Гърмящото стадо

XII част

Пийлчаковата дружина броеше петдесет и двама души, които в по-голямата си част бяха въоръжени с пушки Крийдмър-Шарпс, калибър 45. Тези пушки бяха по-надеждни и с по-далечен обсег, отколкото тежките, калибър 50. Всеки носеше със себе си най-малко по двеста патрона. Освен това в обоза имаше пълначки за патрони и резервни муниции. Четири коли с хранителни продукти, лагерни съоръжения, зоб за конете и медикаменти бяха поверени на най-добрите колари.

Тази армия се разделяше на три отделения — едно от двадесет мъже начело с Пийлчак и две по шестнадесет мъже, под командата на двама стари ловци на бизони. Това улесняваше спирането при почивки и маневрирането при боя.

Том Доун се числеше към отделението на Пийлчак. Пийлчак, Мечата лапа, Стеруел и Том образуваха челен отряд, който яздеше на две мили пред кавалкадата. Разузнавачът и Стеруел носеха със себе си бинокли. Отзад вървяха трима души под командата на Харкуей. Пътят водеше право към Стекъд Плейн и позволяваше да се изминават по петнадесет мили на ден. През нощта поставяха стражи.

На четвъртия ден експедицията стигна източния склон на Стекъд Плейн — една гола, назъбена и пуста скалиста стена, прорязана от каньони, която се губеше северно и южно в мъглявината. Тази внезапно издигаща се маса от земя и скали, гледана отблизо, даваше пълна представа за дивата, негостоприемна природа на Стекъд Плейн.

Следи от кола водеха в един дълбок каньон, в чиято лъкатушеща клисура течеше бистра вода. Трева растеше в изобилие, тополови горички покриваха бреговете. Дивеч от различен вид живееше в дивата област и бягаше пред настъпващите ловци. По обед на същия ден едно малко стадо бизони подплашено побягна през едно открито място на каньона и тропащите копита заличиха следите от колата, по които се ориентираше Пийлчак.

Въпреки това затруднение мексиканският разузнавач заведе хората с безпогрешен усет при скоро напуснатото място — лагер на команчите. Те несъмнено бяха подушили планираното настъпление на белите. И тук отново откриха следите от Хаднъловата кола.

Вечерта, когато мъжете седяха край лагерния огън, Том опозна характера на Харкуей, който малко говореше за себе си, но с удоволствие разказваше за Тексас, за бизоните и индианците. Той бе преминал два пъти прел Стекъд Плейн от западната граница, през река Пекос, на изток чак до изворите на Бразъс.

— Ляно Естакадо означава Стекъд Плейн — каза тексасецът. — Това име води началото си от древни времена, когато испанският път от Санта Фе за Сан Антонио бил наричан „палос“, или колове.

Харкуей твърдеше, че Ляно Естакадо приличал на шунка, дълга от север на юг четиристотин мили и около два пъти по-тясна. Това планинско плато прилича на руските степи повече, отколкото други високи плата от Запада. Височината му над равнището на прерията е около триста метра. То е много известно, както обясни тексасецът, с ужасните препятствия, с които трябва да се справя една експедиция от рода на Пийлчаковата.

— Там има пустинни места, които не можеш да обхванеш с око, в други места растат такива гъсти храсталаци от москито, че язденето с кон е невъзможно. Има тесни, дълбоки каньони, които могат да се преминат само на определени места, отдалечени едно от друго на километри разстояния. Това са ужасни проломи, широки и дълбоки, изпълнени с пусти каменни сипеи, непроходими за човешки крак.

На следващия ден привечер мексиканският разузнавач се върна със съобщението, че е открил главния лагер на команчите: една голяма индианска орда лагерувала в един каньон, но че той несъмнено е бил забелязан от стражите.

Това съобщение беше потвърдено същия ден след дълга, мъчителна езда. Една индианска група, достатъчно голяма, за да води стотици коне със себе си, беше напуснала наскоро лагера в каньона и беше изкачила високото плато, за да се пръсне оттам в различни посоки.

Тъмнината се беше спуснала, когато Пийлчак и хората му се върнаха в лагера, гладни и уморени от дългото седене върху седлото. На следващото утро се преместиха десет мили на запад, на едно притулено място, но вече близо до коловозите, които вчера бяха напуснали.

Този ден индианецът осаджи загуби следата на команчите по простата причина, че неясните коловози постепенно изчезнаха. Три дни търсене на разстояние един ездачен преход от лагера не даде никакъв резултат. Трябваше отново да се измести лагерът и този път, по предложение на разузнавача, като се мине през страшно пустинно и диво място, покрито със заплашващи да се срутят отгоре напукани скали, откъдето тръгваха каньони в много посоки.

— Трябва да разчитаме на нашия далекоглед, с които можем да открием индианците, преди те да са ни забелязали — каза Пийлчак.

На следващото утро, когато изгря слънцето и се издигна високо, разпръсквайки сенките, Пийлчак с разузнавачите и няколко свои хора стоеше върху най-високия гребен на скалистата пустош.

Далече и нашироко се простираха разкъсани вълни от кафяви камънаци, подобни на обширно, неподвижно, монотонно море, от което подобно на леко було се вдигаше омара. Тук-там някой ошумен кедър показваше изсъхналия си връх, но иначе никаква зеленина не нарушаваше голата скалист пейзаж. Окото на белия човек срещаше само дивната красота на пейзажа и измамливия характер на неговата далечина, простор и пъстри багри Пийлчак се вгледа с далекогледа.

После даде бинокъла на Стеруел.

— Всички тези проломи водят към един-единствен голям каньон.

— И аз съм на това мнение — отвърна Стеруел, като на свой ред подаде далекогледа на стоящия до него.

— И аз се обзалагам, че команчите лагеруват там.

Том продължително се вгледа в увеличените купища от скали и пропасти и трепет изпълни душата му пред чудесата на дивата природа. До Том стоеше Мечата лапа, индианецът осаджи, така неподвижен и истукан, вгледан в каменистата пустиня, че Том усети странна изненада.

Мечата лапа беше висок повече от шест стъпки, строен и жилав, напомнящ орел. По едрото му сухо лице личаха следи от червени багри. На врата му висеше на връв меча лапа, от което украшение ловците определиха прякора му. В косите му, един сноп косми, стърчаха пера от опашките на прерийни птици. Лъскави стоманени гривни блестяха на китките му. Той беше гол до кръста, до украсената с перли набрана престилка.

— Там — извика той и протегна ръка към далекогледа на Пийлчак, без да отделя втренчения си поглед от предмета, който го държеше прикован. После той вдигна с двете си ръце бинокъла пред очите си.

— Ууг! — извика той. Това беше момент на напрежение за чакащите мъже. Пийлчак смени нетърпението на Стеруел с едно рязко движение на ръцете си. Том почувства как студени тръпки лазят по гърба му и когато индианецът извика „команчи!“, тръпките се превърнаха в горещ огън. Той помисли за Мили Файър.

Мечата лапа държеше здраво бинокъла в силната си ръка, отстъпи встрани и придърпа Пийлчак точно на мястото, където той беше стоял. Изопнатата му напред ръка стърчеше във въздуха, докато тялото му предпазливо се изместваше. Той се опитваше да задържи посоката на далекогледа.

Пийлчак сръчно пое бинокъла, като постепенно го задържа неподвижно.

За чакащите настъпи мъчителна минута. Най-после той каза:

— Дявол да го вземе, той има право. Дори мога да разпозная… Индианци на път — в устието на каньона, в който свършват всички скалисти проломи… Стеруел, погледнете… насочете бинокъла към онзи остър скалист връх, зад високия червен връх — и търсете в подножието му.

Извадени бяха и други бинокли и много ловци можаха за малко да зърнат команчите, преди те да изчезнат.

След късо съвещание ловците се върнаха в лагера. Пийлчак натовари разузнавачите да потърсят някое добре прикрито корито или вход на някой страничен каньон, където ще могат да се приютят конете и колите и да се охраняват от малък брой мъже. Такъв дол се намери за щастие в посока на индианския лагер, няколко мили по-близо до целта. С голяма бързина още преди мръкване беше извършено преместването.

— Отлично — каза Пийлчак доволен. — Ние сме достатъчно отдалечени от лагера им и сме незабележими за тяхната стража, която ще обикаля около лагера им. Това е стар индиански трик — да се язди в кръг около прикритието, като се пресичат подходите на всеки неприятел, който би се опитал да се доближи до него. Много тежка задача е да се надхитри една банда команчи от Стекъд Плейн, но изгледите ни не са съвсем лоши.

С настъпването на тъмнината четиридесет решителни мъже, един мексиканец и Пийлчак излязоха на коне от лагера.

Том Доун яздеше до Мечата лапа, петия от кавалкадата, а след него яздеше Спейдж Харкуей. Никой не говореше. Чуваше се само лекият тропот от конските копита. Оранжевата луна тъжно висеше над скалистата равнина. Вечерницата, приличаща на чуден светилник, се издигаше в бледата синева на източния небесен простор.

Те яздеха ходом или в тръс според терена, докато луната се показа, а звездите започнаха да изчезват. Зазоряването наближаваше. Край една надвиснала скала, където растеше гъст шубрак и можеха да се завържат конете, ездачите слязоха. Двама души останаха на стража, а другите, водени от Пийлчак, тръгнаха пеша след безмълвно пълзящия мексиканец.

След около четвърт миля мексиканецът прошепна нещо и се прилепи към земята на ръце и колене. Пийлчак и хората му го следваха в три редици. Тъй като мексиканецът се промъкваше напред много бавно и напълно безшумно, другите зад него бяха принудени да го следват също така предпазливо, от това напрежение нервите започнаха да се опъват.

Досега Том Доун не беше преживял такова мъчително напрежение. Наблизо пред него се простираше непозната местност, която нито той, нито белите му другари бяха виждали някога. Там се криеше опасност, неизвестно къде, и скоро щеше да се изпречи на пътя им.

Започна да се разсъмва и да се очертават множество назъбени скалисти блокове. Теренът взе да се снишава. Зад една сива празнина се издигаше тъмна маса, покрита като с мъх. Скоро пролича, че това е стената на каньона и залесеният с храсти лоб.

Когато Том забеляза, че ботушите му често свличат пръст, той започна да използва не само мускулите, но и зрението си, за да отстранява всякакъв шум. Така той не отделяше очи от земята, докато Пийлчак не ги спря с едно „ш-ш-т!“.

И Том с учудване видя в далечината един величествен пролом, върху чиято зелена долинка от няколко акра се открояваха голям брой индиански палатки. Една река лъкатушеше през този кръг и нейното бълбукане и шумолене беше единственият звук, който нарушаваше утринната тишина. Стотици индиански понита се намираха пръснати по тази подобна на ливада плоскост, пасяха, стояха наоколо или лежаха на земята. Не се виждаше никакъв индианец.

Пийлчак се надигна малко, за да надникне зад една скала. Той разгледа разположението на лагера, тесния вход и изход на каньона и достъпа откъм склона, върху чийто гребен те се намираха. После се отдръпна към веригата от снишени мъже.

— Стеруел — прошепна той, — вземете десет души, пропълзете назад, после извийте наляво и надолу до едно място, което е на еднаква височина с тясното гърло на каньона. Харкуей, вие ще вземете също десет души и ще минете от другата страна. Полека. Никакъв шум. В никакъв случай да не се изправяте. Тогава оттам всяка група ще огледа позициите на другите две и ние ще сме обградили цялата местност, с изключение на отсрещния склон. Лагерът е доста голям — около двеста души и повече, ако и семействата са с тях. Предстои ни ужасна битка. Никой да не стреля по жени и деца. Това е всичко.

Едва доловимо шумолене и размърдване, тежко дишане — и двете отделения под командата на Стеруел и Харкуей се проточиха и изчезнаха зад скалите. Настъпи пак предишната тишина.

Хората на Пийлчак лежаха плътно на земята.

Някои от тях, които се намираха на по-удобни места, се оглеждаха иззад камънаците. Никой не говореше. Всички чакаха. Денят междувременно настъпи и пропъди напълно здрача.

— Ууг! — извика гърлено Мечата лапа. Здравата му ръка хвана рамото на Том.

Том вдигна малко глава и видя висок индианец да стои пред палатката си с лице обърнато към изток, където нежни розови ленти предвещаваха изгрева на слънцето. Том усети силни тръпки по тялото си и кръвта му бързо кипна. Може би този същият индианец е един от убийците на Хаднъл или един от нападателите на Джетовия лагер, от който Мили Файър беше изчезнала. Споменът за това му причини остра болка. И силно чувство на омраза изпълни Том, като наблюдаваше този команч, изправен като статуя.

Скоро след това се появи втори индиански воин, после трети, както и жени, и скоро лагерът се оживи. Сини стълбове дим се издигаха нагоре в студения утринен въздух. Понитата започнаха да трополят наоколо.

Том имаше чувството, че безкрайно дълго чакат, докато Харкуей и Стеруел достигнат своите позиции. Младежът се питаше колко дълго ще чака Пийлчак. Кръвта му биеше в слепите очи, гърлото му бе пресъхнало и с всеки изминал миг погледът му ставаше все по-мрачен.

— Ууг! — извика Мечата лапа, като този път докосна Пийлчак, насочвайки вниманието му върху определено място от лагера.

В същата секунда се разнесе остър вик, изненадващ и стряскащ със своята рязка грубост.

— Бойният вик на команчите! — изсъска Пийлчак. — Някой от тях е забелязал нашите хора. Да чакаме нашите отляво и дясно да започнат стрелбата. Тогава може би индианците ще се спуснат към нас.

Едва разузнавачът спря да шепне и един изстрел от шарпсова пушка разбуди дремещото ехо. Гърмежът идваше от отделението на Стеруел.

За няколко секунди в индианското селище настъпи бъркотия от диво бягане и крясъци, сред които преобладаваше гласът на водача им. Силният залп от хората на Стеруел беше сигнал за Харкуей да открие и той огън. Белите облачета показваха разположените сред скалите позиции на двете отделения. А един залп от уинчестъри откъм лагера извести колко бързо индианците се приготвиха за бой.

Въпреки заповедта на Пийлчак някои от хората му започнаха да стрелят.

— Е, добре, щом не можете да чакате! Обаче стреляйте високо.

Двадесет пушки крийдмър изгърмяха дружно откъм скалистия склон. Том имаше чувството, че е настъпил адът. Ръцете му трепереха, той не можеше да се цели, а студена пот течеше от лицето му. Всички мъже около него пълнеха и стреляха непрекъснато и той се намираше сред една оглушителна пукотевица. По-силно от тези гърмежи се извисяваше един страшен звук — бойният вик на команчите. Том се огледа и разбра изражението по лицата на ловците, които му бяха разправяли за този страшен и общоизвестен индиански боен вик.

След кратко време смесената пукотевица от гърмежи и викове намаля. В лагера на индианците цареше паника. И все пак сред индианците изглежда имаше и умни глави. Първата редица палатки беше вече в пламъци, димни облаци се извиха нагоре, а зад тъмното им було се виждаха да тичат към отсрещния склон жени и деца. Подплашени мустанги препускаха с развети гриви и опашки из каньона, но скоро повечето бяха хванати и прибрани на по-сигурно място. Зад димното було можаха да се видят много бойци, жени и деца, които мъкнеха вързопи и коне по отсрещния склон.

Бойците команчи, които останаха в лагера, се показаха достойни за славата си като най-смели и най-сръчни ездачи в прерията. За да привлекат стрелбата на ловците върху себе си, някои от тези полуголи дяволи с пушки в ръце и с гърлени викове препуснаха върху неоседлани мустанги с предизвикателство и голяма бързина направо към входа на каньона. Това беше кушия сред град от куршуми.

Том видя как воини се преобръщаха на земята, как мустанги се препъваха и събаряха ездачите си, и също как индианци бягат като вихрушка, опитвайки се да се измъкнат през входа на каньона.

Едва беше започнал този опит от група яздещи воини, когато една втора група подкара конете си в див безпорядък към изхода на каньона. Те предпочетоха долния отвор на клисурата, откъм страната на Стеруел и искаха с хитрост и бързина да вземат преднина. Първият от четиримата индианци, един сух, див, величествено яздещ боец, с предизвикателността на ездачното си изкуство представляваше такава интересна цел, че събра куршумите върху себе си. Той яздеше към смъртта, но тримата му другари можаха да изскочат невредими с конете си на открито място оттатък входа на каньона.

— Спрете, хора, спрете! — неочаквано извика Пийлчак. — Напълнете и чакайте. Трябва да сме готови за тяхната атака или за някаква хитрост.

Том Доун дишаше тежко, като че ли се задушаваше. Изморените му и обгорени от барут ръце заопипваха сгорещения затвор на крийдмъровата пушка. Колко пъти беше стрелял? Той не знаеше, както не знаеше дали беше повалил някой индианец.

Когато Том впери очи в отсрещния склон по посоката, показана от разузнавача, той видя през дима и омарата малките бели облачета, които излизаха в една редица иззад горящите палатки. Там бяха залегнали множество индиански воини, добре прикрити зад камъни, дървета и лагерни предмети. Куршуми засвириха край главата на Том и се удряха вляво и дясно в скалите.

— Вижте онази група коне! — извика предупредително Пийлчак. — Най-малко петдесет парчета. Я гледай, те са повече, отколкото очаквахме.

Зад прозиращия дим Том смътно забеляза групата ездачи, която Пийлчак беше показал. Те имаха, както изглежда, намерение да извършат някакъв смел пробив, както бойците, които се жертваха, за да улеснят бягството на семействата си.

— Те са твърде хитри, Пийлчак, и няма да ни нападнат — каза един стар, посивял ловец. — Хващам се на бас, че искат да направят пробив и да ни нападнат в гръб.

— Да, ако им се удаде, ние ще бъдем в клещи — отвърна разузнавачът.

— Нека питаме Мечата лапа какво мисли за това.

Осаджикът отвърна бързо:

— Не уейно.

Том разбра, че тази дума не означаваше добро за ловците.

Мексиканецът подкани Пийлчак да се оттегли на по-високо място, обаче разузнавачът яростно клатеше глава.

Изведнъж групата индианци ездачи се раздели на две — вляво и вдясно.

— Що за дяволия — измърмори Пийлчак. Едната редица яздещи команчи сви от лагера наляво, другата — надясно, и препуснаха в разгънат строй в срещуположни посоки. Стеруел и Харкуей пестяха куршумите си, очаквайки някоя хитрост. Когато стигнаха до отворите на каньона, двете групи свиха под прав ъгъл и заяздиха право нагоре по склона.

— За бога, те искат да ни нападнат! — извика Пийлчак. — Мъже, сега стискайте здраво зъби и се бийте за живота си!

На сто метра разстояние тези ненадминати ездачи можеха да бъдат улучени толкова трудно, колкото и летящи птици. Стеруеловото отделение започна да стреля и хората на Харкуей последваха примера. Техните изстрели се заглушаваха от бойния вик на команчите. Той звучеше диво и оглушително, повече като непрекъснат вой, изпълващ ушите, ужасен и все пак съзвучен, призоваващ смъртта, прекрасен хор от мъжки гласове. Това беше призив на самозащита на едно диво племе.

Косите на Том настръхнаха. Той наблюдаваше гледката с втренчени очи. Как скачаха тези мустанги! Те пресякоха откритата местност, обсипваната от куршуми зона, без никакъв луфт в ездачната си верига. Щом достигнаха началото на склона, изправиха се на задните си крака и със светкавична бързина се заковаха на място. Команчите се хвърлиха от конете си по скалите.

— Ах, това си и мислех — изръмжа Пийлчак. — Отлично замислено, трябва да призная. Мъже, сега имаме работа с пълзящи змии — отваряйте си очите.

Тази маневра повлия върху хората на Стеруел и Харкуей, както и върху Пийлчаковото отделение. Везните се наклониха доста във вреда на белите. Сериозността на положението се схващаше може би само от опитните ловци из прерията. Всички пестяха куршумите си и насочиха вниманието си към тази нова опасност. Останалите в своя лагер команчи удвоиха изстрелите си.

— Не е дошло още времето да дам сигнала „спасявай се кой как може“ — каза Пийлчак. — Но ние трябва да отстъпим назад. Отбранявайте се, пълзете по корем и гледайте да сте прикрити зад някоя скала.

Така започна едно отстъпление, което криеше големи опасности. Куршумите от уинчестърите се удряха в скалите, правейки бели облачета прах. А тези куршуми идваха отзад. Команчите от двете страни се бяха скрили като гущери сред лабиринта от скалисти блокове. Всеки ловец знаеше, че тези индианци непрекъснато напредват, пълзешком, прибягвайки от скала до скала, и с вродената си хитрост се изплъзват от погледа на врага си. Том се опита да върви заедно с Мечата лапа, но не му се удаде. Осаджикът се промъкваше като змия. Също и Пийлчак се придвижи напред въпреки значителното си тегло. Другите пълзяха по-бързо или по-бавно в зависимост от ловкостта си. Така групата, която представляваше досега едно цяло, се разпадна на отделни части.

Бяха изминали едва сто метра от края на склона, но на Том му е струваше, че отстъплението няма край. Той обаче съзнаваше колко важно бе да се достигне определената цел. Някой близко зад Том и се влачеше трудно. Ари Текс пъхтеше тежко. Тъй като беше дебел и тежък, напрежението надхвърляше силите му и рискът беше голям. Том трябваше да мисли за себе си, но се запита не би ли трябвало да помогне на Ари. Наблизо, вляво от Том, се намираше Робъртс, който също напредваше бавно. Един стар, белокос ловец на бизони, Калкинс, беше заел мястото вдясно от Том. Другите бяха далеч напред, извиха бързо по ръба на стръмнината и изчезнаха от погледа.

Един куршум плесна в камъка близо до Том, като изсвири във въздуха. Той дойде от една нова посока. Втори куршум, който падна пред младежа, вдигна прах и пръст пред лицето му. После засвистяха куршуми високо над скалите. Команчите се намираха на по-високо място от ловците. Калкинс тихо завика отзад, като предаваше предупреждението на Пийлчак — изостаналите да побързат.

Том лазеше по земята, тътрузейки тежката пушка. Той не можеше да се движи по-бързо. Въпреки че потта изгаряше кожата му, той се чувстваше студен като желязо. А уинчестърите гърмяха непоносимо, като в кошмарен сън.

— Доун! — извика силно Робъртс. — Онзи зад вас е улучен.

Том се извърна. Там лежеше Ари Текс с лице към земята. Пълното му тяло трепереше.

— Ари! Ранен ли сте?

— Смятам, че да — промълви той и надигна пребледнялото си лице. Старата му мека шапка стоеше още на главата му и кичур руса коса се подаваше от една дупка. — Не се грижете за мен. Том започна да се връща назад към Ари.

— Робъртс, помогнете и вие.

Едновременно и двамата стигнаха до младия човек.

— Радвам се, че ви виждам, господа — каза Ари с благодарност, когато те го хванаха вляво и вдясно под мишниците.

До този момент Том беше замаян от ново усещане, което граничеше с паниката, тъй като беше затруднен и не можеше да се изправи и свободно да побегне. Но сега, когато стана нещастието с Ари, той неочаквано изпадна в друго настроение. Яростна решителност и яд прогониха страха му.

— Трябва да го влачим — той е безпомощен — каза Робъртс.

Тогава започна едно изпитание, което за Том бе най-тежкото, което човек можеше да си представи. Те трябваше да пълзят нагоре и да мъкнат ранения Ари със себе си. Том прекара лявата си ръка под мишницата на Ари, помъкна пушката му в дясната си ръка и отново запълзя по земята. От дясно започнаха да свирят и удрят куршуми, знак, че команчите бяха забелязали пълзящата тройка. Изведнъж непосредствено над Том изгърмя една тежка крийдмърова пушка, последваха още два изстрела един след друг.

— Ах! Най-после, беше крайно време — задъхано каза Робъртс.

Своевременно те дотътриха Текс до ръба на склона, сред купчина каменни блокове, зад които лежаха Пийлчак и хората му. В последния момент Том чу плясък на олово в живо месо. Лявата ръка на Робъртс, с която той се подпираше, се преви под него и той легна на земята.

— Улучиха ме — хрипливо прошепна той, после изпусна Текс и се просна на един каменен блок.

Том пропълзя малко вляво и избра прикритие зад ръба на скалата, откъдето можеше да наблюдава. Не се виждаше никакво движение. Едно разхвърляно множество от скалисти блокове лежеше пред погледа му. Сред скалите се виеха тесни пътеки от сива трева и кафява пръст. Стрелбата значително намаля. Изведнъж зоркият му поглед се спря върху пълзящ предмет, подобен на заек, който се крие в храсталака. От това място светна една червена лента и изскочи синкав облак дим. Гръм. Един куршум удари неговата скала и изсвири встрани. Том се дръпна назад, смутен и кипнал от яд. Един индианец с остър поглед го беше забелязал. Том легна по дължината на скалата. Зад следващия каменен блок лежеше старият, белокос ловец, гологлав, цял в пот и с червени петна по набръчканото лице.

— Само бавно и внимателно — каза той твърдо на Том. — Команчите не издържат продължителна борба. Те са ездачи и ние трябва само да имаме търпение. На това място ще ги бием много лесно.

Часовете минаваха бързо за биещите се. Още един ранен се присъедини към Ари и Робъртс, жегата измъчваше непоносимо тези нещастни мъже. Те бяха забравени от Том, както и от другите защитници на това място. Жаркото слънце печеше с пълна сила. Камъните и пушките бяха така нагорещени, че просто пареха на пръстите. Никакъв ветрец. И борбата продължаваше в полза на ловците благодарение на защитеното място, но неблагоприятно по отношение на дневните часове. Гърлата им бяха пресъхнали. Случайно или от небрежност походните шишета с вода бяха забравени върху седлата и водата беше станала скъпоценност, едва ли не като барута. Старият ловец от прерията проклинаше Стекъд Плейн. Устата на Том като че ли беше пълна с памук, той засмука кремък, за да я охлади.

Пладне премина. Настъпи следобедът. Слънцето, по-горещо от всякога, започна да клони към запад. А борбата продължаваше, разстоянието между воюващите намаляваше, битката се разгорещи и опасността във всяко отношение растеше. Пушките крийдмър от хората на Стеруел и Харкуей поддържаха непрекъснато стрелбата. Те отправяха повече изстрели към лагера очевидно с намерение да не позволят на команчите, които се намираха там, да се съединят с другарите си от отсамния склон.

Скоро след това Пийлчак се запълзя на ръце и крака, без пушка и палто. Кърваво петно беше избило на рамото му.

— Мисля, че ме одраскаха малко, я гледай виж — каза той. — Не е тежко, но тече много кръв. Скъсай ръкава на ризата ми и го превържи здраво през цялото рамо, под раменната кост.

Грозна дупка от куршум зееше върху рамото на разузнавача, но това очевидно беше повърхностна рана в месото.

— Ясно, куршумът дойде откъм гърба ми. Проклет червенокож. Двама от нас улучи, преди да го прострелям. Така — добре… А как са твоите ранени пациенти?

— Не зная — отвърна бързо Том. — Опасявам се за тях. Съвсем ги бях забравил!

— Я да ги видим.

Той пропълзя до ранените. Том чу как Робъртс отговаря, но гласът на Ари Текс не се чуваше. После разузнавачът се върна обратно.

— Робъртс има болки, но иначе е добре. Страхувам се, че младежът е към края си. Ударен е в кръста и може би…

— Не може да бъде, Пийлчак! Аз мислех, че е леко ранен.

— Е, не можем да помогнем и ако не намерим отнякъде вода, свършено е с него — обясни разузнавачът. — Впрочем ще изпукаме всички от жажда. Ама че ужасна глупост.

Том бързо додаде:

— Аз ще донеса шишетата. Пийлчак размисли за миг.

— Това не е лоша идея. Не е по-опасно оттук.

И накратко описа на Том пътя до мястото, където бяха оставени конете.

— Нещо друго? — запита Том набързо. Разузнавачът нямаше представа колко тежка и значима беше тази задача за Том. Той като че ли очакваше изпълнението на едно обикновено поръчение, което сам би изпълнил, ако не беше възпрепятстван от раната си. Том се почувства поласкан от тази чест и сърцето му трептеше от особена възбуда.

— Хайде, момче младо! — отвърна разузнавачът. — Внимателно и умно. Ние ще задържим червенокожите. Команчите са силни на конете си, но в бой като този не издържат дълго. Ако атакуват — загубени сме. Ако пък не, ще отстъпят преди залез-слънце.