Гърмящото стадо

VIII част

Една група войници на коне пристигна в лагера на Хаднъл. Офицерът слезе от коня си — строен, висок мъж на четиридесет години, със строго, обгоряло лице.

— Кой е водачът на тази група? Хаднъл излезе напред.

— Аз, Кларк Хаднъл.

— Приятно ми е — отвърна офицерът. — Аз съм капитан Сингълтън от четвърти конен полк на форт Елиът. Това е моят разузнавач Елсуърт. Имаме нареждане да придружим ловците на бизони до форта или до една от товарните станции. Индианците предприемат бойни действия.

— Нямам и най-малкото желание да отида във форта — запротестира решително Хаднъл.

— Ако останете тук, това ще бъде на ваш риск.

— Друго и не очакваме — възрази Хаднъл открито. — Ако искате да знаете, вие сте първият военен, когото виждаме.

— Има ли жени при вас?

— Да, жена ми, дъщеря ми и съпругата на сина ми.

— Не можахте ли да измислите нещо по-добро, ами сте повели жените в тази индианска област? — продължи Сингълтън със сериозен тон.

— Чухме разни слухове, сър, но не искахме да им вярваме, и смея да кажа, че досега не сме имали никаква неприятност.

— Тогава вие просто сте имали късмет. Познавате ли Хюгенс?

— По име, не го познавам — отвърна Хаднъл замислено.

— Хюгенс имаше лагер на няколко мили оттук, надолу по реката. Най-малко с един, а по-вероятно с неколцина помощници. Лагерът му бе нападнат, опожарен — кожите откраднати. Никаква следа от Хюгенс или помощниците му.

— Индианци ли? — запита Хаднъл рязко.

— Много вероятно. Не открихме нито Хюгенс, нито хората му, може би са избягали при друга група ловци или са при някой пост. Много странна история. Западно оттук, на няколко десетки мили, една банда команчи нападна няколко ловци и бе отблъсната. Ако вие, ловци на бизони, не съберете лагера си, някои от вас ще загинат.

— Ние ще се бием — обясни решително Хаднъл.

— Отлично, обаче преди това ще трябва да изпратите жените си на сигурно място — настоя офицерът.

Хаднъл извика жена си и дъщеря си. Те излязоха от палатките си, придружени от Бърн. Очевидно бяха чули част от разговора — страх беше изписан по лицата им.

— Не се плашете, драги дами — каза учтиво офицерът. — Няма причина за това. Ние сме тук, за да ви придружим до място, където ще бъдете в безопасност, докато мъжете ви се грижат за лова. Тук не сте в безопасност. Възможно е, когато сте сами в лагера, да бъдете нападнати от някоя група индианци.

Въпреки учтивите и успокоителни думи на Сингълтън жените изглеждаха уплашени. Те наобиколиха Хаднъл и започнаха да му говорят възбудено.

— Господин капитан, разположете се с хората си удобно, докато ние обсъдим въпроса — каза Хаднъл.

Пийлчак и Том Доун, които току-що се бяха завърнали от работата си с кожите, стояха наблизо и бяха чули разговора. Том, който имаше своите особени основания, поздрави сърдечно войниците.

— Слушайте, Елсуърт — каза Пийлчак на военния разузнавач, — ако индианците са убили този Хюгенс и хората му, труповете не могат просто да изчезнат. Команчите не си правят труда да погребват или скриват белите хора, които те са убили. Елсуърт се наведе към Пийлчак.

— На мен също не ми е напълно ясна тази работа.

Пийлчак леко се отдръпна с намерение да подхване сериозен разговор с военния разузнавач, когато Хаднъл повика него и Том. Те направиха кратко съвещание. Бе решено Стронгхърл, Пийлчак, Дън и Текс да останат в лагера, а Хаднъл, Бърн и Том заедно с войниците да придружат жените. Хаднъл не намери за нужно да ги изпрати във форта Елиът. Близкият товарен пост Спреиг, който отстоеше на три дни път, предлагаше достатъчна безопасност. Хаднъл възнамеряваше да използва този случай, за да препрати и много бизонови кожи. Решено бе още хората на Хаднъл да тръгнат напред, докато офицерът с отряда си изпълни още някои поръчения. Той щеше да ги настигне на военното шосе.

Целият следобед в лагера премина в усилена подготовка. Правеха се бързи приготовления за утрешното тръгване. След вечеря Том намери повод да се приближи до офицера.

— Господин капитан, мога ли да разменя няколко думи с вас по една важна работа? — запита той без предисловие, макар че не можеше да прикрие неудобството си.

— Разбира се, млади момко. Какво мога да сторя за вас?

Сивите очи на офицера изпитателно се заковаха върху лицето му.

Те се отдръпнаха встрани от другите. Том се освободи от сковаността си и разказа накратко как е дошъл в лагера на Хаднъл.

— Господин капитан, моля ви отнесете се строго поверително към това, което ще ви разкажа — продължи сериозно той. — Касае се за едно момиче, едно младо момиче в един съседен лагер. Рендъл Джет, собственикът на групата, е неин втори баща. Те са се разположили под хълма, при устието на река Уайт Крик, на няколко мили оттук.

— Джет? — замисли се офицерът. — Чувал съм това име. Да, разбира се, познавам лагера. Скрит дълбоко в гората.

— И така, това младо момиче е моя близка. Изпитвам определен интерес към нея — тя се казва Мили Файър, доведена дъщеря на Рендъл Джет, накратко, безпокоя се за нейния живот. И ако трябва да бъда честен, господин капитан, аз не се страхувам само от индианците, а и от… но все едно. Тя ще бъде готова да дойде с вас във форта въпреки съпротивата на втория й баща. Аз ви моля, господин капитан, упражнете целия си авторитет. Ако я попитате, ще се убедите веднага, че тя разбира кое е най-доброто за нея.

— Бихте ли дошли с нас? — предложи Сингълтън.

— С удоволствие, но по-добре да се откажа от това. Джет не знае за моето съществуване. И нека това да остане така.

— Вашето име, млади момко?

— Том Доун.

— Добре, Том. Няма да ви откажа. Дайте си ръката.

Сърцето на Том биеше с благодарност, докато гледаше как Сингълтън и войниците, които водеха товарните коне, изчезват в гората, яздейки по течението на реката. Хората на Хаднъл си легнаха късно и станаха рано на следващия ден. Когато юлското слънце огря прерията, трите тежко натоварени коли бяха вече на път в северозападна посока. Том караше в колата си най-големия товар от кожи. Жените седяха на каприте до Хаднъл и сина му.

По обед спряха в сенчестия брод на една малка река. Тук напоиха и нахраниха конете, а и пътниците направиха лека закуска. Когато пътуването продължи, Том не можа да се въздържи да не огледа дали не се забелязваха войниците. Наистина, той не би трябвало да ги очаква по-рано от вечерта, но не можеше да обуздае нетърпението си.

Целия предобед те пътуваха покрай стадото бизони, но гърмежите на ловците отдавна вече не се чуваха. После, рано следобед, се натъкнаха на едно голямо стадо, което идваше откъм север. Животните пасяха, и затова не бягаха, но се придвижваха бързо и равномерно. Хаднъл изостави пътя и се опита да отклони животните водачи. Тази маневра завърши с това, че трите коли бяха обкръжени от бизони, като от двете страни край тях се занизаха тълпи от рогати животни. Преминаването на стадото трая два часа. Хаднълови застреляха някои от най-хубавите животни, без стадото ни най-малко да се обезпокои. Така още половин час мина в одиране на убитите животни. Жените се оплакваха от горещото слънце, от мухите и от принудителното чакане. Том прекара доста време върху високия куп кожи в колата си. Изправен, той се гледаше към хоризонта по посока на лагера край Ред Ривър.

— Ей, Том, бихте могли да ми помогнете малко — каза Хаднъл, като хвърли пресните кожи върху колата му.

— Татко, мисля, че Том се страхува от индианците, за които войниците ни разказаха — забеляза Сали Хаднъл заядливо. Тя не можеше още да прости на Том, че бе останал така равнодушен към прелестите й.

Когато Хаднъл изкара кервана на пътя, Том остави Бърн втори, а той пое след него. И от тази изгодна позиция той можеше да се обръща назад и да гледа колкото си иска.

Скоро те излязоха на отъпкания път, а късно следобед стигнаха до военното шосе, което им беше препоръчал капитан Сингълтън. Тук конете можеха да вървят по-леко и поеха бързо тръс. Том толкова често се обръщаше назад, че мускулите на врата му се схванаха. Но всичко беше напразно, войниците не се показаха. Той започна да се безпокои. Ако Джет е подушил идването им и е напуснал преди това лагера? А не биха ли могли команчите да нападнат Джет също като Хюгенс? Том изживя един много мъчителен час през време на пътуването по военното шосе.

По залез-слънце колите приближиха до една малка зелена полянка, през която лъкатушеше рекичка. Хаднъл беше излязъл малко по-напред и сви встрани от шосето. Вниманието на Том изведнъж беше привлечено от нещо пред тях.

Коне пасяха по тревата, палатки се белееха върху зеления фон на дърветата, лагерен огън искреше и около него стояха много мъже. Войници. Сърцето на Том замря. Капитан Сингълтън беше пристигнал преди тях може би поради задържането им, причинено от стадото бизони.

Том подкара конете си в ускорен тръс и скоро задмина Бърн, чиято кола пречеше на погледа му. Един-два пъти Том хвърли поглед към палатките и огъня, но не забеляза никаква женска фигура. Ако Мили беше дошла, тя сигурно щеше да се разхожда на открито, очаквайки колите. Радостта на Том смени от силно разочарование.

— Ей, Бърн — извика Хаднъл, — да не искате да закарате сред лагера вашите миризливи кожи?

Том чу забележката, изви конете и се отдалечи от лагера. Бърн също отклони колата си така, че отново препречваше погледа на Том. Но тази история трябваше най-сетне да свърши. Том спря колата на около петдесет метра от огъня.

Той видя войниците в прашните сини униформи. Едрата фигура на Хаднъл, трите жени и едно момиче в сиви дрехи, което му махаше с ръка.

Том скочи от капрата и забърза към лагерния огън. Възбуден, не знаейки какво го очаква, той не смееше да вдигне глава, докато не стигна до застаналите в полукръг, изпълнени с любопитство приятели. В миг техните лица като че ли изчезнаха, единствено нейните очи го гледаха. Мили! Тя беше бледа. Очите й светеха — големи и черни като нощта. Чудна усмивка преобразяваше лицето й. Том почувства, че трябва да събере всичките си сили, за да не издаде тайната.

Мили обаче не бе склонна да крие нещо, той почувства това и се смути.

— О, Том! — извика тя сияеща и се хвърли в прегръдките му.

Неловко положение — тя забрави всички освен него, а той изпадна в мъчително неудобство. Още малко и тя първа щеше да го целуне, но той бързо усети това и я изпревари. С тази целувка те разкриха скриваните младежки чувства с тържествуваща радост. Том погледна Мили, застана до нея, обгърна с ръка раменете й и се обърна към учудените, засмени лица на приятелите си.

Том и капитан Сингълтън се разхождаха из лагера.

— И така, моето момче, аз я доведох, но не беше лесна работа — каза офицерът. — Тя е хубаво, прекрасно момиче. Мога да ви честитя.

— Мъчно ли склонихте Джет?

— Да, в началото имах трудности с него. Много суров човек! Накрая се съгласи да изпрати момичето в товарния пост, докато премине страхът от индианците. Жена му не искаше да дойде, а тя ми се вижда способна да се грижи за себе си толкова добре, колкото и един мъж.

— Докато премине страхът от индианците! — извика Том малко учуден.

— Не се грижи, момчето ми — отвърна офицерът, който разбра внезапната промяна в гласа на Том. — Този страх от индианците ще трае доста дълго.

А страхът ще прерасне в паника. Докато не изчезнат всички бизони, индианците не ще напуснат бойното поле.

На по-следващия ден по обед групата на Хаднъл със своя ескорт стигна поста на Спрейг, разположен край една хубава река, на няколко мили от форта Елиът. Тук войниците се отделиха от цивилните пътници и поеха по своя път. Спрейг беше един от онези нови гранични постове, които никнеха като гъби. Той се състоеше от едно грамадно едноетажно здание от греди, което служеше за универсален магазин и за отбрана срещу случайни индиански нападения. Късата улица се очертаваше от къщи, палатки и бараки. Покрай магазините бяха натрупани на грамадни купища хиляди и хиляди кожи от бизони. Имаше и танцувален салон, няколко кръчми, хотел и ресторант — всички отворени. Ловните групи и коларите, които идваха и си заминаваха изпълваха този пост с пъстър живот. Универсалният магазин, който беше собственост на Спрейг, беше известен център за търговия в цялата северна част на Тексас.

Хаднъл продаде в Спрейг кожите си, като получи три долара за най-добрата кожа от бик бизон и по долар и седемдесет и пет цента за всяка от останалите. Неговата печалба, както сам призна, беше голяма и той сподели с Том, че би могъл вече по-добре да заплаща кожите. Що се отнася до Том, той беше учуден, когато получи купчината пари, която представляваше неговата печалба. От магазина той си купи тъй необходимото му облекло и нови ботуши, още една пушка и голям запас от патрони. Не забрави да остави също на госпожа Хаднъл пари за нуждите на Мили за времето на неговото отсъствие. Но Мили не знаеше нищо за това.

— Том — каза сериозно Хаднъл, след като пуснаха конете да пасат хубавата трева вън от поста, виждали ли сте по-прекрасно място за едно ранчо? Погледнете каква земя!

Това беше плодородна прерийна земя, равна и леко хълмиста към хоризонта, пресечена от множество лъкатушещи и реки със залесени брегове.

Том намери поста на Спрейг по-интересен от всички градове, които беше посещавал, а животът тук — твърде шумен, дори и през деня. Обаче танцувалният салон и казиното не го привлякоха за дълго. Магазинът на Спрейг беше магнитът, който го притегляше. Тук той научи много неща.

Бизоните южно от Бразъс и Пийс най-после се бяха придвижили на север и скоро щяха да се съединят с голямото стадо при Ред Ривър. Това означаваше, че почти всички бизони от югозапад ще се съберат между Ред Ривър и Стекъд Плейн — една безбройна, страхотна маса. Според някои сведения команчите се намираха южно от това стадо и се движеха към Ред Ривър. Кайените бяха на Стекъд Плейн и гонеха бизоните на изток. Чейените и апахите, чиито ловни места винаги са били по на север, сега се движеха на юг поради преустановеното годишно преселване на бизоните, което тази година бе осуетено — заради белия ловец! Индианската война беше неизбежна.

Том чу, че индианската територия се охранява от федералната полиция. Канзас създаде закони, които забраняват убиването на бизони. Колорадо ще последва този пример. И така всички ловци на бизони ще се съберат това лято в Тексас. Така че големите стада не ще могат да се придвижат вече на север, в индианската територия, в Канзас и Колорадо. Прочутите ловни полета на Плате и Рипабликън Ривър ще опустеят. Работата изглеждаше лоша, също и за Том, който така усърдно бе работил за участие в печалбата. Несъмнено и в Тексас ще последва законодателство, както в другите щати.

Том направи сам този извод, още преди да научи, че по това време се свиква законодателното събрание на Тексас за разглеждане законопроект за защита на бизоните. Досега приемането на този законопроект се осуетяваше от енергичното вмешателство на генерал Фил Шеридън, управител на военния департамент на Югозапада със седалище Сан Антонио.

Спрейг даде на Том да чете един вестник и изрази мнението си с много силни думи.

— Шеридън отиде в Остин и нагруби събранието. Каза на сенаторите и депутатите, че са сантиментални, стари баби. Що за глупост да се покровителстват бизони! Каза, че би трябвало да се отпуснат пари на ловците, а не да се прогонват. Би трябвало да им се дават ордени с един убит бизон от едната страна и с убит индианец — от другата.

Том се почувства особено поласкан от тези изявления, приписани на генерал Шеридън. Той занесе вестника при Хаднълови и им прочете мястото:

„Тези ловци на бизони са направили в последните години повече за разрешаване на индианския въпрос, отколкото цялата редовна армия в продължение на тридесет години. Те нарушават снабдяването на индианците. Стрелят по животните… Убиват, одират кожи и ги продават, накрая ще изтребят бизоните. Тогава прерията ще може да се покрие с питомен добитък!“

— Великолепно! — извика Хаднъл и удари с широката си ръка по масата. — Но, дявол да го вземе, лошо за индианците!

И Том изпадна в странен размисъл — той също като Хаднъл съжаляваше индианците, но не и бизоните. След малко, когато разказа на Мили какво беше чул, и особено за състраданието на Хаднъл, тя му каза:

— Всичко се прави за пари, Том. Вие, мъжете, изопачавате нещата. Бихте ли крали пари от джобовете на индианците?

— Що за хрумване?

— Ами вие крадете храната им — продължи тя сериозно. — Месото за ядене — от устата им. Не защото сте гладни, а да станете богати. О, Том, това не е редно!

Том за първи път се почувства малко смутен, не можеше да отмине тези думи с усмивка и нямаше никакви доводи за защита на своето становище.

— Том Доун — добави тя много меко и сериозно, — аз бих ти казала нещо — нещо, свързано с бизоните, когато дойдеш при мен на осемнадесетия ми рожден.

Том не намери друг отговор освен една целувка по устните й. Чудесно звучаха тези думи с предупреждението й за деня, който ще ги свърже. Обаче той вече знаеше и когато на следното утро напусна поста, замина с убеждението, че Мили ще бъде загубена за него, ако не би бил готов да се откаже от кървавата сделка с лова на бизони.