Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

4

Когато Карл влезе в кабинета, бе осем часът и три минути. Двамата му колеги вече бяха там, държейки пред себе си кафе в пластмасови чашки. Апелтофт напълни трета чашка и подаде пакета със захар на Карл.

— Да започваме — каза Фристед. — Резултатите от вчерашните ми усилия могат да се формулират много кратко. Срещнах се с КГБ и ги помолих да ни помогнат, а те, казано накратко, ме пратиха по дяволите.

Апелтофт подсвирна многозначително при думите “пратиха по дяволите”.

— А с кого се срещна? — поинтересува се той.

— Със самия Субаров — отговори Фристед. — В това направление делото забуксува, но аз ще опитам друг вариант. А при теб как е?

Въпросът бе, разбира се, отправен към Апелтофт. За разлика от юристите полицаите се придържаха към вътрешния правилник, регламентиращ изслушването по ранг — отгоре-надолу.

Апелтофт извади бележките си и изложи отначало фактите в реда, в който ги бе записал. Първата бележка се отнасяше до подчертаните думи “или властите?”. Следваха логистична подкрепа в страната — обект на терора; начинът на вкарването на убиеца; легалната подкрепа от симпатизантите; изясняването на въпроса кои са те — просто привърженици или може би членове на организацията; хората, осигуряващи помощ с жилища, храна, схеми, карти и така нататък; и особено наличието на кадри от привърженици. След това премина към израелския поменик с остарелите списъци на различни вътрешни съглашения, а също така с убийствата на видни функционери на ООП (не му бе станало ясно що за организация е “Разед”), и най-накрая прочете изброяването на различните палестински акции, насочени срещу дипломатически представителства, в това число и в Европа и всичко това за дълъг период от време. Последният доклад бе написан, изглежда, преди две-три години.

— Особено внимание трябва да се обърне на симпатизантите и логистичната подкрепа в страната — обект на терора, като в случая това ще са шведските пропалестински активисти. Ето приблизително как стоят нещата — завърши Апелтофт. Помисли малко и добави: — Въпреки че аз мога смело да заявя, че явни претенденти за това сред тях няма. Прегледах списъците им тази сутрин и намерих само едно шведско момиче, което преди седем години е помагало на няколко палестинци при продажбата на контрабандно оръжие от фургон, докато е било в Упсала. То обаче е било, почти сигурно, обикновено момиче, влюбено в гангстер, така че нямаме база за сравнение.

Фристед си отбеляза нещо в бележника си.

— А ти — обърна се след това към Карл, — намери ли нещо в компютъра?

— Намерих и ми се струва, че съвпада с онова, което каза Апелтофт.

И Карл изложи накратко резултатите, че дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” съжителства с ветеран на пропалестинското движение, като в същата сграда живеят още двама известни пропалестински активисти. Така че телефонният номер ги бе отвел косвено до четирима симпатизанти.

— Да, ще ободрим днес Неслунд — каза тъжно Апелтофт.

Поразсъждаваха малко дали девойката бе звъняла във “фирмата” и дали е била свързана с Фолкесон. Това можеше лесно да се провери. Дали се бе опитвала да го предупреди за нещо, в което не е искала да участва, поради което му бе дала служебния телефон на майка си, не искайки да й звънят у дома й от СЕПО…

Бе напълно възможно, но бе само теория.

— Ех — въздъхна Фристед, — не можем да седим и да гадаем. Неслунд ни иска точно в 10.00 на съвещание. А сега се постарайте всичко да бъде оформено и разпечатано в няколко екземпляра.

Всеки се отправи да си гледа работата — Апелтофт и Карл да пишат писмени заключения, а Фристед се зае с нещо по-интересно.

Влязъл в своя работен кабинет, той звънна по вътрешния телефон на малобройния отдел на “фирмата”, занимаващ се с въпросите на охраната и с други подобни неща, и помоли за списък с приемите в посолствата през следващите дни.

След десет минути получи необходимата му информация за седмица напред и с голям интерес се запозна с празничните приеми и в кои посолства щяха да се състоят. При това намери много бързо необходимото му — прием в румънското посолство и то още на следния ден по случай техен юбилей. Следващата подобна възможност бе чак в края на следващата седмица, като в посолството на Иран щеше да бъде отбелязана годишнина от войната му срещу Ирак[43]. Това бе по-лошият вариант.

Точно в 10.00 Неслунд откри съвещанието.

Най-напред се отчете Юнгдал, представяйки описанието на убиеца — мъж със зелено яки и дънки, като якето бе с качулка; малко под средна възраст; с ръст 175–180 сантиметра; вероятно гладко избръснат; може би с мустаци и неизвестно от коя националност. Поведението му подкрепяло образа на престъпника, пресъздаден с техническите средства.

Фристед информира за общото заключение, до което бе стигнал отделът му и което бе размножено за разпространяване. Докато той говореше, Неслунд решеше косата си от слепоочията назад с гребен. Виждаше се, че се готвеше за скок.

— Всичко започва да се стяга в един възел, господа, като е свършено доста и то само за едно денонощие — обобщи той казаното от Фристед.

Усещаше се, че щеше да предложи нещо особено интересно, защото след тези думи направи преднамерена пауза и огледа всички с продължителен поглед.

— Сигурен съм, че вече сме по следите на мъжа със зеленото яке — продължи той. — Норвежките ни колеги са засекли вчера именно такъв човек в един от хотелите си, който би могъл да е прекрасна цел за палестинските терористи. При това се изяснява и връзката с личностите, които е надушил Хамилтън. Между другото, Хамилтън, добре си поработил.

След това замълча в очакване на някакви “от само себе си разбиращи се” въпроси. Такъв бе обикновено маниерът му.

— Е, добре — каза Юнгдал. — А може ли да попитам дали мъжът е идентифициран или трябва да се поработи още по това?

— Идентифициран е напълно — отговори триумфиращо Неслунд. — Това не е някой друг, а самият Ерик Понти, шефът на международния отдел на радио “Дагенс ехо”, ако го познавате.

Събралите се се взряха недоверчиво в шефа на отдела.

— Той ли е убиецът? — учуди се Фристед.

— Във всеки случай е първокласна “логистична подкрепа” —тихо се пошегува Апелтофт и в отговор получи втренчен поглед от Неслунд.

— Ето в тази папка — продължи Неслунд, — има почти всичко, което би могло да ни интересува за този така наречен журналист. Връзките му с четиримата активисти от Хегерстен са очевидни.

— Тоест? — поинтересува се Фристед.

— Сами ще видите, след като се запознаете с материалите. А сега — за следващите ни стъпки. Отначало ще установим телефонно подслушване на онези в Хегерстен и на Понти. Дори и да не получим нищо ново, но кой знае. И още един въпрос — кой да осигури следенето в Хегерстен — ние или “откритата служба”? Ако сме ние, то предлагам да го правиш ти, Юнгдал, със свои сили или може би съвместно c отдела за борба с наркотиците, ако те могат да отделят хора. Мисля, че ще могат, след като се запознаят със случая. И още бих искал вие — обърна се към групата от тримата души от бюрото си, — да се запознаете най-напред с норвежките материали, а след това, дявол да го вземе, още днес да изпратите човек там, за да види дали няма още нещо в Осло. А след това, разбира се, трябва да потърсим и в кръговете, свързани с онези четиримата от компютъра, както и в други документи. Господа! Вече разполагаме с такова количество материали, че можем да започнем подготовката по залавянето, поради което искам да подчертая необходимостта от спазването на най-строга секретност около всичко това.

Неслунд се изправи, обяви съвещанието за закрито и подсвирквайки си, се отправи направо към самия шеф на шведската полиция, ако преминаването по лабиринтите от коридори можеше да се характеризира така.

Десет минути по-късно той получи най-голямото мъмрене в живота си. Чул предложението на Неслунд, Рака изпадна почти в истерия, а той бе известен с умението си да запазва винаги разума си и никога да не губи самообладание.

— Не мога да те разбера! — крещеше шефът на полицията с глас, преминаващ в кукуригане. — Поправи ме, ако греша, и между другото, седни! Не, това вече е прекалено!

Шефът на полицията се облегна назад и поемайки си дъх, свали очилата си и започна да ги трие със здравата си ръка.

— И така, ти искаш да получиш разрешение от прокуратурата и да задържиш един от най-известните ни журналисти. Не, аз споделям съмненията ти относно този човек, но и ти, и аз самият сме били прокурори. Поздравявам те, прокуроре, но си представи приказките при задържането му в присъствието на стотина журналисти и този дя… в тази “зловеща за терористите зала”. Защо арестуват редактора? А! Защото носи зелено яке и се разхожда подозрително из Осло. С такива доказателства срещу дяволския Шьострем или Сиберски, или който и да е знаменит адвокат… Не, не искам дори и да си го помислям. Ела с истински доказателства и аз ще пия шампанско с теб, но засега, Бог да е милостив, се посвети на обичайното ТК[44]. Точно така! И нито дума пред пресата за всичко това! Нима трябва да се повтарям?

— Да-а, но има пряка връзка… — опита се да възрази Неслунд.

— И сам го виждам. Може и да си прав, така че ти пожелавам успех. Заеми се по-добре с младежта в Хегерстен. Между другото, никакво наблюдение на Понти, освен телефонното подслушване.

— Но защо?

— Ако хипотезата на норвежците се потвърди, то съществуват чисто фактически… е-е… оперативни причини. Не се мръщи… и сам знаеш. Освен това, ако изплува на повърхността, че “СЕПО следи Шведското радио”, а ще изглежда именно така… Не, заеми се с останалите и не закачай Понти, докато си в добро здраве. Надявам се, че се изразих ясно.

— Напълно.

Това бе неуспех за Неслунд. Той обаче отхвърли бързо мрачното си настроение. Разбираше, че засега всичко щеше да се пази в тайна.

Фристед и Апелтофт се върнаха в пълно мълчание в общия работен кабинет, а Карл ги следваше на няколко крачки. Фристед носеше папката с документите за заподозрения убиец.

Хвърли я на масата.

— Така, така. Значи “непосредствено импортираният убиец” се оказа шефът на Шведското радио. Хубавичка задача ще получи някой — да влезе в сградата на Шведското радио и да арестува един от най-известните в страната журналисти като убиец. Не бих искал да съм там в този момент.

Мълчаха известно време. Всички разбираха какви нечувани последствия щеше да има, ако всичко това се окажеше грешка. Със същия успех Неслунд можеше да посочи член на рикстага[45] или някой генерал.

Макар че тук има една много печална подробност — каза Апелтофт след многозначително мълчание. — Фолкесон и този Понти са се познавали много добре от много години. И ако някой маже да го потвърди, то това е Рофе Янсон.

— Значи, ще помолим Рофе Янсон да намине насам — отговори Фристед и посегна към телефона.

Рофе Янсон дойде след три минути. Той бе работил с Фолкесон още през онези далечни времена, когато онова, което сега се бе превърнало в цял отдел за борба с тероризма при “Бюро Б”, се бе състояло само от него самия и от Фолкесон. Това бе към края на 60-те години, когато тероризмът излизаше на мода, палестинците бяха отвлекли самолет, а фракцията “Баадер-Майнхоф” внасяше първия си принос в списъка с терористични актове.

Що се отнасяше до пропалестинското движение, то Фолкесон бе решил тогава, че е по-добре да бъде установен открит контакт, отколкото да се надяват на тайно наблюдение.

Фолкесон и Янсон бяха намерили много лесно стокхолмската пропалестинска група, събираща се по онова време в едно мазенце на “Карлавеген”. И точно така им и бяха казали: Здравейте, ние сме от СЕПО и бихме искали да си поговорим малко с вас за риска от тероризъм и да научим как вие, младежта, гледате на това.

Най-добър контакт бяха осъществили с млад студент, бъдещ журналист на име Ерик Понти. Той ги бе поканил у дома си, за да се опита да им обясни разликата между движението за солидарност, тоест издаването на вестници, организирането на демонстрации и така нататък, и въоръжените акции, с които се занимаваше самото палестинско движение. Освен това той се бе опитал да убеди сътрудниците от сигурността, че рискът от въоръжени палестински акции е извънредно малък, особено в Швеция, защото елемент от политическата стратегия на ООП бил опитът й да получи от шведското социалдемократическо правителство такава подкрепа, каквато били получили виетнамците. А тази стратегия можело да бъде разрушена с бомби. Тогава Понти изглеждал малко наивен, но не можело да се отрече, че е прав. Та нали, ако се замислиш, то именно оттогава, вече няколко десетилетия, откакто в Швеция нямаше нито един терористичен акт. Тоест до вчера.

Така че този Понти бил “добър контакт”. Фолкесон го пазел, за да е в курса на една или друга гледна точка — не “информация”, а именно гледна точка. Понякога Понти се обаждат и след като вече бил станал журналист, за да си изясни реакцията на “фирмата” относно различни събития. Между другото, на “фирмата” се било наложило веднъж “да вдигне платна” и да попречи на един израелски шпионин да убие Понти, който по онова време пишел за шпионажа сред бежанците. Тогава последният позвънил лично на Фолкесон — небивал случай при сегашната ситуация — и казал нещо от рода, че би искал да запази разрешителното си за лично оръжие, предлагайки самата “фирма” да се заеме с този израелец, който вече пътувал от Упсала със зареден револвер. Освен това и добавил нещо като шега, защото, видите ли, ако израелецът го “подстрижел”, то виновна щяла да е “фирмата”, така че се наложило да се застъпят. Обявили тревога из цялата страна и хванали израелеца, въоръжен, край “Нортул” само двадесет минути след позвъняването. Случаят така и не попаднал на страниците на вестниците. След това обаче Понти станал “приятен контакт”. Наистина, след няколко години Янсон получил друга задача, но знаел, че Понти и Фолкесон са се срещали поне няколко пъти. Това било приблизително всичко.

— Значи, ако една вечер Понти е звъннал и му е казан, че трябва да се срещне с него рано на следващата сутрин и че това е много важно, то Фолкесон би се съгласил на среща? — попита Фристед.

— Да, без съмнение — отговори Рофе Янсон.

Ивар Матиесен седеше в кабинета си на четвъртия етаж на новата бяла сграда на полицията на “Грьонланд” и изучаваше устава. В параграф 8 от инструкцията за наблюдение се изброяваха няколко безусловни изисквания: “Всеки, свързан със службата за наблюдение, трябва да бъде отново инструктиран за задължението си да спазва строго неразгласяването на онова, което е научил по време на работа. Задължение за неразгласяване се налага и на другите полицаи, които не са от службата за наблюдение”.

В такъв случай “задължение за неразгласяване” бе наложено и на шведския полицай, намиращ се сега на борда на самолета. Наистина, в параграф 7 се казваше: “Сведения, свързани със службата за наблюдение или нанасящи вреда на държавната сигурност, не трябва да се дават на свидетели и други лица, освен в случаите, когато е необходимо получаването на допълнителни сведения или помощ, и то само в необходимата степен…”

Следователно проблемът можеше да бъде решен. Ако шведският колега се разглеждаше в качеството му на “източник на сведения” и “помощ”, то нямаше никакви формални препятствия за обмяна на каквато и да било информация. След това тя можеше да се обобщи, независимо от онова, което можеше да се научи, освен онази доста обширна информация в доклада, вече получен от шведите тази сутрин. Той натисна бутона на прекия телефон и помоли секретаря да изпрати Руар Хестенес при него.

Час по-късно последният вече бе на летище “Форнебю” и разглеждаше пътниците, слизащи по стълбата от самолета от Стокхолм. Приближавайки се до изхода от митницата, той се спря на трима мъже на средна възраст, един от които трябваше да е неговият шведски колега.

Много по-лесно му бе на Карл Хамилтън, защото знаеше, че сред посрещачите ще има мъж на неговата възраст със синьо яке с емблемата на шведската марка “Планинска лисица”, с червен плетен пуловер, спортен клин и обувки “Еко”. Такъв наистина стоеше с гръб към Карл и наблюдаваше пристигналите пътници. Учуди се много, когато Карл се приближи до него и го повика.

— Хей, аз съм Карл Хамилтън — каза той. — От стокхолмския отдел по сигурността.

Колоната от автомобили се движеше по тесния и постоянно преправян път между “Форнебю” и магистралата “Драмен — Осло”. Седяха във волвото и предимно мълчаха. И двамата бяха новаци в службите за сигурност, така че и двамата се чувстваха някак си несигурни в присъствието на другия.

“Типичен шведски сноб — мислеше си Хестенес. — Колан от крокодилска кожа, тъмночервен сак, сив костюм и вратовръзка на райета. Този швед прилича повече на асистент на мениджъра на “Електролукс”. И как само е попаднал в службата за сигурност?”

“Пародия на норвежец. Липсва му само шапчицата с пискюл — мислеше си Карл. — Ако той е проследяващият, може да сме сигурни, че проследяваният не е от “Черния септември”.

— Ако определим точно ситуацията, то аз не съм съвсем наясно за какво можем и за какво не можем да говорим — каза Карл. — Аз обаче имам, разбира се, маса въпроси, защото прочетох докладите ти в самолета.

— Аз също не знам. Нов съм и работя в отдела за наблюдение. Преди това следях наркомани — отговори му Хестенес.

След половин час вече седяха при Матиесен на “Грьонланд”.

— Well[46] — каза Матиесен, — просвети ни и ние ще го направим, доколкото можем. Имам само един въпрос — след като ви интересува “нашият” човек от грандхотела, това означава, че знаете с какво се занимава той, така ли е?

Преди да отговори, Карл се замисли малко. Странната ситуация се състоеше в това, че ето той, шведът, седеше в чужда служба за сигурност и трябваше да обменя информация за швед. Нима всичко бе толкова просто? В Стокхолм му казаха само, че трябва да замине за Осло и да се опита да уточни някои неясни моменти в норвежкия доклад. Никой обаче не му каза какво да говори в случай, че на самия него се наложи да отговаря на някакви въпроси, дори и ако последните се отнасяха до онова, което рано или късно щеше да се изясни.

— Предполагаме, че има някаква връзка между Понти и убийството на един от колегите ни вчера сутринта. Поне по една или две точки. Освен това съществува връзка между журналиста и някои други заподозрени.

— А какво не съвпада? — поинтересува се Хестенес.

— Мустаците, въпреки че не е съвсем сигурно, и преди всичко панталоните. Ние сме почти уверени, че убиецът е бил с обикновени сини дънки, а ти пишеш за сиво-сини кадифени панталони. Първият ни въпрос е не е ли възможно да бъдат объркани сиво-сините кадифени панталони с обикновени дънки?

— Невъзможно е — отговори му Хестенес. — Това бяха съвсем прилични панталони, с които може да се влезе в елитен норвежки ресторант. С дънки не се влиза в такъв. И бяха светли, значително по-светли от всички дънки.

— След много пране обаче и дънките могат да избелеят — възрази Матиесен.

— Разбира се — замисляйки се, каза Хестенес, — но тогава щяха явно да преливат в различни оттенъци, а и кантовете им отстрани се виждат добре. А онези бяха, без съмнение, еднакво сиво-сини, небесносини, както ми се струва, че се казваше този цвят. Никакви кантове и никакво преливане на цветове. Не това не бяха дънки.

— Та-ака — каза Матиесен, — значи е сигурно, че не са били дънки. Какво те интересува още?

— Бих искал да знам дали сте имали някакви сведения, че норвежките пропалестински активисти или самите палестинци в Норвегия готвят някакви въоръжени акции. След това бих искал да се поразходя там, където Хестенес е наблюдавал обекта, и да видя онези места, където обектът явно го е забелязал. И освен това имам няколко въпроса за времето, през което обектът не е бил под наблюдение. Като цяло, това е всичко.

Матиесен разположи на бюрото пред себе си някакви книжа, в които се съдържаше информация за потенциална заплаха от терор от страна на норвежките пропалестински активисти.

Отговорът обаче бе прост и явно отрицателен. Норвежкото пропалестинско движение се състоеше предимно от симпатизанти с ляв уклон. Те се бяха посветили строго целенасочено на политическа дейност, съсредоточена предимно около вестника им “Класекамп”. В настоящия момент този вестник се занимаваше предимно с въпросите на борбата за еманципация, срещу буржоазното семейство, срещу порнографията и така нататък. И наблюдението се водеше предимно спрямо тях, защото именно в техния вестник можеше винаги да се прочете предварително какво се готвеха да предприемат. И бяха замесени само в една “акция на насилие” — в някакви северонорвежки истории, които явно бяха далече от свързания с Близкия Изток тероризъм. Ставаше дума за екология, за строителството на електростанция на река Алта Елвен, за подкрепа на саамите[47], за ругатни с участъковите полицаи и така нататък. А що се отнасяше до насилието, то бе обичайното при демонстрации — отказ за подчинение на заповедта на полицията за разотиване, създаване на вериги от демонстранти в този или онзи участък от пътя, по който трябва да минат грейдерите и така нататък.

Истинското “насилие” бе свързано с политическите екстремисти в Норвегия, повечето от които бяха “десни момчета”, тоест малобройни повече или по-малко пронацистки групи. Именно те създаваха проблеми на наблюдението. Десните групи обичаха да нападат складовете, принадлежащи на организацията на гражданската защита, и вече имаше няколко неприятни примери на актове на насилие. Преди години бяха взривили книжарницата “Октубербук-фандел” в Тромсьо, бяха хвърлили бомба по първомайската демонстрация, а имаше и убийство в една от тези десни групи.

Левите пък водеха предимно борба за еманципация на жените. Що се отнасяше до пропалестинското движение, то се намираше под техния контрол и това гарантираше, че там не можеше да има насилие. От гледна точка на норвежката полиция, наблюдаваща за подобен род дейности, заплахата можеше да възникне от шведите или палестинските терористи, пристигащи в Норвегия през Швеция. Веднъж имаше случай за терористична експедиция през Швеция, но това се бе случило преди няколко години. Дори и израелците да бяха навредили сами на себе със случилото се в Лилехамер, убивайки там явно невинния марокански келнер Ахмед Бухики, то те все пак бяха имали доста тежащи на мястото си улики, че нещо такова се е готвело там. И неофициалните израелски изявления изхождаха от това, че от Швеция били дошли няколко терористи. Ако искаше, Карл можеше да получи и вземе със себе си отделен доклад за тази история.

— Е, а кога се появи тук този журналист, заради когото са ви вдигнали по тревога? — попита Карл.

Матиесен погледна учудено към Карл, който явно бе смутен от глупавия си въпрос.

— Well — каза Матиесен след известно мълчание, — ние нямаме никакъв наш материал срещу този човек. Съгласно доклада обаче, получен от вас, от Стокхолм, именно на него трябваше да отдадем предпочитание. Лично аз така разбрах съдържанието на шведския доклад, който, наистина, е с двугодишна давност, но е съвсем ясен.

— Мога ли да получа копие от него и да го взема със себе си или поне датата му и евентуалния му изходящ номер, за да го намерим по-лесно в нашите архиви? — поинтересува се Карл, усещайки, че стъпва върху още по-несигурна основа.

Матиесен се замисли за известно време и стигна до извода, че едва ли съществуват особени препятствия за предаването на шведския материал, получен от шведската служба за наблюдение, на госта от именно тази шведска служба за наблюдение, а ако това и ускореше разследването, то, разбира се, можеше.

Той извика секретарката и я помоли да направи копие от документите. Е, а що се отнасяше до въпросите за това как бе проведено проследяването и особено за онези моменти, през които липсваха сведения за местонахождението на обекта, то това можеше, разбира се, да се научи от Хестенес.

На прощаване Матиесен стисна ръката на госта. Карл получи в запечатан плик копия от шведските и израелските доклади, а след това се отправиха с Хестенес към търговския комплекс, който в този късен час бе още отворен заради коледното пазаруване.

Хестенес се чувстваше глупаво. Шведът влезе с него в секцията за стъклария на долния етаж и започна да пресъздава ситуацията — движението на обекта, местоположението му и различните позиции на самия Хестенес в началото на наблюдението, които явно бяха довели до разкриването му. Шведът си записваше нещо от време на време. Всичко това отне половин час.

След като излязоха при зеленото волво, Карл отбеляза за себе си, че нямаше никаква квитанция за глоба върху колата. Всъщност това нямаше никакво значение, защото автомобилът бе служебен.

— Трябва да поговорим — каза Хестенес. — Къде да отидем — във “фирмата” или на ресторант?

— Да отидем на ресторант. Извън града, за да не се сблъскаме с онези, на които не си струва да се набиваме на очи.

Мълчаха през целия път до Фрогнерсетерн. По това време на годината там нямаше туристи, а и въобще дотам ходеха рядко, с изключение на тържествата за сметка на фирмите. В ресторанта имаше наистина малко посетители, като освен това той затваряше след около час и половина. Седнаха на маса с изглед към града, проблясващ със слаби светлинки, стигнали дотук през мъглата и дъжда.

— Оттук започват широките простори на Хардангервид — каза Хестенес, за да прекъсне мъчителното мълчание. — Аз съм от онези норвежци, които обичат да бродят, да пътешестват пеша. Ще покрачиш няколко дни и ще попаднеш, ако искаш, в пустошта. Ходиш ли на ски?

— Живях няколко години зад граница, така че от това не се получи нищо, но по принцип е хубаво. Обичам да ходя на лов, а ти?

— Да, през есента, когато съм си във вкъщи, във Вестландет.

— А какво ловувате тук, след като нямате лосове. Птици и дребен дивеч ли?

— Да. И елени. При нас, в Норвегия, има елени, макар и да се срещат и лосове. Наистина, само на границата с Швеция. А вие в Швеция имате дяволски много лосове.

— Така е. Трябва някой път да се разменим. Ти да дойдеш в Швеция за лосове, а аз тук — за елени. Да пристъпим обаче към работата…

Карл извади бележките си, направени в самолета.

Значи Хестенес бе забелязал обекта в 10.30, докато последният влизал в хотела. А той бил пристигнал направо от летището. Знаело ли се е за това? Със сигурност.

Подкреплението пристигнало след около двадесет минути. След това обектът останал в хотела точно три часа и шест минути? Да, засега всичко било точно…

— Значи тук се появява първата дупка от почти четири часа. А известно ли е кой именно е влизал в хотела през това време? Та нали една или друга среща биха могли да се състоят именно там, не е ли така?

— Възможно е, но никой от влезлите нямаше никакво отношение към тероризма. Бяха предимно предприемачи, обичайните посетители, обикновени норвежци.

— Сега за това как сте го изпуснали. Значи той или е заминал за Колсос, или е слязъл в станцията на метрото и отново е излязъл.

Хестенес се чувстваше все по-зле и по-зле. Този швед не бе обикновен полицай и това се усещаше по всичко. Той схващаше бързо ситуацията, задаваше точните въпроси и обръщаше внимание именно на слабите места в доклада му. Но този човек явно идваше от бюро, а не бе събрат от бойното поле. Хестенес се разкая, че се бе съгласил да си разменят покани за лов. Бе трудно да си представи този твърде изящен швед с пушка в ръка на лов. Току-виж гръмнеше неуспешно или натвореше нещо още по-лошо.

— Ето какво ме учудва — каза Карл, когато вече седяха във волвото по обратния път към Осло. — Сигурно и ти си мислил за това. Представи си, че това е “нашият” човек. Той застрелва един от нашите сътрудници от близко разстояние и право в окото, а след това успява да стигне до самолета, излитащ в девет часа, пристига в Осло, ти го засичаш и така нататък. Какво следва от това.

— Well, той разбира, че го следят, отменя евентуалната акция и се връща в Стокхолм.

— Така е, но той ти намига, а на летище “Форнебю” показва на следящите го сътрудници, че разбира, че го следят. Нали е отбелязал именно хотел “Нобел” във вестникарския текст, а?

— Така е. Мислех, разбира се, за това. Имаш предвид защо се е пошегувал така и защо ни е посочил именно хотел “Нобел” и израелците, намеквайки, че всичко вече е в миналото. Това обаче би могло и да е маневра, само за да ни насочи по лъжлива следа.

— Защо му е обаче да поздравява полицаи и да им казва: “Добър ден, аз съм терорист, но този път няма да ме хванете?”

— Той е хладнокръвен дявол. Знае, че ни трябват доказателства. Знае, че го следим. Всъщност той не казва нещо повече от онова, което знаем. И той знае, че ние знаем.

— Той изглежда наистина е искал да бъде отбелязано, че през този ден се е намирал в Осло, за да си осигури алиби.

— Той обаче не си го осигурява. Сигурно разбира, че можем да разберем с кой самолет е пристигнал и че във всеки случай е можел да успее с всичко.

Докато пътуваха по виещия се като змия път до Осло, те разглеждаха всичките възможни варианти, но така и не можаха да намерят логично обяснение. Спряха колата пред хотел “Нобел” и слязоха. Хестенес показа всичките си позиции — до телефонната кабина и до масата в кафенето на хотела — след които се разделиха пред входа на последния. Службата за наблюдение бе резервирала стаята на обекта и до нея стая за Карл.

След като той се регистрира и попита къде се провежда конференцията, му казаха, че е на етажа, където са барът и ресторантът. Там било пълно с израелци, даващи пресконференции. Щом само Карл излезе от асансьора, двама норвежки полицаи се нахвърлиха като ястреби върху него, но видели ламинираната му карта с трите корони, веднага му се извиниха.

Оказа се, че пресконференцията е посветена на необходимостта още веднъж да се отвоюва зоната за сигурност в Южен Ливан, защото шиитските мюсюлмани бяха станали твърде настъпателни.

Карл се изкачи с асансьора до четвъртия етаж и влезе в стаята, в която преди по-малко от четиридесет и осем часа бе живял заподозреният в убийство. Вдясно, веднага след вратата, бе банята, където нямаше никакви отпечатъци от пръсти дори и върху чашите за изплакване на уста.

В самата стая имаше бяло двойно легло с месингови кълба, махагоново бюро и няколко кресла до прозорците. Изглеждаше безсмислено да се търси каквото и да било, защото норвежките специалисти вече се бяха опитали да намерят онова, което не съществуваше.

Той постави ключа от стаята върху бюрото, окачи сакото си и се приближи до прозореца. От прозореца се виждаше телефонната кабина, но светлината от стаята се отразяваше като огледало от стъклото. Той загаси светлината и се върна при прозореца.

До телефонната кабина имаше по-малко от двадесет и пет метра. Значи там бе засякъл полицая Хестенес, стоящ с часове на пост. Можеше да бъде забелязан дори и случайно при по-често поглеждане през прозореца. Светеща реклама от отсрещната страна на улица “Карл Юхан” информираше за температурата на въздуха — плюс три градуса. Дъждът плющеше по стъклото на прозореца.

С известно разкаяние Карл си мислеше колко самохвално бе стрелял вчера. Глупаво. Нетактично и глупаво, защото всеки можеше да се досети, че за овладяването на такава бърза стрелба с пистолет са необходими много години трениране. Първата половин година бе отишла само за това да се сдобие с приемлива точност на попадение в неподвижна цел.

Основното правило се съдържаше в това, че първите два изстрела попадаха в целта. А останалото бе тренировка на психологическата увереност. Важното бе да се улучи бързо целта — от първия или от втория изстрел — и да няма съмнения.

“Вие не сте някакви си прокълнати от Бог детективи, помнете това. Вие не трябва да мислите “ако” или “кога”, или “защо”, или каквото и да е от този род, ако попаднете някога в ситуация с оръжие с вдигнат предпазител в ръка. Враговете ви не са някакви си натъпкани до ушите с наркотици негри. Враговете ви са трезви и смъртно опасни. Детективите се разхождат с автомати и друго подобно оръжие, което разпръсква изстреляните гилзи на много метри наоколо. Нищо подобно не искам да виждам в ръцете ви, защото това не е игра и не са фойерверки. Така че само два изстрела — и двата в целта!”

Ден след ден, хиляди пъти срещу силуета с червеното сърце. И все пак се поколеба на първата работна тренировка.

Нещо подобно влизаше в програмата за сътрудничество между момчетата от ФБР и обикновените полицаи. След две години тренировки на полигона ги изпратиха в Лос Анджелис в тандем с обикновен полицай за седмица или две. Всъщност “обикновен полицай” не бе съвсем правилното определение, защото ставаше дума за определена група, занимаваща се с бързо реагиране на всякакви произшествия, включително и на обири на апартаменти в мрачния градски район, в който живееха чернокожите. Принципът на стандартното завладяване бе прост — трима напред към вратата — но един отстрани и един в средата. Ако вратата се отваря навътре, риташ я с крак и скачаш бързо в стаята с насочен пред теб револвер. Колегите ти те следват. И са готови да стрелят — единият надясно, другият наляво.

Първия път, когато Карл заемаше средната позиция, пред него се озова чернокожа жена на около двадесет години. Тя лежеше на единствения предмет в стаята — сгъваемо легло — и кърмеше бебе. Смутил се, той отпусна оръжието и вече се готвеше да й се извини, когато жената извади с бързо движение пистолет изпод възглавницата, но веднага падна мъртва, защото единият от полицаите, стоящи зад Карл, я простреля два пъти в гърдите. Куршумите му обаче не засегнаха бебето.

“Постъпил си като сополив новак” — караше му се главният инструктор в Сан Диего в продължение на десет минути за това “изключително доказателство за пълна некомпетентност”. След това Карл дълго се чувстваше не в свои води.

А норвежецът бе стоял там, долу, до телефонната кабина, много часове наред и съвсем открито. Същото е било и в универмага. Хората през цялото време са в движение и спиращият се вижда веднага, а пък ако го прави много пъти и е полицай със закопчана догоре униформа, радио и служебно оръжие, то не е необходима професионална подготовка, за да бъде забелязан. И ако сега си представеше обикновения журналист, който бе следен…

На Карл обаче не му се налага да си представя повече, защото усети как някой внимателно, много внимателно вкарваше ключ или шперц в ключалката на разстояние пет метра от него. По пътя си към банята Карл свали вратовръзката си — за късмет бе оставил вратата открехната. Успя да се вмъкне в банята и почти изцяло да затвори вратата, но още нищо не се чуваше. И едва тогава, зад вратата, в тъмнината, той се замисли. Камериерката или който и да е от обслужващия персонал нямаше да отваря вратата по този начин.

Чу се тихо щракване и бравата се завъртя. За секунда-две от коридора се появи ивица светлина, след което изчезна. Нечия сянка се вмъкна в стаята, след това вратата се затвори и този някой застана на половин метър от Карл.

Карл по-скоро усети, отколкото чу, как този някой се придвижи предпазливо навътре в стаята покрай вратата на банята. Той се притисна до касата на вратата, за да защити тялото си и едновременно, защото стоеше наведен, да надникне, ако онзи минеше покрай вратата. Секунда по-късно видя сянка, пълзяща бавно в стаята. В дясната ръка на госта имаше пистолет. И настана онзи единствен момент, в който влезлият щеше веднага да забележи, че стаята е празна, а прозорецът затворен. Щеше да е грешка да отвори с ритник вратата, защото можеше и да не успее да хване ръката с пистолета, преди да е станало твърде късно.

Карл бутна леко вратата на банята с левия си крак и едновременно с това дръпна ръката с пистолета, като го насочи нагоре, за да има пространство за едно от онези движения, които бе отработвал повече от десет хиляди пъти.

В следващия миг вече седеше върху влезлия, който сега лежеше, забил лице в килима на пода, и усещаше в тила си собствения си револвер. Бе 38-ми калибър и Карл го разбра веднага.

— Do not move — прошепна той. — Whatever you do, just don’t move. [48]

Човекът стенеше тихо. Дори и зад вратата да имаше негови помощници, то те, така или иначе, нямаше да чуят стоновете му и дори падането му върху килима.

Карл стана и вдигна непознатия, който опипваше удареното си рамо. Дръпна го навътре в стаята и го хвърли върху леглото, след което заобикаля из стаята, наблюдавайки вратата и телефона. Запали осветлението и насочи револвера към лежащия на леглото.

Не очакваше онова, което видя. Бе обикновен норвежец на около четиридесет години със синьо спортно яке с емблемата на марката “Планинска лисица” и светлокафяви обувки от фирмата “Еко”. Лицето му бе изкривено от гримаса на силна болка.

— Полицай ли си? — попита го Карл на шведски.

Норвежецът изстена и кимна утвърдително.

— Има ли още някого зад вратата?

Полицаят кимна отново.

— O’кей, извикай го! — каза Карл и завъртя револвера, който държеше демонстративно за дулото.

След като вторият полицай отвори неуверено вратата, Карл го покани с револвера да влезе, след което остави оръжието върху нощната масичка.

— Извинете, но не знаех, че сте ми колеги каза той и извади удостоверението си от джоба на гърдите си.

След това го хвърли на леглото пред разрошения човек, когото в последвалия си доклад щеше да представи като полицейския следовател Кнут Халворсен, шеф на втори спецотдел, известен в Норвегия под названието “терор-полиция”.

Бяха решили, че е необходимо незабавно оперативно залавяне, защото някакъв човек от улицата се е вмъкнал в стаята, запечатана от сътрудниците на полицията за наблюдение. Понеже неизвестният загасил светлината, можело да се помисли, че се занимава с подготовката на замисленото от него престъпление. Трябвало да се бърза. Не се свързали с колегите си от службата за наблюдение, опасявайки се, че по-малко компетентните сътрудници от сигурността можели да объркат всичко. Поради това бе и импровизацията им.

Така Кнут Халворсен излезе от хотела бледен, със сълзи на очи и опирайки се на рамото на своя колега.

Фристед и Юнгдал седяха във взет под наем фолксваген със замръзнали стъкла на пуста улица в Хегерстен. Ако някой се заинтересуваше чрез полицейския компютър за собственика на колата, то следата щеше да го отведе до третата по големина шведска фирма за автомобили под наем. А ако този досадник отидеше при собственика й, за да полюбопитства от кого е наета, то щеше да научи, че в момента е дадена на търговеца Ерик Свенсон, живеещ на “Хурнсгатан” в Стокхолм. На тази улица, естествено, нямаше такъв, но за фирмата той бе един от най-редовните й клиенти.

През деня Юнгдал бе подготвил на практика всичко. Оперативните работници бяха разположени при пенсионирания майор и при учителя срещу двата апартамента на втория и четвъртия етаж. Групата за подсигуряване в случай на неочаквани събития бе на пет минути път пеша, а двата края на улицата се охраняваха от хората от следствието. Всичко бе под контрол. В двата апартамента светеше, повечето от другите прозорци на сградата бяха тъмни и това водеше до определени изводи.

Юнгдал не бе в настроение. Стараеше се да се убеди, че би трябвало да има връзка между неизвестния убиец, когото той упорито не искаше да нарича така, и тези четирима млади хора, които сега бяха привлекли толкова огромни полицейски сили, сякаш бяха най-опасните държавни престъпници.

— Сигурен ли си? — попита той вече за трети път. — Нали имаме само телефонния номер, записан в настолния календар на Фолкесон.

— Точно така е — въздъхна Фристед. — Може и да няма нищо, може тук връзката да е съвсем друга, но проверката няма да навреди. Между другото, дали да не включим парното?

— Така дяволски духа от вратата през това време на годината, но нищо не може да умори бедняка — каза Юнгдал и включи вентилатора на парното, насочвайки го към предното стъкло.

Постепенно дупчицата в скрежа започна да се разраства. При това никой не каза нито дума.

— А каква е връзката между тези и Понти? За какво говореше Неслунд? Има ли нещо или това са вашите обичайни догадки? — попита Юнгдал.

Той не изпитваше никакво доверие съм полицейските способности на шведската служба за сигурност.

— Аз лично не забелязах пряка връзка, докато преглеждах документите. Тази вечер обаче Апелтофт ще поработи с тях и ако има нещо — разрешавам ругаенето, — то той ще го открие. Аз ли ще те откарам у вас или ти мен?

Юнгдал живееше до площад “Вестербрунплан” и стигнаха дотам, мълчейки. Двамата полицаи си имаха доверие, но Юнгдал — човек от “откритата служба”, което подчертаваше няколко пъти иронично сам — усещаше, че СЕПО го държи по-далече от важната информация, поради което си мислеше, че няма да получи отговор на “важните” си въпроси и че именно това го правеше “лош полицай”. Бе му обаче трудно да свикне с тази мисъл.

Фристед разбираше много добре за какво си мислеше Юнгдал и поради това бе също в лошо настроение.

Разделиха се пред дома на Юнгдал. Фристед седна зад волана и се отправи към дома си в Бром. Жена му още не бе заспала. В термоса обаче имаше чай, а в хладилника сандвичи, завити във фолио.

Жена му погледна учудено купчината вестници под мишницата на мъжа й.

— Толкова ли е зле? Нима ще ти се наложи да четеш сега за себе си и в пресата?

— Не става въпрос за мен. Просто исках да погледна какво Неслунд е наредил на момчетата си да напишат. Всичко това са глупости, но трябва да се знае какво се пише.

Наливайки си чай, той разказа на жена си за тъжните събития от деня. Бе му се наложило да тича с различни документи от Неслунд до прокурора на Тринадесети отдел на съда, за да уреди бюрократичните процедури за правото за подслушване на телефон. Прокурорът не бе имал нищо против четиримата пропалестински активисти, но петият телефон принадлежал на един от най-известните журналисти в страната (Фристед не спомена името му пред жена си, а и тя не попита), и тогава си направил оглушки. Прокурорът бил наясно, че следващата стъпка на Неслунд щяла да е искането за задържането му, а за това щеше вече да отговаря прокуратурата. Вълнувало го очевидно точно това, а не подслушването. Ето за такива глупости бе загубена цялата втора половина от деня и началото на вечерта.

Фристед въздъхна и започна да се рови във вестниците. Знаеше много добре на кои журналисти се доверяваше “фирмата” и прескачайки всичките останали, търсеше техните имена.

Въпросът не се състоеше в това да просвети самия себе си за онова, за което така и не бе информиран, а просто му се искаше да научи каква картина бе нарисувал Неслунд и как я бе “украсил”. Журналистите, работещи за “фирмата”, имаха една и съща версия и в “Експресен”, и в “Свенска дагбладет”. Шведското посолство било заплашено по телефона от някаква още неизвестна палестинска терористична група в Бейрут. Ако Швеция не прекратяла интернирането на палестинските бежанци, то щяла да бъде “разтърсена от актове на възмездие”. Посочваше се също, че Аксел Фолкесон бе именно онзи човек в СЕПО, който решавал кои араби трябвало да бъдат депортирани извън страната и кои — не.

Фристед се замисли. Жена му седеше срещу него и плетеше. Знаеше, че може още да му потрябва.

— Поправи ме, ако греша — каза той, — но не ти ли се струва странно, че палестинските организации в Бейрут искат избягалите в Швеция палестинци да останат тук? Или пък обратното, биха искали да получат обратно хората си?

— Естествено, ако само не ги изпращат тук, за да създадат свое емигрантско движение — отговори жена му, без да се откъсва от плетенето.

Фристед продължи с четенето.

— Не би ли могла да донесеш енциклопедията и да я отвориш на арабската азбука? — развесели се той.

Жена му се надигна, без да каже и дума, донесе енциклопедията и я разлисти.

— Ето — каза тя. — И?

— Как се казва буквата “д” на арабски?

— “Даал”, с дълго “а”.

— Това, разбира се, би могло да е само превод — продължи да се весели Фристед, разглеждайки аквариума с пираните, от които така се възхищаваше синът им.

Човекът на “фирмата” бе писал в “Експресен”, че СЕПО разполага с достоверни сведения за това, че в най-близко време е планирана арабска терористична операция под названието “план Даал”. А “даал”, обясняваше се по-нататък, не означавало нищо специално, защото било само арабското наименование на буквата “д”.

Макар че нали Хамилтън бе казал, че там било “далет”, което на иврит също означавало буквата “д”.

— Означава ли това, че искаш да видиш буквата “д” на иврит? На иврит “д” се нарича “далет”.

Фристед се почувства в капан и настроението му се развали. Та нали той бе открил най-малко неща от цялата група.

Апелтофт седеше до кухненската маса и четеше със смесено чувство документите, отбелязани със зелен печат “Строго секретно”. Това означаваше, че “пешките”, към които причисляваше и себе си, нямаха обикновено правото да се запознават със съдържанието на такива книжа. Неслунд бе поставил подписа си под милостивото разрешение групата следователи от отдела му, която се занимаваше със случая “Фолкесон”, да се запознае с тях и да проследи връзката между шефа на международния отдел на “Дагенс ехо” и четиримата, намиращи се под специално наблюдение, млади пропалестински активисти в Хегерстен. Неслунд бе сортирал материала в “педагогически” ред и Апелтофт вече бе успял да прегледа първата папка. Честно казано, дори не знаеше на какво да вярва. Всичко изглеждаше фантастично. Усещаше обаче някаква взаимовръзка.

Преди десетина години няколко “фалшиви” журналисти с лявоекстремистко минало бяха провели операция в най-влиятелните средства за масова информация в страната. Те се бяха внедрявали систематично на ключови позиции и най-плашещото бе това, че се изявяваха като истински журналисти.

Внедряването бе започнало веднага след като силна “лява” вълна се бе стоварила върху Швеция, както и върху останалите западноевропейски страни. И една много малобройна група с “подозрителни” връзки — това не можеше да се отрече — бе успяла в течение на няколко години да заеме такива постове преди всичко в Шведското радио. Повечето от внедрилите се имаха общо минало — вестникът на “левите” “Фолкет и билд/ Културфронт”, който няколко години по-рано бе успял да удари по най-уязвимата част на разузнавателната служба на Министерството на отбраната.

Предишен редактор на вестника бе сега ръководител на една от най-големите обществени програми на телевизията от Първи канал. Друг, тогава член на управлението на вестник “Фолкет и билд/ Културфронт”, оглавяваше такава програма във Втори канал. Новинарската емисия на новинарската програма “Рапорт” се ръководеше от жена, която сега бе омъжена за член на редакцията на този вестник, като в миналото и двамата бяха работили като сътрудници на вестник “Норшенсфламан”, подкрепян от Русия. А пък мъжът й бе станал по някакъв начин редактор на отдела за култура на вестник “Експресен”.

Най-важният в тази редица бе, разбира се, Ерик Понти. По времето, когато “Фолкет и билд/ Културфронт” бе ударил по военното разузнаване, той бе работил като свободен журналист във вестника, а сега бе шеф на международния отдел в “Дагенс ехо”.

Статистическото изопачаване, че всичко това е случайност, бе очевидно. Та нали ставаше дума за кръг от приятели, състоящ се минимум от десет души, които, появили се отникъде, бяха станали след десет години най-силният отбор в средствата за масова информация в страната.

Нямаше никакви обяснения как бе могло да се случи всичко това. В доклада само се констатираше, че внедряването бе извършвано по такъв майсторски начин, че било невъзможно да се открие вътрешната връзка. Например, бюрократичните системи за наемането на сътрудници от Първи и Втори канал на телевизията бяха съвсем различни, но групата бе проникнала и в двата канала. А що се отнасяше до наемането на работа, радиото въобще нямаше никакви организационни връзки с телевизията. При това кратко, но ясно се отбелязваше, че всичко е проведено “необичайно умело” и нямаше ясни обяснения на самия “метод на внедряване”.

Авторът на доклада се безпокоеше най-вече, че през цялото това време членовете на групата са успявали да се представят като “истински журналисти”. Те чисто и просто се изявяваха с такава поразителна компетентност, че през последните години бяха укрепили професионалните си позиции и никога не разкриваха истинските си цели.

Последното хвърли Апелтофт в униние. Ако тези хора, тясната връзка между които се потвърждаваше обективно (това не можеше да се отхвърли), се изявяваха толкова убедително като истински журналисти, то това не означаваше ли, че още отначало са си били журналисти?

Докладът бе подписан от Неслунд и от самия Пощальон, тоест от главния шеф на “фирмата”, който много рядко се занимаваше с вътрешните задачи на отделите. Този доклад обаче бе предназначен за правителството и се отнасяше до “неясните” предложения за мерки за борба срещу “групата на внедряването”. И, естествено, предложенията бяха отхвърлени.

Тук обаче бе приложена и изрезка от вестник “Експресен”, в който журналист, явно изпълняващ поръчка на “фирмата”, цитираше Пощальона в онази част, в която онзи с няколко мъгливи думи изразяваше опасенията си във връзка с проникването на подобни хора в Шведското радио и сочеше, че в дадения случай най-опасното бе, че им се бе удало да се изявяват като истински журналисти. Върху копието се бяха запазили ръкописни бележки, потвърждаващи, че мерките нямаше да бъдат предприети, но че групата е забелязана и за внедряването й е известно. След това стоеше нещо доста неясно, а именно, че на пазара на труда се създават юридически препятствия за използването на преки мерки срещу условията за наемането в групата.

Апелтофт се досети, че това очевидно означаваше, че “фирмата” наистина се обръщаше към правителството с молба да уволни най-известните в страната радио- и телевизионни журналисти с мотивировката, че са тайно внедрена група с ляв уклон.

Не бе трудно и да се досети, че това предложение се е сблъскано със съпротивата на политиците, стоящи като скала на пътя му.

Имаше отделни доклади и докладни записки за трима журналисти, но бяха доста куци. Онзи от тях, който бе шеф на редакция “Факт” на ТВ-1, имаше контакти с различни германски терористи. Имаше отпреди години и “доказателства” за това, сред които различни снимки на бъдещия служител в телевизията на митинги за солидарност в Стокхолм, насочени срещу жестокото отношение на германската държава спрямо заловените германски “терористи”. Мнозина от хората, запечатани върху тези фотографии, бяха осъдени като терористи или застреляни в момента на залавянето им и други подобни.

Двамата други журналисти, за които бяха изготвени специални справки, бяха Ерик Понти и един от шефовете на международната новинарска програма “Рапорт”. Преди години те се бяха изявявали и като редактори на вестник “Палестински фронт”. Познаваха се добре един друг и три или четири пъти бяха пътували заедно до Близкия Изток. Така че двама от бившите активисти на пропалестинското движение се бяха сдобили с решаващо влияние върху външнополитическите предавания по радиото и телевизията. Освен това човекът от “Рапорт” бе евреин, което бе специално подчертано, и говореше слабо на иврит.

Апелтофт отстрани всичко, освен това, което се отнасяше за Ерик Понти.

Неговото Си Ви[49] изглеждаше сякаш съвсем нормално.

Студент във Висшето търговско училище, той бе преминал във Висшето журналистическо училище. Бе участвал в образуването на пропалестински групи и бе започнал издаването на вестник “Палестински фронт”. Следваха обичайните пътувания до Ливан и Йордания и най-накрая — сведения за получаването на специална подготовка в лагерите на нередовните войски.

Апелтофт се усъмни в точката за специалната подготовка, която винаги се приписваше почти автоматично на всички. Част от момичетата в тези групи бе принудена да пълзи под телени огради и дори да стреля няколко пъти с автоматичен пистолет по време на посещението си в лагерите — това безспорно влизаше в modus operandi на ранното палестинско движение.

По времето на службата си в армията обаче Понти бе преминал курсовете за снайперисти и младши офицери. Бяха го учили доста старателно на това. Бе получил разрешително за четири ловни оръжия — това бе къде по-интересно! — две сачмалийки; едно с триножник, 12-ти калибър; и една двуцевка, 16-ти калибър.

“Сърни, зайци и птици — помисли се Апелтофт. — А след това?”

Едното бе за елени — “Уинчестър-308”. При това настойчиво се подчертаваше, че патроните за него са същите, каквито в шведската армия се използваха за автоматично оръжие АК-4. Добре, но какво значение имаше това, след като той можеше да си купи свободно каквото поиска? Въпреки че бе възможно последното оръжие в списъка да е по-интересно. Револвер, калибър 22-ри, записано в разрешителното като оръжие, използвано за доубиването на ранено животно, попаднало в капан.

Подборът на оръжия бе добър, както при всеки ловец, а освен това имаше и безупречна служба в армията зад гърба си. “Левите екстремисти” обаче не бяха викани по възможност за повторно обучение в армията.

А след това ставаше още по-интересно. Понти бе смятан за “шеф на сигурността” в пропалестинското движение. В продължение на години именно Понти бе разобличавал един провокатор след друг в пропалестинското движение и имаше основателни причини за подозрение, че именно той бе подтикнал вестник “Фолкет и билд/ Културфронт” да атакува информаторите на Министерството на отбраната в различните леви организации. Смяташе се също така, че именно Понти бе разкрил човека от Ш в ръководството на пропалестинските групи, но неясно защо бе предпочел да остане в сянка.

Освен това имаше явни доказателства, че именно Понти бе разобличил шведа, когото израелците бяха вкарали в пропалестинските групи за започването на някакви въоръжени акции (надявайки се, естествено, че в последния момент всичко ще бъде разкрито и това ще свърже ръцете на проарабските екстремисти, а може би и не само ще ги изолира и ще затрудни вербуването от тяхна страна, но и ще намали възможностите за актове на насилие).

Трудността около залавянето на пропалестински активисти бе принудила в края на краищата израелското разузнаване да изпрати в една от групите на първите професионално обучен агент. Операцията бе подготвена превъзходно.

Отначало чрез няколко шведски свободни фотографи израелците бяха разпространили слуха за един американски войник, който отказал да воюва във Виетнам и бе избягал от Сайгон, за да се присъедини към “Ал Фатах” в Бейрут. Бил заловен като единствения оцелял участник от палестинския рейд през границата между Ливан и Израел. Според по-нататъшната легенда този американец трябвало да бъде затворен в затвора “Рамала” в Израел, но израелците не пожелали да го съдят, защото бил американски гражданин. Вместо това възнамерявали да го изпратят в някаква европейска страна, откъдето да не могат да го депортират обратно в САЩ, където цялата тази история щяла да изплува на повърхността.

Апелтофт седеше с копие на израелските визови документи в ръце — обикновен израелски паспорт с текст на френски и иврит, № 101375. Името на този човек било Бен Тевел, а американското, както се твърдеше — Ричард Холмс, от малко градче в Индиана.

Израелците успели да разпространят историята за американския палестински герой сред датските пропалестински активисти и следователно самото внедряване било извършено в Дания.

На израелския агент му се удало да “избяга” отначало в Дания, където получил закрила от страна на датчаните. След това последните обаче, както се и очаквало, решили, че да се оставя американски дегенерат, дезертьор в страна, влизаща в НАТО, е твърде голям риск. Поради това се обърнали към своите приятели в Стокхолм, уведомили ги за пристигането на американеца и помолили шведите да се погрижат за него. До този момент операцията вървяла по мед и масло.

А след това всичко се сринало за няколко часа. Човекът бил посрещнат на Централната гара на Стокхолм не от кого да е, а от Ерик Понти.

Продължението на историята бе описано в извадки от писмения доклад на самите израелци. Отначало Понти устроил на израелеца разпит — кога, къде и защо, в кой затвор и така нататък. Това също било предвидено от израелците и човекът им не бил “лаик”.

Не бе ясно дали Понти се бе усъмнил още тогава. След около час обаче той завел израелеца в голяма квартира, близо до площад “Нора Банторйет”, която била един вид “семейство-община” от ляв тип. Отначало сякаш всичко било нормално. След това обаче Понти помолил един “неизвестен” палестинец да продължи разпита в една малка стая. Последният засягал предимно условията в затвора “Рамала”, кой бил затворен там и в кой коридор, как изглеждал и така нататък. Според мнението на израелеца, в разказа му все още нямало грешки.

След това палестинецът и Понти си прошепнали нещо и последният заявил, че било време да си тръгват. Слязъл с израелския агент до стоянката за таксита, която била точно под прозорците на квартирата. Докато чакали такси, Понти със спокоен, но нетърпящ възражение тон обяснил, че ако опитът за внедряване бил извършен в Бейрут, то пътуването с такси щяло да завърши със смъртта на израелеца. Помолил последния да предаде поздрави на господарите си и да им каже, че следващият агент по-скоро щял да изчезне, отколкото да се върне с приятелски поздрави. Преди да изостави обаче израелеца, Понти му показал оръжието в джоба на сакото си и поискал в течение на десет часа онзи да изчезне от Стокхолм. Иначе щяло да му се наложи да си вземе обратно предложението за гарантиране на безопасността му, което щяло да сведе до нула възможностите на последния да си тръгне обратно жив.

Израелският шпионин приел заплахата на сериозно и незабавно се разкиснал, като се отправил към най-близката телефонна кабина и позвънил на номера, от който имал правото да се възползва само в краен случай.

Израелците помолили шведската полиция за охраната на техния човек до следващата сутрин, когато щял да отлети обратно за Израел.

Три години по-късно Понти се бе оказал замесен в друг, също толкова заплетен случай. Израелците попаднали на следите на един от куриерите на “Черния септември”, Камал Бенамане, който пътувал за Стокхолм, за да подготви заедно с един от най-непримиримите палестински терористи, Али Хасан Саламе, убийството на посланика на Израел в Швеция, Макс Варон.

Израелците успели по някакъв си начин да получат първокласна информация за това. Не било необходимо каквото и да е повторно потвърждение и те веднага изпратили в Скандинавия група от специалисти, която да предотврати убийството.

Отначало следата ги отвела до пропалестинските групи в Стокхолм, а след това и до Понти. След това двамата палестинци извършили някаква маневра, накарала израелците да попълнят групата си през Осло и да се отправят към Лилехамер, където застреляли ненужния им човек, докато и Бенамане, и Саламе седели в Стокхолм и разговаряли с Понти в апартамента на последния. След убийството в Лилехамер и двамата палестинци изчезнали безследно.

Съгласно приложения коментар, предложен от шведите, израелската операция във всеки случай имала и положителна страна, защото благодарение на нея изплашените терористи се махнали от Скандинавия. Помощта, която палестинците получили от Понти, не можела да се използва като доказателство в съда. Подслушването на телефона му и другите мероприятия не дали никакви резултати.

Общите изводи се състояха в това, че Ерик Понти бе човекът, отговарящ за подкрепата и съветите от шведска страна за палестинските терористи, готвещи операцията на шведска земя.

Вече пет-шест години Апелтофт се занимаваше с анализа на “modus operandi”, състоящ се в спокойна обработка и систематизация на постъпващите сведения за поведението на терористичните и другите нелегални организации. И до този момент зад кухненската маса бе смятал за малко вероятно, че ще му се удаде да се сблъска с две съвсем нови прояви на оперативната дейност.

Група журналисти, които “съвсем не са журналисти, но притежават достатъчна компетентност, за да постигнат най-влиятелни позиции в тази област”. В какво се състоеше смисълът и за какво бе всичко това? Дори и да умееха да скриват “компетентно” истинските си намерения и да коментират световните събития така, че мнението им да съвпада с мнението на другите истински журналисти?

А Понти бе част от тази тайна организация. Тогава защо само той поддържаше оперативна връзка с чуждестранните терористи?

Освен това Понти бе напуснал пропалестинското движение приблизително по времето, когато бе станал репортер в “Дагенс ехо”. По същия път бяха минали и другите членове на групата. И всичко това, съгласно доклада с грифа “Строго секретно”, бе свързано с желанието на групата да се отърве от екстремисткото си минало. Това можеше да се сметне за логично.

Това обаче не позволяваше предприемането на сериозни постъпки. Та нали връзката на Понти с четиримата активисти от Хегерстен бе несигурна. Понти и най-старшият от тях, Нилс Густав Сунд, бяха в списъка на делегатите на конгрес на пропалестинското движение, състоял се преди години. А това вероятно доказваше, че се познаваха.

Е и какво от това?

Апелтофт се чувстваше като глупак. Наля в чашката си изстинало кафе и взе химикалката, опитвайки се да нарисува картината, която, според мнението на Неслунд, присъстваше явно в докладите със зелен печат.

И така, тайна група лъжежурналисти се промъкваше в радиото и телевизията и започваше да работи така, сякаш се състои от истински журналисти. Връзката между членовете на групата не подлежеше на съмнение и не можеше да става и дума за случайност. И все пак само преди десет години тази група е била смятана за елитарна в специалния сектор на левите организации в страната. Целта на подобна планирана далече в бъдещето операция бе неясна.

Ерик Понти можеше повече от останалите да бъде свързан с палестинския тероризъм, но в такъв случай функциите му навеждат преди всичко на мисълта за някакъв вид контраразузнаване на левите сили.

Посещението на Понти в Осло сякаш също бе ясно. Именно там той прекарва няколко часа след убийството на Фолкесон.

Какво обаче бе общото между Понти и четиримата от Хегерстен? Можеше само да се твърди, че ги познава.

Понти умееше да борави с оръжие и бе имал възможността да си уреди тайна среща с Фолкесон.

А мотивът?

Момичето от магазина за шивашки принадлежности би могло да се опита да се свърже с Фолкесон, за да го предупреди за предстояща операция. Понти научава за това и вместо да я отмени, убива шведския полицай, а след това отлита спокойно за Осло, като дори се шегува с норвежките полицаи.

Апелтофт се обърка. През целия си живот бе работил като полицай — повиквателна в армията, кратко обучение и назначаване като полицай. Вече повече от тридесет години тренираше себе си да различава доказуемите от недоказуемите хипотези, но сега не можеше да свърже двата края. Погледна към папката с доклади на кухненската си маса. Имаше още нещо, което Неслунд криеше. Всичко това изглеждаше неубедително, а това-онова — дори странно.

Двама души — минимум двама — знаеха всичко. Бе обаче невъзможно да се разпита най-напред Понти. Положението на последния в Шведското радио го правеше недосегаем в много случаи и не можеше да бъде отведен за неприятен разпит просто така.

А момичето от Хегерстен? За какво се бе опитвало да предупреди Фолкесон? Да, то бе единственото, което можеше да им помогне да се придвижат напред. Апелтофт разбираше, че това е логичният извод, но не виждаше алтернативи. Започна да събира купчините документи. Вече бе късно.

Отначало Руар Хестенес не разбра защо се е събудил посред нощ. Завила се с чаршаф, жена му спеше до него и може би го бе бутнала насън? Тогава обаче чу отново телефона. Помъчи се с лампата върху нощното шкафче, след което вдигна слушалката.

— Да. Хестенес слуша.

— Матиесен е. Извини ме, че звъня толкова късно. Какво е впечатлението ти за този швед — Хамилтън?

Преди да отговори, Хестенес се опита да приведе мислите си в нормално състояние.

— А-а. Малко е сноб, писарушка някакъв си. Доста ловък и обстоятелствен, но не е полицай, ако разбираш какво имам предвид. Защо?

— Просто така. Случило се е малко нещастие. От момчетата от полицията за борба с тероризма се вмъкнали вечерта в хотелската му стая. Помислили, че там става нещо нередно, и казват, че не успели да го предупредят. За малко да убие Кнут Халворсен. Последният сега е в болницата. Просто ми бе интересно какво мислиш за него.

Руар Хестенес не разбираше нищо.

— М-да — каза той, — ето ти тебе писарушка. А как е Халворсен?

— Не е много добре. Извини ме. Просто си помислих, че може би имаш някакво обяснение за всичко това. И исках да разбера що за човек е. Лека нощ.

Хестенес лежеше и мислеше. Халворсен бе добре познат в полицията, като самият той и повечето от колегите му го смятаха за един от най-твърдите полицаи в страната. Поради това и бе попаднал в полицията за борба с тероризма. Е, а тази личност от висшето общество с колана от крокодилска кожа? Не, нещо не бе ясно.

Матиесен продължи да държи ръката си върху телефона, но след това реши да не звъни в Стокхолм. Нямаше никакви причини да се оплаква и всичко бе просто любопитство. Матиесен се усмихна.

В полицията за борба с тероризма бе разпространено мнението, че те и само те са сериозни момчета, а в службата за наблюдение са малко струващи хора. Хамилтън, наистина, бе швед, но и той бе само сътрудник на службата за сигурност, просто бе обикновен “сепок”.

Щеше обаче да мине не чак толкова много време и Матиесен щеше да има сериозни причини, за да промени мнението си. Следващия път, когато се натъкнеше на името на Карл Хамилтън в докладите на шведските си колеги, щеше да става дума за най-кървавия сблъсък, в който се бе налагало някога да участват скандинавските служби за сигурност.

Карл Хамилтън заключи докладите в тъмночервената си чанта с кодирана ключалка и загаси осветлението в хотелската си стая. Този път не би трябвало да го безпокои никой от колегите му. Самолетът му излиташе рано сутринта и дотогава оставаха само няколко часа.

Опита се да обобщи прочетеното, но това не бе толкова лесно. Във всеки случай не бе толкова ясно. Като повод за интереса на норвежците към Понти като към терорист бяха послужили само шведските доклади, определящи последния като такъв, при това бе смятан за влиятелен терорист със сума потвърдени връзки, като се почнеше от “Черния септември” и се стигнеше до Либия. Понти бе живял там половин година, без да изпраща никакви журналистически репортажи или други доказателства, освен срещите си с Кадафи.

Имаше много сериозни доказателства за оперативната му дейност и за обезвреждането от негова страна на различни провокатори в антиимпериалистическите движения през последните десет години. Освен това Карл Хамилтън бе сигурен, че се е срещал с него. По онова време в движението на левите не бе тайна, че и чужди, и шведските служби за сигурност се опитват по всякакъв начин да внедрят свои хора в различните леви групировки. И Понти наистина бе играл значителна роля в защитата срещу такива внедрявания, което бе известно на всеки клартеист.

Разкриването и разобличаването на шпиони и информатори обаче бе отбранителна дейност. Съвсем друго нещо бе осъществяването на настъпателни операции. Ядрото на левите, владеещо антиимпериалистическите организации и вестник “Фолкет и билд/ Културфронт” (ето къде можеше да бъде причислен Понти), се придържаше към много ясна и обмислена политика, когато ставаше “въпрос за индивидуалния терор”. Идеологическата подкрепа за това бе полемиката на Ленин с ранните руски анархисти, чиято линия се осъждаше като реакционна. Известно ли бе обаче това на отдела по сигурността? Нещо не пасваше тук.

Освен това данните, получени в Осло, не потвърждава по никакъв начин, че Понти бе убиецът. Уликите явно не съвпадаха по една, но решаваща и определена точка, а именно дънки вместо небесносини манчестърски панталони. А също така и шегата със служителите от отдела по сигурността на летище “Форнебю”.

Карл не можеше да заспи. Чувстваше се като глупак, защото бе сигурен, че пропуска нещо.