Гърмящото стадо

XVI част

Том се надигна, доколкото смееше да направи това, и се вгледа в местността към върха на хълма. Можеше да се довери на този лабиринт от скали. Така той пропълзя на ръце и колене до края на скалистия коралов зъбер, легна на лявата си страна, опъна лявата ръка, като в дясната държеше пушката, и се спусна бързо и безшумно по каменистия дол. Всякакъв страх беше изчезнал от него. Все пак в началото помисли за себе си, но реши, че би могъл да умре, ако трябва да се жертва за другарите си. Той почувства остра болка в гърдите при спомена за черните въпросителни очи на Мили Файър. За тях би се изложил на всякаква опасност.

След тези моментни мисли всичките му сетива се съсредоточиха върху изпитанието, което трябваше да издържи. Той трябваше да се движи напред бързо и безшумно, без почивка. След като измина първите десет-дванадесет метра, ужасното напрежение намаля. Другарите му изстреляха пълен залп зад него и той разбра, че Пийлчак по този начин искаше да отклони вниманието на врага. И индианците усилиха огъня. Но той вече се отдалечаваше от мястото на опустошителната стрелба. Не чуваше свирене на куршуми над главата си. Тъй като не беше възможно да пълзи по права линия заради каменните блокове, той сви настрана, както и Пийлчак го беше посъветвал. Наложи се да се надига всяка минута, за да оглежда и да запазва посоката към хълма. Тези опасни мигове бяха изпълнени със силно напрежение.

И той придоби повече смелост. Започнатото трябваше да се довърши. Слънцето жестоко пареше, свръхчовешкото напрежение в последните часове заплашваше с пълна загуба на сили. Но той имаше още енергия, за да продължи да се промъква. Сърцето му биеше, като че ли щеше да разбие околните скали. Макар че се мъчеше да се овладее, въздухът излизаше от дробовете на Том с тихо съскане. Патрулиращ индианец би могъл да го чуе от тридесет метра. Но той се промъкваше напред. Влажната му ръка се покри с прах, пушката в другата му ръка се намокри от потта. Камъните, които му пречеха; тесните провлаци, през които трябваше да се промъкне; твърдите, остри ръбове, които късаха ризата му; миризмата на горещата пръст, палещото слънце — всички тези препятствия изместиха на заден план мисълта за индианците.

Том отново загуби посоката. Той попадна в открита зона, недалече от неговата цел. Обикновено избираше някой висок каменен блок, за да се огледа, но тук липсваше подходяща скала. Промъкна се зад равна каменна плоча и надникна над нея. Виждаше се доста голяма плоскост с рядко разхвърляни камъни, но върхът беше изчезнал.

Напълно изтощен, с преуморени мускули и воля, Том залегна на няколко крачки от левия край на скалата, повдигна се на колене и подаде глава над ръба на камъка.

Нещо изсвири край него като остър вятър. Той почувства слабо разтърсване, последвано от пареща болка в гърба. В същия миг се чу ехтящият гърмеж на пушка. Със светкавична бързина Том огледа местността пред заслона си. Един полугол индианец, червенокож, гъвкав като змия, беше стоеше с диво, жестоко изражение.

Със затаен дъх и изненада Том легна на земята. В него отново пламна волята за борба, сграбчи пушката и натисна спусъка. Чу се метален плясък. Куршумът на Том беше ударил неприятелската пушка в затвора и беше я счупил.

Индианецът се задъха и залюля. Той погледна пушката си и я захвърли на земята. Кръв течеше от устата му. Тъмното му лице беше ужасно за гледане. Той се залюля, измъкна ножа си и се втурна към Том. Страшна омраза пламтеше в погледа му. За миг Том застана като вкаменен. Индианецът светкавично се нахвърли с ножа си. Том отскочи настрана, готов да посрещне нов удар. Вместо ужас обхвана го страшна ярост. Той нямаше време да напълни отново пушката, а я сграбчи за цевта, като сопа. Ударът му не срещна целта, а бе замахнал толкова силно, че почти изгуби равновесие. В последния момент той се изправи и видя как индианецът се хвърля с ножа върху него.

Лявата ръка на Том сграбчи бързо като светкавица замахналата китка и здраво я задържа. После опита с дясната ръка да замахне с пушката, но индианецът отби удара и хвана пушката.

Том се мъчеше с всички сили да отстрани ножа от тялото си. Той беше забелязал, че на негова страна е предимството: кръв течеше от рана във врата на индианеца. Близостта на тази рана, ужасното положение в борбата, несломимата храброст на червенокожия му враг — всичко това беше твърде много за Том. Нервите му едва издържаха.

Изведнъж тялото на индианеца се преви от последния пристъп на силите му толкова силно, че Том го изтърва от ръцете си. Обаче щом се отскубна, индианецът загуби сили и мускулите му отпаднаха. Сърдитото му лице също неочаквано се вцепени. Ножът издрънка на земята. Той се олюля и падна на земята.

Том се наведе над него. Индианецът беше все още в съзнание. После в тъмните му очи омразата застина в тъпа празнота. Том го гледа, докато се увери, че пред него лежи мъртвец.

Приведен към земята, Том се огледа наоколо и зърна отново целта си. Тогава затича бързо, колкото му позволяваха силите, и скоро стигна червения връх. Не намери скривалището на конете, докато Джек Девин не го забеляза и му извика. Замаян, Том се наведе над пропастта и погледна в клисурата, в която бяха прикрити конете.

— Ей, ама вие сте целият в кръв! — извика Джек и скочи от скалистия сипей, на чийто връх беше стоял на стража.

Вторият страж, Ал Торндайк, се появи от другата страна на клисурата.

— Ранен съм — измърмори Том, — сигурно не толкова лошо… Бързо, момчета, идвам за вода. Превържете ме. Трябва да бързам.

— Ние ще те придружим — каза Девин.

Те смъкнаха ризата на Том от тялото му, цялата в кръв и червена като знаме. Том трепна, когато един от двамата докосна с пръсти раната на гърба му.

— Не е така лошо. Ал, дай вода!

Двамата мъже измиха раната на Том и я превързаха с кърпа.

— Вие ще останете при Ал — каза Девин. — Аз ще занеса вода на нашите хора.

— Ха, не мисля да оставам тук — извика Торндайк. — И аз искам да опитам тази борба!

— Чуйте стрелбата! Разпознавам гърмежа на крийдмъровите пушки, прекъсван от острия залп на уинчестърите.

— Не трябва да ви вземам със себе си — протестираше Том.

— Няма значение. Какъв смисъл има да се крием тук. Ако ни открият команчите, ние не можем да защитим конете. Ще бъдем загубени. А там можем да се бием.

Логиката на Девин беше неоспорима и Том се отказа от по-нататъшни възражения. Тримата взеха по две шишета с вода и пушките и тръгнаха бързо на път.

Том водеше. Отначало напредваха бързо, докато наближиха мястото, откъдето трябваше да се навеждат и снишават. Тежките шишета с вода, които висяха на вратовете им, се залюшкаха насам-натам.

Том достигна до мястото, където се беше бил с команча, и приклекна. Девин и Торндайк го задържаха. Индианецът лежеше вдървен, с облещени очи и разперени ръце.

— Момчета, ще взема пушката и пояса — каза практичният Девин.

Том се зачуди, че Девин иска да се обременява с тия неща, но набитият, къс човек изглежда беше силен за такова изпитание. Скоро Том легна плътно до земята и запълзя като змия. Сега разбра колко добре направи, че бе означил пътя си с малки камъчета. Той водеше с десет фута пред Торндайк, който държеше същото разстояние от Девин. Трябваше на всеки няколко минути да спира, за да си почива. Дробовете му издържаха на напрежението, но мускулите му бяха слаби. Но той беше сигурен, че ще преодолее разстоянието — прясната вода го беше ободрила.

Когато Том спираше, другарите му го застигаха и правеха някоя забележка. Те не бяха очаквали, че ще се наложи да се намесят в боя.

— Том, вие изглеждате ужасно изтощен — прошепна Девин при едно поредно застигане. — Съвземете се, нашите хора се нуждаят от нас.

След това напомняне Том се отказа вече от почивките, но забави движението, за да пести изтощените си сили. Те настъпваха в зона, изложена на огъня на индианците, и изведнъж един куршум надигна прах близо до Том. Той се дръпна назад. Друг куршум откъсна парче плат от шапката му. Това го накара да се опита да се закрие зад един каменен блок. Опитът успя и Том се извърна, загрижен за другарите си. Джек Девин беше коленичил на открито с вдигната пушка, която в момента избълва дим и огън. Лицето му беше черно, очите му святкаха.

— Този хлапак не го бива за нищо — извика той яростно. — Напред, Том!

И така те най-после достигнаха мястото, замъглено от дима на гърмежите, което определяше позицията на Пийлчак.

— Хе, тази работа не ми харесва — каза Девин. — Ами ако ни вземат за червенокожи?

Но Пийлчак беше достатъчно умен водач, за да не допусне такова недоглеждане. Той беше в предна позиция и напрежението на строгото му лице изчезна при появата на Том и другарите му.

— Том, добре я свършихте — каза той. — Тук е истински ад. Бягайте бързо при Ари и Робъртс.

Под едно чергило, което Робъртс беше стъкмил от риза и пръчка, лежеше младият мъж. Робъртс поздрави Том с прегракнал хрип. Очевидно почти беше загубил гласа си. Лицето на Ари беше бледо и влажно от пот. Когато Том му повдигна главата, той отвори очи и се опита да заговори, но не успя.

— Ето вода, Ари — и задържа шишето до бледите устни на момъка. Досега Том не знаеше колко скъпоценна може да бъде водата. Той гледаше как Ари пие и долови благодарност в усмивката му.

— Много ти благодаря, Том — прошепна Ари и се отпусна назад с особено изражение на лицето. Той притвори очи и се унесе. Състоянието му не се хареса на Том, но в момента той не размисли върху това. Робъртс подаде шишето на другия ранен и чак тогава задоволи своята жажда.

— Ах! — извика той с дълбока въздишка. — Това беше всичко, което исках.

Том залегна на онова място, което си беше избрал преди изпращането му, и което му даваше възможност най-добре да следи борбата във всичките й подробности. Изминаха няколко секунди без стрелба от крийдмърови пушки или уинчестъри. Над всеки каменен блок се вдигаше по едно бяло облаче от дим. Том бе крайно изтощен, а раната му го болеше непоносимо. Слънцето печеше жарко. Пушката пареше като огън в ръката му. Но щом забеляза един индианец, той забрави мъките си. Безмълвно, с яростна решителност той започна двубой с прикрития враг. Там блесна цев на пушка, другаде се мярна черна глава или кафяво пълзящо петно, а над главата му свиреха куршуми и вдигаха прах от скалите.

Постепенно яростта на борбата се засили, докато от страна на команчите се разрази луда стрелба, а обкръжените им оказваха отчаяна съпротива. Сега Том се убеди, че сражението и свързаните с него опасности бяха взели ужасни размери. Първият признак за това беше една нова, пареща рана върху рамото му. Подражавайки на лудата храброст на индианците, Том се показа безстрашно и удвои изстрелите си. И когато се сви назад, принуден да потърси прикритие, измъчван от втората си рана, той усети силата на нападението.

Команчите бяха напреднали, прикрити зад димната завеса, която обвиваше бойното поле.

— Спрете огъня! Бъдете готови да посрещнете атаката! — извика Пийлчак с висок глас.

Бумтенето на крийдмърите занемя, така че гърмежите на индианците ясно се чуваха. Техните уинчестъри изтрещяха в общ залп и един куршум свирна в скалистия корал. Изглежда, че индианците бяха хвърлили главните си сили към западната страна, между позицията на Стеруел и тази на Пийлчак. Това даде повод на водача да придвижи хората си на една линия с малкото укрепление на Том. По-чест и по-ожесточен ставаше огънят на индианците. През синята мъгла от дим и изпарения Том видя да припълзяват неясни фигури, бързи като привидения. Това бяха команчи, които напредваха от прикритие към прикритие, прибягвайки от една скала до друга. На Том му се стори, че сърцето му ще изхвръкне. Ако индианците разполагаха с повече бойци, щяха да направят кървава баня на Пийлчаковата група. Но при тази мисъл на Том огънят изведнъж спря. Последва странна тишина, изпълнена с напрежение.

— Внимавайте! Сигурно готвят някоя хитрост! — предупреди Пийлчак хората си.

Ето, че индианците отново откриха огън с един силен залп от невероятно близко разстояние. Пийлчак извика някаква заповед, която не се разбра от гърмежите на пушките, но чиито смисъл мъжете схванаха по интуиция. Тежките пушки за бизони отговориха със своя трясък. В последния миг огънят стана така чест и ужасен, че се сля в ушите на Том в непрекъснато бумтене. Той видя през дима как индианците стремглаво атакуват и започна да стреля непрекъснато, така че цевта на пушката му се нажежи. По-силно от гърмежите се понесе особеният гърлен вик на команчите. В този миг гъст дим забули полесражението, едно преимущество за червенокожите. Крийдмърите гърмяха без прекъсване, както и преди, а техният мощен хор звучеше като смъртна присъда над безумния кураж на команчите. Може би те не са разчитали на толкова силна група и такъв отпор. Бойният им вик се извиси до рязка височина и изведнъж секна и с него веднага замряха и пукащите залпове. Тогава Пийлчак заповяда на хората си да спрат огъня.

Том видя как старият белокос ловец от прерията се повдигна и разгледа покрития с дим склон и след това залегна отново.

— Измъкват убитите и ранените си — каза той. — Те са разбити и трябва да ги преследваме чак до конете им.

— Вярно — отвърна Пийлчак. — Но да почакаме да разберем какво става.

Том не можеше да види нищо от отстъплението, ако въобще се касаеше за отстъпление. Димната завеса постепенно се отделяше от скалите и бавно се заиздига нагоре. Мъжете, облекчени от досегашния натиск, реагираха всеки според характера си. Новаците в индиански бой като Том мълчаха и останаха да лежат на земята. Джек Девин се оплакваше, че не е свалил нито един команч. Старият ловец от прерията настояваше пред Пийлчак да предприемат преследване на индианците. А щом затихна всякакъв огън от вражеска страна, Том чу отблизо високо провикване:

— Харкуей-й-й — се понесе викът на Пийлчак и отговорът бързо отекна. След малко пристигна Харкуей с хората си, за да се присъедини към Пийлчак. Те горяха от нетърпение.

— Надолу — те бягат, шефе — каза запъхтян Харкуей.

— Може да е някаква хитрост — отвърна предпазливият разузнавач. — Ще се промъкна напред и ще видя как стои работата.

Том се отдръпна малко назад от позицията си и опипа схванатите си крайници. Ризата му беше подгизнала от кръв. Оказа се, че втората му рана не беше особено тежка, макар да го безпокоеше външно. Той накара Девин да я превърже с кърпа през рамото и плешката.

Още няколко такива драскотини и ще станеш стар пионер, Том — каза сухо той.

Том търсеше подходящ отговор, когато Пийлчак тичешком се върна обратно.

— Победата е наша! — в сивите му очи проблясваше горделиво пламъче.

— Ако убием стария главатар Черния кон, това ще бъде първата победа на белите в тази битка за бизони. Тогава ние, ловците, ще свършим това, което войниците не можаха… Вие, Харкуей, останете с двама души, за да охранявате ранените. Всички други да вземат резервни патрони и да ме последват.

Том също пъхна ръка в торбата с патрони и се нареди във веригата зад разузнавача. Щом преминаха зоната на барутния дим, те видяха как индианците изчезват зад ръба на скалата. В дълбочината на каньона усилено се стреляше и бумтящите изстрели показваха, че крийдмърите бяха в действие. От посоката на стрелбата Том заключи, че Стеруел беше сменил позицията си. Но това можеше да се потвърди едва когато се стигне до ръба на скалата. Пийлчак отначало напредваше предпазливо, после по-смело и накрая започна да тича.

— Пръснете се и ме следвайте, бързо! — извика той назад.

Том беше зад Джек Девин, няколко крачки по-назад, и си постави за задача да тича през неравната местност и пръв да надникне от ръба на скалата. Тук той завари Пийлчак с неколцина от хората му да разговарят оживено с поглед, впит в долината. Гърдите на Том дишаха като мех, той беше горещ и запотен. Ободрителен трепет мина по цялото му тяло. Команчите отстъпваха. Без всякакво съмнение. Очевидно това беше едно редовно отстъпление, верига от бойци прикриваха ариергарда. Някои мъкнеха или носеха ранени и мъртви, други събираха и подкарваха конете, а главната маса беше събрана в средата на лагера, излъчвайки страх и омраза.

Един след друг, както пристигаха, Пийлчаковите хора се присъединяваха към групата на скалата.

— Стеруел е имал добра идея — обясни Пийлчак. — Вижте. Той е изместил позицията, така че още владее изхода и едновременно да стига лагера.

— Слушайте, хора, запомнете това. Щом дам заповед, ще атакуваме долния хълм. Десетина скока, после приклекни и стреляй. Пълнене, огън и така нататък. Посока — купчината камъни отсам Стеруеловата позиция.

Подробното разпореждане разузнавача бе последвано от мълчание. После поясите се притегнаха, затворите се напълниха и механизмите на крийдмърите затракаха. Том беше готов, чакаше заповед, цял треперещ и благодарен за кратката почивка. Пийлчак и старият ловец от прерията стояха един до друг и проницателните им очи кръстосваха индианския лагер. Слънцето клонеше ниско към западната скалиста стена и постепенно отслабваше горещото си излъчване. Каньонът изглеждаше запълнен със златиста светлина и синкава омара, през който се забелязваше суматохата: бързо тичане, коне, индианци, смъкващи се палатки, бъркотия — една пъстра картина на бягството. Ариергардът на индианците се прибираше бавно в средата на лагера. Техните коне се събраха и бяха готови за бягство. Том се мъчеше да открие в тази маневра замислите на някой хитър индианец. Но всичко подсказваше, че паниката не е далече. Команчите понесоха големи загуби в боя, както показваше броят на ранените. Отсрещният склон на каньона вече се покриваше с понита, които влачеха дървени шейни.

Неочакваното притичване на ариергарда към конете беше сигнал за Пийлчак.

— Мъже, напред! — извика той грубо и скочи надолу по склона.

В следващия миг хората му се спуснаха след него, с дяволски викове, с размахани оръжия. Том беше доста напред, веднага след Пийлчак и Девин.

Под тежките им ботуши се откъртваха камъни и се търкаляха надолу по склона. Из лагера заскачаха бели облачета и последва пукотът на уинчестърите. Обаче Пийлчак бързо реагира и вдигна крийдмъровата пушка до бузата си. Другите сръчно последваха примера му. Един, два, три бумтящи изстрела, после общ залп. В лагера настъпи истински ад. Всякакъв ред изчезна в обща луда смесица. Пийлчак скочи, давайки прегракнало заповед, на която неговите хора отговориха с мощен, тържествуващ вик. Те се носеха надолу по склона, опиянени от своята храброст.

Стеруел и неговите хора, които бяха видели паниката в индианския лагер, напуснаха прикритието си и също предприеха спускане към долината.

Когато Том и другарите му стигнаха дъното на каньона, всички индианци бяха на коне, като главното ядро имаше намерение да се изкатери на отсрещния склон. Но те направиха опит за пробив към изхода на клисурата. Това означаваше, че трябваше да скъсят разстоянието от тях до Пийлчаковата група. Обстоятелство, което изглежда не ги плашеше. Жилавите им расови мустанги минаха в бърз галоп, като всеки ездач насочваше пушката си към врага.

— Спрете! — изрева Пийлчак. — Ако ви нападнат, търсете прикритие зад скалите.

Том не чуваше вече гърмежа на отделните пушки, нито на своята. Той пълнеше и стреляше толкова бързо, колкото можеше. Ушите му глъхнеха от непрекъснато гърмене, а земята като че ли се тресеше от бесния тропот на препускащите мустанги. Как удължени изглеждаха телата им в бяг, колко изпити и диви бяха ездачите им! В самия разгар на борбата Том не можа да не се възхити от упоритостта на индианските ездачи, които се впускаха в смъртта, за да спасят другарите си по отсрещния склон. Някои от тях бързо станаха жертва на смъртта. Ръцете им се разперваха, ездачите се премятаха през глава, мустангите се издигаха, сгромолясваха се и се търкаляха в праха.

Том забеляза, че Пийлчаковата редица се надигна. Чу се заповед за атака към каньона, за да се предотврати погромът над Стеруеловите хора, които в своя буен устрем бяха избързали напред. От този миг Том загуби ясна представа за развоя на борбата. Опиянението за мъст, което беше обхванало обзело останалите, завладя и него. Той се спусна заедно с другите, чувстваше близостта им, чуваше прегракналите им викове и гърмежите на пушките им и му се стори, че се бие вече само заради самата битка.

Преминаха и последните команчи яздещи по посока на Стеруеловите хора, които бяха изтикани в скалите. Пийлчаковата група бързо настигна тези команчи и тук, на открито място, се разви една къса, но ужасна битка с решаващ изход.

Когато Том дойде отново в съзнание, чувстваше тъпа болка и виене на свят, което не му позволяваше да разбере къде се намира и какво се беше случило. Усещаше, че го носят и чуваше мъжки гласове над главата си. Дневната светлина беше се преобразила в червена дрезгавина. Свят му се зави и после наново се опомни. Той лежеше на гръб, а над него беше надвиснал тъмен връх. После някой го предупреди, че ще пръсне студена вода по лицето му. Друг глас каза тихо:

— Том не е тежко ранен. Последният куршум отскочи от черепа му. Твърдоглав момък.

— Слава богу! Страхувах се, че с него е свършено!

— Всичко е наред. Много благодаря — прошепна Том. — Как завършихме?

Девин започна да му описва как бяха сразили Черния кон и двеста негови бойци с големи загуби за индианците. Но той избегна да му спомене за жертвите от страна на Пийлчаковите хора.

Макар че Том се чувстваше много изнемощял от загубване на кръв, той можа малко да хапне и след това напрежение заспа.

Дневната светлина го върна в пълно съзнание, а един поглед върху накуцващите и превързани другари му даде представа колко струваше победата им над Черния кон. Всеки имаше най-малко по една рана. Най-тежко ранен беше Бърн Хаднъл. Том забеляза, че липсваха някои познати лица, о не посмя да запита за тях. Трябваше да се подложи на болезненото лекуване на раните, след което беше доволен, че може спокойно да легне със затворени очи.

Рано сутринта той яхна коня си и тръгна с бавно движещата се група към постоянния им лагер. Той искрено се надяваше, че никога вече няма да се подложи на такова изпитание. Сенчестият, прохладен лагер с течащата си вода беше успокоително убежище.

Сега Том научи, че седем души от Пийлчаковата дружина са загинали в боя, пръв от които — Ари Текс. Гробът на този храбър момък бележеше мястото, където за вечни времена беше пречупен войнственият дух на команчите.

Пийлчак посети ранените. По лицето му беше изчезнала всякаква твърдост.

— Момчета — каза той, — не вярвах, че някой от нас ще излезе жив от тази борба. Когато тези ревящи дяволи ни атакуваха, помислих, че играта е загубена. Добре се държахме, но имахме и късмет. Гордейте се, момчета, гордейте се като мен. Историята ще разказва как ловецът на бизони помогна за заселването на Тексас.