Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

4

До късно през нощта оглеждах обикновената си стая с обикновена мебелировка — част от уютна къщичка, построена на нормална улица в тих градски квартал. Изпих три чаши горещо какао, но не преставах да треперя от студ и страх.

Хората не могат да умрат два пъти! — мислех си аз. Мъжът на стълбата, вкопчен в студения вятър, не може да е бил Джеймз Чарлз Арбътнот. Телата се разлагат. Телата ИЗЧЕЗВАТ.

Спомням си деня през 1934 г., когато Дж. Ч. Арбътнот излезе от лимузината си, спряла пред студиото, а аз се хлъзнах с кънките и изхвърчах право в обятията му. Той се разсмя, помогна ми да застана на крака, даде ми автограф, ощипа ме по бузата и влезе вътре.

А сега, Господи Боже, същият този отдавна починал човек се бе изкатерил под дъжда и се бе изтърколил сред гробовете.

Още чувах гласовете на скърбящите и виждах вестникарските заглавия:

— Не! — казах аз на бялата стена, където дъждът шепнеше, а мъжът се изтъркулваше. — Не беше ТОЙ. Това е ЛЪЖА!

Изчакай утрото, ми прошепна един глас.