Гърмящото стадо

V част

Беше още достатъчно светло, за да могат да се различават отделните предмети, когато Мили Файър се подаде от колата, подтиквана от смътна надежда, че ще може да размаха кърпа за довиждане на момъка Том Доун. Тя знаеше името му, както и имената на всички членове от Хаднъловата група. По неизвестна причина вторият й баща беше извънредно любезен за всичко, отнасящо се до чужди групи ловци, въпреки че грижливо отбягваше всякакъв контакт с тях.

В лагера на Хаднълови обаче всичко беше тихо. Скоро мрак смени здрача и обгърна горичката и прерията. Мили легна в леглото на дъното на колата и притвори очи. Сънят не идваше. Шумът от колите, скърцащите колелета и тропащите в тръс копита не само че смущаваха съня й, но я караха да усети, че бе започнало опасното пътуване през обширната прерия.

Това пътуване предлагаше единствена радостна възможност — само една надежда, в най-добрия случай загубена надежда — някъде, някога отново да види стройния, хубав чужденец, който бе говорил с нея така любезно и я бе гледал така прочувствено.

Тя не очакваше нищо повече от една нова среща, едно приятелство. Още повече, че вторият й баща не би позволил по-близки отношения с един ловец на бизони. Пет седмици при този й баща я научиха на много неща и тя се страхуваше от него. Обидният му тон към Том Доун снощи предизвика възмущение в нежното сърце на Мили. Тя не вярваше, че ще изчака една година, когато ще стане пълнолетна и ще получи свободата си.

Снощната среща с Доун измени мислите и чувствата на Мили Файър. Неговият поглед я трогна силно и прогони смута от страните й. А какво ли би станало, ако не го види вече? Тя не искаше да мисли за това. Откакто го бе срещнала, тя понасяше по-леко бремето на несгодите си.

Така за Мили Файър се роди една нова радост, един сън. Нейна участ беше нерадостния живот в селската ферма, бащината къща и училището. Тя не помнеше баща си, който бе изчезнал във войната. После, когато стана на шестнадесет години, дойде нещастието — майка й се омъжи за Рендъл Джет и след няколко месеца почина. Мили нямаше роднини. Млади момчета и мъже я преследваха с предложения и с настойчивостта си. Животът, който трябваше да води, бе лишен от всякаква радост. Какво облекчение изпита, когато вторият и баща отиде за няколко месеца на лов за бизони! Но през март той се завърна с нова съпруга, една намръщена и груба жена, ревнива към Мили. После той продаде малката ферма в Мисури и тръгна с жена си и Мили на юг, воден от желанието да забогатее в областта на бизоните…

Колата подскачаше по неравния път и внезапни проблясвания на светлина през чергилото на колата показаха, че слънцето е изгряло. Мили чуваше тракането на конско снаряжение. Една кола, която Джет караше, беше съвсем близо зад нейната.

Клатушкането и шумът от пътуването станаха поносими, когато Мили се замисли върху особената промяна, настъпила за един ден. Колко й бе леко и добре, че тя върви по пътя на ловците, между които е Том Доун. Във всяка нейна мисъл се вплиташе нещо тайнствено и я объркваше съвсем. За миг тя си спомни вечерта, случайната среща, когато погледите им неочаквано се срещнаха, и как тя през целия ден гледа в лагера на Хаднъл, за да съзре стройния млад момък, как подслушваше разговорите на Джет с хората му за другите ловни групи, как радостно се изненада, когато срещна за втори път Том Доун.

В следващата минута Мили се помъчи да надвие приятните си мисли, да се съсредоточи върху сегашното си положение и предстоящото си бъдеще. Като че ли съдбата й беше решително променена. Нов дух, нова надежда поникна в душата й. Ако нещо я радваше, това бяха тихите часове, в които се отдаваше на мечтания. Тази кола с чергило от ленено платно беше нейният дом и в нея тя се радваше на самотата, от която сърцето й се нуждаеше. Рендъл Джет нямаше нищо против нейното усамотяване и тя инстинктивно схващаше защо: той не понасяше мъжете да я следят с очи. При това той постоянно я следеше с острия поглед на сините си очи. Очите на Том Доун бяха други — тя можеше да си припомни техния дружелюбен, сякаш умоляващ израз…

Това преминаване от предположения, от чувствено мечтание към неопределен копнеж беше за Мили съвсем ново преживяване. Известно време тя му се противопоставяше, а после отстъпи. Щастие бликаше от това ново чувство. Тя трябваше само да се пази от единствения му враг — действителността.

Колата на Мили се друсаше по пътя и точно когато тя мислеше, че не може повече да понася задуха под лененото чергило, друсането спря.

Чу се грубият глас на Джет, скърцане на спирачките на следващата кола, изваждането на шпрангите и след малко дрънкането на готварски съдове, които се разтоварваха на земята. Мили открехна чергилото в задния край на колата, взе чантата си, която съдържаше огледало, четка, гребен, сапун, кърпа за лице и други принадлежности, отметна краищата на чергилото и слезе на земята.

Бяха спрели край горичката до една пресъхнала вада. Беше горещо и Мили, след като си изтри с кърпа лицето си и вчеса косите си, реши да си сложи широката шапка за слънце.

— Добро утро, момиче! — каза един неприятен глас с провлечен тон. Това беше мъжът, които караше следващата кола. Той се казваше Кетли, мъж на около четиридесет години, с мургава кожа, груб, облечен като колар и с лице, погрозняло от тежкия живот. Но Мили не се стресна от него, както от другите мъже на бащината й група.

— Добро утро, господин Кетли — каза тя. — Може ли да взема малко вода?

— Разбира се, госпожице, ей сега — отвърна той с готовност, стъпи на шината на предното колело, забърка в сандъка под капрата и извади една кана. Той сложи съда под бурето, което беше прикрепил с тел за стената на колата.

— Сух лагер, Кетли — извика един груб глас зад тях. — Лошо без вода.

— Нищо, шефе, няма как — отвърна мъжът, докато изваждаше единия чеп на бурето. Той смигна на Мили и остави водата да клокочи от отворения чеп, докато каната се напълни. После я сложи на капрата.

— Ето, госпожице.

Мили благодари и започна бавно сутрешния си тоалет. Тя знаеше, че чифт очи следят всяко нейно движение, а ето че и грубият глас извика:

— Момиче, бързо. Помагай на приготовленията и не се грижи толкова много за хубавото си лице!

Мили обикновено малко се грижеше за добрия си външен вид и едва хвърляше поглед в огледалото, а Джет често й напомняше за красотата й. Толкова често, че тя вече предпочиташе да бъде грозна. След няколко минути тя си постави шапката за слънце, която изпълняваше двойната роля: да предпазва очите й от слънцето и да прикрива лицето й. Така тя се отправи към лагерния огън, за да помогне в работата.

Госпожа Джет, мащехата на Мили, приклекнала пред един тиган с вода и брашно приготвяше сухарено тесто. Слънцето не й пречеше да работи, макар че беше без шапка. Беше хубава жена, още млада, с тъмен тен на лицето, с пълни бузи, с правилни черти и малко начумерено изражение.

Джет сновеше из лагера от колите до огъня, като сръчните му и здрави ръце свършиха много работа. Очите му с метален син блясък също шареха навсякъде. Това бяха сърдити очи. Този човек със сърдит поглед подозираше всички, с които живееше.

Всички работеха усилено, но като че ли не с добрата воля на една здрава и весела лагерна дружина, която е потеглила към надеждно, макар и опасно приключение, а заставяни от един властващ дух. Скоро яденето беше приготвено и мъжете запротягаха чинии и канчета, за да получат всеки своя дял от ръцете на госпожа Джет.

— Яж, момиче — извика Джет с груб тон.

Мили беше много гладна, макар да беше работила малко, тя получи яденето и питието си и седна върху чувала с ечемик. Докато ядеше, тя наблюдаваше изпод широката периферия на шапката си цялата гледка на лагера.

Струваше ли й се, че между тези мъже беше настъпила лека промяна, откак навлязоха в областта на бизоните? Фолънсби не беше за пръв път в компания с Джет и се радваше на доверието на водача, което личеше от честите съвещания на тих глас, които Мили забелязваше. Той беше висок, сух мъж, с грозни черти на зачервеното от уискито лице и с очи, в които Мили не смееше да погледне. Пруит скоро се беше присъединил към групата. Нисък, набит, с бледо лице и несиметрични черти, които правеха още по-отблъскващо впечатление, отколкото очите на Фолънсби. Той е бил въстаник и не изпускаше случай да изтъкне този факт. Тези мъже бяха ловци на бизони, въодушевявани и подтиквани от мисълта за големите печалби, които ще получат от продажбата на кожите. Както Мили узна, всички, с изключение на Кетли, участват наравно в деленето на плячката. Тя дочуваше доста кавги на тази тема, кавги, които прекъсваха, щом тя се приближеше.

Любопитството на Мили растеше. Тя започна да се интересува повече за втория си баща и за хората му. Но този интерес се изостри след снощната среща с Том Доун и след късия разговор с госпожа Хаднъл, която й даде да разбере, че групата на Джет е по-особена. Никакво приятно настроение, никакви шеги, веселие или волен смях, никакво предчувствие за радостно бъдеше!

— Напред! — изкомандва Джет грубо, щом се надигна от трапезата.

— Искаш ли днес да стигнем в Уедс Кросинг? — запита Фолънсби.

— Не. Оттам ще вземем само вода и дърва и ще продължим — отвърна късо Джет.

Другите мъже не направиха никаква забележка, а станаха бързо, за да изпълнят задълженията си. Завпрягаха още преживящите зоб от наглавните си торби коне. Мили избърса вилиците и чиниите, които госпожа Джет бе измила мълчаливо и с омраза.

— Майко, аз… аз исках… ние не трябваше да идваме в тази дива страна — каза накрая Мили с боязлив глас, не понасяйки повече тягостното мълчание.

— Аз не съм твоя майка — отвърна грубо жената. — Ако ревнуваш за името на Джет, наричай ме Жана.

— Да ревнувам? Че защо да ревнувам името? — попита Мили с учудване.

— Ти да не си по-близка на Джет, отколкото аз — каза госпожа Джет начумерено и неприязнено, тя имаше тежък характер. — И на мен не ми харесва цялата история. Казах на Джет, а той ми рече: „Искаш или не, ще вървиш с мен. По-добре си свивай устата.“

Мили не се нуждаеше от тези предупреждения на втория си баща, но от този момент реши да си отваря очите и ушите. Може би дръпнатия характер на Джет бе причина за недоволството на жена му и мълчанието на хората му.

Когато всичко беше готово за път, Мили запита втория си баща може ли да седне на капрата до коларя.

— Не — отвърна Джет, качвайки се на мястото си.

— Боли ме гърбът, не мога да лежа постоянно — оплака се Мили.

Джет се обърна към жена си:

— Жана, ти ще пътуваш с Кетли, а Мили да седне при мен.

— Много ще ти прилича! — каза горчиво жена му и в очите й блесна омраза, която за мили беше истинско откровение. — Много ще ти прилича, Ренд Джет!

— Затваряй си устата! — отвърна Джет с яд и неприязън.

Когато слънцето залезе, керванът на Джет слизаше по един лек наклон, който завършваше с гориста ивица край реката. Кетли показа на Мили, която седеше на капрата до него, два лагера сред дърветата. Бели коли се открояваха върху тъмния фон на гората, огньове мъждукаха, дим се издигаше към небето. Джет пресече реката, разпрегна конете, като той и Фолънсби ги напоиха и напълниха съдовете с вода, а Пруит и Кетли събраха дърва, които привързаха отзад на колите.

Един от хората от чуждите лагери отвъд реката излезе на открито и извика „хей“ на Джет, радостен привет без особено значение. Джет не отговори. Той побърза да впрегне конете и да тръгне на път. С настъпването на тъмнината те продължиха пътуването и спряха до една ливада, покрита с дебела трева.

— Защо вторият ми баща не иска да лагеруваме при другите хора? — запита Мили Кетли, който разпрягаше колата си.

— Хм, липсва му дружелюбност, а и желае всеки ден да напредваме колкото може повече — отвърна коларят с неопределен израз на лицето.

Докато Мили усърдно помагаше на госпожа Джет край лагерния огън, настъпи нощната тъмнина. Койотите виеха. Изви се нощният вятър, измете тясната ливада надлъж и изви бели искри във въздуха. Лошото настроение сред пътниците изчезна. След вечеря Мили се покачи на капрата на нейната кола, която беше настрана от лагерния огън — оттам не можеше да се чуе нищо. Наоколо се простираше обширната прерия. Вятърът шибаше в колите и шумът му беше толкова силен, че трябваше още малко, за да почне да свири. Само няколко звезди надничаха от облачното небе. Мили, обзета едновременно от сподавена боязън и необяснима решителност, мечтаеше за бъдещето, заровила пламнало лице в ръцете си, тя се опитваше да потули в душата си копнежа, нахлуващ в нея откъм широката прерия…

Дните минаваха мъчително в това безкрайно пътуване през все по-широката и безкрайна прерия с еднообразен лагерен живот, с утешителната забрава на нощния сън.

Мили посрещаше изгрева и залеза на слънцето и това беше единственото събитие на деня, което я радваше. Тя беше разпитала Кетли, който изрови целия си запас от истории и бегли сведения за граничната земя. Той беше единственият от групата, с когото тя можеше да разговаря. Фолънсби беше открит женомразец. Пруит два пъти се приближи към нея, твърде дружелюбен, но с обиждащо държание и израз на лицето си и тя категорично отблъсна опитите му за сближаване. Ястребовите очи на госпожа Джет с неуморно старание следяха всяко движение на съпруга си, когато беше близо до Мили, което накара Джет начумерено да страни от дъщеря си. Обаче в погледа му се криеше нещо, от което Мили се плашеше. Колкото повече се увеличаваха изминатите километри, толкова повече Джет се отдалечаваше от онзи негов характер, който Мили познаваше от времето, когато той се ожени за майка й. Тук, в тази нова обстановка, се проявиха присъщите му груба суровост и плашеща възбуденост.

Не минаваше ден, в който Джет да не срещне и задмине група от две и повече коли, отиващи към ловната област; ако срещата ставаше на пътя, той бързо и безмълвно отминаваше; случеше ли се пък в лагерно място, той напълно отбягваше хората. Ако обаче срещнеше товарна кола, караща бизонови кожи за близкия търговски пункт, той винаги намираше време да спре и да заприказва.

Пътуването продължаваше в бързо темпо, Джетовите коне бяха млади и яки, а той ги хранеше с ечемик, за да ги запази силни и да използва до краен предел. Сивата, вълнообразна равнина на индианската територия премина в огромната зелена и пресечена от много хълмисти възвишения област Пфаненстил на Тексас. Докато преди десет дни беше рядкост да се мине дори край една река на ден, сега броят на пресичаните реки постепенно се увеличаваше. Все пак обаче това бяха незначителни потоци или временни ручеи от дъждовете. Но колко красиви бяха зелените дървета по бреговете на лъкатушещите реки.

Мили отново се почувства радостна и свободна сред тази прекрасна, дива страна.

Един следобед по-рано от обикновено, Джет без особени причини изостави пътя, премина реката и в една притулена горичка на залесения бряг разгъна лагера си. Там колите и конете мъчно можеха да се видят отвън. Очевидно тук щяха да лагеруват за повече от една нощ. След като помогна да се разтоварят колите и даде някои нареждания на хората си, Джет оседла един кон и препусна през гората.

Когато се завърна, нощта беше настъпила. Чакаха го за вечеря. Държанието му беше особено възбудено. Алчност лъхаше от погледа му. Мили веднага предугади това, което миг по-късно Джет съобщи на висок глас:

— Група бизони идват тук на водопой! Попаднали сме на едно откъснато малко стадо. Засега ще останем в този лагер и ще ловуваме, докато видим дали ще дойде голямото стадо откъм север.

Тази новина не събуди особен интерес в съдружниците му. Изглежда никой не споделяше голямата възбуда на Джет. След вечеря той лично прегледа сандъците с патрони, ножовете и тежките пушки.

Новият приток на сила у Джет тази вечер не се поддаваше лесно на укротяване; очевидно краят на дългото пътуване го изпълни с надежда и кураж и му даде повод да пие няколко глътки от бутилката. Мили отдавна знаеше, че Джет обича алкохола. Под неговото въздействие суровостта и грубостта му като че ли се смекчаваха. Пиенето събуждаше у него някаква сантименталност. Мили вече няколко пъти се беше сблъсквала с нея. Това обикновено не й създаваше особени грижи, докато госпожа Джет владееше с ревнивите си очи обстановката. Разбира се, госпожа Джет не можеше постоянно да присъства.

Оказа се, че опасенията, които от известно време се породиха у Мили бяха основателни. Не след дълго Джет използва отсъствието на жена си, която беше се отдалечила в колата си или в гората, и се приближи до Мили, която седеше на вратата на фургона.

— Мили, аз ще стана богат — каза той с тих прегракнал глас.

— Така ли? Чудесно — отвърна тя, като се отдръпна от разгорещеното му лице.

Очите му светеха, изпълнени с трепкащ блясък и дяволитост.

— Слушай, хайде да се отървем от старата — пошепна той.

— Как… какво? — заекваше тя.

— Казвам — старата.

— Аз не те разбирам, не те разбирам.

— Днес изглеждаш малко оглупяла — продължи той, леко усмихвайки се, — помисли върху това, момиче!

Мили промърмори бързо едно „лека нощ“, изчезна в колата и с треперещи ръце се опита да затегне шнуровете на платнената врата. Свят й се виеше. Беше ли сега Джет просто пиян? Като размисляше върху случката, тя искаше да вярва, че думите на Джет са плод само на някакво лошо настроение, причинено от жена му. Изведнъж тя чу отвън да се споменава едно име, което премина през сърцето й като режещ лъч.

— Хаднъл, да, чухте ли? — каза Джет. — Неговата група е на лагер някъде из тази гора, видях следите от колите и конете.

— А откъде знаеш, че са хората на Хаднъл? — запита Фолънсби.

— Хм, та това е мой специалитет, да разпознавам следи — отвърна Джет многозначително. — Две групи лагеруват отсреща, малко по-нататък по реката. Виждат се конете и димът.

— Ренд, ако бях водач на тази група, не бих ходил на лов за бизони там, където наблизо е Хаднъл.

— Защо не? — запита той.

— Ти не би трябвало да ме питаш. Достатъчно е само едно напомняне… Съдружникът на Хаднъл, Пийлчак, е един ловец от прерията, един…

— Хей, по дяволите, какво представлява Пийлчак — отвърна Джет и грубо завърши разговора.