Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

1

Пробил дясното стъкло на очилата и дясното око, куршумът бе влязъл в пространството между мозъчните полукълба в главата на жертвата, след което бе преминал през дясното и преобърнал се, се бе ударил в задната част на черепа. Поради това не се бе получил обичайният отвор, а просто в задната част на главата се бе образувал кратер, през който бе излетяла приблизително една трета от мозъка.

Силното замърсяване — остатъци от сажди и барут около рамките на очилата — свидетелстваше, че е стреляно от по-малко от двайсетсантиметрово разстояние. Нямаше никакви следи от борба.

Самият начин на действие от страна на убиеца изискваше от полицията незабавно и най-активно разследване. Престъплението обаче съвсем не бе от обичайните.

Всеки месец в Швеция се извършваха около десетина убийства. Повечето от тях бяха скучни истории, чието разкриване едва ли изискваше особени усилия. Обикновено действащите лица в тях бяха или познаващи се помежду си хора, които, напили се, се стреляха или се колеха един другиго, често пъти по погрешка; или пък мъж, разочаровал се от живота си, убиваше жена си или, което бе по-лошото, децата си. След извършеното злодеяние такъв човек изпитваше желание да се самоубие. Като правило, такива убийци се явяваха лично със самопризнания или, все още в нетрезво състояние, биваха откривани от полицията на местопрестъплението или някъде наблизо. По време на разпитите те се объркваха, разкайваха се дълбоко за стореното, като в повече от половината случаи на тях се гледаше като на хора с психически отклонения и бяха причислявани към душевноболните, което на свой ред водеше до краткосрочно или продължително настаняване в здравни заведения, в които бяха подлагани на така нареченото “принудително психиатрично лечение”.

Повечето от шведските убийци се отърваваха от това още преди да изтече и година, като продължителността на лечението се определяше обикновено от социалния статус на убиеца. Смяташе се, че от по-продължително лечение се нуждаят (на практика без изключение) по-малко материално обезпечените престъпници. И всичко това ставаше с мълчаливото съгласие на обществеността. Такъв вид углавни дела не привличаха вниманието към себе си извън пределите на мястото, където бе извършено убийството.

Този път обаче всичко бе съвсем различно, освен самата смърт. Но и тя обаче, честно казано, бе необичайна, защото бе настъпила мигновено.

Убийството бе извършено сутринта, между седем — приблизителното време, през което покойникът бе излязъл от дома си — и осем часа, когато бе намерен в служебна кола на “Манилавеген” в Юргорден, пред ресторанта “Юргодсбрунс Вердсхюс”, намиращ се на триста и четиридесет метра от моста. Човекът бе седнал в колата и както обикновено, бе тръгнал от вилата си в Бром. Бе се отправил към центъра на Стокхолм и бе качил убиеца си някъде по пътя. Пътуването бе завършило в Юргорден.

Оръжието на убийството бе намерено в джоба на тапицерията на дясната предна врата на автомобила. Следователно, след изстрела убиецът бе останал известно време в колата, стараейки се вероятно да изтрие пръстовите си отпечатъци или други следи от престъплението. След това, пъхнал оръжието в страничния джоб на вратата, бе излязъл. Такъв тип оръжие не фигурираше в историята на шведската криминалистика. Бе пистолет “Токарев”, модел 59-та, калибър 7,62 мм, с осем патрона в пълнителя — стандартното оръжие на руската армия.

Шефът на полицията бе уведомен за случилото се в 9.05 ч., докато пътуваше със служебна кола към летище “Арланда”. На следващото кръстовище той заповяда на шофьора си да се връща в града и да включи светлините. И насрочи за десет часа спешно съвещание на подчинените му началници на отдели.

Освен ръководителите на отделите на криминалната полиция и спецслужбите този път бе извикана и една група, която участваше много рядко в разследванията на убийствата. Присъствието й обаче бе напълно оправдано, защото убитият бе колега от тяхната “фирма”. До гибелта си жертвата — Аксел Фолкесон — бе шеф на отдела по сигурността на управлението на полицията. Казано по-неофициално, бе важен началник в спецслужбите, а още по-просто — както, без съмнение, щяха да напишат още тази вечер вестниците — жертвата бе човекът, на когото бе възложена цялата оперативна отговорност за борбата с тероризма, и тъкмо той бе убит от терористите.

По такъв начин изводите сякаш лежаха на повърхността. Стрелялият по сътрудника на отдела по сигурността в неговата собствена кола бе извършил убийството обмислено и, разбира се, бе съвсем наясно колко дейно щеше да е разследването.

От една страна, убиецът бе съвсем сигурен, че оръжието няма да подскаже нищо нито за него, нито за организацията му. Не бе оставил нито пръстови отпечатъци, нито каквито и да е други следи по оръжието и на местопрестъплението. От друга страна, убиецът бе добре запознат с работата на полицията, защото, оставяйки оръжието на местопрестъплението, дори не си бе направил труда да инсценира поне някакви улики за самоубийство. Пъхвайки пистолета в страничния джоб на вратата на колата, той сякаш отправяше предизвикателство към блюстителите на реда.

Повечето убийци носеха мъжки дрехи, така че най-вероятно и този път убиецът бе мъж. Не само защото в терористичните организации не се срещаха често хладнокръвни и добре подготвени жени, но и защото бе значително по-лесно да се предположи, че Аксел Фолкесон бе качил в колата си именно мъж и че напускайки местопрестъплението, последният би трябвало да вземе оръжието със себе си. Убиецът, когото предстоеше да търсят, разбира се, не искаше да бъде хванат. Той бе наясно, че ако неочаквано започне да го преследва някакъв случаен полицай или ако просто има случаен свидетел, ще му се наложи да стреля, за да ги изплаши или дори да убива, ако трябва. А ако всичко се размине благополучно, ще успее да изхвърли оръжието в минаващия близо до местопрестъплението канал и да си отиде спокойно.

Този убиец явно бе имал още един пистолет или пък бе твърде опитен и сигурен в това, че няма свидетели на престъплението. Не бе пожелал да хвърли оръжието в канала, опасявайки се, че някой би могъл да забележи това.

Така че още преди началото на техническата експертиза, полицията бе напълно убедена, че си има работа с престъпник или дори с цяла група от престъпници, които действат абсолютно професионално.

Трябваше незабавно да се вземат няколко решения.

Първо, бе необходимо да се засили контролът по границите.

Второ, това дело трябваше да е с приоритет пред останалите.

Трето, всичките сведения, напускащи стените на полицейското управление и адресирани към средствата за масова информация, трябваше да се съсредоточат в ръцете на един или двама специално определени чиновници от информационния отдел на управлението, а те, на свой ред, трябваше да се консултират лично с началника на шведската полиция.

Информацията и помощта от страна на населението и евентуалните свидетели бяха извънредно важни. Това означаваше, че бяха необходими известни публикации за престъплението.

Но от друга страна, не бе трудно да си представят, че средствата за масова информация щяха да оказват силен натиск върху следствието, а обстоятелствата около убийството бяха такива, че можеха да предизвикат различни догадки.

Четвърто, бе необходимо да се създадат две успоредно работещи следователски групи. Съответните служби на криминалната полиция трябваше да си работят както обикновено. А службата за сигурност трябваше да си създаде собствена група, която преди всичко да се заеме с изясняването на мотивите за престъплението. Понеже можеше да се предположи, че проблемът касаеше държавната безопасност и взаимоотношенията с някоя чужда държава, връзката между двете следователски групи трябваше да се възложи на шефа на “Бюро Б” от отдела по сигурността. По принцип цялата получавана от полицията информация трябваше да се предава на колегите й от спецслужбите. Идеите пък, възникнали в този отдел, не трябваше да стават веднага достояние на службите на криминалната полиция, водещи разследването, а едва след преценката на шефа на “Бюро Б” или, ако се наложеше, лично на началника на полицията.

Преди да премине към разговори с всеки от ръководителите на отдели поотделно, началникът на полицията се поинтересува дали не са останали въпроси, на които да е необходимо да се отговори веднага. В кабинета му имаше десетина души на средна възраст около петдесет години и общият им работен опит в полицията надхвърляше като цяло повече от четвърт хилядолетие. Повечето от въпросите, които биха искали да зададат, но не го направиха, се отнасяха само до проблема с провеждането на двете паралелни следствия, а именно дали следствената група от службата за сигурност ще бъде подчинена на полицията. Повдигането на този въпрос щеше обаче да доведе до пререкания. И това беше ясно на всички.

Дори и при обичайните условия противоречията между двете следствени групи бяха свързани с това, че сътрудниците от сигурността обикновено упрекваха полицейските си колеги в недостатъчно познаване на обществения начин на живот, а истинските полицаи на свой ред смятаха, че колегите им от отдела по сигурността не разбират нищо от обичайната полицейска работа. Сега, когато бе необходимо да бъде намерен бързо убиецът, тези противоречия можеха да се изострят рязко.

Единственият, който се реши да задава въпроси, бе представителят от информационния отдел при управлението на полицията, като всички знаеха, че той е член на Народната партия. Също така бе служил дълго в “Бюро Б” на службата за сигурност (където бе, с извинение, единственият представител на тази партия), а след това бе напуснал, обяснявайки, че поради демократичните му убеждения не му се нрави да е “сепок”[1]. Освен това пушеше скъпи английски лули с причудливи форми и носеше кадифен костюм, наистина, прекрасно изгладен, но все пак кадифен.

“Неотложните” въпроси на експерта на информационния отдел се отнасяха до това какво може да се съобщава на обществеността — какво да се съобщи за дейността на Фолкесон и да се изнася ли информация за вида оръжие, имайки предвид, че е руско производство?

— И след това — имаме ли някакви улики или следи, какво знаем и мислим за мотивите за убийството и всичко подобно?

В отговор на това седящите около овалната маса от карелска бреза полицаи веднага заразместваха столовете си и започнаха да стават. Опитът им бе повече от достатъчен, за да знаят, че подобни въпроси са излишни, защото за всичко това щеше да бъде написано повече или по-малко вярно и повече или по-малко интелигентно още днес във вечерните вестници. А и бе напълно възможно от всички присъстващи на съвещанието на човека с кадифения костюм и английската лула да му се наложи най-малко да се занимава с журналистите в следващите часове.

И стана точно така: средствата за масова информация публикуваха още същия ден сведения и за самото престъпление, и за скритите зад него мотиви, и то къде по-ясно и пряко, отколкото можеше да го направи който и да е от седелите сутринта около заседателната маса на началника на полицията. Вярно, далече от истината, но във всеки случай, ясно и рязко. Само няколко часа по-късно и с незначителни разлики вечерните вестници написаха следното:

ШЕФ НА СПЕЦСЛУЖБИТЕ

Е УБИТ ОТ ТЕРОРИСТИ В СОБСТВЕНАТА СИ СЛУЖЕБНА КОЛА

Висшият полицейски служител — шефът на отдел СЕПО за борба с тероризма Аксел Фолкесон, на 56 години, — е намерен тази сутрин убит в служебната си кола в район Юргорден в Стокхолм. Оръжието на убийството е армейски пистолет, руско производство, от онзи вид, който използват палестинските партизани. Убийството е извършено с хладнокръвен професионализъм и спецслужбите се опасяват, че в момента в Стокхолм се намира група от известната палестинска организация “Черния септември”. Предполага се, че скорошното депортиране на палестински терористи от Швеция е изиграло определена роля за това. През изминалата седмица шведският посланик в Бейрут е бил заплашван анонимно от “Черния септември”. Заплахата е била свързана с депортирането на палестинците: “Ако това продължи, организацията ни ще предприеме ответни мерки”.

Аксел Фолкесон е работил в СЕПО и е отговарял именно за депортирането на терористите.

Съгласно друга версия, разработвана от полицията, Аксел Фолкесон е бил по следите на терористична организация и се опитвал да предотврати планирана от нея диверсия на територията на Швеция. Обикновено шведските спецслужби постъпват именно така. Те вдигат тревога преди шпионинът или терористът да нанесат някаква вреда на държавата ни.

Ако основната причина за убийството на Аксел Фолкесон се състои в това, то той лично е извършил съдбовна грешка, защото вместо да се откажат от плановете си, терористите са решили да го премахнат от пътя си…

Началникът на полицията прочете вечерните вестници едва около четири часа следобед, тоест около час преди телевизионното предаване, в което новинарските емисии “Рапорт” и “Актуелт” обещаваха да отговорят на въпросите на телевизионните зрители. Още преди обяд той бе решил да се изкаже лично от името на полицията, за да има контрол над ситуацията. Той бе и си оставаше чиновник. През кратката си прокурорска кариера се бе издигнал до поста канцлер на правосъдието. Ето че сега вече две години оглавяваше полицията, а след това може би щеше да стане губернатор, предавайки поста си на един от социалдемократите, ако последните победяха на следващите избори.

Опитът му за противопоставяне на силния напор на средствата за масова информация бе доста ограничен. Щеше да е по-значителен, ако шефът на полицията бе направил кариера като обикновен полицай.

А сега гледаше двата стокхолмски вечерни вестника и със смесено чувство на злоба и учудване констатира, че за пръв път от много години му се искаше да има цензура при извънредни обстоятелства.

Онова, което бе написано в тези вестници, съответстваше изцяло на различните версии и теории, които бяха обсъждани днес в сградата на полицейското управление. Разбира се, твърдението, че убийците са терористи, бе близо до истината, защото това бе съвсем вероятна хипотеза. И, разбира се, че бе възможно самият Аксел Фолкесон да бе потърсил контакта, за да предупреди терористите или да се престори, че ги предупреждава да не вършат онова, за което е можел само да предполага. Нещо подобно се правеше от време на време от спецслужбите във връзка със заподозрените в шпионска дейност граждани. Сътрудник на отдела по сигурността се обръщаше към гражданина, заподозрян, че е информатор на представител на чужда държава, и престорвайки се на доброжелател, го предупреждаваше да не поддържа неподходящи или опасни контакти. В зависимост от реакцията на заподозрения понякога можеше да се получи потвърждение, че зад информатора стои този или онзи чужд дипломат. Подобни действия, които наистина бяха провеждани, бяха представяни след това от пресата като организирани операции, а СЕПО обясняваше с това защо никога не успява да улови шпиони. Та нали “предупредителните им действия” бяха осъществявани преди човекът да стане шпионин.

Разбира се, ако се вземеха под внимание онези области от работата й, за които отговаряше Аксел Фолкесон, можеше да се предположи, че убиецът е палестинец. Първото поколение интернационално настроени германски терористи бе унищожено, а днешното, третото “терористично” поколение в Германия нямаше, според преценката на германските им колеги ченгета, нито интерес, нито възможности за провеждане на акции в Швеция.

В качеството на алтернатива можеше, разбира се, да бъдат подозирани кюрдите или арменците, но от друга страна, те бяха лишени от достъп до необходимата информация, с която разполагаха палестинците, като по този начин най-вероятно бе да са го извършили последните. Естествено, че армейското оръжие руско производство навеждаше на мисълта за Близкия Изток.

Съобщенията във вестниците не бяха чак толкова нелепи, но не и по отношение на “Черния септември”, защото колегите от отдела на Аксел Фолкесон твърдяха, че това наименование е по-скоро събирателно на различните палестински акции, осъществявани понякога заради съвсем различни мотиви и свързани в различна степен с дейността на ООП[2].

Шефът на полицията се дразнеше, но съвсем не от това, че съобщенията бяха абсурдни или нереални. Дразнеше го фактът, че още първите работни хипотези се бяха появили вече в пресата, а това означаваше, че съществува явна “оперативна пробойна” (през двете години общуване със спецслужбите той бе усвоил подобен вид изрази). И ако това, което днес бе отпечатано във вестниците, бе напълно погрешно, то престъпниците щяха да разберат, че полицията все още не е по следите им. А това бе лошо, защото ако мотивите за убийството бяха наистина продиктувани от желанието да бъде отстранен Аксел Фолкесон, за да не пречи на провеждането на някаква сериозна акция, то сега на практика бе възникнала ситуация, при която нямаха ни най-малката представа къде, кога и как трябва да бъде осъществена тази операция.

В момента в Швеция имаше най-малкото пет хиляди евентуални физически обекти за саботаж. Към това трябваше да се прибавят и стотиците хора, по отношение на които бе възможно извършването на терористични актове. Представители на полицията, на военните и на управляващите, които нямаха лична охрана, плюс приблизително половината от дипломатическия корпус. И ако в Швеция в момента се намираше добре подготвена терористична група; ако тя бе стигнала толкова далече, че предпочиташе да ликвидира един от шефовете на спецслужбите, отколкото да отмени самата акция; ако тази група се бе промъкнала в страната така, че тайните служби и представа си нямаха за това, както и че никоя от обединените европейски тайни служби не съобщаваше за това; и ако сега терористите бяха получили сведения, че не ги застрашава никаква опасност, катастрофата можеше да се случи където и да е и когато и да е — след няколко часа или няколко дни.

Шефът на полицията бе изпълнен с твърдата решителност да опровергава всякакви инсинуации. Така се и опита да направи, но ефектът бе обратен, защото изявлението му по радиото и телевизията през първия ден на събитието бе нещо като потвърждение на догадките, формирали се в коридорите на полицейското управление и след това прошепнати по телефона на представителите на пресата.

Като формален главен рупор на полицията вече две години, шефът й все още смяташе наивно, че с изявленията ще му се удаде да коригира съобщенията в средствата за масова информация, но днес бе получил тежък урок.

Да, бе давал най-малкото десет пъти телевизионни интервюта и не бе проблем за него да предвиди въпросите. Разбираше, че журналистите ще искат преди всичко да получат отговор на въпроса дали палестинската терористична организация “Черният септември” не се е разправила с шефа на отдела на службата за сигурност, същия този отдел, който отговаряше за лова на палестинците. И правилният отговор на това трябваше да е: “Не е ясно”.

Съвсем ясно бе обаче, че Аксел Фолкесон е застрелян около 7.30 часа в колата си, че оръжието на убийството е руско производство, а убиецът се бе държал толкова хладнокръвно, че можеше да се предположи, че е “професионалист”.

Предварителната експертиза даде очаквания начален резултат — никакви пръстови отпечатъци по оръжието не бяха намерени и всичките седем останали в пълнителя патрони бяха старателно изчистени и изтрити. А пръстовите отпечатъци, намерени в самата кола, можеха, по предварителни данни, да принадлежат или на самия Фолкесон, или на някого от семейството му. Предното място на пътника бе старателно почистено. Следователно убиецът бе останал известно време след изстрела в колата, за да направи всичко това, което само потвърждаваше изходното предположение, че убиецът бе рядко хладнокръвен престъпник.

Можеше също така да се предположи, че убийството бе с политически характер или бе свързано с действията на спецслужбите. Изглежда, че всичките лични вещи на Фолкесон бяха на местата си, като във вътрешния джоб на сакото му имаше портфейл с няколко хиляди крони от по стокронови банкноти — пари, изглежда, предназначени за изплащане или на таен агент, или на доносник. А в “жабката” на колата бе служебният му пистолет без кобур с пълен пълнител, но на предпазител.

Не, за съжаление, не трябваше да се отхвърлят нито една от версиите, помисли си шефът на полицията, когато в служебния му кабинет влезе първият телевизионен екип и включи ярките прожектори. Това бе новинарската емисия “Рапорт”, а вторият екип от емисията “Актуелт” остана да чака реда си зад вратата.

Репортерът на “Рапорт”, облечен в зелено яке с жълт надпис на рамото “Шведска телевизия”, го захвърли безгрижно върху един от столовете за посетители, а спътниците му веднага започнаха да подготвят сцената за предстоящия “разпит”.

Един от тях провери приборите за осветление само на два сантиметра от носа на шефа на полицията. В следващия миг друг щракна пред лицето му клапа и промърмори в микрофона: “Рак, А-01”.

Това бе прякорът на шефа на полицията, а той самият знаеше, че го наричат така, и това не му харесваше, въпреки че имаше известни основания за подобен прякор, защото през детството си бе боледувал от полиомиелит и едната му ръка бе останала извита навътре.

— Камерата е включена — каза операторът и “разпитът” започна.

— Знаете ли кой стои зад убийството?

— Дори и да знаех, не бих сметнал, че трябва да се говори за това сега.

— Значи не знаете?

— Без коментар.

— Имате ли някакви определени подозрения?

— Да, имаме няколко версии, по които работим.

— Истина ли е, че Фолкесон се е занимавал с палестинските терористи?

— Истина е. Кръгът на задълженията му обаче бе значително по-широк, защото обхващаше опасната дейност на терористичните групи, свързани с Близкия Изток. Възползвайки се от случая, искам да подчертая, че засега няма никакви определени данни, в краен случай такива, за които бихме искали да информираме обществеността сега, тоест данни за тази или онази конкретни терористични организации, свързани с Близкия Изток или други райони. Всичките останали догадки вие можете, разбира се, да публикувате свободно в средствата за масова информация, но…

— Изключвате ли мисълта, че става въпрос за палестински терористи?

— Разбира се, че не. Може би различни палестински организации следят с голям интерес разследването ни.

— Известно ли ви е за присъствието на някакви палестински терористи на територията на Швеция в настоящия момент?

— Да, но по оперативно-технически причини не бих искал да развивам по-нататък тази тема.

— Какви изводи си направихте от факта, че оръжието на убийството е руско производство?

— Това, че убиецът или убийците са имали достъп до руско оръжие.

— Например палестински терористи, така ли?

— Всеки може да си купи руско оръжие на международния черен пазар. Поради това не трябва да се правят каквито и да е прибързани изводи.

— Какви мерки се вземат за залавянето на убиеца?

— Няма да е съвсем умно от моя страна, ако разкажа това.

— Това не означава ли, че просто не знаете кого търсите?

— Искам да подчертая, че ситуацията е извънредно сериозна. Става дума за престъпление, което няма аналог в страната ни. До този момент ние в Швеция не бяхме подлагани на подобни престъпления. От само себе си се разбира, че се отнасяме много сериозно към случилото се и разработваме няколко версии, използвайки всичките достъпни ни средства.

— Много благодаря — каза неочаквано репортерът и веднага се зае с останалите трима със събирането на саковете и кабелите.

След няколко часа обаче, докато гледаше вечерното излъчване на “Рапорт”, той откри, че и самият той, и цялото дело са представени в съвсем друга светлина, отколкото би могло да се предположи. Можеше, разбира се, да се познае на екрана и да чуе онова, което в действителност бе казал, но сега всичко бе с противоположен смисъл.

Първите десет минути новинарската емисия “Рапорт” бе посветена на описването на самото събитие. Произшествие, на което новините отделяха толкова време, можеше да се сравни само с избухването на голяма война или с оставката на правосъдния министър.

Отначало имаше кадри от мястото на убийството, след това кадри на колата на Фолкесон, където можеше да се види кръв и мозък по тапицерията на тавана и на задната седалка. След това бяха показани полицаите, които разполагаха загражденията, опитвайки се да попречат на работата на телевизионните камери, а най-накрая имаше портретни снимки на самия Аксел Фолкесон.

При това репортерът разказваше, че за пръв път от няколко години тероризмът се е настанил и в Швеция и този път става дума вероятно за най-ужасни терористични организации, а именно за палестински военизирани фракции, застанали на страната на Ясер Арафат (кратък епизод от посрещането на Улоф Палме[3] от Арафат); че делото се води с дипломатически методи; а също така че шведската полиция и службата за сигурност се занимават преди всичко с разработка на версии за участието в убийството на организации, свързани с онази, която преди се е наричала “Черния септември”. И там бе прилепен откъс от интервюто с шефа на полицията, който наистина бе точно цитиран:

— Да, имаме няколко версии, които обработваме.

И следващия въпрос:

— Истина ли е, че Фолкесон се е занимавал с палестинските терористи?

И осакатеният отговор:

— Истина е.

И отново на екрана бе репортерът от телевизията в позата на докладчик. Шефът на полицията си отбеляза, че бе със сако и вратовръзка.

Репортерът твърдеше без заобикалки, че вероятен мотив на палестинските убийци е била готовността на шведските спецслужби да унищожат пристигналата в Швеция терористична група и терористите отговорили с убийството именно на онзи шеф от службите, който водел борбата срещу тях. След това кореспондентът обясни, че този път палестинският тероризъм е нанесъл за пръв път сериозна вреда на Швеция и това тревожи особено много полицията.

И отново фрагмент от интервюто с шефа на полицията с коректно вмъкнат момент от интервюто, но отново в съвсем друг контекст:

Искам да подчертая, че ситуацията е извънредно сериозна. Става дума за престъпление, което няма аналог в страната ни. До този момент ние в Швеция не бяхме подлагани на подобни престъпления. От само себе си се разбира, че се отнасяме много сериозно към случилото се и разработваме няколко версии, използвайки всичките достъпни ни средства.

След това репортерът премина към някакъв политически коментар, твърдейки, че случилото се вече е получило или поне трябва да получи съответната оценка и цялото усилващо се през последните години пропалестинско движение в Швеция, а и от самото отслабващо палестинско движение трябва да разберат, че тук няма да имат онази подкрепа, която са имали до този момент в Западна Европа.

Остатъкът от предаването се превърна в исторически обзор на различни палестински терористични акции, като се започна с отвличането на самолета от Йордания през 1969 г., премина се през терористичния акт през 1972 година срещу израелските спортисти в Мюнхен и се завърши с убийството на палестинския емисар на конгреса на Социалистическия интернационал (кадри с Улоф Палме и палестинския дипломат Изам Сартани).

Най-често се споменаваше терористът-призрак Абу Нидал[4]. В заключението се изказваше предположението, че именно той би могъл да се намира тук, в Швеция: “… Службата за сигурност се опасява все още, че в Швеция вероятно продължава да действа терористична група начело с Абу Нидал”.

Най-накрая имаше кратки интервюта с различни политици, изказващи презрителното си отношение към тероризма като цяло, и уверенията им, че палестинският въпрос не може да бъде решен по насилствен начин, а съществуването на Израел трябва да бъде признато от всички страни.

Шефът на полицията изключи телевизора. В този момент той взе твърдото решение никога вече да не се съгласява да дава телевизионни интервюта. Разтри основата на носа си с палеца и показалеца си, опита се да преброи до петдесет, надявайки се да организира работата на мозъка си, но търпението му скоро се спука и той натисна бутона на служебния телефон. Бе дошло време за следващото съвещание.

Пръв в кабинета му влезе началникът на бюрото Хенрик П. Неслунд, който малко преди това бе назначен за оперативен отговорник, както за самото издирване на убийците, така и за провеждането на съответните операции. Ако и тук се придържаше към обичайните си методи на работа, сигурно точно той бе “снесъл” на средствата за масова информация тези пълни дивотии, намеквайки им за подкрепата от страна на службата за сигурност.

— Цялото това спекулативно отразяване от страна на медиите ми се струват ненужно — заяви шефът на полицията. — Или ние сме сгрешили напълно с първоначалната си хипотеза, или сме прави, но тогава не би трябвало да изпускаме информацията от ръцете си.

Чул това, началникът на бюрото въобще не се смути. Той извади гребен и го прокара няколко пъти по сресаната си назад коса (“Какви груби маниери” — помисли си шефът на полицията). След това издърпа с крак стол изпод съвещателната маса, седна на него, усмихна се весело и отговори съвсем спокойно на повдигнатите срещу него обвинения.

— Да погледнем иначе на това. Или сме прави и тогава тези дяволи са сигурни, че сме по следите им, което при определени условия може да се смята като оперативен успех и ще ни помогне да попречим на акциите им, за които не знаем още нищо. Или пък напълно грешим. И в дадения случай обаче това е оперативен успех, защото онези, които търсим, вярват, че сме по грешна следа.

Шефът на полицията не отговори. Продължи с безстрастно лице да трие стъклата на очилата си, докато влязоха всички, извикани на съвещанието.