Гробище за лунатици (Друга приказка за два града)

73

Арбътнот беше погребан след два дни.

Или по-точно — бе препогребан. А още по-точно — положен в гробницата, където призори го занесоха няколко богомолци, без да знаят кого, защо и заради какво погребват.

Отец Кели извърши богослужение за мъртвородено дете, което като непокръстено, нямаше име.

Кръмли, Констанс, Хенри, Фриц, Маги и аз бяхме до него, а Рой стоеше зад гърба ни.

— Какво правим тук? — измърморих аз.

— Просто искаме да се уверим, че е погребан ЗАВИНАГИ — отбеляза Кръмли.

— Даваме му прошката си — тихо добави Констанс.

— Господи, представяте ли си какви тълпи щяха да се втурнат насам, ако някой научеше какво става — казах аз. — Последно сбогом с Наполеон.

— Той не беше Наполеон — възрази Констанс.

— Нима?

Погледнах към света зад оградата на гробището. Градовете на света лежаха кротко по местата си. Нямаше място за Кинг Конг, нямаше я обвеяната с прах бяла гробница на изгубения от пещерата Христос, нямаше го кръстът на вярата или бъдните дни, нямаше…

Не — казах си аз. Може би не Наполеон, а Ганди и Исус. Ирод, Едисън и Грифит. Мусолини, Чингис Хан и Том Микс. Бертран Ръсел, Човекът, който можеше да прави чудеса, Невидимият, Франкенщайн, Малкия Тим и Драку…

Трябва да съм произнесъл някое от имената на висок глас.

— Млъкни — каза Кръмли, sotto voce.

И гробницата на Арбътнот, напълнена с цветя и поела тялото на Звяра, се затвори завинаги.