Гърмящото стадо

IX част

Том водеше колата си след Хаднълови на юг по оживеното военно шосе и мислеше за раздялата си с Мили, за скрития смисъл в нейните думи, за изражението на лицето й, а това помрачаваше радостта му.

Мили въпреки ранния час беше станала с другите жени, за да приготвят закуската и да се сбогуват с мъжете. На Хаднъл и Бърн не им беше лесно да се разделят с жените си и с госпожица Сали, но не им остана време да забележат горчивината в прощалните думи на Мили.

Тя плътно се беше прилепила до куртката на Том и го гледаше в очите особено.

— Том, ти си всичко, което имам на този свят! — каза тя.

— Любима, аз принадлежа само на теб — отвърна той нежно.

— Том, не бива дълго да отсъстваш.

— Ще се върна при пръв удобен случай.

— Бих искала изобщо да ме напускаш — прошепна тя съвсем тихо.

— Любима… — каза той с умиление, но гласът на Хаднъл прогърмя:

— Хайде, млади хора, разделяйте се!

И остана време само за една прощална прегръдка.

Том дълго беше съпровождан от последния поглед на Мили. Колко големи, тъмни и печални бяха очите й? Колко красива е тя самата — и тази хубост беше създадена за него! Сърцето му се сви до болка. Защо я изоставяше? Той би могъл да се настани на работа в Спрейг. Колебанието започна да го измъчва. Той Чувстваше, че вече не е способен да ходи на лов на бизони и че носи голяма отговорност за едно моминско щастие и може би за един живот.

Лятното утро беше топло, весело и изпълнено с приятния полъх от прерията и с песента на птичките. Но Том не забелязваше нищо. Утрото премина, после и горещият следобед, когато Том отчасти можа да възвърне предишното си настроение. Здравият разум му помогна за това.

Вероятността да намери отново Мили здрава й непроменена беше по-голяма, отколкото обратното. Но той не можеше да забрави последните мигове от тяхната раздяла, защото чрез нейните страхове и грижи говореше гласът на една неотменима съдба. Мислите на Мили непрекъснато се въртяха в главата му през целия ден, чак до нощта, когато тъмносиньото небе, обсипано със светли звезди, надвисна над безсънните му очи.

Два дни и половина бяха нужни на, за да се върне с леко натоварените си коне в лагера при Ред Ривър. Междувременно нищо не беше се променило. Положението беше точно такова, каквото и на тръгване за Спрейг. Докато Хаднъл отсъстваше Пийлчак и тримата му помощници бяха убили и одрали триста двадесет и пет бизона. Водачът на групата беше във възторг и въпреки късния час искаше да си вземе пушката.

— Чакайте малко — измърмори Пийлчак, — нека да хапнем прясно месо и да чуем малко новини.

Изглеждаше, че Пийлчак и другарите му не прекарваха добре, откакто жените бяха отпътували.

— Дявол да ги вземе тези червенокожи. Кой ще готви храната?

— Всичко по реда си — отвърна весело Хаднъл.

— Добри готвачи има в нашата компания, но имаме и друга утеха — скоро няма да има какво да ядем.

— Охо, защо пък не? — запита Хаднъл изненадан. — Донесох цяла кола с продукти.

— Защото червенокожите ще ни облекчат, като ни скалпират.

— Глупак! — извика ядосан Хаднъл. — Вие, ловците, сте по-лоши от войниците. Това вечно бърборене за страшни индианци! От два месеца сме на път и не сме видели нито един червенокож — нито питомен, нито див.

Разузнавачът погледна остро Хаднъл и в очите му се появи стоманен блясък.

— Хора като тебе, които нямат представа за Запада, не искат и да слушат. Такива би трябвало да заплатят със скалпа си — каза той високо.

За момент Хаднъл кипна от яд, но добрият му нрав надви и отговори на острите думи на Пийлчак с усмивка. Той не познаваше страха.

На следното утро Том придружи другарите си в лова, който те отново подхванаха с удвоена енергия и нова решителност. Значителното заплащане в златни монети и банкноти от долари, което те получиха на ръка от Хаднъл, беше стимул за нови успехи.

Том започна този ден работа по-умерено. Щом приближи на изстрел място от първия бизон и се прицели, той си спомни за укоряващите, тъмни очи на Мили. Ръката му затрепери и куршумът рани животното, вместо да го убие. Том се ядоса на себе си. Сега този нещастен, ранен бизон ще бяга, накуцвайки, и ще умре от бавна смърт. След тази случка обаче той потисна дълбоко цялата чувствителност на душата си и се отдаде напълно на убийствено тежкия и опасен занаят: лова на бизони.

Денят мина мъчително. Леглото се яви като някакво висше благо. За спомени почти нямаше място. Сънят дойде бързо и непреодолимо.

Така Том Доун започна един втори период от ловната си кариера.

Грамадното стадо бизони, за което съобщи Пийлчак беше широко няколко мили, а никой разузнавач не можеше да определи дължината му. На север то не се простираше по-далече от околностите на Ред Ривър. Постепенно стадото беше изтласкано в западна посока по протежение на реката до северното й разделяне, и когато я пресече беше нападано отзад от ловците и притиснато на запад от голямата планинска верига Стекъд Плейн. Тогава то изви на юг, като пасеше и се изместваше, за да стигне след десет дни до красивите речни разклонения на Пийс Ривър. Тук започна ужасното им масово изтребление. Групата на Хаднъл се сприятели с други ловци на бизони, много от които бяха прекарали по една година в ловуване. Всички те имаха добре известни имена, с които се гордееха: Рафърт, Бил, Старк, Небраска Пет, Блек и Стеруел, Бейкърдейк, чичо Джо Хауърд, стария Спуун, Джек и Джим Блейс и много други имена започнаха често да се употребяват в лагера на Хаднъл.

Том наостри очи и уши, за да научи нещо за групата на Джет, но досега не му се удаваше да узнае къде се намира тя. По брега на реката в протежение на километри лагеруваха стотици групи, а още не всички бизони се бяха събрали в голямото затворено стадо.

Край един приток на Пийс Пийлчак и Хаднъл решиха да устроят постоянен лагер чак до есента.

Броят на бизоните, които Том убиваше, от ден на ден намаляваше. Като прегледа тефтерчето си, той с голямо учудване и разочарование забеляза, че постиженията намаляваха катастрофално. Хаднъл, който забелязваше състоянието на младия човек, без да долавя дълбоките причини за него, облекчи Том, като разреши тежкия проблем:

— Вие се изнервихте, Том. Но си оставате най-добрият одирач на кожи, когото съм виждал досега. Оставете стрелянето и се отдайте изцяло занимавайте само с дрането. Ще ви плащам тридесет и пет цента на кожа.

— Отлично — извика Том, сърдечно зарадван. — Не зная дали се изнервих, но намразих това избиване.

— Е-е — въздъхна Хаднъл, — честно казано, и на мен започна да ми се втръсва. За бога, бих предпочел да държа ралото.

Една вечер, когато стояха край лагерния огън и със закачки хвалеха готварското изкуство на Том, Пийлчак прекъсна шегите им:

— Новини, Хаднъл, макар че няма да бъдете доволен от моето разузнаване — започна той. — Днес десет мили надолу по реката срещнах група кайени, бойци, жени и деца, с натоварени коне, понита и шейни — каручки. Не ми харесват. Няколко часа по-късно видях група от команчи да галопира през прерията. Команчи бяха, пък вие ако щете ме смятайте за роден лъжец. Аз зная как яздят команчите.

Хаднъл хвърли ядосан поглед на разузнавача.

— Вие се опитвате да ми вдъхнете страх, Пийлчак, за да стоя около лагера, а?

— Не опитвам нищо и не искам да се карам с вас. Казвам ви само това, което установих. Съветвам ви: ограничете лова си в кръг от пет-шест мили. Така все пак ще можете да бъдете във връзка с другите ловци.

— Ама слушайте, Пийлчак. Вчера убихме сто деветдесет и осем бизона в едно място от петдесет акра. Но това беше, разбира се, доста далече от лагера. Какво ще кажете за това?

Пийлчак вдигна примирено рамене.

— Правете, каквото искате. Всякакъв съвет е излишен.

Една сутрин в лагера на Хаднъл дойдоха няколко колари, които се числяха към групата на Блек и Стеруел, и донесоха на водача интересни новини. Те имаха намерение да закарат хиляда и триста кожи в Спрейг. Новината идваше от един скитащ по на юг ловец и гласеше, че „Рат и Райт“ от Доч Сити ще изпращат товарни коли за закупуване на кожи непосредствено в лагерите. Това щеше да бъде много удобно за ловците и криеше големи предимства.

Разговорливите колари съобщиха също и други новини, които събудиха интерес Хаднъловите хора. Те твърдяха, че фирмата „Лоугънстейн и Ко“ от Канзас Сити, един от най-големите закупчици на пазара, пращат кожите си в Европа, предимно в Англия, където вече са се убедили, че военните снаряжения стават с много по-добро качество и по-евтини, когато се произвеждат от бизонова кожа, отколкото от обикновените говежди кожи. Това можеше в скоро време да вдигне пазарната цена на бизоновите кожи.

Хаднъл изглеждаше възбуден. Размишлявайки, той се разхождаше насам-натам с лице, осветено от лагерния огън. Обикновено вземаше решенията си без колебания, този път обаче очевидно беше в затруднение. Изведнъж спря и отсече:

— Аз оставам в лагера — каза той, като че ли отговаряше на някакъв въпрос. — Том и Стронгхърл, вие ще закарате в Спрейг всички кожи, които имаме. Ще можете да посетите жените и ще научите какво вярно има в слуховете за кожите. Хайде, напред, тръгвайте с коларите на Стеруел.

Пътуването до поста на Спрейг трая осем безкрайни горещи дни. Тъй като всеки ден, всеки час, всяка минута и всяка мудна стъпка на морните коне скъсяваха разстоянието между Том и Мили, той с готовност понасяше трудностите.

След като последния ден изминаха двадесет и пет мили, те стигнаха до поста късно следобед. Настаниха се в покрайнините на селището, където се виждаха палатките и колите на нови ловни групи. Рано на следващото утро Том и Стронгхърл бяха заобиколени от бъдещите ловци на бизони, които с любопитство слушаха разкази за ловуването на бизони. Първият неизменен въпрос беше вярно ли е, че край Ред Пийс и река Бразъс има милиони бизони. Вторият — дали индианците са започнали войната. Том задоволи това любопитство с едно „да“. Той се постара да отговори на множеството въпроси, част от които бяха предизвикани от неопитността на новаците. Спомни си за времето, когато сам беше невежа като тези любопитни ловци.

И тъй като първо трябваше да се погрижат за конете, да закусят и да задоволят жаждата на новаците за информация, мина известно време, докато Том се освободи и можа да отиде при Мили.

Той забърза по почти празната улица и едва сега забеляза, че е още ранно утро. Само едно чувство владееше сърцето му. Едно чудесно, стоплящо, блажено чувство — Мили е вече близо до него и след няколко минути тя ще бъде в прегръдките му.

Ръката на Том трепереше, когато почука на вратата на Хаднъловото жилище. Чуха се гласове. Вратата се отвори и на прага изненадана застана госпожа Хаднъл.

— Боже мой! — извика тя с усмивка на лицето. — Момичета, дошъл е Том!

— Да, той е дошъл и се чувства като цар — отвърна Том, едва сдържайки се да не разцелува сърдечно госпожа Хаднъл.

— Влизайте бързо вътре — тя го затегли към кухнята. — Не се тревожете от вида на Сали, тя току-що е станала… Том, усещам по лицето ви, че с моя мъж всичко е в ред.

— Разбира се. Той се чувства отлично — работи здраво и печели купища пари. Ето и писмо от него. Също и Стронгхърл дойде. Той после ще ви навести.

Сали Хаднъл и госпожа Бърн Хаднъл поздравиха Том не по-малко радостни, а писмата, които той донесе, бяха посрещнати с възторжени възклицания. Том хвърли любопитен поглед към вратата, от която се беше появила Сали.

— Къде е Мили? — запита той в радостно очакване.

Жените се сепнаха при този въпрос и по лицата им се изписа спомен за нещо неприятно. Сърцето на Том замря.

— Мили? Ами, Том, тя не е тук — каза госпожа Хаднъл.

— Не е тук? — повтори той като замаян.

— От вчера. Вие трябва да сте я срещнали из пътя.

— Не, не, не съм я срещал — извика отчаяно Том. — Джет! Джет ли я отведе?

— Да, той дойде предишната вечер, но ние научихме едва на следващото утро — продължи бързо госпожа Хаднъл. — Беше с жена си и двама негови хора. Продаде три хиляди и четиристотин кожи и изпи много уиски… Той, знаете, вдъхна на мене и на Мили такъв страх! Никой не ме е огорчавал така в живота.

— Аз си знаех, знаех си! — изохка Том с измъчено сърце. — Мили ме молеше да не я изоставям. Защо, защо не я послушах?

— Чудно, че не сте се срещнали с Джет — отвърна госпожа Хаднъл. — Вчера следобед той тръгна с три коли. Ние ги проследихме с очи. Мили дълго махаше с червената си кърпа… Тя изглеждаше така смела и прекрасна в мъжките си дрехи.

— Мъжки дрехи? — продума Том, без да разбере какво казваха. — Това пък какво е?

— Да, когато Джет дойде в три часа — продължи госпожа Хаднъл, — донесе панталони, риза, сако и шапка за Мили. Искаше да прикрие жените си, за да не бъдат върнати от войниците от ловната област. Мили трябваше да отреже хубавата си коса. Тя се държа храбро, много храбро… Можете да си представите как ни беше мъчно, след като снощи Спрейг ни разправи, че госпожа Джет е била жена на един бандит, обесен миналото лято във форт Доч.

— О, за бога! Стига! — извика силно Том. Сърцето му се бореше между страха за Мили и яда от самия себе си. — Какво мога да направя?… Бих могъл да настигна Джет. Но после?

— Том, ето писмо от Мили. Дано то съдържа утешителните думи за вас. Тя плачеше, бедната, когато го пишеше.

— Благодаря много — каза Том с пресипнал глас, взе писмото и се накани да напусне къщата.

— Елате пак, преди да тръгнете — добави госпожа Хаднъл. — Ще ви дадем писма и някои неща.

— И чуйте, Том — извика Сали с мъка, — кажете на Дейв Стронгхърл, че ако не се появи тук, между нас е свършено.

Том отиде при колите и предаде поръчението на Сали.

— Е, има време — отвърна Дейв с пресилена усмивка.

— Не! Щом продадем тези кожи за Хаднъл, тръгваме на път.

— А, дявол да го вземе! Толкова бързо? Какво се е случило, Том? Вие изглеждате така ядосан?

Като разбра бедата на Том, той искрено избълва куп проклятия и няколко секунди замислено ходеше насам-натам.

— Е, Том, може би работата нещата не стоят така зле, както изглежда. Но все пак лошо, доста лошо. Ужасно е да помислиш, че момичето ще попадне в ръцете на индианците.

— Индианци? Да бяха само индианците! Не, аз се страхувам от Джет. Той е подлец и има лоши намерения… Мисля, че не ми остава нищо друго, освен да го пребия.

— Защо не, щом го заслужава. А на мен можете винаги да разчитате. Ще видим. Само по-бързо. Вие се погрижете за продажбата на кожите и за другите поръчения на Хаднъл, а аз ще се отбия при Сали.

Щом Стронгхърл изчезна, Том Отвори бързо писмото от Мили. То беше написано с мастило върху хубава хартия, а почеркът беше равен и красив.

Ръцете на Том се отпуснаха, сърцето му биеше като чук. От това писмо лъхаха едновременно кураж и отчаяние. Той почувства силно разкаяние, че е изоставил Мили сама. Това беше най-горчивият миг от живота му. После препрочете още веднъж писмото на Мили и куражът му започна да се връща. Той трябваше да остане верен на храброто сърце, което му изпраща този поздрав. Трябва да се надява на най-доброто и да не се опитва да я търси, макар и да знаеше колко е тежка за него тази задача.

Том продаде Хаднъловите кожи на по-висока цена, отколкото Хаднъл беше получил за първата пратка. Спрейг не само че потвърди слуховете, които накараха Хаднъл да изпрати Том тук, но и добави някои допълнителни благоприятни сведения. Най-високата цена още не беше достигната. Той сам предложи такива високи цени, че Том се питаше дали Хаднъл въобще вече би се обърнал за продажба към купувачите на Доч Сити. Том забеляза, че между различните фирми, които бяха купувачи, съществува силна конкуренция — едно изгодно за ловците обстоятелство.

После в магазина на Спрейг Том заприказва за Джет, който беше пил уиски там и разправи на хитрия собственик за бедата си.

— Вие познавате Джет. Само груб клиент ли е той или нещо повече?

— Доун — отвърна Спрейг като сниши глас, — какъв е той, не е важно. Но чуйте един добър съвет от мене. Настигнете Джет, измъкнете момичето от лапите му, дори ако трябва да го убиете, разбрахте ли?

Същите ярки огнени искри Том беше виждал в очите на Пийлчак.

— Да, разбрах — отвърна Том и преглътна с мъка.

Един час по-късно той подкара конете си в бърз тръс по военното шосе на юг, а Стронгхърл с труд го следваше.