Гърмящото стадо

II част

През юношеството си, преди и по време на ужасните години от Гражданската война, Том Доун постепенно беше обзет от изкушението, което съблазняваше толкова млади хора да станат авантюристи и пионери в югозападните области.

Бащината му къща не беше много приветлива, но докато майка му бе жива и сестрите му — неомъжени, той остана вкъщи, доби в Канзаското селско училище образованието, което можеше да се получи там, и работеше усърдно във фермата. Когато Канзас в началото на въстанието отказа да застане на страната на Южните щати, бащата на Том, който беше на страната на бунтовниците, се присъедини към прочутата партизанска група на Куентрил. Сестрите на Том симпатизираха на Южните щати. Том и майка му обаче открито бяха за Северните щати. Така в семейството се получи едно раздвоение. След известно време момичетата се омъжиха и напуснаха бащината къща. Майката на Том не преживя дълго своя съпруг, който бе застрелян при един поход на Куентрил.

Том изживя горчивината и тъгата на своята младост, но те оставиха следи у него. Само привързаността към майката го задържа да не замине и нейната бедност го принуди да се хване на тежка работа. След войната той заскита от място на място, всеки път все по-близо до незаселената земя. В неговите жили течеше кръвта на пионерите и бъдещето му бе отдавна предопределено. Той искаше да стане фермер, земеделец, да отглежда говеда и коне, защото обичаше тези мъжки занятия. И все пак го теглеше да види граничната земя, да се впусне в бурен живот, да търси чудесното парче земя, което би го задоволило. Така в душата на Том Доун властваше раздвоеният дух, който владееше хиляди мъже и с течение на времето откри Запада за цивилизацията.

Едва през есента на 1874 г. обаче той се поддаде на желанието си за приключения. Лятото на тази година беше от голямо значение за Югозапада.

Една група ловци на бизони, изкушени от възможността за свободен живот и добри изгледи за пазар на бизонова кожа, се противопостави на индианците в техните ловни области и прогони последните големи стада. Неизбежно последва индианска война. Чейените, кайените, апахите и команчите поеха пътя на войната. Хиляди воини от тези племена предприемаха всевъзможни обсади на една малка група ловци на бизони и войници и бяха отхвърляни при методично повтарящите се жестоки нападения. Историята на тази борба силно впечатли Том Доун. Но най-вече го привличаше мисълта за лов на бизони.

В първите дни на пролетта Том Доун се яви в снабдителната гранична станция, където една малка армия от ловци на бизони се подготвяше за голям ловен поход на юг.

Атмосферата в тази гранична крепост и товарна станция бе за Том нещо съвсем ново и съживи в сърцето му младежката любов към приключения, към бурния живот на граничаря. Грамадни товарни коли, някои запрегнати с по шест коня и натоварени с бали от сурови бизонови кожи, идваха тръскащи се откъм прерията. Безкрайно шествие от мъже и жени се движеше по широката главна улица на градчето. Повечето носеха груби пътни дрехи и всички бяха обзети от тайнствената сила, завладяла цялата област. В това множество се смесваха войници, комарджии с дълги пардесюта и много модерно облечени жени, които според Том хвърляха прекалено любезни погледи. Освен това имаше различни увеселителни заведения, кръчми и танцови салони, които Том удостои само с бегъл поглед. Прахът на улицата беше много дебел, а гъсти облаци от него се извиваха нагоре.

Скоро Том се почувства привлечен от лагера в покрайнините на градчето. Тук групите ловци на бизони правеха своите приготовления за похода на юг. Том възнамеряваше да се присъедини към една от тези групи, но историите, които достигнаха до ушите му, го предупреждаваха да внимава. Според слуховете някои от тези мъже не бяха с нищо подобри от команчите.

След по-точно информиране Том научи, че екипировката струва много скъпо. Със своите малки спестявания той мъчно би могъл да си достави дори само част от нея. Не му оставаше нищо друго, освен да се залови за работа, колкото е възможно най-изгодно, и като спестява от приходите си, да може да си купи своя кола, коне и принадлежности. Той имаше здравото, радостно чувство, че щастието е с него.

На края на улицата Том стигна до една тополова горичка, в непосредствена близост до градчето. Тук той видя да се белеят чергилата на цяла редица коли. Бяха се събрали три отделни ловджийски дружини, като най-голямата имаше най-много коли. Гореше лагерен огън. Миризмата от дим на горящите дърва изпълни Том с приятно чувство. Във въображението му се появиха картини от пустинята и самотни лагери край шумящ поток. Една пълна жена се навеждаше над корито за пране. Под чергилото на една кола Том зърна лицето на едно много хубаво момиче, загледано в далечината. Двама младежи подковаваха кон. Под една топола стояха двама мъже, седнали върху денк от одеяла.

Щом Том пристъпи в горичката, един от мъжете се изправи в целия си ръст, при което се очерта добре сложена фигура. Той изглеждаше доста възрастен, но с напълно запазена физика, лицето му беше брадясало и обгорено от слънцето. Ясните му сини очи се спряха любопитно върху Том. Другият имаше забележителни черти: твърди, рязко очертани, издялани сякаш с каменна студенина. Върху сухите му, обгорени страни се очертаваха дълбоки бразди, а очите му бяха заобиколени от множество бръчки. Той имаше сиви, ясни очи и особено остър поглед.

Том имаше впечатлението, че вижда истински ловец от прерията. Гигантът изглеждаше мъж с необикновена сила. Том пристъпи бързо към разкриване на загадката.

— Казвам се Том Доун — каза той. — Търся работа в някоя група ловци на бизони.

— Приятно ни е да се запознаем. Кларк Хаднъл — а това е моят приятел Пийлчак — отговори гигантът.

След това двамата мъже се здрависаха с Том и проявиха значителен интерес към него, както бе обичайно за времето и мястото. Хаднъл разгледа с непринудена чистосърдечност жилавата фигура и голобрадото лице на Том; погледът на Пийлчак беше остър и проницателен и един смътен спомен като че премина през паметта му:

— Доун. Бил Доун, който яздеше с Куентрил, ваш баща ли беше?

— Да, така е — отговори Том, малко смутен от този неочакван въпрос.

— Аз познавах вашия баща. Вие приличате на него, само цветът на кожата ви е малко по-светъл. Той беше голям майстор в ездата и стрелбата… А вие трябва да сте били още дете, когато той…

— Бях петнадесетгодишен — каза Том, когато другият се позабави.

— Бяхте ли на страната на вашия баща?

— Не. Аз бях на страната на Северните щати.

— Да, да, лоши дни бяха — въздъхна Хаднъл, като че ли си спомняше горчиви преживелици. Тогава интересът му нарасна.

— Ние се нуждаем от един човек и вие ни изглеждате подходящ. Обичате ли уиски?

— Не.

— Сам ли сте?

— Да.

— Убивали ли сте бизони?

— Не.

— Можете ли да стреляте?

— Винаги съм бил добър стрелец. Убил съм досега доста сърни и дребен дивеч.

— Как ви хрумна да тръгнете с ловците на бизони?

Том се забави за момент да отговори на този въпрос и после откровено разказа за всичките си съкровени желания и планове.

Хаднъл се засмя. Обясненията на Том изглежда му направиха дълбоко впечатление, защото той постави ръката си върху рамото му.

— Млади момко, това, което ми разказахте, ме радва — каза той. — И аз също имам моите особени основания да участвам в такава рискована игра. Това, което искам, е една ферма — един тих селски живот. Така че ние имаме еднаква цел. Добре дошъл при нас! Дайте си ръката!

Том почувства силното стискане на мазолеста ръка, която е познавала плуга и брадвата. Пийлчак също се надигна, раздруса ръката на Том и изрази своето мнение не по-малко решително, отколкото Хаднъл.

— Смятай, че сделката е добра и за двете страни — каза той. — Истинските мъже са рядкост. Аз познавам лова на бизони, това е един труден занаят. Ако събирането на бизонови кожи не беше много по-тежко от риненето на въглища, тогава напразно съм бил ловец на месо при У. П. в Санта Фе.

Хаднъл извика двамата по-млади мъже, които подковаваха коня. Те изглеждаха под тридесет години, едри мъжаги, но това беше единствената им прилика.

— Бърн, подай си ръката на Том Доун — каза Хаднъл сърдечно. — И ти, Стронгхърл!… Доун иска да се присъедини към нас.

Двамата мъже поздравиха Том дружелюбно и с явно любопитство, както е обичайно в такъв случай. Бърн, както личеше от приликата, беше син на Хаднъл. Лицето на Стронгхърл отговаряше на името му: едното беше забележително, колкото и другото.

— Бърн, ти ще вземеш Доун в твоята кола — каза Хаднъл. — Така нашата група е попълнена и утре тръгваме за Пфаненстил… Хей, жени — извика той към отсрещната кола, — излезте и поздравете новия човек.

Дебеличката жена напусна коритото и се приближи, избърсвайки мокрите си ръце в престилката. Усмивка проясни строгите й черти.

— Жено, това е Том Доун — каза старият ловец. След това запозна младия човек с жената на Бърн. Том позна младото лице, което бе видял под чергилото на колата. Накрая се появи едно осемнадесетгодишно момиче, то беше сестра на Бърн и очевидно гордостта на стария Хаднъл. Имаше широко лице, приятни, черни, огнени очи, които набързо разгледаха Том.

Така преди да може да осъзнае щастието си, Том се видя в кръга на хора, които бяха от неговата черга и му харесаха от пръв поглед. Освен това Хаднъл имаше същата цел, която и Том, целта на пионера, а обстоятелството, че Пийлчак, стар ловец на бизони, ще ги придружава в дивия Тексас, вдъхваше още по-голяма надежда. Разбира се, Том не беше уговорил нито възнаграждението, нито задълженията си, но той чувстваше, че може да се довери безрезервно на стария Хаднъл.

— Къде ви е багажът? — запита Бърн. — Какво снаряжение имате?

— Един вързоп дрехи и раница.

— Без кон и без пушка. А пари? — додаде Бърн с приятелско любопитство.

— Двеста долара.

— Добре. Щом подковем този кон, ще отида с вас в града.

— По-добре ще бъде, сине — обади се Хаднъл, — да предоставим на Пийлчак да купи пушка, кон и други принадлежности за Том.

— Хм! — каза госпожа Хаднъл. — Познавам ви вас мъжете — загубвате си ума, щом се касае за пушки и коне.

Жените се върнаха към работата си, а Хаднъл и Пийлчак тръгнаха за града. Том, обзет от своите чувства, се помота насам-натам безцелно и след това се присъедини към Бърн и Стронгхърл, които се мъчеха с подковаването на коня. Животното беше с твърде буен темперамент.

Бърн се изправи и посочи към другия край на горичката, където между дърветата се белееха още чергила на коли.

— Доун, ще бъдете ли така добър да ми докарате онзи, кафявия?

Том взе един оглавник и се запъти към дърветата. Весели мисли се въртяха из главата му. Той стигна до кафявия кон и видя, че животното яде от ръката на едно момиче. Наблизо бъбреха чужди хора. Том мярна фигурите, без да се вглежда в тях. Той съсредоточи цялото си внимание върху коня, дори не удостои момичето с поглед, но тя го заприказва:

— Днес хващам за втори път коня ви.

— Много благодаря, но той не е мой — отвърна Том и поставяйки оглавника върху врата на животното, погледна момичето.

Нейният поглед се срещна с неговия. Очите й бяха големи, черни като нощта и гледаха косо. По кестенявата й коса проблясваше игрива светлина.

Погледите на Том и момичето се втренчиха едни в други сериозно и дълбоко, но и двамата не знаеха какво казват те.

После Том отклони погледа си и започна да прикачва оглавника. Но с поглеждане скришом встрани той можеше още да наблюдава момичето. То беше със среден ръст, нито високо, нито ниско, но правеше впечатление със стройната си и гъвкава фигура. Беше млада. Дрехите и от груба вълна изглеждаха износени.

— Хубав кон — каза тя, галейки меките ноздри на коня.

— Да, хубав кон. Надявам се, че конят, които ще купя, ще бъде също тъй хубав — отговори Том.

— Вие също ли сте ловец на бизони? — попита тя с жив интерес.

— Смятам да стана.

Тук се намеси един груб глас:

„Мили, ти не си крадла на коне и нямаш работа с чужди мъже.“

Том се обърна бързо: един едър мъж стоеше от другата страна на лагерния огън. Едра, стърчаща фигура с кожена престилка и чук в жилавата ръка. Невъзможно бе този рус великан да бъде баща на момичето. Рядка руса брада покриваше лицето на мъжа, без да намалява суровостта и грубостта му. Той имаше ясни, сини очи с остър поглед.

— Извинете — каза Том твърдо. — Трябваше да прибера коня на господин Хаднъл.

После се обърна към момичето и му благодари. Този път тя наведе очи. Том се изви и се отдалечи, като държеше коня за повода. Той не допусна, че тази случка би имала някакво значение, но грубият глас на русия мъж го беше ядосал малко. Обаче това леко раздразнение се изпари и остави в паметта му само неопределения, особено приятен образ на момичето, докато сериозната грижа за снабдяване с кон и пушка измести всичко останало.

Следобед мъжете се върнаха от града, придружени от един приличен кон, със седло, натоварено с юзди, одеяла и шпори. Том опита коня, на който даде името Дъсти (прашен), тъй като само едно основно измиване можеше да отстрани праха от кожата му. Дъсти се представи много добре. Всички, без Пийлчак, изразиха одобрение. Останалите часове от следобеда той прекара в компания с Бърн Хаднъл, на когото помогна да стегне голямата кола, която щеше да превозва скъпите им съоръжения и да събира очакваните кожи из прерията.

По залез-слънце Том чу приятния призив на домакинята за вечеря. Той не закъсня много след Бърн за трапезата, която представляваше една ленена покривка, постлана на земята. Изглежда, всички бяха гладни. Хаднъл напълни цинковата си паница, наля чашата си и отиде до колата, като постави вечерята си върху капрата. Той беше твърде едър, за да може да седне на земята по индиански обичай със сгънати крака, обаче ръстът му позволяваше да яде прав край капрата. Също и Пийлчак имаше своя особен обичай: той постави паницата си на земята и приклекна на едно коляно.

Всички бяха във весело настроение, с изключение на Пийлчак. Веселостта не им пречеше да задоволят добре глада си, а създаваше шеговита атмосфера. Том не беше единственият, който бягаше от монотонното всекидневие в селището, мечтаейки за чудесата на девствената прерия, за бъдещ дом и благосъстояние.

След вечеря той отново отиде в града, този път нарочно сам. Вече не обръщаше внимание на порива, който го тласкаше. Но разходката му по главната улица на градчето не можа да задоволи неопределения му копнеж и той отново се отправи към лагера.

Насреща му идваше младо момиче, което носеше тежък вързоп под мишница. Няколко крачки след момичето крачеше мъж. Лесно можеше да се схване, че тя се чувства отегчена и се мъчи да отбегне мъжа.

Том отиде към нея и тогава позна чертите на онова момиче, с което бе разменил няколко бегли думи в съседния лагер.

— Закача ли ви този мъж? — запита Том.

— Той ме обиди — отвърна тя. Том забърза към нахалника.

— Хей! — извика той силно. Но мъжът ускори хода си така, че трябваше да се тича, за да бъде настигнат.

— Оставете го! — каза момичето с лека усмивка на облекчение.

— Този град е пълен с гамени. Вие не трябваше да ходите сама.

— Зная. Не ми е за първи път. Не ме е страх, но съм доволна, че вие се притекохте.

Том се запъна:

— Ами мога ли да взема този тежък вързоп?

— Благодаря, благодаря, ще се справя сама — отговори тя.

Той обаче издърпа вързопа, като без да иска докосна ръката й. Това го смути:

— Ами… аз… той е твърде тежък за едно момиче — каза той объркан.

— О, аз съм доста силна — отвърна тя.

Тогава техните погледи се срещнаха наново, както в оня кратък миг, когато Том хващаше коня за поводите. Този път обаче всичко беше различно. Тя се огледа, хвърли поглед към полянката зад горичката, където святкаха огньове и безмълвно продължи пътя си. Том закрачи до нея. Той искаше да говори, обаче не бе в състояние да изрече нито една разумна дума. Тази среща не беше обикновена, всекидневна случка. Той не можеше да разбере какво става с него. Искаше му се да запита коя е, накъде пътува, каква е на грубия мъж, който я нарече Мили. Устните му останаха безмълвни…

Преди да стигнат до горичката, тя се спря и се обърна към него.

— Благодаря ви — каза тя меко, — от тук ще го нося сама.

— Не, не, има още доста път до вашия лагер.

— Да — отговори тя, — но вие не бива да ме придружавате повече… Онзи човек е моят втори баща вие го чухте. Повече не мога да кажа. Том — подаде вързопа не много охотно.

— Може би повече никога няма да ви видя — каза той.

Тя не отговори, но прикова погледа си върху лицето му. И в нейните очи той прочете същите мисли, които току-що бе изразил. Тогава тя му каза лека нощ, обърна се и изчезна в тъмнината на горичката.

Едва когато си беше отишла, Том си осъзна, че тази случайна среща — нещо обичайно за двама непознати, които пътьом си казват няколко любезности — беше за неговия живот най-значителното, най-привързващото, най-необикновеното преживяване. Защо не я задържа и не я помоли за нова среща? Все пак утре той би могъл да я види. Какво ли означаваше този последен поглед на нейните големи, черни очи? Много въпроси се въртяха в главата му. Той седна на края на горичката и потъна в мечти. Нощта настъпи тъмна и хладна. Появиха се звезди. Зад гърба му пращяха лагерните огньове, чуваха се човешки гласове, а конете хрупаха шумно вечерната си дажба.