Гърмящото стадо

IV част

Страхът на Дъсти не изглеждаше толкова голям, когато се приближи до втория убит бизон — един бик по-голям и от едрото, старо и здраво животно, с чиято кожа се занимаваше Бърн.

Този път Том не се реши да рискува с Дъсти.

Стигайки на петдесет метра от мъртвото животно, той се приближи към него, като скочи и поведе неспокойния кон към трупа, правейки все по-малки кръгове. Дъсти се държа добре в сравнение с предишния път и щом бе оставен на свобода, се оттегли малко настрана и започна да пасе.

Том не искаше да губи време и веднага се захвана работа. Остави настрана грижливо пушката си, съблече палтото си, извади от пояса ножа за порене и този за одиране. Беше изпълнен с твърда решителност, разбира се, очакваше трудна и тежка за преодоляване работа, но се чувстваше в състояние да я изпълни и да спечели баса с Бърн.

Този бизон беше истински великан: руното на предницата му беше дълго една стъпка, разрошено и облепено с бодили, беше почти чисто черен.

Отначало Том опита да обърне животното на една страна, в положение по-удобно за обработка. Убеди се обаче, че грамадният труп едва би могъл да бъде помръднат. Това беше неприятна изненада. Не му оставаше нищо друго, освен как да е да започне работа и да дочака да дойде някой и му помогне да обърне животното. Той хвана ножа за порене и се помъчи да изпълни указанията, които му бяха дадени. Трябваше да натисне три пъти, докато най-сетне ножът проби кожата и започна да реже. Тогава той установи, че се иска доста сила за това. Първоначално смяташе, че ще трябва да изразходва по-значителна енергия, докато получи известна сръчност. Но много скоро „по-значителната“ енергия нарасна до такива размери, че той едва издържаше. След разпорването започваше одирането и за кратко време Том правилно оцени забележката на Бърн: „Адска работа“ — вярно беше. Том обаче напрегна всички сили и му се удаде да одере бизона по-рано, отколкото Бърн своя. Том не можеше да гарантира качеството на работата си, но кожата беше одрана. Задъхан, той усети тялото си цялото мокро от пот. Да ореш ниви и да товариш снопи — работи, които той смяташе за изморителни и трудни, изгубиха всяко значение.

Така Том преминаваше от един убит бизон към друг. Вятърът утихна, слънцето се издигна високо и изгаряше земята. Най-много го измъчваше липсата на вода за пиене. Жаждата му се увеличаваше с всеки час. Ризата му беше така мокра, че би могъл да я изстиска. Жегата не го безпокоеше толкова. Постепенно дрехите му се покриха с кора от прах, кръв, мазнина и пот. Това обстоятелство и усилващите се болки в мускулите на тялото му, особено в ръцете и китките, започнаха да стават особено мъчителни. Той не забелязваше как времето лети. От време на време хвърляше поглед из равнината и очакваше знак от другарите си. Бърн и Стронгхърл се виждаха в далечината, после видя и Пийлчак, който беше докарал колата. Веднъж дори Том забеляза и една друга кола да преминава на няколко мили далеч от реката, но не можеше да твърди това със сигурност. Докато часовете мъчително минаваха за младия авантюрист, той не можеше да обръща внимание на някои интересни неща. Лешояди хвърчаха все по-ниско над главата му, докато в един миг той най-сетне усети полъха на крилата им. Един мършав, сив вълк дойде на разстояние пушечен изстрел, но Том нямаше време да стреля. Той продължаваше да сменя труповете, а часовете минаваха.

Едва когато късно следобед одра последната кожа, което му осигури победата в баса, Том заликува от радост. Беше само на две мили от колата, когато видя, че Пийлчак се отправя към него. Той можа да намери само още един бизон и одра и него, докато Пийлчак дотътри колата.

— Та вие сте огън! — извика разузнавачът с нескрито учудване. — Единадесет парчета, одрани за първия ден. Досега никой не е успявал.

— Басирах се с Бърн — отвърна Том и изтри потното си лице.

— Ако запазите тази бързина, млади човече, от дране на кожи ще си напълните джоба с пари — додаде сериозно Пийлчак.

— Почакайте да изуча добре занаята! — извика Том, запален от похвалата и перспективите.

Подпомогнат от Том, Пийлчак натовари кожите в колата, като прибра и едно голямо парче месо от бизон.

— Смятам, че сега нищо не ни пречи да потеглим към лагера.

— Стадото ли се връща? — запита Том, взирайки се от седлото на коня си.

— Да. То ще стигне до водопоя още тази вечер, а утре сутринта ще го заварим тук… Чухте ли големите петдесеткалиброви пушки на другите ловци!

— Други? Освен нашата група? Не.

— Надолу по реката има доста групи. Но това не пречи. Колкото повече, толкова по-сигурно, а бизони има достатъчно.

Яздейки, Том се върна в лагера, когато залезът на слънцето украсяваше със злато и пурпур хълмовете на запад. Линията на хоризонта в далечината се очертаваше от една дълга плоска планина и в този момент тя изглеждаше прекрасна и спокойна. Том се запита дали това не е източната част на големия Стекъд Плейн, за която често беше чувал.

Така, уморен от изключителното си постижение, той все пак беше достатъчно бодър, за да оглежда, чувства и мисли! Бъдещето му изглеждаше като този позлатен хоризонт.

Преди мракът да настъпи, Том видя как Пийлчак разпъва една кожа. Разузнавачът първо постави разгънатата кожа на земята и проби по краищата и малки дупки. После заостри с брадва и нож къси колчета, дълги около един фут. Три от тези колчета той заби във вратната част на кожата и ги заби здраво в земята. Тогава отиде откъм опашката и започна да опъва кожата. Том видя, че за тази работа се изисква сръчност. Като държеше кожата опната, Пийлчак заби други две колчета от тази страна. Така той непрекъснато се въртеше около кожата, но цялата процедура не траеше много и не изглеждаше мъчна.

Том започна работата си с обяснимо смущение. Но както одирането, така и опъването беше по-тежко, отколкото изглеждаше.

Сали Хаднъл предложи да му помогне, но той й отклони предложението, като обясни, че се е хванал на бас. Момичето остана наблизо и любопитно го гледаше, което доста изнервяше младежа. Той забеляза, че тя му се присмива.

— Какво смешно има? — запита възбудено той.

— Приличате на малко момче, което играе на сади-цвете и скочи-жаба! — отвърна тя със смях.

Том преглътна шегата и продължи да наблюдава работата на Стронгхърл. Момичето се изчерви и го остави да се бори с трудностите на опъването. Том се виеше като змия около разстланата кожа. Съумя да премълчи и други женски закачки. Усърдието му се увенча с успех. Към полунощ той завърши работата си и крайно изморен се тръшна в леглото, потъвайки в дълбок сън.

На другата утрин той рязко откликна на Пийлчаковия зов за събуждане, но тялото му беше вкочанено и неспособно за нищо. Той се повдигна изпод одеялата си, целият схванат и вцепенен. Лека-полека обаче раздвижването премахна твърдостта мускулите му и разкара тежката, болезнена изтръпналост и това му даде кураж да започне дневната си работа.

Хаднъл промени първоначалните планове на Том, като му нареди този ден да пази лагера, докато той и другите мъже отидат на лов. Той смекчи тази си заповед със забележката, че ако се яви близо до лагера някой бизон, на Том е позволено да го свали.

Когато ловците заминаха и Том привърши малкото задължения в лагера, с далекогледа в ръка той се изкатери на върха на хълма. Наоколо, чак до хоризонта се простираха широката сиво-зелена, леко вълнообразна шир, ниските възвишения и обвитото в зеленина речно течение. На разстояние няколко мили по течението на реката се извиваше стълб от дим, което несъмнено беше знак, че там има лагер. На югозапад се извисяваше странна планинска местност, с далекогледа ясно се различаваше назъбена стена с грамадни размери, сива и гола, прорязана от каньони, надвиснала сурова и дива над равнината. Едва в късните утринни часове Том можа да забележи как няколко бизона се приближават към лагера. Изведнъж той изтръпна: цяла редица животни, очевидно мъжки, пасяха по брега на реката, близо до лагера. Том се спусна бързо от хълма, взе пушката и патрондаша си, премина реката и забърза по гъсто залесения бряг. Той искаше да вкара животните в една клисура близо до коритото на реката. За кратко време той достигна целта — края на горичката и началото на сипея. Когато излезе иззад последните дървета, го обзе силна възбуда и приклекна на колене.

По откритата поляна, на около сто метра, пасяха девет мъжки бизона, водачът изглеждаше по-голям от най-едрия бик, който Том беше одрал миналия ден. Те не се обезпокоиха от присъствието на Том, а продължаваха да пасат, измествайки се леко наляво към клисурата.

Том ги следеше с неподвижен поглед, запъхтян и разтреперан. Той забрави, че държи в ръка тежката си петдесеткалиброва пушка, и се опомни едва когато чу пукота от други пушки. Учуди го, че бизоните не обръщат внимание на стрелбата, и той реши да чака удобен случай, за да убие водача им. Те приближаваха така бавно, че той имаше възможност да усмири треперенето на мускулите си, макар да не можеше напълно да се овладее.

Няколко от биковете преминаха от храсталака към клисурата и докато те бяха на петдесет метра от Том, другите започнаха да се изкачват по нагорнището. Грамадният бик вървеше отзад, мъкнейки тежката си глава. Следващите животни изчезваха в горичката, отдалечавайки се от Том. Трудно му беше да се овладее. Той неочаквано трепна: дълбоко сумтене, очевидно от ноздрите на бизон, който се намираше наблизо. Той предпазливо се обърна. Зад него, в тъмнината на горичката, крачеха други бизони. Той ясно чуваше хрупането им и очите му неволно потърсиха дърво, на което би могъл да се покатери, след като гръмне. Какво ще стане, ако това чудовище се спусне към него? Не би имал време да напълни наново пушката, пък дори и да успееше, какво ли щеше да направи?

Бикът заклати глава срещу Том. Каква широка и къса муцуна! Очите му — малко изпъкнали навън, а черната му брада висеше до земята. Том виждаше само върха на роговете му, подаващи се от вълнестата, рунтава маса. Фуу! — чуваше се дълбокото дишане.

Том почувства силно нежелание да убие това великолепно, страхотно животно, но не беше в състояние да удържи кипящата си, буйна кръв.

Той подпря тежката си пушка на един клон, премери се в рунтавите, големи плешки и гръмна с опнати мускули и притаен дъх.

Старият водач изръмжа страховито. Надясно от облака дим нещо изпращя в храсталака и тежко затрополиха копитата на останалите бягащи бизони Том ужасен видя широките кафяви гърбове да се скриват в храсталака, през който се излизаше на реката. С треперещи ръце той отново напълни пушката си. Острият му поглед се взря през разнеслия се облак дим и потърси бизона, по който беше стрелял, но видя само високата трева на клисурата. Малко по-нататък той откри грамадния, кафяв, безжизнено проснат труп.

Младежкото нетърпение надви всички колебания. Той скочи, затича през горичката, наддаващ вик като индианец, спусна се по нанадолнището, горд и радостен, без да забравя евентуалните опасности. Той можеше да бъде спокоен — грамадният бизон изпусна последния си дъх.

Пийлчак изкара колата от лагера, прекара я през храстите и навлезе с нея в плитката вода на реката. Конете поеха в тръс, а водата заплиска над копитата им. Пийлчак размаха дългия камшик и зашиба животните със силни удари. Трябваше да се бърза, за да не затънат колелетата в пясъка. Конете, коларят и колата се измокриха до кости. На другия бряг Пийлчак се обърна.

— Отлично за ден като днешния! — извика той.

Малко след като той изчезна, Том чу да цвили кон нагоре по реката, на няколко мили разстояние. Това го накара да отиде нататък. В началото на гората препускаше непокритата кола. На капрата седеше само един мъж. Друг, който яздеше край колата, водеше за поводите два хубави коня.

„Други ловци на бизони — си каза Том, като се приближаваше към непознатите. — Бих искал да зная как се постъпва в случая.“

Коларят, щом забеляза идващия с пушка в ръка Том, задържа конете си.

— Групата на Дън — ловци на бизони — извика той малко страхливо и с омраза. Той беше нисък, широкоплещест мъж и лицето му, полупокрито от големи, рунтави бакенбарди беше яркочервено.

— Аз съм Том Доун от групата на Хаднъл — отговори Том. — Там е нашият лагер.

— Кларк Хаднъл! Ах да му се не види — извика непознатият. — Познавам Хаднъл. Миналата есен се бяхме уговорили да излезем заедно. Но той не беше готов и аз избързах.

Том му подаде ръката си и в този момент дойде другарят му, който се беше забавил зад колата. Той беше пълен, млад мъж с извънредно приятно изражение на кръглото си лице. Облеклото му не отговаряше на начина на живота сред суровата прерия. Старата му широкопола шапка беше твърде малка за голямата му глава и през една дупка върху нея се подаваше кичур руса коса.

След като Дън представи племенника си Ари Текс, двамата млади мъже силно се здрависаха и тримата тръгнаха към лагера. Том помогна на пътниците да настанят колата си на подходящо място и да я разтоварят. През време на тази работа върху пръстите на крака на Ари падна един денк.

— Ох! — извика той и потърка крака си с ръка, плъзгайки поглед из лагера на Хаднъл. Този поглед беше едновременно изненадан и очарован. — Не виждам ли една хубава, млада дама?

Том се извърна: бялата врата на Хаднъловия фургон очертаваше лицето на Сал и макар и отдалечени, Том забеляза как Сали Хаднъл и Ари Текс си размениха погледи.

— О, ла-ла — извика Том, който не можа да се сдържи.

— Вярно, това е млада дама — госпожица Сали Хаднъл, обаче не знаех, че тя…

— Чуваш ли, вуйчо Джет, в този лагер има момиче — каза Ари с уважение.

— Ние имаме тук три жени — каза Том. Дън погледна нататък.

— Това ме учудва. Не мислех, че Хаднъл ще мъкне жени… Никой ли от вас не познава граничната земя?

— Да, да, Пийлчак.

— И той допусна да дойдат жените?

— Не му е оставало нищо друго — отвърна Том.

— Хм, откога сте на реката?

— От два дена.

— Видяхте ли други групи?

— Не. Но Пийлчак казва, че има няколко групи наоколо.

Дън потърка брада със силната си дебела ръка. Той изглеждаше угрижен и замислен, изкашля се и започна да разправя:

— Да, вижте, Доун, ние сме от есента в тази област, пълна с бизони. И прекарахме тежко, много тежко. Есенният лов не бе нищо. Страшното бе отвъд, при Бразъс. Индианците от племето кайени ни преследваха. Не знаехме, че там е забранено да се стреля по бизони. Чиновниците ни отнеха кожите. А после започна пролетният отличен лов — на четиридесет мили оттук в западна посока. Бяхме събрали петстотин кожи и всичките ни откраднаха.

— Не може да бъде! — извика Том учуден. — Кой е толкова подъл да краде кожи?

— Кой? — изръмжа Дън и малките му очи засвяткаха.

— Ние не сме. Също и войниците не знаят. Те твърдят, че крадците били индианци. Аз съм на мнение обаче, че са с бяла кожа.

Том веднага усети сериозния тон на това съобщение — трудностите и опасностите на лова за кожи постепенно се очертаваха пред него.

— Ами вие би трябвало да уведомите Хаднъл и Пийлчак за тези истории — каза той.

Точно в този момент приятният глас на Сали извика:

— Том, Том, дали вашите гости не биха ли желали да хапнат нещо?

— Убеден съм, че не биха имали нищо против, госпожице, много любезно от ваша страна! — извика вместо него Дън.

Що се касае до Ари Текс, той изглеждаше напълно завладян както от мисълта за яденето, така и за близостта на една хубава, млада дама. Той изостави всякаква работа и се зае живо с тоалета си.

Дън и Том бяха вече седнали, преди да се яви Ари, който беше решил да направи значително впечатление.

— Госпожица Хаднъл — моят племенник Ари Текс — представи ги Дън с пресилена официалност.

— Как се казва? — запита Сали, като че ли не беше чула добре.

— Арвил Текс на вашите услуги, госпожице Хаднъл — отговори младият човек с грижливо произношение. — Радвам се много, че се запознах с вас.

Сали го изгледа с остър, недоверчив поглед и като се убеди, че не се подиграва, прояви леко смущение, оставяйки за после своята веселост.

Том скоро остави новодошлите да се занимават с лагерните си приготовления и се залови със своите задължения — охраната на лагера. Часовете минаваха. Към залез-слънце Том хвърли поглед към равнината. Оттам пристигаха Пийлчак и ловните му другари. Пийлчак мъкнеше с колата шестдесет и пет кожи. Точно на смрачаване от другата страна на реката се чу викът на коларя — изглежда колата изкачваше нанагорнището. Скоро се чу веселият вик на Хаднъл за вечеря.

Сега Том следеше разговорите с по-голям интерес, отколкото обикновено. Хаднъл ликуваше. Работата от този ден даде отлични резултати. За силния и издръжлив мъж нямаше непреодолими трудности. Той напомняше златотърсач, намерил първата жила. Лицето на Бърн Хаднъл изразяваше същите чувства като тези на бащата. Пийлчак мълчаливо дъвчеше и изглеждаше безразличен към това въодушевление. Стронгхърл трябваше да бъде глупак, за да не усети по кокетниченето на Сали съперничеството на Ари Текс. Този млад човек ядеше почти от ръката на Сали. Дън имаше тъжно лице, очевидно не беше още осведомил Хаднъл за многократните си теглила.

След вечерята в продължение на два часа мъжете опъваха кожите. Цялото пространство между дърветата се покри с кожи от бизони, а между тях — тесни улички. Междувременно жените се оттеглиха на почивка. И при искрящия огън, който Том поддържаше, Дън предаде същите новини, които беше казал пред Том, като пропусна само забележките си относно присъствието на жените.

За изненада на Том Хаднъл се отнесе много несериозно към историята на Дън. Изглеждаше сякаш не вижда сериозна опасност, и дори прекъсна оплакванията на Дън лаконично:

— Неприятна работа! Но вие бързо можете да си ги набавите отново. Присъединете се към нас! Колкото повече, толкова по-весело, и ще бъдем по-силни.

— Добре, Кларк, съгласен съм. Разбира се, ще ловувам за своя сметка и ще плащам своя дълг — отвърна Дън бавно и обмислено, като че ли се отнасяше до важно решение.

— Обаче няма да ми се сърдите, ако се изкажа относно жените ви.

— Ама, разбира се, можете свободно да говорите за всичко и за всекиго.

— Трябва да върнете жените обратно вкъщи или да ги изпратите във форт Елиът — отвърна твърдо Дън.

Хаднъл възрази:

— Не мисля така, Дън, не мисля.

— Но вместо вас това ще направят войниците, ако случайно минат насам — каза грубо Дън. — Ваша работа. Не искам да се меся в работата ви. Само смятам, че Пийлчак би трябвало да ви предупреди, а вие да се съгласите с оставането на жените в селището.

— О, — изръмжа разузнавачът, — аз загатнах на Хаднъл, но той не искаше и да чуе.

— Вятър! — извика ядосано Хаднъл. Последва горещ спор, от който Том заключи, че Пийлчак не бе казал всичко, което знаеше.

— Слушайте, Хаднъл — отвърна Дън. — Не искам да се опитвам да играя ролята на водач. Щом сте решили да задържите при себе си жените, нямам нищо повече за казване. Край на тази история. Сега за лова. От шест месеца съм на лов за кожи и зная какво приказвам. Големите стада бизони са по на юг оттук, при Ред Ривър, в края на Стекъд Плейн. Тук има само няколко животни. А там, при Ред Ривър, ловуват ловци на бизони, там команчите и кайените са на бойна нога. Ако искате да печелите пари, трябва да тръгнете към Ред Ривър.

— Ах да му се не види, тогава и ние отиваме, Том — извика Хаднъл.

Пийлчак поклати глава.

— Чакайте! Докато има бизони край реката, ще имаме добри възможности. При това не сме смущавани от никого.

— Това е вярно — каза Дън най-после. — Съгласен съм. Обаче щом тръгнем за областта на Стекъд Плейн, ще трябва да се примирите с горещините. Това лято на Ред Ривър е адска жега.

Дните, след като Дън се присъедини към групата на Хаднъл летяха бързо. Том много бързо стана опитен ловец и одирач на бизони. Той не беше кой знае какъв стрелец с тежката шарпсова пушка, но онова което му липсваше в точното прицелване се допълваше от смелостта му и изкуството да язди добре. Ако един мъж притежава достатъчно кураж, не е нужно особено изкуство с пушката. Том обаче изпревари всички мъже от Хаднъловата група по одиране на кожите.

Те се придвижиха на юг по реката, следвайки бизоните, ориентирайки се по дирите на други ловни групи. Нито Дън, нито Пийлчак знаеха със сигурност дали тази река се влива в Ред Ривър, но когато дните се превърнаха в седмици, надеждите им за това нарастваха. Стадото бавно се придвижваше, отдалечавайки се в раздразнението си по няколко мили на юг и идвайки отново всеки ден на паша край реката. Едно утро стадото вече изобщо не се виждаше. Пийлчак обходи на кон тридесет мили на юг без никакъв успех. Той беше на мнение, пък и Дън го подкрепи, че бизоните най-после са се отклонили към Ред Ривър. Вечерта се реши временно да се изостави ловът и да се потърси главното стадо.

Том преброи трофеите си и остана извънредно доволен. Как бързо растяха малките цифри!

Той бе ловувал общо двадесет и четири дни, полагаха му се триста и шестдесет бизона. Но това не бе всичко. Заплащаше му се за одирането, а той бе одрал кожите на четиристотин осемдесет и два бизона — средно по двадесет на ден. Хаднъл, следователно, му дължеше сто двадесет и четири долара и шестдесет цента. В по-раншните си години Том би работил доволен в някоя ферма за двадесет долара месечно. Тази печалба беше невероятна. Завиваше му се свят. Какво ще бъде, ако ловува бизони цяла година! Чудесна перспектива. При това лагерният живот му даваше силните усещания в прерията, здравото яздене и радостта от лова. Всичко това неусетно му въздействаше и той постепенно се променяше.