Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

13

— Но защо го направи?

— Любопитството убило котката. Е, аз съм котарак.

Тръгнахме обратно към ресторанта.

Рой бе пъхнал кутията под мишница. Лицето му грееше в усмивка.

— Виж какво — поде той, — подхвърлят ти бележка. Ти отиваш на гробищата, намираш трупа, но не го разгласяваш и по този начин разваляш нечий номер. Следват телефонни обаждания. Хората от студиото изпращат кола, за да вземе тялото и изпадат в ужас, когато разбират какво има в ковчега. Нима може да ме движи нещо друго освен любопитството? Как ще разбера играта, ако сам не местя фигури по шахматната дъска? Само преди час видяхме и чухме реакцията на Мени и дружинката му. Интересно ми е как биха реагирали, ако след като са намерили тялото, го изгубят отново и се втурнат да търсят у кого е. А то ще бъде у МЕН.

Спряхме пред вратата на ресторанта.

— Не се готвиш да влезеш вътре заедно с това, нали!

— Най-сигурното скривалище на света. Никой не би се отнесъл подозрително към кутия, която внасям посред студиото. Внимавай, драги. В момента ни наблюдават.

— Откъде?! — изкрещях аз и бързо се извърнах.

— Ако знаех, тази история щеше да е приключила. Хайде.

— Но аз не съм гладен.

— Странно, аз пък бих изял и слон.