Гърмящото стадо

XV част

Мили викна на конете и плесна с камшика. Леко натоварената кола се заклатушка и заскача по неравната прерия така, че тя насмалко щеше да падне от капрата. Силното теглене на поводите щеше да откъсне китките й.

И тази болка я предпази от безсмислено паническо бягство. Конете преминаха от галоп в бавен тръс и настигнаха няколко отделни групи от бягащи бизони. Мили изпадна в ужас, но не загуби напълно самообладание. Няколко мига сърцето й туптеше и свят й се зави, но дивото препускане в прерията срещу верига от разкъсани групи бизони събуди в нея воля, кураж и смелост. Конете се спуснаха в силен бяг и колата затанцува след тях. Примесен с прах и мирис на бизони вятър шибаше лицето и развяваше косите й. Ужасното дърпане на поводите, което от възбуда тя почти беше забравила, започна да обезсилва ръцете, ставите, китките и раменете й. Обаче дивият устрем, лудият бяг през прерията, препускащите бизони и команчите отзад — всичко това беше достатъчно прелестно и страшно и тя напрегна и сетните сили на волята си.

Мили погледна назад през рамото си. Команчите бяха скъсили разстоянието. Те бяха на около четвърт миля, в пръснат строй, полуголи, сухи, с нарисувани тела, накичени с пера, яздещи бързо и диво като вихрушка по високата трева на прерията.

„По-добре мъртва под бизоните!“ — извика Мили, като се обърна, нави двата повода около лявата си китка, изплющя с камшика и викна: — Дий, дий, дий!

Пред нея, вляво и дясно и зад колата тичаха бизони, в пръснати групи и редици, бързащи в една посока, посоката на всички обвити от праха стада. Прашната завеса заприлича на разкъсано море от облаци, изпъстрено от светлини и сенки.

Все по-силен ставаше шумът в ушите й. Тъпото трополене се превърна в непрекъснато барабанене. Звуците се усилваха, идваха все по-близо, сляха се в общ тътнеж и изведнъж тя почувства, че индианците са съвсем близо, непосредствено зад нея.

Тя се извърна. С ужасени очи видя една широка, скачаща рунтава маса да се излива върху прерията като река от вълна. Море от бизони. Те се движеха в тежък тръс, несръчно, равномерно, докато начупеният връх на това грамадно стадо се вряза между Мили и команчите, препречвайки пътя им в неспирния си бяг напред. Мили ясно видя червената боя по голите тела и лица на диваците, в мига в който техните мършави коне бяха обзети от ужас.

После изведнъж се вдигнаха вихрушки от прах и закриха индианците от очите на Мили. Черни друсащи се гърбици, широки половин миля, подскачаха между нея и команчите. Тя нададе див вик на радост, изненада, страхопочитание и благодарност за чудото, което я спаси. По-гъст ставаше прашният облак, по-широко стадото, по-силно трополенето. Команчите като че ли бяха отдалечени на хиляди мили, толкова малко можеха да й навредят. Както изчезнаха в тъмнината на праха, така се изгубиха и от ума на Мили.

Мили караше един чифт коне, препускащи сред бизони, пръснати докъдето очи виждат. Разсъдъкът й подсказваше, че се намира в голяма опасност. И въпреки че косата й стърчеше като развята опашка, а езикът й лепнеше по небцето, нямаше онова чувство, когато Пруит и Фолънсби спореха да я поделят или когато тези сухи, яздещи като дяволи команчи се спуснаха след нея. Чудно, макар че положението беше ужасно, тя не усещаше никакъв страх от бизоните.

Сгъстеното стадо се намираше от лявата й страна и се виждаше, че сред него има малки празнини; отпред и отдясно се виждаше също такова множество от черни, груби бизонови тела. Конете тичаха в усилен галоп, докато бизоните бягаха тръс, така че колата оставяше след себе си група бизони и настигаше други. Бизоните се отбиваха встрани, като някои бягаха с необикновена бързина покрай конете, но така или иначе препускащите коне и тресящата се кола си пробиваха път.

Прахът се наслагваше в по-тънки и по-дебели завеси и всичко, което беше отдалечено на четвърт миля, потъна зад това покривало. Мили беше обкръжена от люлеещата се, сякаш танцуваща маса, здраво хваната и носена от нея напред. Тропотът от копитата беше оглушителен, вече не отделни гръмотевици, а — нестихващ грохот.

Хиляди стърчащи опашки се подаваха над тази маса и десеторно повече космати гърбици подскачаха из прерията. Голямата и гъста маса отляво преминаваше по-бързо, отколкото онези групи от бизони, които Мили срещна първоначално. Изглежда, че бизоните постепенно се събираха, запълвайки празнините и приближавайки се все по-плътно до конете. Това беше най-лошото, от което Мили основателно се страхуваше.

Конете захапаха мундщуците и се впуснаха в силен бяг напред. Мили трябваше да пусне поводите, защото рискуваше да бъде издърпана от седалката. Те се понесоха сред бизоните, получавайки често по някой ритник от тях. Изправяха се на задните си крака, хвърляха се пак напред, надавайки силен вик на уплаха, който заглушаваше общия шум. Мили никога не беше чувала кон да вика. Тя не можеше да предприеме друго, освен да завърже поводите и с широко отворени очи да се оглежда наоколо. Една от кобилите, любимката на Джет, за миг падна на колене. Смъртен страх обзе Мили.

Другата кобила продължи да бяга, като с устрема си издърпа другарката си напред и я върна в лудия бяг.

Пространството около колата постепенно се стесняваше, докато заприлича на тесен кръг, само няколко метра отпред и отстрани останаха свободни. Грамадните, космати, наведени глави блъскаха отзад, почти опрели се в задната част на колата.

За Мили беше настъпил решителният момент. Тя беше чувала, че бизоните преминават и стъпкват всичко, изпречило се пред тях, те като че ли имаха вече намерение да направят това. Конете бяха принудени да намалят устрема си, за да го уеднаквят с този на бизоните. Те не можеха нито да избързат, нито да се свият встрани, нито пък да се спрат. Бяха обхванати, влачени и блъскани напред и техният ужас бе надхвърлил всякакви граница. Те ритаха на всички страни, цвилеха от уплаха и хапеха блъскащите се бизони. Бе чудо, че не се счупи някой крак, колело или амуниция.

Силен удар насмалко да събори Мили от капрата. Уплашена, тя погледна назад. Един стар бизон с рунтава глава, голяма като бъчва, се беше блъснал в колата. Празното пространство отляво също се стесни, така че бизоните тичаха съвсем близо до колата. Мили разпери ръце. Едно от колелата щеше да се счупи, колата можеше да се прекатури и тя…

Голям черен бик се блъсна в задното колело. Бързо въртящият се железен обръч одраска кожата му. Бикът бързо наведе глава и се изви настрана. Един от краката му попадна между спиците, шумно прашене заглуши тропота от копитата. Бикът падна, колата дръпна напред и за малко щеше да се преобърне. Мили вече не беше в състояние и да вика. Тя се вкопчи с всички сили за седалката. Тогава започна нещо ужасно. Конете започнаха да се изправят, като че ли окът ги дърпаше назад. Бизони започнаха да се трупат върху съборения си събрат и една вълна премина през цялото стадо.

Блъскащите се отзад бизони удряха по задните колела и скъсаха обръчите им, докато групата стана толкова голяма, че можеше да вдигне колата, да я понесе и да изблъска конете напред.

Мили не можеше да мигне. Погледът й беше прикован от вълнообразната маса. Непрекъснатото трополене, нестихващото блъскане и предстоящата катастрофа я хвърляха в безумие. Тези удари, това стържене и клатушкане, близостта на бизоните, тази луда бъркотия — това беше твърде много за нея. Ръцете й загубиха силата си. Колата се наклони встрани и застина в това положение. Надигна се ужасен шум. Бизоните, които идваха отзад, заиздигаха големите си глави и се закатериха по спрялата пред тях маса, като се сгъстиха в една грозна, черна вълна, непреодолима като настъпващ потоп. Глави, рога, руна, стърчащи опашки — едно гъсто, люлеещо се море от бизони се блъскаше в колата. Вдигна се гъст прах, въздухът стана плътен. Гърдите на Мили като че ли щяха да се пръснат. Тя падна назад в безсъзнание.

Когато отвори очи, стори й се, че се събужда от кошмарен сън. Лежеше по гръб и гледаше небето, покрито с тънък облак прах. Беше ли спала?

Изведнъж усети люлеещото се движение и шум, който изпълва ушите й. Колата й се движеше непрекъснато напред, но тя не можеше да прецени бързината. От всички страни се носеше глухо, барабанящо трополене на копита.

Тя не посмя да се надигне и да погледне. Положението трябва да се бе изменило. Колата вървеше постоянно и равномерно, без да подскача и да се мята. Трополенето още се носеше из въздуха, но не така силно, както преди, не така рязко и заплашващо. Тя разбра, че напрежението е отслабнало. Къде беше, колко дълго е лежала в безсъзнание? Какъв ще бъде краят на това ужасно препускане?

Междувременно прахът и миризмата от бизони бяха намалели. Устата й беше напълно пресъхнала. Пулсът й се успокои. Тя видя слънцето високо на небето, червено-кафяво и закрито от тънък пласт прах. Когато напускаше лагера на Джет, беше ранна утрин. Тя виждаше пред себе си Кетли — Сам Дейвис, един от бандата на Юнгерс!… Часове бяха минали, а тя още е обкръжена от бизони. Краят още не бе дошъл, но това беше неизбежно. Какво ли не преживя! Жесток живот! Злощастна беше нейната съдба. Неочаквано тя помисли за Том Доун и живот, надежда и кураж запламтяха от очарованието на любовта.

Една случайност я спаси.

Мили се изправи. Тя видя сивата прерия и после — кафяви, рунтави бизони в силен тръс на около петдесет метра от себе си. Колата бавно се движеше. Мили се облегна на седалката и се огледа наоколо. Чудесна гледка — Джетовите бели коне в уморен тръс, на десетки метра от пръснатите бизони. Тя не можеше да повярва на очите си. Конете бяха напълно спокойни.

От другата страна се простираше празно пространство между колата и бизоните, които покриваха прерията. Далече се виждаха черни петна — подскачащи гърбици на бизони и ивица от сива трева. Отпред — същата картина, но в по-голям мащаб. Навсякъде бизони, но вече не в гъсти маси и не в усилен бяг.

„Това вече не е паника — си каза Мили със сигурност. — Те само се придвижват, не се интересуват от колата, от конете… Аз съм спасена!“

Вързаните поводи висяха на спирачката, Мили се качи на капрата и ги взе в ръце.

Конете реагираха веднага: не усилиха хода си, но наостриха уши и вдигнаха глави. Те сякаш бяха доволни, почувствали, че са водени, и продължиха в тръс напред, като че ли не съществуваха никакви бизони. Промяната учуди Мили, но потта, пяната и напластеният прах по конете показваха ясно, че колата беше изминала голямо разстояние по време на припадъка на Мили.

Девойката не подкара конете, макар че отново държеше поводите, за да чувстват присъствието й. Тя стоеше сковано на капрата и от време на време подвикваше на конете някоя успокоителна дума, оглеждайки бързащата маса от живи тела, сред които беше затворена. Времето минаваше бързо. Слънцето приличаше. Дойде часът, когато бягането на бизоните премина в бавен тежък ход.

Така премина следобедът. Слънцето залезе на запад като тъмнозлатист кръг. След малко за свое учудване Мили видя, че предните редици от бизони бяха изчезнали зад хоризонта. Те бяха стигнали до края на лекия склон при крайбрежната зеленина. Какво ли означаваше това?

Когато колата стигна до мястото, където се бяха изгубили гърбиците на бизоните, Мили видя склон, покрит със запотени бизони и опасан със зелен пояс от дървета. Тук-там прозираше светлият блясък на вода. Тъмночервеното залязващо слънце хвърляше последните си отблясъци върху зелената прерия. В далечината една пурпурна завеса покриваше хоризонта.

Конете на Мили достигнаха пояса от дървета и навлязоха в гъстите шубраци, където се мяркаха бизони. Тя чувстваше как веригата от живи бизони се разкъсва и безпокойството и страхът й се смениха с надежди. И така, тя имаше възможност в безопасност да изчака преминаването на остатъка от стадото. Тя сви зад група тополи към една зелена поляна и спря.

Конете морно спряха и дишаха тежко, не обръщайки внимание на съблазнителната трева. От двете страни на поляната преминаваха бизони. В отделни групи или дълги вериги те отиваха към реката, откъдето долиташе непрекъснато плискане. Мили чакаше търпеливо, докато преминат гъстите маси. Редиците ставаха псе по-редки и накрая дългият поток завършваше с групи от малки бизончета. Те бързаха през горичката, трополяха из храсталака, за да запляскат в широкото течение на реката. После шумът от разплисканата вода постепенно утихна, замря и глухото трополене на копита.

Тишина. Странна тишина. Цял ден непрестанно бумтене изпълваше ушите на Мили, първоначално като далечен грохот, после като непрекъснато трополене и гърмене от безброй копита направо в ушите й. Тя не можеше да свикне изведнъж с тишината. Беше загубила представата си за нея. Хиляди чувства се надигаха, готови да овладеят сърцето й. Но това чаровно спокойствие край брега на реката! Сънлив, задушливо горещ беше въздухът, лишен от всякакъв живот. Този миг на неестествена тишина я накара да се вгледа в усамотената местност. Сама, загубена сред обширната прерия.

„С какво да започна сега?“

Много работа й предстоеше, много: да се погрижи за конете, а също малко и за себе си, за да подкрепи силите си; да избере една посока и да пътува в нея, докато намери път, който да я изведе до някой лагер или пост. Неочаквано тя се сепна, мисълта за ужасния проблем, който не смогваше да разреши, я сломи. Тя усети мъчителна тревога.

„Не бива да мисля — прошепна бързо на себе си. — Трябва да действам.“

Слезе от колата. Горичката се снишаваше постепенно до зелената тераса, покрай която бяха преминали бизоните. Трева имаше в изобилие. Конете нямаше да се изгубят. Тя се канеше да развърже хамутите им, когато се сети, че после ще трябва да впрегне конете. И започна да изучава грижливо всеки каиш и всяка стегалка. Тайната на конските амуниции не й беше съвсем непозната. И въпреки страха и загрижеността си тя можа да си припомни някои неща. После разкопча страничните каиши и свали хамутите. Конете се затъркаляха върху прашното място, отъпкано от бизоните. Изправиха се мръсни и жълти, изтърсиха от себе си облаци прах. После с пръхтене се запътиха надолу към водата. Мили си спомни за своята жажда, завтече се към брега на реката, бързо се наведе и започна да пие. После се върна при колата, за да прегледа съдържанието й. Намери чувал зоб за конете, сандък с готварски съдове, друг сандък, пълен с продукти, денк с одеяла и накрая — брадва и лопата.

При готварските съдове откри кибрит, който след продуктите за хранене беше най-важното. И така окуражена, Мили пристъпи към приготвяне на яденето си.

Мракът бе настъпил. Огънят ярко трептеше, отражението на залязващото слънце беше обагрило хоризонта с червен цвят. И тъй като работата и беше привършена, тя изведнъж осъзна ужасната действителност.

„Аз съм сама — прошепна тя. — Безпомощна, загубена. Нощта настъпва. Нощта, от която винаги съм се страхувала.“

И дълго време тя усещаше тръпки от особен страх. Тя се замисли и замечта. Не я хващаше сън. Пантери, мечки, диви котки и вълци живееха сред тези храсталаци край реката. Тя потърси сред дрехите си малкия револвер Дирингер. Нямаше го. Не притежаваше никакво оръжие освен брадвата, а за размахване на брадва й липсваше сила.

Но тя не прибягна веднага към привидната сигурност на леглото във вътрешността на колата. Започна да се разхожда наоколо, в непосредствена близост с огъня. Вглеждаше се в нарастващите сенки и плахо се ослушваше. Щурци и жаби прекъсваха тишината с вечерните си песни. Бавно се спускаше черната нощ над реката, а по небесния свод затрепкаха купища светли звезди.

После мислите й се върнаха към трагедията, която сложи край на авантюрите на Джет. Мъртви в реката, мъртви в ръцете на отмъстителните индианци. Кетли. Той уби заради нея. Заради нея умря. Един човек, известен в живота си с това, че е бил само лош и пропаднал. Едно добро чувство към този човек си пробиваше път в душата на Мили.

А сега беше сама и трябваше да търси пътя си — накъде? И от тъмната бездна на мислите й се появи образът на Том Доун. Мили започна да плаче. Непоносим бе и споменът за любовта му, за целувките му и за всички планове за щастливо бъдеще. Може би не ще го види вече. Но тя трябва да опита, да намери изход, път за спасение. „Ще опитам заради него“ — хълцаше тя. Тогава грижите и мъките й отстъпиха място на изтощението, бавно се качи на колата, уви се в одеялата и заспа.

Птича песен я събуди. Слънцето беше изгряло, зелените листа леко шумоляха. Няколко секунди тя не можа да се опомни. Но онова сковаване на мислите й, оня страх да гледа на опасностите с отворени очи бяха изчезнали.

Като се изправи, тя видя белите коне да пасат под тополите, близо до колата. Стройни сиви сърни, кротки като домашни животни, пасяха заедно с тях. Един заек прибяга край зеления шубрак. Утрото беше изпълнено с рядка красота и спокойствие. Мили вчеса късите си разрошени коси. Лицето и беше обгоряло от слънцето и вятъра. После излезе от колата, готова да посрещне деня.

Първо напълни двете торби с ечемик и ги понесе към конете. Не стана нужда да върви дълго. Двата коня я забелязаха и тръгнаха насреща й. Тя окачи торбите на главите им, заведе ги при колата и ги върза здраво. Закуската не й отне много време. Изми съдовете и ги нареди в сандъците, изтупа одеялата и ги нави. Сега оставаше най-тежката работа — впрягането.

Но щом започна, отбеляза, че не беше забравила нищо. Естествено, трябваше да употреби всичките си сили, за да вдигне тежкия ок и да го задържи, докато свърже тегличите с куките.

„Тъй! — прошепна тя с известна гордост и учудване. — А сега?“

Беше ли колата в ред? Тя я обиколи, както беше виждала да прави Джет. Една от спиците на задното колело беше счупена, други повреди не можа да открие. Джет един ден преди отпътуването беше смазал колелата на колата. И така нищо не оставаше, освен да тръгва. Но тази мисъл отне целия кураж на Мили. Изглеждаше й невероятно, че се осмелява да пътува сама през прерията.

„Тук не мога да остана, би било толкова лошо, колкото и едно безцелно пътуване — промълви тя отчаяно. — Трябва да опитам. Но накъде, накъде?“

Тя закърши ръце и потисна страха си. Един ужасен проблем стоеше пред нея. Опасността сега не беше по-малка от времето, когато беше пленница на Джет. Отново си припомни, че съдбата я пожали в момент на най-голяма беда. Какво ли, ако тя беше само едно страхливо, слабо момиче? Тя си вдъхна кураж и си каза, че ще стисне зъби, за да издържи на всички изпитания.

После Мили приклекна пред едно пясъчно място и се загледа в него, а мислите й трескаво заработиха. Ненапразно беше слушала мъжете в лагера да говорят за пътища и пътеки из местността. Познанията на Джет бяха ограничени, но Фолънсби знаеше наизуст цялата бизонова област. Често го беше виждала как чертае карти по пясъка. И тя взе пръчка в ръката си.

„Тук е запад — промълви тя замислена. — Видях, че там залезе слънцето. Тук е север. Аз трябва да вървя на северозапад. Десет дни траеше пътуването от Пийс Ривър до поста на Спрейг… Тук е реката Пийс.“ И тя начерта една линия по пясъка.

„Вчера изминах тридесет, може би четиридесет мили. Точно в северна посока, към тази река. Значи съм тук.“ Тя отбеляза една точка в пясъка и една втора линия, която представляваше реката, край която се намираше.

„Не смея да се върна в лагерите до бизоните. Мога да попадна в ръцете на индианците. Значи не бива да вървя по реката на запад. Трябва да я пресека и да тръгна на северозапад.“

Размишленията й бяха резултат от влиянието Джет и неговата среда. Нямаше нужда от особена мъдрост, за да пресметне приблизително къде се намира прерията и какво трябваше да направи, за да стигне до населената местност. Тежкото беше да го изпълни. Тя беше пътувала често през дивата прерия и имаше що-годе представа за трудната задачата, която й предстоеше.

Тя въздъхна дълбоко, разпери ръце и сви юмруци. Как не й се искаше да напусне покоя на тези хубави тополи! Нещо обаче трепна в гърдите й, тя се обърна и се качи на колата.

Ориентира се по слънцето и подкара конете през прерията. Сива, красива равнина, слабо наклонена на север, покрита със зряла трева. Далеч на изток се виждаше тъмният хоризонт — широката ивица бизони. Те се бяха оттеглили и пасяха надолу по реката. Чудна гледка, окъпана в светлина, се разкриваше пред погледа на Мили. Няколко километра пътуване я доведе до височината на склона и оттам тя хвърли поглед на околната област. Но очите й постоянно се спираха върху северозападния хоризонт. Зад километри обширна, вълниста прерия, сива, монотонна и пуста, се издигаше една пурпурна завеса — Ляно Естакадо. Мили позна очертанията на тези върхове и за миг чувството на изоставеност изчезна. Но пътят до тази земя беше дълъг.

Наляво от нея се простираше начупена верига от зелени дървета. Като лента, просната по сивата прерия, тя водеше направо към Стекъд Плейн, където, както Мили знаеше, бяха изворите на всички тези тексаски реки.

„Бих могла днес или утре да стигна това шосе, ако пътувам право на запад.“

Това беше привлекателна идея, но здравият разум не искаше да приеме такъв голям риск. Между нея и лагерите на ловците скитаха команчите. Тя трябваше да се движи по една дъга из прерията до скалистата стена и за около пет-шест дни щеше да стигне до шосето. Тогава сигурно ще срещне ловци или колари. Как ще намира всяка вечер вода и как ще преминава реките, които ще й се изпречват на пътя — това бяха най-трудните проблеми.

Докато колата продължаваше да напредва и мислите й непрекъснато се въртяха около това опасно пътуване, вниманието й беше привлечено от дивите животни, които населяваха околната прерия.

Стройни, сиви антилопи с бял корем не си даваха труд да се отстранят от пътя й, наостряха уши и любопитно гледаха как тя минава покрай тях. Бизоните бяха изчезнали. Няколко койоти дебнеха антилопите. Малко по-нататък тя съгледа един сух, с почти бяла козина вълк, който стоеше на върха на една могила и наблюдаваше. Непрекъснато пробягваха зайци, а прерийни птици изхвръкваха из тревата. Веднъж Мили видя как един червен сокол изпърха във въздуха и като стрела се спусна в тревата, за да се издигне отново с малко животно в ноктите си. Красота и живот, постоянна жестокост, смърт.

Така минаваха часовете, дните. Пътуване при знойно слънце, нощем почивка край речните храсталаци, далече от призраците на прерията.

Куражът на Мили оставаше несломим, но тя се измъчваше все по-силно от физическите несгоди, от хиляди сменящи се настроения, въображения, мисли, които невинаги можеше да превъзмогне. Започна да мрази прерията, която беше бедна на живот, цветове, предмети, които облекчават от бремето на това безкрайно пространство. Нищо повече от една сива плоскост и забулен в пурпур хоризонт. Никакво шосе, река, лагер, планина — само далечната Ляно Естакадо, така недостижима.

Но докато Мили беше подложена на телесни и душевни мъки, конете крачеха напред. Те си знаеха работата и отхвърляха часове и километри зад себе си; водеха Мили от река до река, от място към място, ден след ден през безкрайната прерия.

Една сутрин Мили вече просто не беше в състояние да се надигне. С усилие тя можа да стигне до капрата и да поеме поводите на конете, за да ги насочи към онази измамна земя, която се мяркаше на хоризонта. Тя не можеше повече да владее мислите си и треска обхвана мозъка й.

Отсрещните вълни из прерията сякаш се присмиваха на Мили със своята бледнееща, сива далечина, с измамливата си далечност и с трептящата си омара. Жаркото слънце се издигаше високо, палеше, скланяше на запад и залязваше. Тази вечер Мили не намери вода. Конете нямаха какво да пият. Мили смеси малкото останала от буренцето с тяхната зоб. Гладът прогонваше всички други усещания, освен болката в преумореното й тяло. Тя упорито продължаваше да се осланя на решението си от първите дни на опасното си пътуване. Хапна малко и се смъкна в колата, без да се страхува вече от нощта, но така уморена, че й се искаше да умре.

Слънцето я събуди. Верните й коне я поздравиха с радостно цвилене. И волята да продължи борбата надделя. Тя свърши механично утринната си работа, болното й тяло едва я слушаше. Прерията изпускаше пара от горещината. Тя трепереше, стряскаше се и се замайваше под стоманеното, жарко небе. Мили затвори очи и задряма с поводите в ръка; събуди се от друсането на колата и тряскането на колелата по камъните. Гръмотевици ехтяха по небето, облаци закриваха слънцето. Тя караше колата сред буря, тъмна и вихрена, със студени, шибащи дъждовни капки и раздиращи светкавици и гръмотевици, която бавно затихна. Мили беше мокра до кости и се почувства съвсем ободрена. Огненият обръч, който стягаше главата й, се разхлаби. Конете спряха до една малка вада и пиха от прясната дъждовна вода.

На следващото утро тя намери един отдавна неизползван от бизони брод. Следите бяха стари, но видът им събуди заспалите й надежди. И пътуването продължи, миля след миля, сиво и монотонно, като през някакво мъртво море. После — през зона, осеяна с трупове на бизони, и гърдите й се изпълниха с удивление, надежди и хиляди смесени чувства. Къде беше тя? Петдесет, сто мили отдалечена от Стекъд Плейн и все пак загубена. Черни и изсъхнали изглеждаха труповете, призрачни купчини от кости и кожа. В продължение на десет мили тя минаваше през този пояс на смъртта и разложението, но никаква следа от подкова или кола не успокояваше отчаяния й поглед.

Мили беше загубила всякакво чувство за време, за часове, за дни. Слънчев залез, лагеруване край вода, черна нощ с дотегнали й звезди, измамливо разсъмване, ден с безкрайни мили път и обгарящо слънце, бели коне, които вечно се движеха в тръс, нощ, тъмнина, отново дневна светлина и ужасни мъки поради изтощението.

— Какво е това? — извика Мили и широко отвори очи.

Тя лежеше по гръб в колата — беше паднала в безсъзнание от капрата. Спомни си, че беше ранно утро. А сега слънцето беше високо в небето. Колата трополеше и се люлееше в странния припев: трик-трак, трик-трак, трик-трак. Копитата на конете чукаха по твърдото отъпкано шосе. Сънуваше ли? Тя затвори очи, за да се чуе по-добре. Трик-трак. Да не би да е измамна представа на уморените от природните звуци уши.

„Шосето, шосето“ — промълви гласно Мили. С мъка се надигна. Както преди, сива и безкрайна прерия, но разделена чак до хоризонта от бяло, твърдо шосе! Конете вече не се нуждаеха от управляване, от подпомагане, от подкана. Те знаеха, че са на път за дома. В непрекъснат бавен тръс те вървяха, изминавайки миля след миля. Единият куцаше, а другият имаше една увиснала подкова, но това бяха дреболии!

По шосето за форт Елиът! Ляно Естакадо се показваше в далечината с целия си примамлив пурпур; сив и тайнствен се извисяваше планинският масив със сенчести проломи, скали и каньони.

Мили се насили да хапне и пийне, макар че едва поглъщаше сушеното месо и сухият хляб. Тя трябваше да се подкрепи, виждайки наградата на надеждите си. Много ловци на бизони пътуваха по този път.

Отново слънчев залез, червен и златист, с пурпурни облаци над широката прерия. Полегати сенки пълзяха по далечните падини, зелената вълнообразна повърхност трептеше в отслабващата жар. А една река с много завои се губеше като бяла лента в далечината.

Мили Файър подкара конете си през покритата с говеда ливада, която лежеше покрай реката до поста на Спрейг.

Конете се смесваха с говедата. Между шосето и тополите няколко лагера издигаха извити стълбове от дим към небето. Палатки се мяркаха, ярко очертани в жарта на залязващото слънце. Кучета скитаха на свобода, за да известяват пристигането на нови кервани. Любопитни ловци на бизони, на път за юг, намалиха хода си, за да заприказват Мили. Жители от поста излязоха от дюкяните, за да запитат пристигащия от бизоновите полета.

— Хей, слушай, синко! — извика един белокос, стар западняк, проницателните му сини очи погледнаха уморените коне и колата със самотния пътник. — Съвсем сам ли пътуваш?

— Да — отвърна Мили, учудена, че чува пресипналия си глас.

Приближиха се мъже — дружелюбни и любопитни.

— Откъде? — запита един стар човек.

— От Пийс Ривър — отвърна Мили.

— А, не може да бъде, синко — и той не продължи въпроса, а дойде по-наблизо и положи ръка върху коня, който изпускаше пара. Груби лица, някои с обгорен цвят, други още невиждали прерията, поглеждаха към нея. Те смътно заиграха пред уморените й очи.

— Да, Пийс Ривър — отвърна бързо и тихо. И тогава, постепенно освободена от сковаващото я мълчание и самотност, тя разправи с пресипнал глас историята на опасното си пътуване… — И така, пътувах дни, много дни…

Когато Мили завърши, настана дълбоко мълчание. Тогава старият западняк почеса брадата си, малко смутен.

— За глупци ли ни смятате, синко, или сте само загубили ума си!

— Това е самата истина — каза Мили.

— Мило момче — започна любезно ловецът със сериозен тон и проницателните му очи зашариха по прашните коне и разбитата от път кола.

— Момче! — извика Мили толкова весело, колкото умората й позволяваше. — Аз не съм момче — аз съм момиче, Мили.