Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

6

— О, Боже! — си казах. — Та той ме накара да забравя!

Миналата нощ. Студеният дъжд. Високата стена. Трупът.

Паркирах колелото пред Сцена 13.

Минаващият полицай не пропусна да попита:

— Имате ли разрешително да паркирате тук? Това е мястото на Сам Шонбродер. Обадете се в офиса.

— Разрешение ли! — изкрещях аз. — Божичко, Исусе! За един ВЕЛОСИПЕД?

Минах с колелото през голямата, двойна, херметична врата и се озовах сред мрака.

— Рой?! — извиках аз.

Тишина.

Огледах се в прекрасния мрак сред купа стари играчки на Рой Холдстром.

В моя гараж, макар и по-малък, цареше същата бъркотия.

По Сцена 13 бяха разпилени играчките на Рой от тригодишната му възраст, книгите му от петгодишна възраст, магическите комплекти за осемгодишния, материалите за химически експерименти, правени на девет-десет години, изрезките от неделните серии комикси, събирани на единайсетгодишна възраст, и дубликати на Конг, направени от него на тринайсетгодишна възраст, след като бе видял маймуната великан около петдесет пъти в продължение на две седмици.

Сърбяха ме ръцете. Тук имаше купени евтино индуктори, жироскопи, тенекиени влакчета и магически предмети, които караха момченцата да прехапят завистливо устни. Тук лежеше собственото ми лице — отливка, направена от Рой, след като първо ме бе нацапотил с вазелин, а после — с гипс. Имаше и дузина отливки от профила на Рой, подчертаващи големината на прегърбения му нос, както и черепи, а и цели скелети, захвърлени по ъглите или разположени на сгъваеми столове — с една дума, всичко, което би създало у Рой чувство за уют на огромната сцена, която би побрала целия „Титаник“ заедно с „Оулд Айрънсайдз“.

Едната от стените бе облепена с афиши и реклами на „Изгубеният свят“, „Конг“, „Синът на Конг“, „Дракула“ и „Франкенщайн“. В средата на тази разбъркана сергия — гараж — бяха поставени в оранжеви щайги скулптури на Карлоф и Лугоши. На бюрото имаше три оригинални ябълкови съединения на динозаври, подарени от създателите на „Изгубеният свят“, — гумената плът на древните същества, отделена от металните им кости.

Сцена 13 бе наистина магазин за играчки, магическа кутия, фокуснически куфар, фабрика за чудеса, хангар на мечтите, където Рой се отбиваше всеки ден, махваше с дългите си пръсти на пианист към митичните зверове и ги будеше от хилядолетния им сън.

Именно в тази неразбория, в това сметище на любознателната алчност, жаждата за играчки и страстта към огромните беснеещи чудовища, гилотинираните глави и неразгадаемите загадки аз избрах бъдещето си.

Навсякъде се виждаха широки, ниски пластмасови палатки, покриващи създания, които само Рой щеше да разкрие пред другите с течение на времето. Страх ме беше да надзърна.

В средата на всичко това се извисяваше скелет, вдигнал в ръка табелка, на която пишеше:

Погледнах към брезентовите покрития. Тържественото откриване! Ами да!

Хукнах веднага. Какво има предвид? Баба и дядо? Да ме чакат? Забавих ход. Вдъхнах дълбоко свежия въздух с аромат на дъб, бряст и клен.

Защото Рой бе прав.

Можеш да се върнеш отново у дома.

Пред втората площадка бе поставена табела „ГОРА“, но това бе Грийн Таун2, където бях роден и отгледан с онзи хляб, който втасваше зад печката цяла зима и с виното, което ферментираше на същото място в края на лятото.

Не тръгнах по алеите, а напряко през поляните, радостен, че имам приятел като Рой, който знаеше за какво мечтая и ме бе поканил да го видя.

Минах край трите бели къщи на някогашните ми приятелчета от 1931-ва, обърнах се на ъгъла и спрях изумен.

Старият „Буик“ на дядо ми — от 1929 г. — бе паркиран на прашната уличка с кирпичени постройки в очакване на пътешествието на запад през 1933-а. Стоеше си там и събираше ръжда. Фаровете бяха изкривени от удар, решетката на радиатора бе свалена и по шуплестата му повърхност се бяха закачили молци и синьо-бели пеперудени крилца — мозайка на изгубените лета.

Наведох се и прокарах трепереща ръка по бодливия мъх на задните седалки, където брат ми и аз се бяхме смушквали толкова пъти с лакът, докато пътувахме през Мисури, Канзас, Оклахома и…

Не беше колата на дядо. И все пак, БЕШЕ ТЯ.

Погледът ми се зарея, за да попадне на деветото чудо на света.

Къщата на баба и дядо, верандата и люлката отгоре, розовите саксии с мушкато на перваза, папратта, извираща отвсякъде като бликнал зелен фонтан, и просторната ливада със зелен котешки гръб и с толкова много детелини и глухарчета, че ти се приисква да захвърлиш обувките и да се затичаш бос по безкрайния мек килим. И…

Едно прозорче на кулата, към което тичах веднага, щом се събудя, за да видя зелената земя и зеления свят отвъд.

А в люлката на лятната веранда седеше и леко се поклащаше напред-назад с ръце на скута най-добрият ми приятел…

Рой Холдстром.

Плъзгаше се безшумно, потънал някъде другаде, тъй както самият аз бях потънал в едно отдавнашно лято.

Рой ме видя и повдигна дългите си слаби ръце, за да махне наляво и надясно — към поляната, дърветата, себе си и мене.

— Господи — извика той, — не сме ли истински щастливци?