Гърмящото стадо

XIV част

Хората на Джет изпаднаха в лениво бездействие и това продължи много дни, които Мили вече не броеше. Тя искаше времето да минава, без някой да разбере мъката й. Колкото пъти Джет се връщаше в лагера от своите самотни езди, Мили се вслушваше в тропота на коня и сърцето й започваше да бие живо и изпълнено с надежди. Може да е Том! Но това винаги се оказваше просто Джет.

Ловът беше напълно изоставен, според Джет — само за късо време, докато хората му измислят нещо по-добро. Но те не омекваха, а ставаха потвърди. И единството в групата, на което Джет винаги държеше, беше разстроено.

Мили чу как жена му натяква този факт. Последва една неприятна сцена, от която стана ясно, че госпожа Джет от дълго време е участвала тайно в играта. Тя била главната пружина в добре уредения механизъм на Джет, а щом другите мъже узнаха това, положението се влоши. Фолънсби и Пруит очевидно бяха сигурни в победата си. Джет не можеше без хората си нито да лови бизони, нито да краде кожи. Всички негови самотни езди имаха за цел да намерят нови сътрудници, но както Фолънсби и Пруит знаеха, по тези бизонови пасбища не можеха лесно да се намерят такива.

Мили слушаше ужасните кавги между Джет, жена му и двамата им помощници. Кетли биваше винаги наблизо, присъстваше и наблюдаваше, но не вземаше участие в разговорите и споровете. Той оставаше неутрален. И те не го замесваха в кавгите. Само Мили разчиташе на него. Кетли беше за нея по-значим, макар и ням, актьор в тази драма.

Същността на спора беше много проста. Упоритостта на Джет отслабна и той се обяви за готов да намери начин за частично уреждане сметките с хората си. Фолънсби и Пруит не желаеха да приемат предложението, а жена му, която надмина всички по твърдост и пресметливост, не позволяваше на Джет да отстъпва каквато и да е част от печалбата.

Така се стигна до мъртва точка и спорният въпрос беше изоставен. Фолънсби и Пруит напуснаха лагера, Джет и жена му се оттеглиха в палатката си, откъдето се разнесе голяма препирня, Кетли и Мили готвеха вечерята.

На следващия ден атмосферата в лагера се промени още повече. Водачът на групата се оказа потиснат и измъчен човек, под чехъла на една жена с желязна воля и жестоко сърце; насреща му стояха мъже от Запада, които се противопоставяха на плановете му с яростна категоричност.

Мили виждаше как групата се разпада, което тя самата не можеше да отгатне, схващаше от държането на Кетли. Тя започна да се страхува за изхода, въпреки че разпадането на групата можеше да се окаже благоприятно за нея. Тя се въоръжи с целия си кураж, за да може да издържи на дългото изпитание, но все пак чувстваше дъха на нещо злокобно.

В последните часове на този ден напрежението изглежда започваше малко да отслабва. Фолънсби и Пруит лениво се изтегнаха един до друг, Джет легна под една топола, а навъсената му жена се скри в палатката си. Кетли седна на един дънер край реката, не пушеше и не ловеше риба, а беше потънал в дълбок размисъл.

Мили, победена от дълго потискани подбуди, отиде при него.

— Кетли, трябва да ви говоря — започна тя. — Нервите ми не издържат повече, аз преживях много. Чаках, надявах се, молих се… Но той не идва, не идва. Пропусна онзи шанс. А сега тази кавга между Джет и хората му… Обещайте ми, че ще ми помагате, ако се случи нещо, че не ще ме изоставите. Обещайте ми.

Гласът на Мили притихна. Облекчението от споделянето на нейните страхове и надежди изчерпиха способността й да говори.

— Спокойно, момиче. Ще направя всичко, каквото мога — каза Кетли с тих, но решителен глас. — Не се изгубвайте от погледа ми!

За Мили това беше достатъчно. Тя се отдалечи бавно, като чувстваше, че не трябва да бъде близо до него, но без да напусне обсега на погледа му. Какво ли значи това? Развръзката беше по-близка, отколкото тя предполагаше, по-близка и много опасна.

Тя се върна при колата, където се беше настанила, покатери се и легна на коларското седалище с широко отворени очи и туптящо сърце. Тя видя, че Кетли стои на брега на реката като статуя, загледан във водата. Госпожа Джет излезе от палатката с бавни, провлачени стъпки; лицето й беше бледо, мрачно и тъжно; очите свити, ъглите на твърдата й уста свити надолу. Тежко и лениво тя прекрачи към Джет и с един ритник го събуди.

— Хайде, мързеливецо — каза тя. — Аз реших. Утре рано ще напуснем лагера. Тъй като нямаш кураж да се наложиш на тези хлапаци, тази вечер можеш да си уредиш сметките с тях. Аз обаче задържам парите и утре тръгваме с теб.

— Ха! — извика Джет с пресипнал и решителен глас.

Привикналостта към лагерната работа у нея беше по-силна, отколкото у другите. Тя пристъпи методично към сандъците с продукти. Кетли, без да му нареждат, донесе дърва за огъня. Фолънсби и Пруит се върнаха и се настаниха под една топола. Лицата им бяха мрачни и бледи, като привидения. Джет влезе в палатката си и когато отново излизаше оттам, поглади русата си брада. Той покашляше остро както винаги, когато си попийваше.

Този път Мили не мръдна от колата, не намери повод и да се намеси в работата. Пък и никой не я повика. Все едно, че не съществуваше. Всеки член на групата беше налегнат от собствените си мисли. Вечерята приготвиха и изядоха при неестествено мълчание. Затишие пред буря.

Кетли донесе чиния с храна при колата, която безмълвно подаде на Мили. Тя погледна в очите му и й се стори, че се е лъгала в дружелюбната природа на този човек. Когато той се обърна, тя забеляза в колана му револвер. Това въоръжение беше необикновено за един ловец на бизони.

След вечерята г-жа Джет остави мъжа си да изпълни задълженията си, а тя се мушна в палатката си с едно многозначително: „Аз опаковам, да съм готова преди мръкване.“

Мили видя как Фолънсби смигна на Пруит и Кетли, за да се отстранят малко. Щом се пръснаха в разни посоки, Джет се приближи.

— Ренд, това е последната игра, а картите са лоши.

— Ха! — извика гигантът, без да поглежда.

— Жена ти ни смени картите — продължи Фолънсби без особена злоба. — Не си само ти виновен за тази свинщина.

— Аз малко си сръбнах, Хенк — отвърна Джет приглушено.

— Ти си си пийнал — продължи другият приятелски, — но сега трябва да изтрезнееш. Ще направя последен опит. Искаш ли да ме чуеш?

— Не съм глух.

— По-добре да беше… Е, Ренд, работата стои така, просто и ясно: ти ни измами, но ако оправиш сметките ни, всичко пак ще е в ред. Имаме голям шанс, да направим още един богат лов — най-малко четири хиляди кожи като нищо. Разбра ли? Само да не е тази ненаситна жена, която така те промени. Бий я, докато поумнее, или я хвърли в реката. Джет, говоря като мъж на мъж. И ти казвам, ако продължава още така, много скоро ще стане късно. Рискуваме тук ужасно много. Ловците ще разберат, че не ловуваме бизони; да товарим и тръгваме.

— Ние ще тръгнем утре рано — отвърна Джет мрачно.

— Кои?

— Групата е моя и аз ще тръгна. Ако ти и Пруит искате да останете, ще ви отделя хранителни продукти.

— Много си любезен — отвърна подигравателно Фолънсби. — Мисля обаче, че ако трябва да делим, ще делим парите, снаряжението и всичко.

— Тук е главният проблем — изръмжа Джет.

— Човече, ти съвсем загуби ума си — извика другият с леко учудване.

— Другояче не можеш да действаш!

— Ха-ха-ха! — изцвили веднага Джет.

Фолънсби наведе сухото си орлово лице и закрачи насам-натам с кръстосани отзад ръце. Изведнъж той извика на Пруит, който веднага дойде при него.

— Говорих с Джет, Енди, честно и открито; няма повече смисъл. Той и жената напускат лагера утре рано.

— Утре рано, а? — запита Пруит.

— Да, и ако останем тук, той иска да ни остави половината провизии. Аз му казах, ако ще дели, ще дели всичко.

— Ха, и какво каза той на това?

— Че това е проблемът, и ми изцвили в лицето.

— Хубава работа, не изглежда много учтив старият негодник… Стига съм приказвал празни приказки. Ако се разправям още веднъж с него, ще стане весело. Остави му време до утре, да помисли.

— Искате ли, момчета, да пиете с мен по чашка? — запита Джет с презрение.

Те се отдалечиха, без да продумат. Мили се обърна. Кетли се беше подпрял на един пън, слушайки всичко с прикован в Джет поглед, който не предвещаваше нищо добро. Джет беше още новак в граничната земя и попадна бързо под лошо влияние. Но в друго отношение той не научи нищо ново. Бързият преход от честен към престъпления за този човек беше най-простият начин да задоволи индивидуалистичната си природа. Пиянството и грубият живот под открито небе съсипаха живота му. А свързването му с жена от границата беше може би най-фаталната му стъпка. И тези крадци принизиха още повече мръсния му характер, като вероятно го бяха привлекли към изпълнен с престъпления път на живота. Но Джет не разбираше хората от дивия Запад. Още по-малко разбойници като Фолънсби и Пруит.

Мракът се спусна върху лагера и реката. Щурците засвириха и жабите закрякаха. Лагерният огън загасна, скоро изчезна и слабата светлина в палатката на Джет. Самота обхвана душата на Мили, душата й се потопи в дълбока тъга. Какво ли означаваше дивото виене на вълците? Надеждата и отчаянието танцуваха своя див танц. На няколко мили оттук Том Доун лежеше в своята палатка, спеше и може би сънуваше нея.

Мили чуваше леките стъпки на Кетли — той беше преместил леглото си близо до нейната кола и присъствието му беше знак за неговата искрено и вярно покровителство. Това донесе облекчение за опнатите и нерви и тя скоро притвори уморените си клепачи.

Мили се събуди изведнъж. Звездите трептяха по бледото небе, лагерният огън пращеше и мирис на дим от дърва изпълваше въздуха. Колата, в която тя лежеше, се раздвижи слабо. После тя чу лек тропот на копита, дрънчене и звънтене на яреми и един пресипнал, тих глас, който тя веднага позна.

Джет впрягаше конете.

Тя спря да диша, а кръвта зашумя в главата й, надигна се бавно от постелята и погледна над страничната дъска на колата. Тъмната, груба фигура на госпожа Джет се мяркаше пред светлината на огъня. Противно на обичайната й флегматичност, тя се движеше с бързина, която ясно издаваше характера на заминаването. Очевидно освен двамата още никой не беше станал. Мили погледна от другия край на колата. Под тополите различи леглото на Ютли. Една тъмна фигура се мяркаше смътно в дрезгавината и като се вгледа, Мили разпозна бавните движения на Кетли, който си обуваше ботушите, седнал върху леглото си.

Грамадната фигура на Джет изскочи от тъмнината и закрачи край колата на Мили.

За да не я забележат, Мили се сви навътре в колата. Джет говореше с тих, хриплив глас на жена си, която не отговаряше. Скоро след това Мили чу трополенето на копита, което спря зад колата. После задрънчаха кожени амуниции. Джет оседлаваше бързите коне, които използваше при лов. Мили отново надигна предпазливо глава. Тя видя Джет, който се движеше бързо и нервно. Той връзваше двата коня за задния край на колата и надяна на главите им торбите със зоб. Животните захрупаха ечемика от торбите.

Миг по-късно Джет се приближи до колата и надигна някакъв предмет върху стъпалото, докато Мили се зави бързо с одеялото си. Тежкото му дишане издаваше възбудата му. Той миришеше на ром. След малко завърза нещо за задната част на колата. Мили чу как той притегна въжетата на бъчонката с вода към колата. Плискането и клокоченето на водата в бъчонката подсказваше, че е пълна.

— Половин бъчонка — мърмореше си той, — това стига за днес.

Тежките му стъпки се отдалечиха, после се чу хрипливото му шепнене и отговорът на жена му.

— Внимавай, те скоро ще се появят. Така лесно няма да се измъкнем, познавам хората от този край. Вземи по-добре пушката си в ръка!

— Ха! — додаде Джет с мрачно съмнение в нея, в самия себе си и в цялото положение.

— Яж и пий бързо — каза тя. — Няма да се бавим с миене — аз съм опаковала моите съдове.

Кафето кипна и водата засъска в огъня. Някой отстрани гърнето от огъня. Мили отново надникна от колата. Настъпваше зазоряване. Зад дърветата още лежаха тъмните сенки, но наблизо беше вече достатъчно светло, за да се разпознават нещата. Джет и жена му бяха седнали и закусваха. Пушката му беше подпряна върху зобната торба. Те ядяха мълчаливо и неспокойно.

И точно в този миг се понесе тих грохот като от далечна гръмотевица. Буря! Така продължително и така странно!

Джет надигна голямата си глава, ослушвайки се като сърна.

— За бога, паника между бизоните! Първа през това лято. Добре, че е оттатък реката.

— Паника! — повтори бавно жената. — Хм… Много ли са бизоните оттатък?

— Не ми харесва тази работа. Те биха могли да раздвижат голямото стадо на отсамната страна. Ние отиваме през прерията за Ред Ривър и дори да имахме два дни преднина, тичащото стадо пак ще ни настигне.

— Това не пречи, Джет — забеляза жена му. — Ще тръгнем, и тук, и там все бизони…

Незабелязано зазоряването беше отстъпило място на дневната светлина. Джетови привършиха закуската си. Каквото трябваше да става, нека става по-скоро. Мили се помъчи да обуздае страха и любопитството си. Сърцето й бързо биеше. Щом погледна от другата страна на колата, тя видя Кетли да стои на леглото си и да наблюдава скришом Джет, под широкополата му шапка самоуверено блестяха очите му като черни дупки. Той кимна на Мили да се скрие, за да не я забележат. Тя несъзнателно се подчини и се смъкна обратно върху одеялото. И после под въздействието на някакъв неудържим тласък тя се премести от другата страна, зад коларското седалище, и оттам загледа навън.

В този момент отнякъде дойдоха Пруит и Фолънсби и тръгнаха към Джет. Мили би се скрила назад, ако крайниците й не се бяха сковали от напрежение. Видът на малкия разбойник изпълни сърцето й с ужас. Фолънсби приличаше на граблива птица, която е готова да се нахвърли върху плячката си.

— Джет, ти не искаш да я караш с добро? — запита Пруит студено и спокойно. — Сигурно имаш намерение да тръгнеш, преди да сме направили дележа.

— Оставям две коли, шест коня и по-голямата част от снаряжението — отвърна Джет намръщено. Той загледа Пруит. Някаква мисъл се мъчеше да се задържи в главата му.

— Трябва да сте доволни, че и толкова получавате — обади се жената.

Пруит се обърна към Фолънсби.

— Чуваш ли я, Хенк?

— Чувам и доста съм я чувал. Тя смени картите — отвърна приятелят на Пруит с рязък тон. В гласа му личеше възбудата, в държането си той беше така бавен и обмислен, както Пруит.

— Говорете с нея — извика Джет, който почувства бремето на една ситуация, която не беше по неговите сили. — Кажете на жена ми.

— Жена ти? По дяволите! В случая госпожа Хардин е толкова твоя, колкото и моя… Ти си страхливо куче, а говориш с мъже, които не са пъзльовци. Всичко друго е без значение.

Джет запроклина с тих, ненавистен глас, сломен в опита си да се противопостави на тези мъже. Ядосан, той викна на жена си:

— Ти ли им каза, че не сме женени?

— Разбира се. Като се занасяш по чернооката си завареница — отвърна бързо тя.

Джет сигурно би я проснал на земята, ако Пруит и Фолънсби не бяха толкова наблизо. Фолънсби студено се изсмя. Пруит пристъпи крачка напред. Държанието му беше равнодушно, но мускулите на лицето му играеха и предвещаваха нещо лошо.

— Джет, каза ли на жена си, че искаш да я изоставиш, за да лапнеш спокойно своята черноока слугиня? — запита дребният бандит с цялата си наглост и подлост. — Ние не сме забравили тази история, а ти тогава не беше пиян.

Лицето на жената стана мрачно.

— Глупости! — извика Джет.

Жената гледаше Джет в очите безмълвно и въпросително.

— Джет е лъжлив, страхлив мързеливец — обясни Пруит. — Той имаше, разбира се, намерение да те замести с момичето. Защото не искаше да я даде нито на мен, нито на Хенк.

— Вярно — потвърди Фолънсби. — Джет лъже, а не ние. Ха! Аз не лъжа, та ако ще да ми подарите и милиони.

Така жената се убеди напълно в казаното. Тя се обърна към Джет кипнала от яд. Той се опита да я заглуши, но тя млъкна едва когато той я раздруса с ръце, както куче раздрусва мишка.

Фолънсби се смееше, а Пруит каза:

— Слушай, Джет, мисля, че можем да те оставим на грижите на тази дама, която заслужаваш. И още един, последен път, преди да те вземат дяволите — искаш ли да делим кожи, пари, съоръжения и прибори, както бе уговорено?

— Не — отвърна бързо Джет. Той беше настръхнал и пълните му с омраза очи гледаха жената, а не мъжа, който го питаше.

— Тогава ще вземем всичко! — извика Пруит високо.

Джет не се стресна, извърна се, погледна Пруит и накрая лицето му показа, че е разбрал всичко. Кожата под русата му брада побледня. Големите му вперени светлосини очи неочаквано се устремиха с дива ярост към Пруит. Той започна да трепери и изведнъж хвана пушката си.

Мили не изпускаше от очи Джет. И сега, при ужасната мисъл за това, което може да стане, тя се хвърли назад в колата, зави главата си с одеялото, сви се и се затъркаля насам-натам. Чувстваше силно душевно сътресение, като че ли биеше мозъкът, а не сърцето й.

Колата като че ли се залюля. Притъмня й пред очите, свят й се виеше. После пулсът и мисълта й бавно се върнаха.

Тя се вслуша. Докато лежеше под одеялото, не се различаваше никакъв шум. Тя скочи и плахо се ослуша. Цареше пълна тишина. Само тихото гърмене от копитата на бизоните отвъд реката постепенно се усилваше. Мили искаше да чуе гласове. Изглеждаше сякаш лагерът е напуснат. Да не би мъжете да са избягали в гъсталака? Слаб плясък в реката непосредствено до брега я накара да потрепери. Нещо беше станало… Тя можеше само да чака, да чака в безпомощен страх.

Изведнъж тя чу до колата тихи стъпки и над перваза се показаха шапката и лицето на Кетли. Той я погледна с очи, каквито Мили никога не бе виждала у друг човек.

— Момиче, наполовина е свършено, но най-трудното иде сега — прошепна той със светли, почти усмихнати очи и като се наведе изчезна от очите й. Той не я окуражаваше, нито й даде указание как да се пази. Неговият поглед и думи я спечелиха като негов смел другар, който може да гледа право в очите на съдбата.

Тихи гласове отклониха потока на мислите й. Някой се връщаше откъм реката. Мили се надигна, за да надникне през перваза на колата. Фолънсби и Пруит приближаваха светлината. Пруит беше цял измокрен до хълбоците и оцапан с кал.

— Можем също да останем тук и да ловуваме, както всички групи — каза той.

— Аз съм против — отвърна Фолънсби.

— О, няма да спорим за това. Все ми е едно.

Те стигнаха до лагерния огън и Пруит разбута с мокрите си ботуши полуизгасналата жарава. Фолънсби взе да суши ръцете си на огъня, макар че утрото беше топло. Мили забеляза, че ръцете му трепереха.

— Трябваше отдавна да свършим тази работа — каза Пруит. — Искаш ли да чуеш моята идея, Хенк. Хайде да минем реката и да отидем към Бразъс.

— Отлично — отвърна другият. — Ама да сме наясно. Поделихме парите, които Джетовата годеница стискаше. Какво ще правим с останалото?

— Също поравно.

— Дадено. Дай ръка.

И те си стиснаха ръцете.

— Хенк, от две години вършим обща работа и мисля, че сме добра двойка.

— А момичето? — запита изведнъж Фолънсби.

Те стояха с гръб към Мили, която чу този въпрос и наостри уши. Тя се усещаше въоръжена със своята решителност и с невидимата близост на Кетли.

— А, щях да забравя чернооката завареница — извика Пруит и се плесна по челото.

— Да хвърляме ези-тура, или на карти…? — Фолънсби сви човковидната си удължена мутра.

— Не, момчето ми. Ти печелиш винаги. Ще поделим момичето, както и другите работи.

— Добре. Всичко наполовина, на двама ни, така няма да се караме… Виж къде се дяна Кетли?

— Изплаши се хлапакът. Той още тича из прерията.

— Виждаш ли, Анди, личи, че мразиш янките.

— Селски хлапак! — отвърна Пруит с безразличие.

— Остави селския хлапак — отвърна другият. — Не зная какво става с него, но той не ми харесва. По-добре да му дадем един кон и един вързоп и да го пуснем да си върви.

Пруит обмисли за миг това предложение и поклати намръщено глава. Тази идея не му харесваше, той в това време измисляше нещо друго. Мили чу бързи, леки стъпки, Кетли изскочи иззад колата с револвер в дясната си ръка. Фолънсби го видя пръв и уплашен нададе вик. Пруит го последва.

— Добър ден, господа! Фолънсби кипеше от гняв.

— Анди! Аз си знаех!

Пруит не помръдна, лицето му остана неподвижно, той процеди:

— Кой си ти сега, по дяволите?

— Не е важно — отвърна важно Кетли, като бавно крачеше към тях с насочено оръжие. — Но ако ще ви достави удоволствие да ме познаете в последния момент, можете да се поклоните на Сем Дейвис.

— Ах! Някогашния приятел на Юнгерс — отвърна Фолънсби и стана бял като тебешир.

— Смятам, че съм виждал всякакви мъже — рече Кетли с рязък тон, — но никога не съм чувал да се дели младо момиче.

Това не подейства на Пруит така, както на Фолънсби. По-важното за него беше насоченото към тях оръжие, което ги държеше безпомощни, и това определяше действията му. За кратък миг той сведе очи от Кетли — знаеше, че е безсмислено да се говори. Цялата му мисъл имаше една цел: очите на Кетли — от тях да разбере неговите намерения. Той избра един миг, когато Кетли се замисли, и като светкавица измъкна револвера от пояса си.

В тази секунда оръжието на Кетли изгърмя. Куршумът събори Пруит на земята.

— Бързо, Хенк! — извика той с див, яростен глас, после захвърли празното оръжие, което беше забравил да напълни, и се повлече към пушката на Джет, за да я докопа.

Мили виждаше само Пруит, но чу втория изстрел на Кетли и глухото строполяване, когато Фолънсби падна. Той не продума нито дума. Движенията на Пруит бяха по-бързи от погледа на Кетли — така бързи, че Кетли не можа да види как той сграбчи пушката на Джет и залегна зад торбата със зоб. Той скочи и с изключителна ловкост успя дори да стреля срещу Кетли, който пък в същия момент стреля в гърдите му с револвера си. Пруит отстъпи назад, изпусна пушката, разпери ръце, като че ли щеше да се строполи на земята. Диво беше изражението на лицето му. Стъпка по стъпка той се движеше назад и накрая падна гърбом във водата на реката. Силен плясък и последва изчезването му.

Мили се огледа с широко отворени очи. Дълбоко мълчание. Гърдите й ще се пръснат. Ужасното напрежение премина и тя погледна към Кетли. Той лежеше на земята край лагерния огън. Ръката му пусна димящия револвер. Мили скочи от колата и изтича при него.

Тя коленичи. Шапката му беше паднала от главата, тъмни сенки играеха по лицето му. Бурята изглежда загасваше в очите му.

— О-о, Кетли!

— Бъдете щастлива — прошепна той. Устните му побеляха, миглите му затрепериха. Треперещото му тяло замря. Куршумът го беше улучил в гърдите.

— Боже мой, ужасно!… Той е мъртъв. Всички са мъртви. Аз съм сама. Отиде си… храбрият Кетли. Той ме спаси… Но какво да правя, какво?!

Отчаяният монолог на Мили беше прекъснат от рязкото цвилене на един от конете, които бяха привързани към колата. Това беше цвилене, което известява или приближаваща буря, или пристигане на някой кон. Див и силен беше отговорът от другата страна на реката.

Мили скочи, за да погледне през гъсталака и стъблата на тополите, трепереща от радост. Обаче радостта й изведнъж премина в ужас, като видя яздещи индианци да преминават реката. За миг Мили се скова, огледа се наоколо и се почувства как се смразява от ужас. Тогава у нея пламна желанието за живот, кураж, който досега се таеше в нея за решителните часове. Тя се качи на капрата на колата и вдигна високо поводите.

Инстинктът я подтикна към бягство. Тя нямаше повече време да мисли за друго средство. И неспокойните коне не се нуждаеха от специална подкана. Те се впускаха в тръс, мъкнейки след колата и завързаните ездитни коне. Впуснаха се през просеката в шубраците и вече мъчно можеха да бъдат удържани. Нямаше път, но конете следваха посоката на отъпканата от по-рано трева. Провираха се през храсти и прескачаха повалени стъбла от дървета. Клони се удряха в лицето на Мили, за миг очите й бяха заслепени. Щом отново погледна, конете не бяха вече по просеката между храстите и гъсталака. Тя не знаеше в каква посока се бяха отклонили. Но тя запази ориентацията си за главната посока: отдясно беше течението на реката, отляво — прерията, главните пътища на бизоните и лагерите с ловци.

Тя трябваше бързо да излезе на открито. Ако индианците не бяха чули тръгването й, щеше да мине дълго време, докато в гъсталака намерят следите от колелата.

„Ах, конят пак изцвили!“ Смелият й дух отпадна, тя отпусна поводите на конете. Животните ускориха бягането си, но нямаха желание да избягат. Те искаха да излязат по-скоро от гъсталака, като си пробиха път през няколко храсти и висящи растения. Мили полагаше огромни усилия, за да не падне от капрата.

Скоро излязоха от най-лошата част на гъсталака и Мили забеляза сред дърветата светли петна, но изглежда, че посоката беше изменена. Конете сами определяха посоката. Нейните усилия да отклони здравите им вратове в желаната посока останаха напразни. Животните бягаха право към откритото пространство. Но щом излязоха на широко място, Мили видя, че се е мамила, както и самите коне. Това беше една широка гола ивица пясък, легло на странична река от Пийс. Тук конете забавиха хода си, но скоро пресякоха пясъчната ивица и навлязоха в крайбрежните храсти.

Тук, сред прах и пъстри сенки, удряна в лицето от шибащи клони, Мили загуби всякакво чувство за ориентация. Тя долавяше колко опасно може да бъде това, но не се отчайваше. Спасението идва винаги в последния момент, защо и този път да не се случи същото?

Изведнъж сърцето й спря да бие. Някакво глухо пращене в храсталака и — един грамаден, кафяв бизон изскочи отпред, пресече пътя й, като изчезна наляво. Мили се съвзе за малко. После пак шум и трясък, малко по-далече. Бизони се провираха из храстите.

По-шумно от чупенето на клоните, тропането на колата и конете се долавяше някакво тъпо бумтене.

„Паника!“ — извика тя със страх.

Конете чуха нейния вик и това ги накара да се раздвижат, може би близостта на изскачащите бизони беше причината те да ускорят ход и съвсем да объркат посоката. Пътят наляво ставаше все по-непроходим, а многобройни препятствия се изпречваха пред конете в противоположна посока. Съвсем неочаквано те изскочиха от храсталака в откритата прерия.

Мили беше учудена и изплашена. Дебел облак от прах покриваше равнината, така че можеше да се види само на една миля далече, а стадата от бизони се губеха в едно кафяво, разкъсано на части множество. Те буквално течаха като грамадна река в една посока, с постоянно подскачащи вълни-гърбици. Трополенето ставаше все по-силно, въпреки че звучеше глухо и отдалечено, и идваше от онази прашна завеса, която покриваше прерията. Тежко дишащите коне, на които прахът беше така противен, както и бизоните, тичаха още една миля, забавиха крачки и спряха. Мили се опита да се ориентира. Целият хоризонт пред нея беше покрит с облаци прах и бягащи бизони. Зад нея се простираше линията на крайбрежните храсталаци, която вляво изчезваше в було от прах. Така тя получи представа за това къде се намира. Тя вече беше минала крайбрежния храсталак и се отправяше на изток. Следователно бизоните идваха от юг и се точеха край Пийс. Мили забеляза, че се беше отклонила значително от първоначалната посока и че следователно трябваше да направи една широка дъга, за да пресече сухото корито на реката, и тогава нагоре, все покрай реката, щеше да стигне лагерите на ловците на бизони.

Изведнъж забеляза, че нещо липсва. Двата ездитни коня. Те се бяха откъснали по време на стихийното каране. Мили погледна към тъмната, криволичеща линия на дърветата, откъдето беше дошла. Там въздухът беше по-чист. Нещо блесна и една дива кушия прикова погледа й. Коне препускаха на открито. Диви, сухи, пъстри понита с ездачи на гърбовете си. Телата им се изтягаха в бързо движение, прелестни и диви, съвсем различни от конете на белите ловци.

Мили разбра, че я преследват индианци.