Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

2

Пристигнах първи…

Бях в студиото още в седем часа на празничната утрин.

Тръгнах си последен…

Бе около десет вечерта. Правех последната си разходка и се опитвах да свикна с простичкия, но невероятен факт, че най-сетне работя някъде, където всичко е ясно и точно. Тук се виждаше отчетливо началото, а краят бе уместен и необратим. Там, извън сцената, не се доверявах много на живота с неговите ужасни изненади и объркани сюжети. Тук можех да се разхождам сред алеите по здрач или на зазоряване, можех да си представям как откривам или закривам студиото. То ми принадлежеше, защото казах да бъде така.

Крачех си по терена — половин миля на ширина и една миля на дължина, сред четиринадесетте сцени и десетте открити снимачни площадки. Жертва на собствената си романтичност и безумна страст към филмите, които се справят с живота, когато той излезе извън контрол и избяга зад градските порти от ковано желязо.

Беше късно, но много филми бяха предвидени така, че да завършат с настъпването на празника, за да може да се координират всички маскаради и прощални пиршества. Откъм три сцени с гигантски, широко отворени плъзгащи се врати се носеха песни, оркестрова музика и звук на гърмящи тапи за шампанско. Тълпите във филмови костюми вътре поздравяваха маскираните тълпи отвън.

Не влязох никъде. Стигаше ми забавлението на минаване. В края на краищата, можех да се мотая колкото си искам или да си тръгна всеки момент, след като си бях въобразил, че студиото е мое.

Но дори и като се движех сред сенките, изпитах някакъв трепет. От много години обичах киното. То е все едно да се привържеш към Конг, който се строполи връз мен, когато бях на тринайсет години. Още не се бях измъкнал изпод трупа му.

Студиото ме поразяваше по същия начин абсолютно всяка сутрин. С часове не можех да се отърся от магията му, да задишам свободно и да се заловя за работа. По здрач омаята пак ме налягаше и едва успявах ла си поема дъх. Знаех, че някой ден ще трябва да изляза, да се отскубна и да не се върна повече. В противен случай, подобно на вечно падащия се и приземяващия Конг, някой ден то щеше да ме убие.

Отминах крайната сцена, която кънтеше от последните изблици смях и музиката на джаз бенда. Един от помощник-операторите ме изпревари с колелото си, в чиято кошница бе натоварил филм — за аутопсия под скалпела на филмовия редактор, който би могъл да го спаси или загроби завинаги, да го прати по кината или да го заточи на лавицата за мъртви филми, които не се разлагат, а се затрупват от прах.

Градският часовник на Холивуд Хилс удари десет. Обърнах се и закрачих към миниатюрната си килия в блока на писателите.

В офиса ме чакаше покана да се направя на кръгъл глупак.

Не издълбана на мраморна плочка, а прегледно напечатана на висококачествена хартия.

Зачитайки се, се стоварих на работния си стол със силното желание да я смачкам и изхвърля.

В нея се казваше следното:

Е, аз не съм смелчага. Не се научих да карам кола. Не летя със самолет. До двайсет и пет годишна възраст се боях от жените. Мразя високите сгради — Емпайър Стейт Билдинг направо ме ужасява. Асансьорите ме изнервят, ескалаторите ме плашат. Подбирам си и храната. За първи път ядох пържола чак на двайсет и четири години, а цялото си детство карах на хамбургери, сандвичи с шунка, яйца и доматена супа.

„Грийн Глейдз Парк!“ — казах си на глас.

Господи, помислих след това, полунощ? Аз, дето ядях пердах от всички чак до средата на юношеството си? Онова момче, което се скри под мишницата на брат си при първата прожекция на „Призрака от операта“?

Да, същият.

„По дяволите!“ — изкрещях с все сила.

И отидох на гробищата.

В полунощ.