Менажерията се бе разотишла. Тротоарът пред студиото бе празен. Шарлот, майчето и останалите бяха тръгнали по други студия и други ресторанти. Сигурно из Холивуд се движеха дузини подобни тълпи. Все някой трябваше да знае фамилното име на Кларънс.
Фриц ме закара до къщи.
По пътя каза: „Бръкни в жабката и извади стъклената кутийка. Отвори я.“
Отворих я. В нея бяха наредени шест кристални монокъла в шест кадифени гнезда.
— Багажът ми — поясни Фриц. — Всичко, което спестих и взех със себе си в Америка, когато се отскубнах благодарение на буйната си кръв и таланта си.
— Който е огромен.
— Стоп — Фриц ме плесна зад врата. — Свикни да сипеш само обиди, негоднико. Показах ти ги — кимна към моноклите, — за да ти докажа, че нищо не е загубено. Котките, както и Рой, не падат по гръб. Какво още има в жабката?
Намерих дебел сценарий, изваден на циклостил.
— Прочети го, без да повърнеш, и ще станеш мъж, синко. Киплинг. Хайде, върви. Утре да дойдеш. Два и половина в ресторанта. Ще поговорим. А по-късно ще ти покажа откъси от „Безработният Исус“ или „Боже мой, защо ме остави?“. Ja?
Слязох от колата.
— Sieg Heil — отвърнах аз.
— Така те искам! — Фриц потегли, а къщата ми се стори толкова тиха и празна, че се сетих за Кръмли.
Малко след свечеряване се метнах на колелото и пропътувах до Венеция.