Гърмящото стадо

XI част

Утрото настъпи и Пийлчак вдигна рано хората си от леглата. Когато Том отиваше към лагерния огън, тъмата се разпръсваше и от изток се долавяше грохотът на гръмотевици.

— Идва буря — каза той на разузнавача, който готвеше закуската.

— Буря може, но не и с гръмотевици и светкавици — възрази Пийлчак.

— Този гърмеж нещо ново ли е за вас?

— Това е грохот от някое бягащо стадо бизони.

— А-а-а… Трещи като гръмотевица.

— Да, ние, ловците, често говорим за гърмящи стада. Но това, което бяга сега, не е главното стадо. Нещо, вероятно индианците, е подплашило бизоните зад реката. От един час те преминават на юг. Толкова бизони не се срещат често.

— Аз видях десетки пръснати стада, когато бях зад реката — каза Том.

— Долавям мирис на дим. Вярвайте, Доун, никак не ми харесват тия неща. Ако започне да бяга и главното стадо — става опасно!… Тогава бих искал да бъда на Стекъд Плейн. И ми се струва, че съдбата ни тласка натам.

— Вие искате да гоните команчите? — запита загрижено Том.

— Ще видим. Трябва, ако искаме спокойно да ловуваме нашите бизони.

Бърн Хаднъл се появи при лагерния огън със сухо и измъчено лице, той се беше овладял почти напълно. Направи както обикновено своята закуска и бързо се застяга заедно с другите. Скоро дойде Стеруел с хората си на коне, добре въоръжени и със заплашителен вид.

— Напред!

Бърн Хаднъл се метна на седлото и поведе дружината ездачи из прерията в югозападна посока, към мястото на трагедията. Утрото беше горещо, вихрушки от прах се вдигаха като стълбове от жълт дим. Прерията изглеждаше огромна и пуста. В просторната далечина откъм Стекъд Плейн се показваше неясната, лъкатушеща линия от пасящи бизони. Гърмящото стадо беше спряло.

След около четвърт час конете приближиха няколко черни петна върху прерията и Бърн Хаднъл препусна натам. Това бяха мъртви, неодрани бизони. Бърн спря до първия труп на един полуодран бик.

— Аз бях тук, когато индианците изскочиха иззад онзи хълм — каза живо Бърн. — Татко сигурно лежи убит ей там.

Той показа няколко черни, космати трупа на бизони, проснати върху зелената равнина, и препусна към тях.

Тогава Пийлчак пое командването. Острите му очи несъмнено бяха забелязали трупа на Хаднъл, защото, минавайки покрай Бърн, той му каза:

— Слушайте, по-добре да не го виждате.

Бърн не отговори, а продължи да язди нататък. Пийлчак яздеше напред и към него се беше приближил Стеруел. Ездачите яздеха малко разпръснати, някои в тръс, а други ходом. После първите скочиха от седлата.

— Задръжте Бърн назад! — извика Пийлчак и бронзовото му лице лъсна на слънцето.

И въпреки че много от ездачите, включително и Том, искаха да преградят пътя на Бърн, той не се остави да го спрат. Беше един от първите, които видяха останките на стария Хаднъл.

— Това е работа на команчите — обясни Пийлчак с безизразен глас.

Грамадното тяло на Хаднъл лежеше полуголо на земята, ужасяващо обезобразено. То беше простреляно от много куршуми, както показваха раните. Враговете бяха буквално одрали кожата върху главата му, лицето беше обезобразено, а коремът — разпран и от него стърчеше снопче бизонова трева.

Занемели, всички ловци наблюдаваха ужасната гледка. Тогава Бърн Хаднъл нададе вик на ужас.

— Отстранете го! — заповяда Пийлчак.

След като няколко ловци отстраниха ужасения син, разузнавачът добави:

— Лоша съдба за един начинаещ! Но той не искаше да слуша. Добре би било всеки новак да го види… А сега аз ще ида на стража срещу команчите, докато погребем бедния Хаднъл.

С кирки и лопати бе изкопан дълбок гроб и трупът на Хаднъл, покрит с едно одеяло, бе спуснат в земята. Натрупаха пръстта и здраво я отъпкаха. Така трупът на веселия, дружелюбен Хаднъл беше погребан в безименен гроб сред брулената от ветровете прерия.

Пийлчак откри следите от кола и копита на команчите, които водеха направо към Стекъд Плейн.

— Чакайте! Ето, както си и мислех. Положително. Те са отвлекли колата, конете, пушките, кожите — всичко, което е имал Хаднъл със себе си. Със сигурност ще чуем още нещо за тази банда, преди да свърши денят. Трябва да са били около петдесет души. Те имат обичай да нападат като хала и да обират наведнъж няколко места.

— Аз съм на друго мнение, Пийлчак. Не биха взели колата със себе си, ако нямат намерение да се приберат направо към селището си.

— Смятам, че имате право. Хайде, назад към лагера!

Когато ездачите се върнаха от тъжната си мисия, повече от тридесет ловци се бяха събрали от околните на Хаднълови лагери. Всички искаха да чуят новини, а някои можеха да дадат някои сведения.

— Чуйте ме — каза Пийлчак, — преди да се уговаряме какво ще предприемем, трябва да знаем какво се е случило.

Ловците се събраха под сянката на тополите като индианци на племенен съвет. Разузнавачът накратко разправи за убийството на Хаднъл и отбеляза, че си запазва правото за последно заключение. След това поред се изказаха ловците.

Лагерът на Ратбън, на около тридесет мили в западна посока до една рекичка, слизаща от Стекъд Плейн, беше опожарен от команчите. Те бяха отвлекли колите и конете, като мъжете били прогонени, спасявайки само жените си. Това се беше случило завчера.

Освен това индианци, вероятно същата банда, бяха нападнали двама ловци с неизвестни имена от лагера при главния приток на Пийс. Те били на лов. Като се върнали, ловците намерили колите, кожите, целия лагер разбит — само мунициите и кофите за коне били откраднати. Ловците избягали в по-големите лагери.

Един трети стрелец, който бе лагерувал по-нататък по реката, съобщи, че непознати ездачи, вероятно индианци, запалили тревата на различни места по прерията и по този начин изплашили много стада от бизони и ги обърнали в бяг.

Повечето от дошлите откъм горното течение на реката, не съобщиха нищо важно освен за едно неясно безпокойство сред бизоните от главното стадо. А Стеруел съобщи, че той и неговите лагерни другари вчера сутринта чули няколко изстрела, направени с малокалибрени пушки.

Тогава се надигна един сух мъж, когото Пийлчаковата група не познаваше, и каза:

— За това аз ще ви кажа нещо. Казвам се Робъртс. Принадлежа към групата на Солхът, от другия бряг. Тази сутрин бизоните бяха изпаднали в паника. Трябваше да премина реката, за да видя какво става. На две мили по-горе преминах водата. Не познавах местността, а трябваше да намеря удобно място. Неочаквано попаднах на лагер, които беше така скрит, че не можеше да се види. Но миришеше на дим, на отвратителен дим. Намерих купчина дрипи и кожи. Двама мъртви лежаха на земята, скалпирани, съблечени голи, със забити клинове в корема. Бързо хукнах при вас, за да търся помощ.

— Искам да видя този лагер — заяви Пийлчак и скочи. — Стар, вие ще ме придружите. Напред, Робъртс, водете ни.

Следобед разузнавачът се завърна с придружителите си от другата страна на реката. Пийлчак беше измокрен и окалян от тинята в реката и в още по-лошо настроение.

— Доун, не мога да кажа нищо хубаво. Дай си кураж — очите му гледаха втренчено в Том.

— Какво значи това? — запита Том с внезапен страх.

— Лагерът, при които ме заведе Робъртс, е принадлежал на Джет, но вярвам, че Джет е избягал с вашето момиче — обясни Пийлчак.

Том усети как земята под краката му се завърта, краката му се подкосиха и той приседна върху един пън.

— Не си блъскай главата, каубои! — каза Пийлчак с повелителен тон. — Нали казах, че момичето е избягало живо оттам. Стеруел мисли, че те са отвлечени от индианците, но аз съм на друго мнение.

— Джет? Мили? — беше всичко, което можа да каже Том.

— Съвземете се. Работата, която ни чака е за истински мъже. Вие не сте вече новак — добави Пийлчак. — Погледнете, казахте ни за някаква червена кърпа на момичето ви. За определения от нея знак. Можете ли да я познаете?

И той вдигна една червена, мръсна и почерняла от дим кърпа.

С треперещи ръце, които просто не можеше да удържи, Том Доун пое кърпата.

— Мили — каза той много тихо.

— Нямаше нужда от този знак, за да познаем лагера на Джет. Разпознах мъжете, които са били с него. Убитите, които Робъртс намери, принадлежат към групата на Джет. Единият беше неговият нисък, рус колар, другият беше Фолънсби, чието име научих от Спрейг.

Тогава Том си възвърна способността да говори и помоли най-настойчиво Пийлчак да му разправи всичко.

— Една мръсотия — отвърна разузнавачът, като сядаше и си триеше челото от потта. — Вижте ми ботушите — насмалко щях да остана бос. И така, Джет е имал лагер на такова забутано място, че нито индианци, нито ловци на бизони са могли да го открият освен някой, като Робъртс, който да премине реката на най-неудобното място. И то случайно — това е рядка случайност… Доун, мое момче, този Джет е крадец на кожи и имаше в групата си най-лошите бандити. Ясно е, че лагерът му е опожарен от същата група команчи, които убиха Хаднъл. Но мисля, че Джет е избягал с лекия си фургон. Фолънсби и другият са убити, преди да се появят команчите. Те са застреляни от иглена пушка, аз бас хващам, че никой от команчите няма такава пушка.

— Значи Джет е избягал? — запита Том задъхано.

— Сигурно. Видях леки следи от колата и малките стъпки на Мили по пясъка там, където се е качила в колата. Следите водят на североизток от реката. Вероятно е минала източно от ловните лагери… Толкова за тази история. Това, което трябва още да кажа, не мога да премълча — продължи Пийлчак. — Доун, не мога така лесно да го повярвам… хм, намерих следа, която води към реката. Кървава следа — воден е някой ранен или няколко ранени хора през бреговия храсталак… повлечен и бутнат във водата. Затова изглеждам така изцапан и окалян. Водата там е дълбока и със силно течение. Ако имахме кука и лодка, можехме да претърсим реката. Не ни остава нищо друго, освен да чакаме. След няколко дни труповете ще изплуват на повърхността. Лично аз съм склонен да мисля, че кървавите следи, които водят към водата са от убиеца на Фолънсби и другия мъж, но не съм съвсем сигурен. Стеруел е на друго мнение. Само за две неща съм на ясно — имало е борба, може би и убийство, а някой е отвел момичето. Тогава са дошли команчите, разрушили са лагера и са скалпирали мъртвите.

— Ей, Пийлчак — обади се Робъртс, — забравяте нещо важно. Индианците са се впуснали в гонитба на колата.

— Да, това забравих — отвърна разузнавачът и хвърли поглед към Том.

— Джет е имал вече доста голяма преднина, ако е препускал цяла нощ с колата.

— Джет като че ли не е подушил, че индианците са близо? — запита Том.

— Сигурно. Все пак Джет е бягал от нещо, сигурно е бързал доста и е пътувал дълго, преди да се реши отново да лагерува — разузнавачът Пийлчак вярваше винаги в най-доброто.

Мрачното изражение върху сухото му лице обаче и упоритото му усилие да даде успокояващо обяснение на фактите оказа тежко въздействие върху Том. Нищо друго освен пълно отчаяние не намираше място в сърцето му. Момичето беше или при Джет, или при индианците — и двете възможности бяха ужасни.

Том отиде в палатката си, хвърли се върху леглото и се отдаде на безкрайната си мъка.

Мъжете, които отскоро бяха дошли в ловната област, за разлика от Пийлчак и другите разузнавачи не оценяваха добре ситуацията, и бяха се разделили на две: за и против решителен поход към селищата на индианците.

Много ловци от бреговете на Пийс продължиха заниманията си, безразлични към призивите и предупрежденията на онези, които знаеха какво може да ги сполети.

Трудността се състоеше в това, как да се известят всички многобройни ловни групи, пръснати в Северен Тексас. В случай че ловците на бизони решат общо да обявят война на нападателите, щеше да последва и общ отпор на обединените команчи, кайени, апахи и чейени.

От това следваше една голяма опасност за живота на онези ловци на бизони, които не ще се включат в тази борба или не са във връзка с организираните ловци.

Повече от триста ловци се събраха на общо събрание. Пристигнаха множество разузнавачи, ловци и известни ловци от границата, които лагеруваха в бизоновата област. Пийлчак, старият разузнавач, държа пламенна реч и му се удаде да спечели хората за един общ поход срещу индианските племена. На връщане със своята група той посети всеки отделен лагер, като събираше доброволци. Така че при завръщането си при река Пийс той имаше вече двадесет и седем мъже, които бяха готови да го следват на край света. Един от тях беше благоразположеният индиански разузнавач от племето осаджи. Наричаха го Меча лапа. Друг един беше мексиканец, който бе служил като разузнавач във войската на Съединените щати и за когото се твърдеше, че познава всяка гънка и дърво в дивия Стекъд Плейн.

Пийлчак, въодушевен от стремежа да спечели ловци от Севера, трябваше да изживее тежко разочарование при Пийс Ривър. Седемдесет и пет от стоте ловци, които обявиха, че са готови да вземат участие в похода, за съжаление на Пийлчак се отказаха. Мнозина от тях се върнаха към лова на бизони, не виждайки опасностите, които ги заплашват, заслепени от егоизма си. Естествено това обърка не само плана на Пийлчак за похода, но доведе също до проливане на излишна кръв.

Лагерът на Хаднълови беше сборният пункт за двадесет-тридесет групи, които в по-голямата си част подведоха разузнавача. Когато при едно последно събиране на Пийлчак не се удаде да убеди дори и половината от тези хора, той им отправи горчив упрек:

— Е, аз разбрах, че ще останете, за да печелите пари, докато ние ще трябва да тръгнем и да се бием за вашата сигурност.

Един от тези страхливци беше младият мъж на име Косгроу, човек пияница, с дълъг език, с когото Том Доун вече се беше скарал веднъж.

Том стоеше твърдо и непоколебимо на страната на Пийлчак не само от преданост, а и поради желанието си за отмъщение. Той беше убеден, че команчите са убили или отвлекли Мили Файър. Не бяха намерени никакви следи, които да говорят за бягството или смъртта на Джет, носеха се само неопределени слухове. А когато някой съобщи, че на север е намерен един разбит лагер за нощуване с една-единствена кола и няколко коня, вече всяка надежда у Том угасна.

Вследствие на това Том вече не издържаше на безкрайното чакане и на жаждата за пари и себелюбието, което някои ловци проявяваха.

Косгроу се изрази още по-грубо от другите:

— Хайде, разкарайте се с тези индианци. Аз искам да убивам бизони и нищо повече. Не ме интересува, ако някой смята да прави авантюри.

— За вас никой не ще заплаче, това е сигурно — отвърна Том.

— Какво значи това? — червеното, подпухнало лице на пияницата прие възмутен вид. Той се приближи наперено към Том. Няколко души стояха наблизо, повечето равнодушни и безучастни.

— Какво значи ли? Това, че нямаме нужда от хлапаци като вас.

— Без усуквания, казвайте! — извика Косгроу прегракнало.

— Ще се бием по-добре без страхливци — отвърна Том, като се приготви да реагира на всяко движение на опонента си.

— Лъжец! — извика Косгроу и заплашително пристъпи напред.

Том го събори на земята. Изгарящият от яд Косгроу се изправи на колене и измъкна револвера си. Останалите се дръпнаха настрана, без Пийлчак, който изби от ръката на Косгроу насочения револвер и с един ритник го отпрати встрани.

— Хайде! — викна рязко разузнавачът. — Ще се изтрепете! Не си играйте с револверите. Съветвам ви да се въздържате.

— Остави го, не ме е страх — каза Том със спокоен глас, — върни му оръжието.

Пийлчак се обърна и погледна към стоящия с револвер в ръка Том.

— Ти, младо петле! — извика Пийлчак изненадан и с укор. — Прибери го и бягай в лагера!

Така Том Доун плати първия си данък в дивата земя на бизоните.

Това произшествие обаче докара лоши последици, макар че те не засягаха Том Доун.

Сред първите помощници на Пийлчак се намираше един тексасец, който бе познат сред ловците с името Спейдж Харкуей и ставаше страшен при свада. Той бе присъствал, когато Том събори младия Косгроу на земята, и след това се опълчи срещу някои си Хард, който принадлежеше на групата, от чийто състав изхождаше и Косгроу.

Същата вечер в лагера на Хаднълови научиха за свадата, но едва на другия ден се узнаха подробностите. Хард осмивал плановете на Пийлчак за поход, на което остро отговорил Харкуей, като упрекнал ловците, които оставят хората на Пийлчак сами да изнесат борбата, а за Хард се изказал с обидно презрение. Историята после разказваше, че последният, прикрит зад свои другари, дал изстрел срещу Харкуей. Така започнал боят, през време на който тексасецът убил Хард и осакатил един негов другар.

Тези сбивания се разпространиха из ловните групи и разделиха ловците на две партии. Установи се за съжаление, че мнозинството стоеше на страната на типове като Хард и Косгроу. Пийлчак разполагаше с около петдесетина, които искаха да вземат участие в похода, и с още толкова, които имаха за задача да пазят лагерите и кожите. Тези мъже трябваше да продължат да участват в лова на бизони обаче само в ограничени области на пасбищата, близо до лагерите и винаги под окото на патрулиращите разузнавачи. Повече от двадесет групи с около петдесет души, които нямаха кураж да се бият срещу индианците или да останат в прерията, се прибраха във форт Елиът и поста на Спрейг, за да дочакат преминаването на индианското въстание.