Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

49

Таксито спря пред храма в момента, в който бяха почнали да се разотиват последните ученици от курса върху Библията.

Преподобният Кемпо стоеше на входа и кършеше червеникавите си ръце с такова отчаяние, сякаш в задния двор всеки миг щеше да избухне буре с динамит.

— Слава Богу! — извика той, когато ни видя, и се спусна към нас. — Вие сте младият приятел на онова същество вътре, нали?

— На И.Х.?

— И.Х.! Какво гнусно безочие! Да, И.Х.!

— Аз съм приятелят му.

— Колко жалко. Хайде, бързо.

Бутна ме към кораба на черквата. Вътре бе пусто. Някъде отгоре се чуваше тихо припляскване на пера, шумът от ангелски криле. Някой пробваше системата за озвучаване с най-различни небесни мърморения.

— Къде е…? — понечих да попитам аз, но останах с отворена уста.

Защото там, на ярко осветения златен Божи трон седеше И.Х.

Бе изправен и неподвижен. Гледаше право напред, пронизвайки стените с погледа си. Бе поставил ръцете си върху дръжките, обърнати с дланите нагоре.

— И.Х. — затичах се тромаво по пътеката и пак спрях.

Защото от двете рани капеше кръв.

— Не е ли противен? Ужасен човек! — изкряска зад мен Преподобният.

— Това християнска църква ли е? — попитах аз.

— Как смеете да задавате подобен въпрос!

— Не мислите ли, че в момент като този сам Христос би се смилил?

— Да се смили? Той прекъсна службата ни с вик: „Аз съм истинският Христос. Животът ми е в опасност!“ и изтича най-отпред, за да си покаже раните. Чудя се как не се съблече и гол. Прошка ли? За малко да настане бунт. Някои от богомолците ни може вече да не се върнат тук. Ако разкажат или пък ако дойдат журналистите… Направи ни за смях. Вашият приятел!

— Моят приятел — подех аз, но не можах да продължа и се изкатерих до преиграващия актьор.

— И.Х. — изкрещях аз като над пропаст.

Очите му, съсредоточени над вечността, премигнаха и се оживиха.

— О, здрасти, младши. Какво става?

— Какво става ли? Хубава каша си забъркал!

— О, не, не! — И.Х. внезапно забеляза къде съм застанал и простря ръце над мен. Гледаше така, сякаш току-що са му показали паяци близнаци. — Пак ли ме обругаха? Проследиха ли те? С мен е свършено. Спаси ме! Носиш ли бутилка?

Потупах джобове, като че ли не се разделям с подобни предмети, и кимнах отрицателно. Хвърлих един поглед към Преподобния, който изруга, бръкна зад трона и тикна бутилка червено вино в ръката ми.

И.Х. се спусна към нея, но аз я грабнах здраво и я вдигнах като примамка над себе си.

— Първо насам, а после ще извадим тапата.

— Как смееш да говориш така на Христос!

— А ти как смееш да се правиш на Него? — извика Преподобният.

И.Х. се облегна назад:

— Не смея, сър. Аз СЪМ Него.

Опита се да стане с достойнство и лекота, но се строполи на стълбите.

Преподобният изръмжа. Ръцете го сърбяха за отмъщение.

Изправих И.Х., размахах бутилката под носа му и го изведох навън.

Таксито още бе там. Преди да се качим, И.Х. се обърна да види Преподобния, който стоеше на вратата пламнал от ненавист.

И.Х. вдигна алените си лапи.

— Храм, а? И това ми било храм!

— Не е за теб, господинчо! — изкрещя Преподобният.

Тряс!

Представих си как хиляди ангелски крила отвътре се освобождават и пресяват вече осквернения въздух.

И.Х. се намъкна в таксито, грабна виното и се наведе напред, за да прошепне на шофьора:

— Гетсимания!

Потеглихме. Шофьорът хвърли един поглед на картата си и промърмори:

— Гетсимания ли? Това какво е — улица, авеню или някакво място?