Гърмящото стадо

XIII част

Уили Файър напусна поста на Спрейг върху капрата на една товарна кола — седеше между Джет и жена му. Останалите от групата ги следваха — Фолънсби и Пруит във втората кола, Кетли — в последната.

Докато можеше да вижда Хаднълови, Мили махаше червената си кърпа за сбогуване, а щом приятелите и изчезнаха от нейния поглед, тя обърна лице към прерията, която се разстилаше безкрайно в далечината — пуста и необятна. Тя се облегна на облегалото на капрата с препълнено от отчаяние сърце. Това, от което тя се опасяваше, стана действителност. Любовта, а не някаква надежда й даде кураж да напише писмото, което остави на госпожа Хаднъл.

След известно време Джет й разреши да се отдръпне вътре в колата и тя забеляза, че той направи това, за да може да разговаря тихо с жена си.

Разстроена и унила, Мили лежеше под чергилото на колата, докато постоянният тръс на конете я връщаше отново към бизоновите пасбища. Откъсването й от добрите и любезни приятелки от поста на Спрейг и грубият суров живот, в който вторият й баща я връщаше, беше за нея болезнен и горчив удар. А тъй като в последните седмици беше изпълнена с надеждата за щастие, тя едва намираше сили да понесе страха и мизерията. Тя не мислеше за бъдещето, нито за някакви планове, а живееше само с настоящето и чувстваше как наново я обзема старото, болезнено, фаталистично настроение, което за известно време беше забравила.

Часовете минаваха, дебелият тих глас на Джет не спираше нито за миг. Обедът премина без почивка, както е обичайно за ловците на бизони. Така Джет кара до залез-слънце.

— Четиридесет мили, дявол да го вземе! — каза той доволен, като пусна поводите от ръце.

Искаше или не, Мили трябваше веднага да се залови със стария начин на лагерен живот, с всички свои дребни задължения. Как точно си припомни тя всички тия неща! Очите я боляха от дима на лагерния огън, потискащи и омразни бяха спомените, които той отново събуждаше в нея. Другите две коли пристигнаха с малко закъснение и Мили отново се оказа следена от ястребовите очи на Фолънсби и от полупритворените очи на кривоносия Пруит. Мъжкото и облекло, което подчертаваше хармоничната й стройност, явно привлече погледите на тези мъже. Никой не й говореше. Само Кетли й кимаше дружелюбно. Той изглеждаше замислен повече от всякога.

Избраха място за почивка при един от бродовете на реката, където тази година лагеруваха стотици ловци на бизони, едно обстоятелство, от което Джет бъбриво се оплакваше, тъй като водело до липса на дърва и трева. Вода имаше в изобилие, прясна, студена вода, за радост на пътниците. Джет беше извънредно жаден вероятно под въздействието на рома от Спрейг.

— Донеси още малко вода за пиене! — заповяда той на Мили. Тя взе ведрото и отиде в храсталака под големите, шумящи тополи.

Кетли стоеше на брега и поеше конете.

— Видях ви да идвате и си казах: кое ли е това момче! — каза той с усмивка. — Бях съвсем забравил.

— И аз бях забравила — отвърна тя сдържано. — Не се чувствам добре с тази маскировка.

Кетли взе ведрото от ръцете й, прегази реката зад пиещите коне и започна да гребе вода.

— Няма по-хубаво нещо от водата след пътуване в горещ ден.

— Да, на Джет все не му стига.

— Гърлото му още пари от рома — отвърна Кетли без заобикалки.

Мили не знаеше какво да отговори на това, но благодари на Кетли, взе ведрото, изля малко от водата — за да не се разплиска при ходенето.

— Мили — каза Кетли, — много съжалявам, че трябваше да се върнете при Джет.

Тя се сепна, обърна се, погледна го изненадана от тона му. По бронзовото му лице липсваха грозните бръчки и бледи сенки, присъщи на Джет и другите мъже. И Мили си спомни, че отдавна Кетли й се виждаше по-различен от другарите му.

— Съжалявате? Защо?

— Познавам Спрейг, той е от Мисури. И той ми разправи една история за едно момиче и приятеля му.

Мили се изчерви. Тя разбра веднага какво мислеше той и въпреки смущението си долови в гласа му безкористна симпатия. Тя прикри смущението си. Бързо размисли върху новото положение, тъй като досега се беше намирала в ръцете на Джет и се бе осланяла само на природния си ум и кураж. Може би ще спечели приятелството на този твърд, малко хладен и мрачен човек.

— Това е истинска история, Кетли — каза тя печално, сълзи блеснаха по миглите й. — Страх ме е за момичето.

— Имате пълно основание — отвърна мрачно Кетли. — Той се скара с жена си в Спрейг, тя искаше да го остави. Всички те се напиха и се караха за парите от кожите — за крадените пари, за крадените пари, Мили.

Почти несъзнателно нейните ръце обхванаха лакътя му.

— Кетли, аз съм сред крадци, преследвана от един втори баща, когото мразя. Никакъв приятел, никаква помощ. О, бъдете вие това…

— Пруит идва — прекъсна я Кетли и се обърна към конете. — Внимавайте да не види някой, че говоря с вас.

Мили се наведе над тежкото ведро, отдръпна се от облака прах, който Пруит причини с конете си и забърза към лагера. Очевидно нейното завръщане е предизвикало остро скарване между Джет и жена му. Мили отново се залови за своите работи, обаче за разлика от преди вече съзнаваше положението си сред тези крадци на кожи. Характерът на Джет й беше ясен, както и вината на жена му.

Направените от Кетли разкрития потвърждаваха отдавнашните съмнения и възвърнаха отново куража на Мили, а възможността да спечели този волеви човек за моментите на голяма опасност бе за нея радостна утеха.

Вечерята бе приготвена и изядена. Мъжете, с изключение на Кетли, не бяха така гладни, както обикновено и изглежда, че още бяха под влиянието на алкохола. Те говореха малко, и то само ако липсваше нещо върху разстланата на тревата покривка. Мрак покри лагера, докато Мили избърсваше чиниите и чашите. Кетли премина с грамаден сноп дърва, като шумно го хвърли на земята, съвсем близко до краката на Пруит, който изпадна в ярост.

— Хей, ти, селски простак от Мисури, не виждаш ли краката ми?

— Че как да не ги виждам. Те са достатъчно големи — отвърна Кетли. — И не ми е чудно, че се грижиш толкова за тях.

Пруит го погледна изпод вежди.

— Така ли?

— Смятам, че малкото мозък, който имаш, е в тях!

— Ти, проклет янки! — отвърна малкият бандит, толкова учуден, колкото и ядосан. — Такова нахалство съм заплащал веднъж с куршум!

— Вярвам ти — отвърна Кетли с ирония, — но в гърба…, а аз те гледам.

Очевидно Кетли изведнъж се бе преобразил от глупав, начумерен колар в човек с неподозиран характер. Джет избухна в буен смях — двамата го развеселиха.

Мили видя и чу това скарване. Тя стоеше в сянка, вън от светлия кръг на лагерния огън. Отзова ли се Кетли на нейната недоизказана молба? Леки тръпки минаха по тялото й. В този момент тя предчувстваше възможността от неприятни събития. Кетли се отдалечи в сянката на тополите, където си беше приготвил леглото.

Щом той се отдръпна от лагерния огън, между Джет и другарите му започна остра кавга по въпроса, дали Кетли е човек, на когото могат да разчитат, дали е получил своя дял и дали Джет е измамил хората си?

— Ако искате да разчепкаме работата, но и дума не може да става за равен дял!

Последва дълго мълчание. Мъжете пушеха. Огънят загасваше и лицата им бавно потъмняваха. Мили потърси леглото си, покачи се на колата, за да си легне. Джет се отказа от палатката си, за да направи място на увеличения товар от бизонови кожи. Той и намръщената му съпруга, която се беше оттеглила скоро след смрачаване, се устроиха под колата. Мили събу мъжките си ботуши, подложи палтото си за възглавница, мушна се под одеялото и се изтегна с облекчение.

Нощта беше душна. Листата на близките тополи шумоляха от вятъра. Пееха щурчета, а нощна птица издаваше тъжни звуци.

Джет, Фолънсби и Пруит стояха все още край лагерния огън и спореха с тихи гласове. И това шепнене беше последното, което Мили чу, докато заспиваше.

Очите на Мили се отвориха, чак когато вече властваща силната дневна светлина. Бледо синьо небе се спускаше над лагера като балдахин. Над нея нямаше никакво платнище. Къде се намираше тя? Мирис на дим я върна пак към действителността. А грубият глас на Джет, който тя винаги я е карал да изтръпва от страх, предизвика огнени вълни по тялото и.

Тя остана за момент да лежи, помъчи се да си възвърне куража и той усети как той става още по-силен в нея. Тя вече щеше да търпи, да се бори и да мисли. Така че, когато се яви при лагерния огън, външно бе едно тихо, послушно и търпеливо момиче, но вътрешно — една умна и смела жена.

На утринната закуска размениха малко думи. Джет бързаше. Изгряващото слънце огря трите коли, когато те се търкаляха по пътя на юг с бързо движение.

Мили обмисляше хиляди планове за бягство, както и възможността да изпрати известие до Доун, да довери на случайни ловци факта, че тя до известна степен е пленница, да издаде замесването на Джет с кражби. Но не можеше да дойде до задоволително решение. Стигаше й, че разбра вече напълно характера на Джет и че можеше да прецени всяко свое бъдещо действие от гледна точка на съдбоносните последици в случай на неуспех. Джет не би се двоумил за отмъщение.

От всички свои идеи и планове Мили намери за най-умно да продължава ролята на послушна робиня, докато завърши пътуването. Там тя ще може да склони Кетли да я заведе в лагера на Хаднълови, където незабавно ще издаде Джет. Ако Кетли откаже помощта си, тя ще се опита сама да стигне дотам, а в случай че не успее, ще чака, докато я намери Том Доун.

В ранно утро те видяха, че един керван от коли идва срещу тях, и Джет го заобиколи в широка дъга. В началото Мили не забеляза какво става, докато необикновено трополене я застави да се надигне и да надникне навън. Джет беше напуснал главния път, а на известно разстояние преминаваха четири високо натоварени коли. Първите коне бяха бели — Мили помисли, че са конете на Хаднъл. Сърцето й щеше да изхвръкне. Какво може да предприеме? Ако скочи от колата и побегне към другите хора, тогава в случай на припознаване ще проиграе и последния си шанс. А като се вгледа по-добре, тя реши, че се е заблудила, и с дълбока въздишка се скри назад в колата си.

Часовете бързо минаваха. Мили усилено размисляше, докато най-сетне се умори. Тогава заспа и се събуди едва когато спряха за следващото лагеруване. Първите думи на Джет, отправени към Фолънсби, бяха:

— Групата, която мина покрай нас, не беше ли на Хаднъл?

— Само предните две коли — отвърна Фолънсби. — Младият хлапак от Хаднълови возеше първата кола, а момчето с грозното лице — втората. Кои бяха другите — не зная.

Тя трябваше да прехапе устни, за да не извика. Джет се смъкна от капрата. Жена му, мърмореща тихо на себе си, хвърли чувала със съдовете, който издрънка на земята. Мили закри лицето си, когато госпожа Джет се смъкна от колата. И после, силно развълнувана, затрепери като трепетликов лист. Том е бил така близо!…

Замайването премина, само някаква скованост пречеше на дишането й, на чувствата й, така че като слизаше от колата, щеше да падне, а по-късно това бе причина за известна несръчност при отредената й лагерна работа, за което пък получи упреци от госпожа Джет. Скоро мъжете привършиха грижите си около конете, тази вечер те бяха гладни. Срещата с тежко натоварените коли, които отиваха към пазара, беше прекратила временно споровете между Джет и двамата му другари.

— Колко ли кожи имаше в колите? — запита Джет.

— Не е голяма плячка — отвърна Фолънсби.

— Сигурно достатъчно голяма, щом се отбива от пътя ни — каза Пруит многозначително.

Джет му хвърли сърдит поглед. Тогава Кетли каза със своя провлачен глас:

— Чудно, че те ни забелязаха. Първият колар беше Хаднълов човек, Том Доун.

— Че какво от това? — отвърна Джет, малко зачуден от забележката на обикновено безучастния Кетли.

— Нищо. Просто го познах — каза Кетли съвсем равнодушно, навеждайки очи. След няколко секунди той отново погледна и спря очите ск върху салфетката на Мили, метален блясък искреше от погледа му. Той искаше да й подскаже, че е видял Том Доун. Мили погледна надолу и разля малко от кафето си на земята. Тя не посмя веднага да покаже, че разбира значението на погледа му. Той обаче след това не прояви никакво внимание както към нея, така и към другите и след като свърши вечерята си и донесе дърва за огъня, изчезна в тъмнината.

Джет и двамата му сърдити другари подеха отново спора и прекараха край огъня един дълъг час в шумни разправии.

Следващият ден отмина без никаква промяна за Мили, освен че Кетли минаваше край нея без да й обръща внимание, и че тя закачи червената си кърпа на видно място. Следващите дни се изнизваха един след друг под колелата на колите.

Седем дни, ето най-после първите стада от бизони. Миризмата от мърша изпълни горещия летен въздух. Купчини от кости по леко вълнообразната прерия. Скрити койоти дебнеха край пътя, Мили Файър поглеждаше хиляди пъти на север по безкрайното шосе, откъдето бяха дошли, но никаква кола не се забелязваше.

На деветия ден те достигнаха дългото километри стадо бизони. Джет подкара конете си през храсталака, през буци и камъни, през клони и трънаци из мочурливите низини край реката.

Тогава спряха на едно сенчесто място сред горичка от тополи, близо до водата. Мили разбра, че се намират отново в по-някогашния лагер. През времето на отсъствието им не беше докосвано нищо: палатки, сандъци, денкове и мястото за огън си бяха там.

— Пуснете конете да се разходят и разтоварете колите. Аз ще се погрижа за ездитните коне.

Джет се отдалечи в гъсталака. Мъжете разтовариха колите и складираха сандъците с продукти под една топола. Джет разпъна палатка до мястото за огън.

— Госпожице — каза Кетли, — чергилото, което по-рано използвахте, е скъсано, първо трябва да се зашие и тогава да се употреби за палатка.

— Не мога ли да остана в колата? — запита тя.

— Защо не. Така и така скоро няма да тръгнем на път.

Беше късно следобед, слънчевите лъчи започнаха да загубват горещината си. Мили имаше нужда да се пораздвижи — тя твърде много беше седяла в тясната кола. Тя се заразхожда под дърветата.

Този лагер беше най-прикритият от всички избирани досега от Джет — далеч от прерията, дълбоко в гъсталака край реката, скрит зад стена от дървета отсрещен. Ако този избор не вдъхваше опасения и не беше всъщност един затвор за Мили, красотата и усамотеността на мястото щяха да бъдат великолепни.

Вечерята бе приготвена, когато Джет се върна с изцапани ботуши и дрехи, покрити с тръни и клонки.

— Намерих всички коне без кафявата кобила. А утре ще започнем работа, трудна работа.

— Бих искал да зная как ще определиш работата, която досега вършихме? — отвърна Фолънсби.

— Хей, Джет — добави остро Пруит, — не може да става дума за работа, преди да оправиш сметките.

Грамадното тяло на Джет се сепна от учудване и яд.

— Така ли? — запита той с тежък тон. — Чакахте да дойдем дотук?

— Така си е, шефе — отвърна Пруит. Намръщен и мълчалив, Джет завърши вечерята си. Ясно беше, че бе получил тежък, неочакван удар. Той не каза нищо повече на хората си, а отдели жена си настрана и когато Мили заспиваше, двамата потънаха в сериозен разговор.

Следващият ден не донесе нещо ново за Мили. Джет изобщо не се интересуваше от хората си, оседла коня си и замина сам за някъде. Жена му намръщено си бърбореше нещо. Фолънсби и Пруит, които очевидно бяха доволни от положението, играеха непрекъснато карти, мълчаха, като от време на време промърморваха нещо с тих глас. Кетли си направи примитивно приспособление за риболов и тръгна по брега на реката, където намери едно сенчесто място на разстояние един хвърлей от лагера.

Мили беше оставена на спокойствие. След като свърши сутрешната си работа, първата й грижа беше да окачи червената си кърпа. След това тя трябваше да убие някак времето си. И това не беше лесно, докато мъжете стояха в лагера. Очевидно тя беше свободна да прави каквото си ще, не й бяха дадени никакви нареждания. Тя би могла лесно да поскита из гъсталака или да проследи коловозите в прерията. Но размисли, че е по-добре да изчака.

От всички страни гърмежи от пушки се понесоха, постепенно зачестиха, докато по горното течение на реката преминаха в постоянен пукот. Всеки отделен гърмеж означаваше, че сърцето или дробът на едно благородно животно бива пронизано заради кожата му. Мили отново осъзна грубостта на това ужасно кръвопролитие и се отдаде на меланхолично съзерцание.

Мили се разхождаше безцелно, но нещо я теглеше към Кетли, който бе седнал на брега с лула в уста и ловеше риба. Тя го наблюдаваше и търсеше повод, за да го заговори за онова, което беше така близко на сърцето й. Но тя съобрази, че мъжете и госпожа Джет можеха да я забележат и постъпката й да събуди съмнения. Веднъж Кетли се извърна съвсем случайно и погледът му се плъзна към лагера и спря върху момичето. Тогава той й намигна, това твърде весело изражение отново засили надеждата на Мили за разбирателство между нея и този човек. Тя не беше сигурна, че той би й помогнал, но поне знаеше, че имат една обща тайна. Мили усещаше много неща, без да има нужда от доказателства. А това направи дългия ден поносим за нея.