Гърмящото стадо

III част

На другата сутрин, когато Том се събуди от веселото повикване на Бърн Хаднъл, забеляза, че беше спал повече от обикновено.

Той се измъкна от одеялата си под колата, обу ботушите си, изми лицето и ръцете си и беше готов за закуска, както и за навярно изпълнения с нови събития ден.

Слънцето току-що беше изгряло на хоризонта. На запад и югозапад вълнообразните прерии блестяха в златно и в зелено на ярката утринна светлина. Наблизо пасяха коне и волове. Далече, по пътя се открояваха белите чергила на отпътуващи коли. Някои от ловците на бизони вече бяха на път. Том се спря за миг, загледа се и замечта, като вдишваше с пълни гърди чудния свеж въздух. Каквото и да го чакаше отвъд пурпурния хоризонт — приключения, неволи, щастие, — той жадно щеше го посрещне.

По време на закуската Том изведнъж си спомни за срещата си с онова момиче — Мили. В ярката светлина на деня неговите чувства изглеждаха по-иначе, отколкото в полумрака на предишната вечер. Обаче в сърцето му се разливаше някаква топлина. Когато погледна между дърветата към лагера, където я беше срещнал за първи път, видя, че ялата кола липсва. Празно и изоставено изглеждаше това място сред горичката. Изчезнали бяха колите, а с тях и момичето.

Мечтите му бързо отстъпиха място на усещане за някаква загуба и на болезнено съжаление. От този миг той продължи да закусва със замислен поглед и машинално. Свършено е. Съдено беше нищо да не излезе от тази среща. Нищо.

След закуска любопитството го подтикна да се раздвижи към мястото в горичката, където бе нейният лагер: следите от колите водеха на югозапад.

— Нашите съседи са заминали рано — той застана до Пийлчак и Хаднъл, които се занимаваха с опаковането.

— Още преди изгрев — отвърна Хаднъл. — Чу ли ги, Пийлчак?

— Охо! Та и мъртвите биха се събудили — изръмжа Пийлчак. — Мисля, че Рендъл Джет има право, дето не искаше да чака.

— Джет? Чакай, ще видим. Не беше ли оня мъж с русата брада? Неучтив човек, нали?

— Аз чух в града разни неща за този Джет — добави Пийлчак. — Не разбирам какво става с него. Два пъти се връща с хиляди кожи от Пфаненстил, доста пари спечели.

— Той се е оженил наскоро — започна наново Хаднъл. — Жена ми вчера е говорила с госпожа Джет. Тя произхожда от Мисури и има голяма дъщеря. Омъжила се, както казала, преди няколко седмици. Жена ми усетила, че госпожа Джет и дъщеря й не харесват лова на бизони.

— Охо, едва когато пристигнем на Стекъд Плейн, ще можеш да съдиш за г-жа Джет — забеляза Пийлчак сухо.

След няколко часа групата на Хаднъл беше на път с три коли, теглени от здрави коне. Жените седяха до коларите. Том имаше задача да води оседланите коне. Те не искаха да поемат към пустинята и в началото се дърпаха. Но след няколко мили послушно поеха по пътя в равномерен тръс.

Скоро зад вълнообразните хълмове изчезнаха къщите на градчето, горичките и стълбовете дим и вече навред се виждаше безкрайна сиво-зелена равнина, пресечена от бялото прашно шосе. Други коли не се виждаха. Том намираше, че движението на конете му е добро, за да издържат на дълъг път. Допадна му безлюдният пейзаж. Рядко се срещаха птици и зайци. Равнината се простираше в безкрайната далечина: сива, пуста равнина, слабо нагъната към хоризонта. Земята беше хубава. Един ден тези обширни площи земя ще раждат плодовете на земеделеца.

Ден след ден групата на Хаднъл се движеше из прерията, понякога на запад, после в южна посока, но, общо взето, все на югозапад. Те изминаваха на ден от петнадесет до двадесет и пет мили в зависимост от състоянието на пътя и подходящите за лагеруване места. От време на време минаваха покрай някоя група, която вече носеше събрания улов — пълни коли тежко натоварени с бизонови кожи. Дните се проточиха дълги като седмици, докато Том изгуби чувство за време.

Една вечер при залез-слънце, когато спряха край една вада, за да лагеруват, Пийлчак остави обичайната си работа и препусна с коня нагоре по хълма. Щом стигна върха, слезе от коня си, извади къс далекоглед и дълго гледа на юг. Когато след няколко минути се върна в лагера, всички погледи се впериха в него.

— Нещо ново? — запита Хаднъл нетърпеливо. Том почувства тръпки на очакване.

— Бизони! — лаконично отвърна Пийлчак.

Известно време всички мълчаха. Жените реагираха по-бързо на тази приятна новина, отколкото мъжете. Хаднъл още не можеше да осъзнае чутото, а Бърн хвърли цепеницата, която държеше в ръка.

— Бизони! — повтори той и радостния поглед, който отправи към баща си, показваше колко силно го вълнува този ловен поход.

— Колко са? — запита Хаднъл, пристъпяйки към разузнавача.

— Не е лесно да се каже! — отвърна Пийлчак.

— Стадото е още далече на юг, на един ден път. Сали Хаднъл прекъсна баща си, който се канеше да каже нещо:

— О, с какво нетърпение чакам да видя стадо бизони. Много ли са?

— Доста, доста — отвърна Пийлчак с изражение на професионална гордост. — Смятай, стадото, е около петнадесет мили дълго и три-четири мили широко.

Хаднъл извика едно гръмогласно „Йохо!“ и това беше сигнал за радостни викове от всички останали.

Следващият дневен преход беше за Том най-дългият досега. Прах покриваше земята, слънцето жарко печеше, безкрайни бяха километрите, а в далечината не се виждаше нищо освен сиво-зелената прерия, която мамеше с напразни надежди. Най-сетне към залез-слънце се показаха храсталаците край руслото на една река. По всичко изглеждаше, че това беше целта на похода. Навярно отвъд реката пасеше стадото бизони. След още един час изморително пътуване из неравната прерия — Пийлчак беше напуснал пътя още от сутринта — пътниците стигнаха до една клисура, най-дивното и интересно място за лагер, което досега бяха намирали.

Тази вечер Том усърдно се залови за лагерните си задължения и скоро след това се заизкачва към най-високото възвишение. Стигна върха и поглеждайки на запад, остана като вкаменен.

Слънцето залязваше в златиста червенина, която се разстилаше по широката равнина. На половин миля от мястото видя грамадно стадо диви животни, каквито никога не бе виждал, но това несъмнено бяха бизони. Том усети непознато досега замайване. Каква чудна гледка! Всички истории, които беше чувал, бледнееха пред действителността. Хиляди бизони — прелестна картина! Том се наслаждаваше на тази рядка гледка, докато стадото изчезна завивайки в широка дъга към далечните хълмове. Той дълго гледа след животните и чувстваше, че никога не ще забрави първото видяно от него стадо бизони!

След вечеря Хаднъл извика настрана мъжете на кратко съвещание.

— Пийлчак и аз сме съдружници в тази сделка — каза той. — Ние плащаме по тридесет цента на кожа, което значи: за одиране, носене до лагера и опъване, независимо кой е убил бизона.

— При повечето ловни групи ще получите по-малко — добави Пийлчак. Стронгхърл и Бърн потвърдиха цифрите, а Том призна, че тридесет цента са достатъчно възнаграждение за една кожа.

— Ха! Чакайте да одерете вашия първи бизон — каза закачливо разузнавачът. — Вие ще се оплачете и на дяволите, че и тридесет цента са малко.

— А що се отнася до мен — аз съм съгласен. Ще доставям провизии и ще плащам на хората — каза Хаднъл. — Пийлчак ще ръководи лова.

— Какво да ръководя! — възрази този смел мъж. — Ние сме по на юг, отколкото смятах, че е нужно за лова. Рядко съм идвал толкова на юг, но миналата есен яздех с няколко войници из тази местност, така че отчасти я познавам. Бизоните се задържат край водата и те не биха мръднали, ако ловците не ги притискат толкова много… Но най-добре се издебват по време на водопой. Трябва да се мериш зад плешката и да стреляш, докато бизонът падне. Понякога са нужни два-три, а често и пет куршума, ако се касае за стар бизон. В откритата прерия е прието да яздиш като дявол, за да подгонваш бизони, и да стреляш непрекъснато, докато свършиш патроните.

— Детска игра! — каза Бърн. — Сигурно е весело.

— Разбира се, разбира се — додаде шеговито Пийлчак, като продължи със сериозен глас: — Едно малко предупреждение, на което не трябва да се гледа леко — той сниши гласа си, за да не чуят жените. — Възможно е да срещнем индианци.

Слушателите му се почувстваха малко смутени.

— Миналото лято беше лошо, а през есента — още по-лошо. Не зная сега какво е положението и какво мислят индианците. Рано или късно ще ни се каже от други ловци или войници… Мисля, че сега ще има люти битки, което значи: „Отваряйте си очите.“ Щом надушим индианци, ще преместим лагера и през нощта ще поставим стражи.

— Пийлчак, що за странни неща ни разправяш? — попита Хаднъл, малко изненадан и угрижен.

— Аз трябва да говоря за това, обаче няма основание да се обременяваме с грижи. Това лято ще има войници в тази местност и много вероятно е при опасност войниците да отведат всички жени в някой близък форт или добре запазена товарна станция.

Том помисли за черноокото момиче Мили. Почти я беше забравил. Колко отдавна изглеждаше онази среща. Къде беше тя сега?…

По-късно мъжете отново се отдадоха на радостното очакване, останаха до късно през нощта край лагерния огън, смяха се, бъбриха и гледаха на бъдещето с надежда.

Том стана пръв на другата сутрин. Ударите на брадвата му и шумът от дърветата, които се трупаха около лагера, събудиха другарите му. Когато Стронгхърл стана, за да потърси конете, денят беше настъпил, а докато се раздигаше закуската, слънцето изгря на хоризонта.

Пийлчак, който се върна от върха на хълма, съобщи, че по протежение на цялата река, докъдето стига поглед, се движат бизони. Те, изглежда, бяха доста далече отвъд равнината и не намираха още място за водопой.

— Аз ще остана в лагера, няма как — каза Хаднъл сдържано. — Има доста работа за вършене, пък и някой трябва да се грижи за жените.

— Добре би било, ако от време на време се качвате на хълма, за да оглеждате местността — отвърна Пийлчак равнодушно. Обаче погледът, който той хвърли на Хаднъл, не беше никак равнодушен… — Оставям ви и моя далекоглед. Оглеждайте добре!

Мъжете оседлаха конете си и препасаха патрондашите. Том имаше чувството, че помъква хиляди килограми. Освен това той пропусна да си купи прикрепен към седлото калъф за пушката и сега трябваше да я държи в ръка — неприятна работа при ездата.

Те яздеха след Пийлчак, покрай реката и я пресякоха при едно плитко, песъчливо място, което конете трябваше да преминат бързо, за да не затънат в тинестия пясък. Другият бряг на реката беше горист и не така стръмен. Около една локва следите на бизоните бяха толкова нагъсто, сякаш на водопой бе идвало цяло стадо говеда. Ездачите спряха на билото на височинката, в подножието на която почваше гладката равнина. Там, по тревистата на разстояние около миля се виеше тъмна, подобна на стена маса.

— Ето ги бизоните — каза разузнавачът. — Сега да се разделим и да изчакаме един час. Трябва да се скриете в шубраците или зад храстите, докато дойдат наблизо. Тогава ги насолете!…

Пийлчак остави Том на пост на мястото, където бяха сега и заедно с другите мъже препусна по края на равнината, докато всички изчезнаха от погледа.

Том слезе от седлото, хвана коня си за поводите, застана на края на храсталака, като се оглеждаше и ослушваше: беше странен миг, който развълнува сърцето му. Той опита да се успокои, но не можеше да надвие вълнението си. Разбра кое пленява душата му — любовта към приключения, към волност. Приключения и волен живот търсеше Том в тази дива страна. Той стоеше на пост сред крайбрежните храсти на една река в Пфаненстил на Тексас, а пред учудения му поглед пасеше стадо бизони. Койоти дебнеха някъде иззад дърветата, после се мярна доста голямо животно със сив цвят… Той почти бе сигурен: вълк. Ястреби и соколи се стрелкаха в синьото небе, а близо до реката, в тъмнозелената гора, видя ято диви пуяци, които крачеха важно.

Разстоянието между него и бизоните не намаляваше. Той забеляза, че те се придвижваха повече на изток, отколкото към речните храсти.

Изведнъж Том се сепна. Гърмежи от пушка. Бум! Бум! Другарите му откриха лова.

„Какво да правя сега? — помисли той, като плъзна поглед по реката и се загледа в стадото. От държането на животните не личеше да е настъпила някаква промяна. — Наредено ми е да стоя тук. Но сега, когато започна стрелбата, сигурно никой бизон няма да дойде насам“.

Скоро зад гърба на Том изпука пушка.

— Това е тежка, петдесеткалиброва! — извика той високо.

От разстояние може би две мили прозвуча острият гърмеж на шарпсова пушка, отекващ в лекия утринен въздух. Още веднъж и още веднъж! Том започна да трепери в радостно очакване. Вероятно другарите му подгонват бизоните към него. Тогава се чу трети гърмеж, от разстояние някъде между първия и втория. По всичко личеше, че другарите му бяха в акция. Том стана неспокоен. Погледна към стадото и забеляза, че то беше започнало да се движи. Леко трополене от копита достигна до ушите му. Вдигналият се прах закри отчасти бизоните от погледа му, изглеждаше, че те се оттеглят в сивата широка равнина. Том неочаквано чу съвсем наблизо непрекъснат пукот от пушки, после — друг, едновременно на много места. Той наостри уши. Забеляза, че гърмежите ставаха все по-тихи. Другарите му гонеха бизоните отдалечавайки ги от неговия пост. След известно време той вече не чуваше нищо. Изчезнаха също и обвитите в облаци прах бизони. Дълбоко разочарование изпълни сърцето му.

Няколко минути по-късно на билото се появи един ездач, което отклони вниманието на Том от лова — той позна белият кон на Пийлчак. Видя как ездачът размаха шапката си, прие това като призив, скочи на седлото и препусна в галоп към хълма, за да стигне до билото, което се простираше отдясно на разстояние няколкостотин метра. Тук се откриваше просторна гледка. Обширна, сиво-зелена, неплодородна, гола, вълнообразна равнина, забулена в прах! Не се виждаше вече стадото бизони. Том пристигна при Пийлчак.

— Жалко — каза разузнавачът. — Те не искаха да тръгнат към вас, измъкнаха се покрай реката.

— Ударихте ли нещо? — запита живо Том.

— Двадесет и един — отговори той. — Стронгхърл проклина, защото смъкна само един. А Бърн, който изстреля доста барут, доколкото можах да видя, досега повали само един-единствен.

— Охо! — каза Том — той беше сигурен, че ще му върви на дузини.

— Той си знае — отвърна сухо Пийлчак. — Яздете нататък и вижте колко ще можете да одерете. Аз отивам в лагера, ще впрегна една кола и ще опитам да я прекарам през реката.

Разузнавачът се отдалечи, а Том изви коня си на изток и се заспуска по равното надолнище. След като претърси с очи цялата равнина, той откри един пасящ кон и до него тъмен, мръсен куп, това очевидно беше някой от убитите бизони. Том пришпори коня си и за късо време стигна до мястото. Скоро той видя на земята Бърн, зает с одирането на бизона.

— Да е честито! — извика Том, още галопирайки.

— Адска работа е това одиране! — изрева Бърн и извърна към Том зачервеното си потно лице. — Хей, внимавай!

Предупреждението му обаче дойде късно. Конят на Том вече се беше разбеснял опасно. Пръхтейки, като искаше да избегне някакъв противен за него мирис, той се изправи във въздуха и с такава сила скочи на земята, че Том изхвръкна на една страна, а пушката му — на друга.

Том зарови лице в тревата. Ударът за момент го замая, после младежът се изправи и видя, че не е ранен, единствено самочувствието му беше пострадало. Шумният смях на Бърн Хаднъл се разнесе над равнината. Докато Том гледаше слисано пред себе си, Бърн скочи, настигна коня, който беше избягал на стотина метра и с влачещи се поводи и извита настрана глава обикаляше около мъртвия бизон. Бърн хвана юздата, с успокоителни думи предпазливо и леко поведе Дъсти към трупа и го задържа там за известно време.

— Така, сега той е в ред — каза Бърн.

Том стана и се приближи, като накуцваше. Той любопитно гледаше рунтавия труп, които на земята изглеждаше като истинска малка планина.

— Ама че голямо животно!

— Изглежда като слон с козина — каза Бърн. — Стар бик. Единственият, който убих, а колко много барут ми струва! Толкова дълго го гоних, че трябваше да го надупча с куршуми.

— Къде са бизоните, които уби Пийлчак? Том беше в треска да започне работата.

— Първият лежи там — на около четвърт миля от тук — нататък, малко наляво. Идете и се опитайте да го одерете, той е стар бизон, като този. А ако успеете да го одерете днес, аз ще му изям кожата.

— Одирал съм много говеда — бикове и волове — отвърна Том. — Не беше особено тежко. Защо да не мога да свърша и тази работа?

— Момче, момче, тази кожа е толкова дебела — ще ви измъчи повече!

— Я ми подайте пушката! — отвърна Том, като се качи отново на коня. — Хващам се на бас с вас, Бърн, че още днес преди смрачаване ще одера кожите на моите десет бизона и преди да легна да спя, ще ги разпъна, чухте ли!

— Дадено! — каза Бърн с пресилена усмивка. — Бих искал само да съм свободен и да ви гледам. Ще бъде забавна шега. Ще намина след няколко часа.

— Добре. Хайде, сега тръгвам, за да мога да спечеля баса — отвърна Том с весела решителност, пришпори Дъсти и препусна бързо към следващия убит бизон.