Гърмящото стадо

VI част

На следната сутрин той вдигна хората си от леглата им още в ранно утро. Досега никога така осезателно не беше се проявявала способността му да командва.

— Кетли, ти ще се грижиш за конете — каза той кратко. — Остани отсам реката: пътят минава по другия бряг.

На жена си той даде още по-строга заповед:

— Не искам да гори огън в лагера, докато ние отсъстваме. Отваряйте си очите, жени, а ако забележите индианци или някой чужденец, бягайте в храсталака и се крийте.

После, придружен от Фолънсби и Пруит, той препусна с коня си. Ловът очевидно започваше.

Мили въпреки известен страх, че може да бъде изненадана от индианци, остана доволна като видя, че ловците на бизони изчезват. След всичко, което беше чула, деня и част от нощта тя прекара в размисъл. Набързо привърши възложените й задължения и като взе една книга и ръкоделието си, тя се измъкна от лагера и се скри в гъстия храсталак.

Бавно и предпазливо тя без особена трудност си проби път сред клоните и излезе на една хубава полянка до самата река, покрита с мека трева и цветя. Мястото й се стори прекрасно. Лагерът беше на такова разстояние, че оттам можеше да чуе всеки силен вик и в същото време мястото изглеждаше много отдалечено. Благоухание на цветя, сенчести шубраци, а високо над тях се издигаха грамадни брястове. Тук реката се разширяваше и правеше голям завой, образувайки малко езеро. На отсрещния бряг се простираше широка пясъчна ивица, горичката продължаваше и нагоре по склона до равнината горе. Мили погледна черните клони на дърветата, подобни на решетка пред светлото небе.

Наоколо пееха птички: диви канарчета, синигери, блатни дропли. Из цъфтящите храсти долиташе тихото мелодично бръмчене на рояци пчели. В подножието на храсталака леко плискаше водата. Една чапла прелетя бързо надолу по течението, крилата й лъснаха на слънцето. На завоя на реката, върху едно пясъчно островче, стърчеше сив рибар, неподвижен и втренчен във водата. Топъл, благоуханен зефир освежаваше въздуха.

Неочаквано тази мелодична и тиха игра се прекъсна от силно трополене на копита. Мили извърна глава. Рунтави фигури тичаха в тръс от равнината към горичките.

— Бизони! — извика Мили, едновременно възбудена и уплашена. Сърцето й биеше бързо. Тя прибра книгата и работата си, следвайки първоначалния си инстинкт да избяга, но скоро съобрази, че тук, на стръмния залесен склон на реката, се намира в безопасност. Тя реши да не мърда от мястото си, притули се сред един овраг от трева и цветя, откъдето наблюдаваше с широко разтворени очи и притаен дъх.

По целия хоризонт на гористия склон тя видя тъмните фигури, пръснати в групи по няколко. На около стотина метра от Мили, на отсрещния бряг, се появи първият бизон и пресече пясъка, за да пие вода от реката. Постепенно цялото стадо от подскачащи кафяви гърбове се приближаваше към Мили и тя започна да се опасява, че тези диви, рунтави, чудовищни животни ще дойдат на отсамния бряг на реката. Сега тя наистина изпита страх. Но чудното великолепие, което излъчваше тази рядка гледка я задържа. Клоните запращяха, разплиска се водата; като добитък пред корито с вода стояха на брега на реката тези чудовища с грамадни, вълнести, черни глави, когато изведнъж откъм другия бряг се чуха многократни гърмежи от тежки пушки.

— О, това са Джет и хората му! — извика тя бързо окопитена. — Те избиват животните!

Тя неволно закри лице с ръцете си и когато отново погледна, бизоните бяха излезли от реката. Размътената вода се избистряше, а облаци прах се вдигаха сред дърветата. Мили не можеше да се откъсне от мисълта за жестоката сделка на ловците и красивата невинност на плячката им. Тя престоя известно време замислена, докато пушечните изстрели непрекъснато ехтяха над равнината.

Неочаквано отново се чу гръм от храсталака на отсрещния бряг. Върбите се разклатиха, клоните се разтвориха и се появи една грамадна, черна глава на бизон. Животното дишаше тежко, кървава пяна капеше от изплезения му език, голямото му чело се люлееше насам-натам. Когато той залитна напред, Мили видя, че беше куц. Левият му преден крак беше счупен и висеше безпомощно над земята, докато той се беше устремил към водата. На лявото му рамо личеше кърваво петно.

Мили не можеше да отдели очи от нещастния бизон. Тя гледаше животното и всичко наоколо с такава яснота, която никога нямаше да забрави. Тя чу хриптящия мляскащ звук във водата, когато бизонът започна да пие жадно и на едри глътки. Бавно течащата вода се обагри в червено. Тогава той вдигна тежко глава. Гонитбата вече не го плашеше. Той изглеждаше замаян и свършен. Мили видя как очите му се извъртат, докато той се полюшваше. Бизонът умираше. Мили с ужас гледаше как накуцва във върбовия храсталак и как бавно и с пращене изчезва в клонака.

Тогава напрежението у Мили спадна, ударите на сърцето й се поуспокоиха и цялата й природа излъчваше страшна омраза срещу това унищожително дело на ловците на бизони. Изтребваше се един цял вид благородно животно заради печалбата от кожата му.

На четвъртия ден лагерът бе вдигнат. Преместиха се на двадесет мили по протежение на реката и спряха в горичката, която Мили бе забелязала още преди един час по време на пътя. На другата сутрин хората на Джет отново излязоха на лов и се върнаха чак привечер. Мили беше вече в леглото, но дочу грубите им уморени гласове.

На другия ден лагерът се вдигна отново и пътуването на юг продължи. Мили забеляза, че пейзажът до известна степен се променя, макар да запазваше общия си вид; навярно навлизаха в пустошта на обширната прерия.

Следващата сутрин тя се вслушваше в непрекъснатата стрелба, която трая до обед. Беше благодарна, че я оставяха сама и часовете минаваха бързо. Тя намираше някое място близо до лагера, където можеше да се крие, още повече, че Джет рядко забравяше да я предупреди за това. Колкото по на юг идваха, толкова повече нарастваха неговата бдителност и възбуда. От разговорите край лагерния огън Мили научи, че както броят на бизоните, така и на ловните групи непрекъснато расте. Джет следваше правилото: един ден пътуване, един ден ловуване. Пътуването през деня ставаше все по-трудно. Вече нямаше пътища по безкрайната равнина. Пороища и дълбоки бразди прорязваха прерията, така че ловците понякога бяха принудени да разтоварват и наново да натоварват колите. Май премина и настъпи горещият юни. Равнината стана широка, зелена и леко нагъната, вятърът я брулеше здраво. Ивици тъмнозелени дървета издаваха леглата на реките. Стадата от бизони започнаха да оредяват на изток от реката, покрай която вървеше групата на Джет. Нейните ловни набези се ограничаваха по западния бряг, където както научи Мили пасяха големи стада бизони.

Джет пътува два дни без спиране в южна посока, прекоси реката и тръгна по западния й бряг, докато накрая стигна до голяма река.

— Хей, момчета, ето я Ред Ривър и нашето ловно място за това лято — извика той високо.

За лагерно място той избра един кът, труден за достъп откъм равнината. Една гора от гъсти шубраци, покриваше двете страни на Ред Ривър и намиращият се в нея не можеше да види реката и равнината. Джет прекара остатъка от деня, зает с построяването на лагера. Фолънсби, който беше изпратен на разузнаване по течението на реката, се върна при залез-слънце.

— По дяволите, ако не видях петдесет квадратни мили, пълни с бизони — доложи той с важен тон, поглеждайки от седлото водача си.

Джет се надигна нетърпеливо.

— Това се иска. Колко групи ловци видя?

— Хм, доста, предостатъчно — каза разузнавачът с провлачения си тексаски говор. — Западно от хълма, докъдето окото вижда, димят лагерни огньове.

— Отлично. Не бихме могли да изберем по-изгодна позиция. Цялото стадо се намира в един триъгълник. Реката на юг, Стекъд Плейн на запад и на третата страна — хиляди ловци. Една клопка, истинска клопка.

— А къде са според теб индианците? — запита Фолънсби. — Тук ловните полета са на команчите, чейените, кайените и апахите. Земята и бизоните принадлежат на тях.

— По дяволите, ако се опитат да крадат, ще ги подгоним към равнината и там ще ги смажем! — отвърна Джет ядно. — Тези проклети червенокожи!

— Добре, добре. Зная твоето мнение — отвърна късо Фолънсби. — Грабежът си е грабеж и мръсотията си е мръсотия… Ама ти казвам и повтарям. Ние ще се хванем здраво за гушата.

Джет потъна за миг в тежки мисли, като крачеше насам-натам, усуквайки на пръст парче връв.

— Ако, както казват, индианците са на бойна нога, те ще изчакат, докато ловните групи съберат голям запас от кожи, и тогава ще започнат войната — хитро пламъче блесна в очите му.

— Така е — потвърди Фолънсби.

— А ако ни нападнат отзад, за да ни ограбят, ще ги усетим по вятъра отрано, нали? — продължи Джет.

— Добра позиция, вярно. Ловци на изток и запад, а нататък — милиони бизони. Не биха могли да ни нападнат ненадейно.

— Е, та какво те човърка още? — изръмжа Джет.

— Нищо. Исках да се изяснят някои работи. По главното се разбрахме. И още едно. Колкото по-скоро хвърлим мрежата си, толкова по-добре!

Джет отвърна на това с многозначително кимване и се зае с работата си. Фолънсби слезе от коня и го разседла. Скоро след това госпожа Джет извика за вечеря.

В този лагер Мили загуби досегашната си спалня във фургона, чиято липса тя първоначално силно усещаше. Фургонът, който стърчеше доста високо над земята, предлагаше по-добра защита и повече удобства. Джет обаче нареди да се махнат колелата му, а лененото чергило постави настрана от главния лагер, за да служи за палатка. Мили загрижено се размисли върху смисъла на тази мярка и се питаше защо отделиха къщичката й на няколко метра от другите палатки. Може би това нововъведение искаше госпожа Джет и в такъв случай Мили би я поздравила. Тя обаче посрещаше с подозрение всяка стъпка на водача.

Когато Мили влезе в импровизираната си палатка, забеляза, че тя има някои преимущества. Можеше здраво да завързва шнуровете на двете врати, което не беше възможно, докато чергилото беше на фургона. Тя разстла леглото си, приготви се за спане, разопакова дрехите си и ги закачи по стените на палатката. Бедният й гардероб дрехи при новата обстановка й се видя в по-сносен вид. Той би могъл да бъде и по-лош. Без сапуни, кърпи, без чантата й с шевните принадлежности, без огледалото и книгите й лагерният живот в прерията би бил за нея само мъчно поносимо изпитание.

Когато тя излезе отново навън, лъчите на залязващото слънце бяха все още силни и ярки. Мили разгледа околността. Между лагера и реката се простираше гъсталак, подобен на джунгла. Джет и хората му бяха увлечени в тихо съвещание, забравили за момент своите пушки, снаряжения и муниции. Госпожа Джет седеше пред палатката си — жалка меланхолична фигура. Мили поиска да се раздвижи. Тя взе да се разхожда из лагера. Никой не й обръщаше внимание. Действително, откакто стигнаха в областта на бизоните, тя бе напълно изоставена, за което благодареше от сърце на бога.

Лятото настъпи в Северен Тексас и въздухът се изпълни с обезсилваща горещина. На едно сенчесто място Мили намери закъснели пролетни цветя. Изворче клокочеше изпод един храсталак и когато тя прегази водата, жаби заскачаха из мочура. По клоните на дърветата напевно гугукаха диви гълъби. Мили намери пътека, която изглежда водеше направо към равнината. Тя тръгна боязливо по нея. Джет не я извика и окуражена от неговото мълчание, тя продължи да върви. Склонът беше покрит с гъста гора. Сърцето й започна да бие ускорено и тя задиша по-свободно. Почувства как стихналата й кръв отново се събужда от примамливия зов на природата. Над черните стъбла на дърветата гореше жаркото небе. Тя искаше да види голямото стадо бизони.

Така, обзета от желанието си, тя стигна до края на гората и спря, за да хвърли поглед в далечината. Чудесна зелена равнина се простираше, леко наклонена към западния хоризонт. Никакво животно не се виждаше. Бавно избледняваха великолепните багри на залязващото слънце. Дали онова там в далечния хоризонт е някакъв плосък, сиво-пурпурен облак или верига високопланински върхове?

Мили се стресна от тропота на препускащ кон. Бързо се извърна и видя наблизо един чужд ездач — той беше изскочил от завоя на стръмната горичка.

Като се отдръпна назад няколко крачки, тя имаше намерение да се измъкне към лагера. Ездачът обаче я забеляза. Той бързо дойде до нея, докато тя се оттегляше, и с вик на изненада скочи от седлото.

— Мили! — в тона на гласа му имаше същото учудване, както и в очите му.

— О, това сте вие! — извика Мили напълно объркана и инстинктивно се затича към него.

— Мили! Какво щастие — аз бях загубил всяка надежда да ви видя още веднъж — каза той, като опита да хване ръцете й.

— Том Доун! — тя чувстваше, че горещата кръв пари по страните й. Смутена, уплашена и обладана от неудържима радост тя отстъпи крачка назад. Щастливите му очи задържаха погледа й, въпреки опитите й да го отклони. Променил ли се е той? Лицето му беше по-сухо, по-тъмно, бронзово червено, докато по-рано беше светло.

— Разбира се, Том Доун — отвърна радостно той. — Значи вие си спомняте за мен?

— Спомням? — заекна безпомощно тя. — Аз, аз… Едно силно „хей!“ долетя откъм подножието на горичката и я прекъсна — това беше гласът на Джет, който викаше от лагера.

— Джет! — бързо прошепна тя. — Той не бива да ви види!

— Тичайте бързо! Имате време, той е доста далече — отвърна Доун.

— Да, да — аз трябва да вървя.

— Чуйте — само една секунда — пошепна той и я последва, като я хвана за ръка. — Хаднъловият лагер е нагоре по реката, само на няколко мили оттук. Аз живея там, както знаете. Елате тази вечер тук, щом изгрее луната…

— Тук — през нощта? — прошепна Мили трепереща.

— Да. Щом луната изгрее. Обещайте ми! — молеше се той.

— Ще дойда.

— Не се страхувайте от нищо. Аз ще ви чакам тук, на това място. Сега бързайте в лагера, не бива да се издавате!

После той й хвърли сияещ и решителен поглед и се отдалечи, водейки коня си по меката трева.

Мили се обърна, тръгна през горичката, обхваната от замайваща възбуда. Лагерът беше на по-далечно разстояние, отколкото предполагаше тя, а на някои места пътят изискваше повече предпазливост и внимание. Изглежда, че Джет не идваше насреща й. В течение на няколко минути тя се съвзе от смущението си. Отблясък от лагерния огън проблясваше през дърветата и сочеше пътя. Тя притаи в себе си всички чувства и мисли за срещата си с Том Доун. Трябваше да бърза към лагера, за да смекчи гнева на Джет. Пълен мрак беше настъпил, когато тя приближи с леки стъпки лагера. Джет беше край огъня при хората си.

— Къде беше? — запита той грубо.

— Разходих се малко сред дърветата — отвърна тя безгрижно.

— Защо не отговори на вика ми?

— Мислиш ли, че всеки трябва да вземе да се провиква, щом ти започнеш?

— Ха, ха, ха! — се изсмя Фолънсби и мушна Пруит в ребрата.

— Охо! — продължи Джет очевидно успокоен. — Щом се мръкне, трябва да си лягаш…

Мили прецени, че положението беше в нейна полза. Тя не искаше часовете преди вечеря да се различават с нещо от тия на други вечери и затова постоя известно време на края на светлия кръг, наблюдавайки огъня, след това отиде при мивката и пи малко вода. После се упъти към палатката си. Какво щастие, че тя беше по-настрана!

Мили се хвърли в леглото си. Още миг тя удържа своето самообладание въпреки прекомерното напрежение. Тогава изведнъж коленете й се разтрепериха. Тук, в тъмната палатката, тя беше на сигурно място. Мисълта за Джет и за хората му вече изобщо не я занимаваше.

— О! Какво се случи? Какво направих? Какво ще правя сега? — си шепнеше тя.

Обзеха я нежни, замайващи спомени. Тя трябваше да се бори с чувствата си, за да може спокойно да размисли. Верният инстинкт я поведе към гората. Том Доун! Тя го срещна, говори с него и дори се съгласи да се срещнат, щом изгрее луната.

Нощта, тишината и тъмнината не можеха вече да облекчат Мили, тя изпитваше мъките на току-що събудената любов. Хиляди мисли изпълваха главата й, сърцето й се раздираше от множество чувства и не забеляза как минаха часовете.

После тъмнината в палатката й се разсея и по платното замърдаха сенките на клатушкащите се листа от дърветата. Тя разбра, че луната беше изгряла. Когато се вслуша във външната тишина, цялото й тяло затрепери. В лагера беше тихо. Кога бяха си легнали мъжете да спят? Мъртвата тишина се нарушаваше само от бръмчене на насекоми и лекото шумолене на вятъра. Тя надникна навън през повдигнатия край на платното. Сребърното сияние сред дърветата беше от изгряващата луна. И докато Мили се ослушваше, обхваната от трептяща възбуда, един блестящ светъл кръг изскочи бавно на небето. Хубавата луна вече светеше сред черните клони на дърветата.

— Време е да вървя — прошепна си тя и по гърба й полазиха студени тръпки. Тя съзнаваше каква опасност поема върху себе си, но не се страхуваше. Ако вторият й баща я хванеше при тази нощна среща с любимия, щеше да я набие жестоко, дори можеше да я убие. Но нищо не можеше да спре Мили да иде при любимия си.

Тя изпълзя предпазливо на ръце и колене вън от палатката си, минавайки по сенките. В лагерния огън още светеше една цепеница. Тя видя бледото очертание на палатките и изостреният й слух долови тежкото дишане на един от спящите. Най-сетне тя се изправи и безшумно се измъкна от лагера, като всичко, с изключение на блещукащия огън, изчезна от погледа й. После тя зави по пътеката, която водеше към склона.

Премина и нервният страх от евентуалното — залавяне, като остави в нея една неопределена възбуда. Тя не знаеше къде да търси пътеката, помнеше само, че почваше в началото на стръмнината зад лагера. Тя ще я намери. Колко големи и черни са брястовете! Сенките гъсто се диплеха, само тук-там блестяха лунни петна. Слаб шум от леки стъпки я накара да спре. Пулсът й започна да бие учестено. Изглежда, че някакво животно с тихи стъпки изчезна в тъмнината. Мили закрачи с облекчение и затърси пътеката, като се взираше пред краката си. Тя си спомни извивката към изворчето, което се намираше на изток, и зави опипом в тъмното в тази посока. Щом кракът й стъпи върху пътеката, сърцето й заби още по-учестено. С бързи стъпки тя изкачи стръмнината, където сенките под дърветата станаха избледняха. После тя мина под един дълъг свод, където сянката — вървеше пред нея. Най-после достигна равното място, а оттам на няколко крачки беше краят на гората. Ясно се открояваха черните стъблата на дърветата по широката, осветена от луната равнина. Мили бързо закрачи натам, несъзнателно тласкана към „него“, мрачни бяха предчувствията й, сладки — опасенията й. Последните няколко метра тя измина тичешком.

Щом стигна до светлата линия, тя се огледа на всички страни и почувства значението на мига. Той единствен й беше приятел. Но къде се бави? Дали не беше идвал по-рано? Ако той не… Но ето, по осветената от луната равнина се плъзна висока, тъмна фигура.

Тих, енергичен глас: „Мили!“ Той отиде при нея, като я дръпна назад в сянката.

Самообладанието на Мили и решителността на волята й, които я доведоха дотук, отстъпиха място на внезапна слабост. Неговият глас, неговата близост, неговият допир я промениха неусетно. Тя отчаяно се опитваше да удържи решението си да бъде по-различна, отколкото при предишната си среща в тази гора.

— Помислих, че няма да дойдете — каза той.

— Закъснях ли? — запита тя.

— Все едно, щом сте вече тук.

Тя леко го отблъсна назад, но той я взе в обятията си.

— О, не бива.

— Защо, какво има? — запита той с внезапна загриженост.

Мили се беше облегнала на Том, трепереща в обятията му. В отмалата на сладката мъка той подхвана с ръка брадичката й, като повдигна лицето й към светлината, за да може да вижда очите й.

— Скъпа, погледнете ме — каза той, като леко я разтърси. — Знаете ли какво мисля?

Мили имаше чувството, че потъва. Последният остатък от сили и кураж у нея беше изчезнал. Тя трябваше да го погледне й в тъмнината на дърветата видя проблясващите му очи.

— Как да зная, вие нищо не сте ми казали — прошепна тя на пресекулки.

— Аз те обичам — това е всичко! — извика той. — Трябват ли прекалено много думи за това?

По-късно, когато те стояха седнали на един дънер, когато ръката му обгръщаше раменете й, Мили му разправи историята на своя живот. Бедност и неволя в детинството й, бързо рухнали надежди и идеали през училищното време и накрая последните мъчителни месеци.

— Бедничката! Ние сме родени един за друг — отвърна той и накъсо й описа своя живот. Също изпълнен с неволи, разочарования и редки проблясъци на щастие. Очевидно не му беше леко да признае, че баща му е бил партизанин при Куентрил.

— Чувствал съм се винаги роден за фермер — заключи той. — И отдавна мечтая за едно хубаво ранчо, което ще бъде моя собственост. Аз ще го спечеля. Мили, аз печеля пари, много пари — кожите на бизоните ще ме направят много богат. А всичко ще бъде двойно по-хубаво, ако ти бъдеш до мен.

Мили сподели неговото въодушевление и нямаше кураж да говори за отвращението си от кървавата сделка с лова на бизони и за страха й от Джет. За първи път в живота си тя се наслаждаваше на едно безоблачно щастие.

Нощните часове минаваха, високо от небето блестеше сребристата пълна месечина и заливаше равнината със светлината си. Някъде далече койоти надаваха острия си вой. От течението на реката долетя глухо виене на вълк. Бухал изкряска плачливо. Всички тази животни, цялата тази красота се стори на Мили част от преобразения й живот.

— Хайде, ти трябва да се върнеш вече в лагера — каза накрай Доун.

— Ах — трябва?… А ако не те видя вече! — шепнеше тя.

— Искаш да ме измъчваш със своите собствени мисли? — целувката му я накара да замлъкне. — Утре вечер, щом вашите заспят, ще бъдеш ли тук? — запита той.

— Да.

— Хайде сега. Ще стане много късно. Ти върви напред, аз ще те придружа, докъдето може.

Щом белите палатки се мярнаха между дърветата, той се раздели с нея и изчезна безшумно в тъмната на гората. Мили стигна предпазливо до палатката си и притвори здраво след себе си платнището. Сърцето й беше пълно, чувствата й радостни. Безсънна, тя легна на леглото си и почувства благодарност за този преобразен свят, за щастието, което не искаше никога губи и което сякаш беше отговор на молитвите, които отправяше към небето в своето детство.