Гърмящото стадо

VII част

На следната сутрин, когато Мили отиде при лагерния огън, мъжете бяха вече изчезнали. Тя яде толкова малко, че госпожа Джет забеляза липсата на обичайния й апетит.

— Болна ли си? — запита тя с известна загриженост.

— Не, просто не ми се яде — отвърна Мили.

— Страните ти са червени — изглежда, че те тресе — нейните светли, изпитателни очи шареха по лицето на Мили. — Искаш ли да ти дам едно хапче?

— Благодаря. Не. Чувствам се отлично — възрази Мили.

Но въпреки спокойния си глас, тя с досада почувства, че подозрителна горещина преминава по зачервените й страни. Не беше лесно да бъде измамена тази жена. Мили се зае с двойно по-голямо усърдие да върши дневната си работа и после се оттегли в палатката си.

Отново я очакваха безкрайните часове. Колко време, колко много време имаше до изгряването на луната! Тя не можеше нито да шие, нито да чете. Стоеше с отпуснати неподвижно ръце и мечтаеше…

Утрото беше тихо и топло, не тъй горещо, както през другите дни, защото леки облаци покриваха небето. Дивите канарчета, които бяха още призори бяха разбудили Мили, бяха отлетели някъде и наоколо цареше пълна тишина. Но от далече, откъм другия бряг на реката, се долови ехото на пушечни гърмежи. Те изпукваха неравномерно, но между тях рядко настъпваше пауза. Понякога в далечината започваше залп, усилващ се в началото, който после постепенно затихваше.

— При всеки гърмеж пада по някой нещастен бизон, мъртъв или смъртно ранен, като големия, осакатен бик, който видях! — си каза Мили, изпълнена с искрено възмущение. — Проклета идея — Том да стане богат, като избива невинни бизони…

В този момент в ушите й прозвуча тихо бумтене, подобно на ехо от далечни гръмотевици. Първоначално тя помисли, че на Стекъд Плейн се разразява буря, но тътнежът звучеше монотонно и постоянно. Изненадана, тя наостри уши. Продължително, тъпо гърмене! Какво ли може да бъде това? Бяха й разправяли за гърмящия шум при земетресението и за миг тя почувства лек страх от тази тайнствена, непозната стихия в недрата на земята. Но изведнъж тя разбра откъде идеше този шум.

„Гърмящото стадо!“ — извика тя с удивление и ужас. Така го беше нарекъл Джет…

Мили премина през лагера, потърси някое тихо убежище в гората и на няколко пъти потисна желанието си да тръгне по познатата вече пътека. Но накрая тя отстъпи на това желание, отиде до края на гората и се загледа в далечната зеленина. Нищо не помръдваше.

Пушечните гърмежи се чуваха все така отдалече, както и преди.

Мили се огледа: близо до нея се намираше дърво с ниски, извити клони. Тя бързо се покатери по клоните по-нагоре, за да може да види какво става в далечината, как изглежда ловът на бизони. Но още преди да намери удобно място за наблюдение, внезапно чу отдолу силен тропот. Някой яздеше насам. Гъстият листак й пречеше да вижда добре надолу, но едновременно я предпазваше от любопитното око. Тя се намираше на около десет метра над земята, здраво прегърнала стъблото на дървото, и за да осигури равновесието си, се прилепи плътно до най-близките клони. Чужди ездачи. Естествено, тя помисли, че са някои ловци на бизони. Скоро след това тя едва различи през мрежата от клони бавно идващите фигури. Те пристигаха от северна посока, очевидно са яздели по течението на реката. Мили се смути, когато те слязоха и поведоха конете за поводите, защото едва тогава тя видя, че това са войници.

— Господин капитан — каза един от тях. — Там долу има чудесно изворче! Да пийнем ли по глътка студена вода? Хей, един от вас да вземе няколко походни шишета и да ги напълни на изворчето. Пътеката води право към него.

Един от шестимата войници слезе от коня, събра походните манерки на другарите си и тръгна нататък.

— Елсуърт, познаваш ли тази местност от Ред Ривър? — подхвана друг глас.

— Донякъде, макар че сме доста надолу — беше отговорът. — Обаче тук е рай в сравнение със Стекъд Плейн. Това мога да ви кажа.

— Хм, аз мисля, че сме тръгнали напразно — каза трети, очевидно офицер. Той беше слязъл от коня си и беше седнал на тревата край едно дърво. Като свали шапката си, той откри хубавото си, мъжествено, обгоряло от слънцето лице с едва поникнала брада. — Ние никога не ще можем да убедим тези ловци на кожи да отидат във форта, когато индианците предприемат бойните си походи.

— Вярно. Обаче можем да ги склоним да изпратят жените си на по-сигурно място. Някои глупаци са довели жените. Що се отнася до мен, с удоволствие бих гледал как ловците поставят индианците натясно. Те може би ще успеят в това, което на нас, войниците, не ни се удава — да напердашат червенокожите.

— Не разбра ли, че полковникът не иска да чуе за такива неща? — каза офицерът с усмивка.

— Не ме е грижа. Няма да обеля зъб. Гледам си добре разузнаването, както добре знаете… Но едно е сигурно: индианците няма да се махнат, докато има още живи бизони, плячкосване — и после те изчезват в тази дяволска дупка — Стекъд Плейн!

— Бас хващам, че историите ще започнат преди края на лятото.

— Много вероятно. И тогава ще има с какво да запомните този поход — каза другият заплашително.

Скоро след това се върна войникът с походните манерки и бе посрещнат с радостни възгласи.

— Там долу има лагер, сър — каза войникът.

— Група ловци на бизони, нали?

— Да. Имат три коли.

— Запита ли чия група е?

— Нямаше никой в лагера, сър.

Офицерът стана, избърса потното си лице и се качи на коня си.

— По дяволите цялата история. Старият ясно нареди: да хванем крадците на кожи. Как, за бога, ще откриеш крадците в тази навалица, а?

— Не можем, господин капитан — отвърна решително разузнавачът. Това трябва да направят самите ловци. Освен това, както вече казах, те са упорити момчета и едно разнородно общество. Бивши войници, авантюристи, въстаници, новаци, ловци, пионери, които търсят нова земя, фермери, които искат да спечелят пари за някой чифлик. Както се вижда, в по-голямата си част те са честни момчета. Целият този лов на кожи до известна степен наподобява треската за злато, разбира се, в по-малки мащаби. Миналото лято и есен крадците направиха целия Пфаненстил несигурен, няколко от тия типове бяха хванати и обесени. Това лято те ще имат още по-богата и по-лесна плячка. Нека не забравяме индианските нападения, чрез които те заличават своите следи! Как да ги хване човек, като не може да ги свари на местопрестъплението?

— Ти мислиш, че те приписват мръсните си дела на индианците?

— Разбира се! — отвърна Елсуърт.

— Аз мисля, че злодеянията се приписват на индианците, но се вършат от бели хора.

— Каза ли това на полковника?

— Да, но той не искаше да чуе. Той мрази индианците, защото носи в тялото си някакъв куршум от тях. Предпочита прерията да гъмжи от бели негодници, отколкото от индианци.

— Хм! — измърмори офицерът, качи се на седлото и поведе войниците по края на гората.

Мили почака известно време, смъкна се от скривалището си и щом стигна до земята, затича из гората, като забави крачките си едва когато видя лагера. Тя се мушна в палатката си и легна да си почине и да размисли. Твърде много бяха нещата, върху които трябваше да разсъждава. Разговорът между разузнавача и неговия офицер породи сериозни опасения в душата й. Дали особеното държане на нейния втори баща няма някаква връзка с чутото? При тази мисъл страните й почервеняха от срам. Не. Неговата ревност го подтикна да я отделя от другите ловци, желанието му да бъде скрита от погледите на чуждите мъже.

Имаше нещо неясно, нещо постоянно събуждаше подозрения в нея. Но по-мъчително от мисълта за ревността на втория й баща беше подозрението, че той би могъл да бъде един от крадците на кожи. Подозрения. Но тя ще си отваря очите и ушите в бъдеще, ще подслушва, ако трябва, ще използва цялата си проницателност, за да разбере дали той върши нередни неща.

В тъмната гора, на средата на пътя, тя се хвърли в прегръдките на Том. „Мили!“ — „Том!“. И устните и отвърнаха на целувката му.

Том я заведе до едно място, покрито с трева, близо до един дънер. Там те стояха известно време, хванати за ръце — двама влюбени, щастливи и сигурни в бъдещето си, но без да забравят в мечтите си действителността.

— Няма да мога да остана дълго време — каза Том. — Тази нощ трябва да опъвам кожи най-малко два часа. Да направим нещо друго: ще се срещаме всяка трета нощ на това място, половин час след мръкване.

— Добре — прошепна Мили. — Аз се оттеглям в моята палатка винаги щом мръкне. Но ще бъде опасно да се измъквам все по едно и също време. Ако закъснея, трябва да ме почакаш поне един час.

Така те уговориха срещите си и се опитаха да предвидят и предотвратят всички евентуални пречки и после разговорът им премина върху бъдещето. Въпреки неговата нежност и загриженост Мили усещаше, че Том се измъчва от някаква грижа или съмнение.

— Том, какво ти е? — запита тя.

— Кажи ми обичаш ли твоя втори баща? — бързо изскочиха думите от неговата уста.

— Джет? Аз го мразя, мразя го… Може би трябва да се срамувам, че говоря така — той ме храни, той ме облича, макар и да се отплащам донякъде, като работя. Но защо питаш?

— Ако ти го обичаше, нямаше да говоря повече — каза Том. — Но сега това, което ще ти кажа, не ще ти причини болка… Твоят втори баща, Мили, се ползва с лошо име сред ловците на бизони.

— Това не ме учудва. Говори, разкажи ми всичко.

— Чувал съм разни подмятания за тези странни групи, които предпочитат само да пътуват. По пътя, когато отивахме на юг, един водач на фургон, който наскоро преди това беше срещнал Джет, посъветвал Пийлчак да се махне от пътя му. Когато Пийлчак запитал защо, коларят се изсмял в лицето му. А днес, когато Пийлчак беше излязъл навън, неочаквано видял как Джет се занимава с кожата на един бизон, убит от куршум на петдесеткалиброва пушка. Пийлчак бил сигурен, че самият той е убил бизона. Джет настоявал, че той е ударил бизона. Пийлчак му показал дупката от куршума и му обяснил разликата между леката и тежката пушка. Джет се присмял на Пийлчаковите доказателства и спокойно продължил работата си. Тогава Пийлчак му обърнал гръб, решен да не се бие заради една кожа. Но кипял от яд. А вечерта при лагерния огън той разправи на Хаднъл как ловците, които миналото лято бяха по Пфаненстил, разказвали много подозрителни неща, свързани с Рендъл Джет.

— Че той върши такива неща ли? — запита Мили, щом Том млъкна.

— Вероятно. Пийлчак не повече обяснения. Но не беше трудно да се разбере, че той смята Джет за истински мошеник. Този стар ловец мисли, преди да обвини някого. Накрая Пийлчак каза на Хаднъл: „Няма да мине много време и някой ловец ще вземе добрия Джет за бизон…“

— Ах! — извика Мили.

— Това е сериозно, Мили. Никак не ме е грижа какво ще стане с Джет. Но ти си в неговата власт. Щом той е негодник, човек може да очаква всичко.

— Да, Том, наистина съществува една опасност, трябва да призная това — прошепна Мили. — Страхувам се от Джет. Но сега той не е тъй лош, както по-рано. Ловът на бизони му завъртя напълно главата, така че вече не мисли за мен.

— Ще му кажат какво става между нас или пък той сам ще разбере. И тогава? — тихо каза Том.

— Би било ужасно, ужасно! Ние трябва да пазим нашата тайна никой да не я научи.

— Не би ли могла да дойдеш в лагера на Хаднъл? Зная, че той би те приел. А ти би имала подкрепата на неговата жена и дъщеря.

Мили размисли върху това предложение със сериозна загриженост. Изглеждаше много привлекателно и при това много разумно.

— Разбира се, че бих дошла, Том. С голяма радост бих го сторила. Обаче това би ни донесло само мъка и неприятности. Той би могъл да ме върне когато реши, тъй като още не съм пълнолетна. И тогава?

— Ах, ако те докосне, ще го убия!

— Не, не! — шепнеше Мили. — Нека почакаме още малко. Докато той е зает с лова си, малко основание имам да се страхувам. И освен това жените, които са при ловците, трябва да бъдат изпратени във форта.

— Къде чу това? — запита Том учуден.

Мили му разказа накратко за войниците, от които тя беше чула горното сведение. Ограничи се само до най-същественото от забележките на разузнавача и офицера.

— Ха, това е новина! Чудесно е, ако те заведат във форта, без да искат разрешение от проклетия негодник!

— Също и аз бих се радвала, Том, и ако се сбъдне, ще остана там, докато навърша осемнадесет години.

— И на тоя ден ще бъде сватбата ни.

— Наистина ли? — прошепна тя срамежливо.

— Та ти сама го каза. Искаш да си вземеш думата назад ли?

Когато Мили предпазливо се приближаваше към лагера, забеляза, че мъжете бяха привършили работата си и ядяха и пиеха, събрани край лагерния огън. Трябва да е станало много късно. Мили се уплаши, приклекна и страхливо се прилепи до земята. В този момент тя не беше в състояние да преодолее чувството, че я заплашва някаква беда. Не — оставаше нищо друго, освен да стои тук притаена, докато мъжете отидат да спят. Ами ако Джет отиде да я потърси! Но той, както и другарите му не проявяваха никакво желание да напуснат огъня.

— Не, още не — обясняваше Джет с тих, решителен глас. — Нека почакаме, докато този Хюгенс събере повече кожи.

— Е, добре, шефе — отвърна Фолънсби, — обаче казвам ти: колкото по-рано, толкова по-добре.

— Ах, по дяволите бизоновите кожи! — прозя се Пруит. — Пребит съм. Сега е полунощ, а още от зори ще ни прогониш от леглото. Джет, тази история омръзна ми във всяко отношение. Ако знаех, че ти ще ни излагаш на такъв риск, никога не бих дошъл.

— Човече, колкото по-здраво работим, толкова повече кожи ще има и толкова по-малка ще е опасността.

— Не викай толкова! — прекъсна го Фолънсби.

— Не викам — отвърна намусено Пруит. — Ако исках да викам, бих го направил, обаче имам други грижи; искам да ви предупредя, че напускам. Ясно?

Джет размаха здравия си юмрук под носа на Пруит, осветен от червения блясък на огъня.

— Ти се закле, че ще издържиш, и получи предплата, така ли е или не? — съскаше Джет със заплашителен тон.

— Така е. Аз съм честен човек, трябва да го знаеш. Обаче ти ни измъчи, ти ни измами. Ти!

— Аха! Може да съм употребил някоя думичка не на място, може — додаде Джет. — Обаче тук става дума пари. Знам, знам всичко. Ти ще получиш своя дял. Но не ми дрънкай за напускане, иначе ще те смятам за страхливец.

Вместо да отговори, Пруит метна рязко едно дърво в огъня, така че искри запращяха във всички посоки, после се изправи, хвърли изпълнен с омраза поглед към Джет, обърна се и закрачи към палатката си, без да каже дума.

— Много лошо — поклати глава Фолънсби. — Ти не знаеш как да се отнасяш с хората, Ренд. Би ги спечелил по-лесно, ако си по-търпелив и дружелюбен с тях и ако ги убеждаваш постепенно.

— Може би имаш право, но не мога да понасям повече този проклет тип — изръмжа Джет. — С него върви по-трудно, отколкото с Кетли — продължи Джет. — Той вижда опасния риск, който се крие зад тази история. Кетли още няма понятие за това. Той е новак като Хюгенс и цялата тази банда, която е луда от жажда да забогатее от бизоните. Още в началото се съмнявах в тия двамата и ти го казах.

— Трябва да намерим хора. Иначе ще изгубим време да чакаме една седмица.

— Да, но би било по-добре да чакаме по-дълго, докато намерим истински мъже. Твърде късно е сега, твърде късно. Ще гледам да обърна нещата, доколкото може, и ще се постарая да не го дразня.

— Добре. Ще измислим нещо — отвърна Фолънсби и се надигна, за да отиде в палатката си. Джет разпръсна жаравата и го последва. Скоро лагерът стана пуст и тъмен.

Мили седя свита край големия бряст, докато се увери, че Джет се е тръшнал в леглото си, и тогава бързо и безшумно прибяга до палатката си. От любопитството, което прояви към този разговор на мъжете, тя беше забравила страха си. Странен и се видя такъв един разговор между честни ловци. Но тя остана само със съмненията си. И докато през главата й минаваха днешните значителни произшествия, тя неусетно заспа.