвите ще си останат мъртви, а живите ще повтарят репликите си от предишния ден. Да им дадем ли да говорят? Или да пренапишем всичко отначало? Да работя ли върху мъртъвците, които са добри ездачи? С твоите думи ли ще заговорят, щом отворят уста?

Какво…?

Рой чакаше.

— Наистина ли се върна, за да си до мен? — попитах аз. Поех дълбоко въздух и продължих: — Пак ли си Рой Холдстром и обещаваш ли да не се превръщаш в който и да било друг, а да останеш завинаги просто моят приятел? Отговори, Рой.

Бе свел глава. Бавно протегна ръка.

Грабнах я така, сякаш всеки момент щях да се изтърколя от покрива и да падна долу.

Здраво се стиснахме.

Със свободната си ръка Рой свали останалата част от маската си. Смачка в юмрук восъка, пудрата и изкуствения белег и ги метна надалеч. Не ги чухме да тупват на земята. Вместо това ни стресна нечий глас:

— Ей, вие!

Погледнахме надолу.

Беше Кръмли — простичък селяк, застанал пред входа на „Нотр Дам“.

— Свърши ми бензина — извика той. — Обикалях дълго около гробището, но ми свърши бензинът — закри очи с ръка. — Какво, по дяволите, става там, горе?