Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

7

Понеже Фристед пристигна на работа пръв, денят му започна с двоумението дали да помоли секретарката да включи кафеварката или сам да се заеме с това. Та нали дотогава вече бе бъркал два пъти, като единия път кафето се бе изляло до чашката, а вторият път врялата вода бе потекла и през филтъра с кафето и покрай него. И понеже Апелтофт можеше да пристигне във всеки един момент, той не искаше да рискува да бъде заварен на “местопрестъплението” (Апелтофт бе най-къщовен, поне по стандартите на “фирмата”). Сега обаче, когато се появиха двамата му колеги — един след друг — положението бе под контрол и Фристед с преднамерена безгрижност подаде чашка първо на учудения Апелтофт, а след това и на Карл, който въобще не забеляза това историческо събитие.

— Трябва да ви разкажа нещо под секрет, но не искам да стигне до когото и да било чрез вас. И ако в бъдеще всичко това изплува, то ще е по-добре да го научите сега и то от мен — започна Фристед.

Колегите му седнаха и се приготвиха внимателно и без да задават въпроси да слушат.

— Определих произхода на пистолета или поне получих квалифицирана информация — продължи Фристед. — И така, пистолетът е бил изнесен от Русия в Сирия точно преди началото на размириците там. Оръжието е попаднало при някого от офицерите — или танкист, или пехотинец. С това следата прекъсва.

— Как научи това? — учуди се Апелтофт.

— Точно в това е проблемът. Свързах се с шефа на ГРУ. Разходихме се тайничко с него по Юргорден. Просто — цирк. Във всеки случай той ми разказа всичко това. Проблемът обаче не е в това, а че ме помоли за една услуга.

Апелтофт едва не се задави с кафето си, но замаха с ръка, в смисъл: “Моля, продължавай!”

— Отначало и аз си мислех същото, като теб, Апелтофт, но всичко се оказа не толкова просто. Той ми съобщи данни за един тип от Управлението по имиграционните въпроси, който предавал сведения за ирански бежанци в иранското посолство. Явен случай на шпиониране на бежанците, с други думи казано, “незаконна шпионска дейност”. Имам името, времето и мястото. “Да се залови при предаването на сведенията” — каза руснакът. Така че, както разбирате, имам проблем.

— Ти какво? Какъв ти проблем? Ако е истина, то трябва да се отиде и да се хване тази измет. Каква е разликата — възрази Карл.

— М-да. Не знам. Досега не се е случвало руснаците да са споделяли безплатно с нас — продължаваше да размишлява Фристед.

— Не е, но не сме ги и молили — усмихна се Апелтофт. — Струва ми се, че няма проблем. Ако е истина, то “фирмата” трябва да залови този тип.

— Въпреки че защо му е на руснака да го хванем? — поинтересува се Фристед. — Къде е загадката?

— Може и да няма такава. Например, онзи е избягал от техните ведомости за заплати при онези, които плащат по-добре, затова го и предават — отговори спокойно Апелтофт.

Опасенията му бяха като издухани от вятър.

— Или пък възможно е да е свързано с политическата игра между Иран, Ирак и Русия, за която ние не знаем нищо и никога няма да узнаем — предположи Карл.

— Между другото, това е само дебютът на руснаците в нашия клуб — каза Апелтофт. — Венерстрьом[56] ни бе предложен от САЩ, получихме Берлинг[57] във “фирмата” си от израелците и доколкото си спомням, американците ни издадоха онзи дявол, следователя от чуждестранния отдел, който продаваше бежанци на Ирак. Във всеки случай няма защо да се притесняваме, ако не се окаже, че информацията е погрешна. А и тогава ще видим.

Наложи им се да обсъдят още няколко варианта. Руснакът може би бе искал да докаже, че сведенията му за пистолета са съвсем достоверни, поради което ги бе сложил в един куп с други сведения, които също би трябвало да са истински. Какъв сценарий, а? Или това наистина бе начало на търговски отношения? А може би бе примамка за комисаря от СЕПО, който бе плюл на условностите на етикета и сам бе поел риска?

Времето щеше да покаже. Фристед реши да поговори с “необходимите” хора, за да бъде хванат юнакът от Управлението по имиграционните въпроси. А за това как бе научил историята на пистолета “Токарев” — между другото, напълно правдоподобна — трябваше да се мълчи.

— Е и какво разбрахме, изхождайки от “правдоподобността” на руската история за пистолета? — попита Фристед.

— Не е кой знае колко — изръмжа мислено Карл, който вече бе поработил мислено над проблема и резултатът не го бе вдъхновил. — Нали се връщаме към времената, когато сирийската армия влиза в Ливан и пистолетът попада по някакъв начин в Бейрут, а там която и да е палестинска организация се сдобива с него и отново сме на изходни позиции.

Двамата полицаи гледаха безпомощно Карл, защото им се струваше, че е дори твърде прав.

- “Много шум за нищо”, казала бабата, която се опитвала да остриже вълна от прасето — опита се да се пошегува Фристед, очаквайки овации. — Е и какво ще правим сега?

— Карл и аз стигнахме до извода, че трябва да се съсредоточим върху разпитите на двамата активисти от пропалестинското движение, за които знаем най-малко. Имам предвид теб и мен. А Карл ще разгледа библиотеката на Хедлунд. Може пък да намери в нея някаква пътеводна нишка. Аз пък ще се заема с кореспонденцията му и с още някои неща.

— Всъщност вчера не говорихме за това, но сутринта чух по “Ехо”-то, че в Сьодертеле всичко е минало добре. Значи са били просто обикновени крадци, а? — попита Фристед.

— Така е. И ние стигнахме до този извод. Търговци на хашиш, на крадени вещи. Дребни крадци. А и нали засякохме следата им от точно такъв източник, така че това няма да ни доведе до никъде — поясни Апелтофт. — Затова и решихме да се заемем с Хедлунд и материалите от разпитите.

Карл слезе един етаж по-надолу, измина няколко крачки по коридора и надникна в заседателната зала, в която имаше две дълги маси. Там се извършваше сортировката, номерирането и предварителната класификация на конфискувания материал. Работата бе в разгара си. Нали законът изискваше старателно вписване в протокола на конфискуваните вещи.

Едната от дългите маси бе определен за сортирането на нещата на двойката Хернберг — Хедлунд. Номерираните предмети се разпределяха в три купчинки още там, на масата, като едната бе тази на Хедлунд; другата, средната, за “или — или” и третата — на Хернберг.

Карл взе няколко ксерокопия и се отправи на обиколка около масата, като от време на време прелистваше или просто преобръщаше книги, изписани листа, фотографии, протоколи от събрания и други документи. Правеше го без особено любопитство, а и му бе някак си неловко да навлиза в личния живот на хора, които бяха само няколко години по-млади от него. От вчерашната му среща с Неслунд му бе останала някаква горчилка. Това го измъчваше и бе спал лошо.

Онова, което бе взето от общата им библиотека, не представляваше кой знае какъв интерес. “Подозрителната” литература се оказаха Ленин и Сара Лидман[58]. Карл обаче разбра, че литературата бе подбирана от съвсем неопитна ръка. За получаването на по-пълна картина трябваше да се разгледат още веднъж книжните лавици и онова, което бе останало в квартирата. Отбеляза си любопитните неща, реши засега да не се мъчи с кореспонденцията, с която трябваше да се заеме Апелтофт, и получи разрешение да посети дома на Хернберг и Хедлунд, за да разгледа неконфискуваното.

И Фристед, и Апелтофт бяха единни по въпроса, че първо трябваше да надникнат при Петра Хернберг, защото така можеха да научат нещо за Хедлунд, който отказваше решително да отговаря на въпроси.

Предната вечер Петра Хернберг бе разпитвана кратко, преднамерено объркано и грубо (законът предписваше, че задържаният или арестуваният трябваше незабавно да получат писмено обвинение и имат правото да се възползват от помощта на адвокат). Имаше кратък запис на този разпит, от който, както се и очакваше, ставаше ясно, че девойката отказваше да се признае за виновна в незаконно притежание на оръжие и в съучастничество в убийство. Последното бе малко учудващо.

— Наистина ли я питахте за съучастие в убийство? — учуди се Апелтофт, когато той и Фристед се срещнаха с двамата най-добри следователи на “фирмата”.

— Да, питахме я, защото се твърдеше, че именно в това е проблемът. Не е ли така? — те бяха получили момичето, след което бяха хвърляли жребия кой да играе “лошото” и кой — “доброто” ченге.

“Лошото” ченге бе започнало да я притиска и сега тя седеше в стаята за разпити съвсем сама.

— Е и как е? — попита Фристед.

Двамата следователи смятаха, че тя все още е в шоково състояние, но вече е започнала да идва на себе си. Петра правела впечатление на интелигентно момиче и, разбира се, щяла да започне да разсъждава, ако не се побърза и не се прибягне до провокации.

Фристед и Апелтофт получиха разрешение за разговор с Петра Хернберг в рамките на не повече от два часа. Когато влязоха в стаята за разпити, тя седеше с отсъстващ поглед.

— Здрасти, казвам се Арне, а колегата ми — Ерик — поздрави я Фристед и седна. — Ние водим друго разследване тук, в тази сграда. То обаче е свързано с ареста ти, така че бихме искали да поговорим с теб. О’кей?

Тонът на Фристед бе коректен, приятелски и убедителен. Той притежаваше способността да пита за тежка вина така, както се питаше за разрешение да се запали лула.

Тя кимна, надигна се от мястото си и седна срещу бюрото, зад което се бе настанил Фристед. Петра бе мила, поддържаше външността си и бе лесно да си я представиш в бяла престилка зад аптекарския щанд. Бе именно такава. Напълно бе възможно да е наистина просто момичето от аптеката, помисли си Апелтофт. Той седеше малко настрани и стремейки се да не привлича внимание върху себе си, я изучаваше.

— Защо направихте това с нас? — попита спокойно тя.

Фристед поразлисти документите, лежащи на бюрото пред него, правейки се, че е потопен в изучаването им.

— Имаше голяма хайка на много места, въпреки че, разбира се, ти не го знаеш — каза Фристед.

Момичето поклати глава.

— Заподозряна си в незаконно притежание на оръжие и в заговор с цел убийство. Както виждам обаче, ти го отричаш — продължи невъзмутимо Фристед.

— Какво ти незаконно притежание? Не вярвам в това. И какъв ти заговор? Мислите, че съм убила някого ли?

Полицаите разглеждаха внимателно и мълчаливо момичето, след което Фристед продължи играта.

— Що се отнася до незаконното притежание на оръжие, то става дума за две неща. Ловната пушка не е кой знае какво, но ти навярно го знаеш?

— Онази, която висеше на стената ли? Та това е антикварна вещ, нещо като старинно оръжие. И вие мислите, че сме арестувани за…

— Това не е толкова важно. Е, а какво ще кажеш за патроните за китайския автомат? — прекъсна я Фристед.

Следващият момент бе много важен и двамата комисари затаиха несъзнателно дъх.

Девойката се замисли — или неразбрала съвсем за какво става дума, или разигравайки прекрасно театър.

— Нещо не разбирам за какво говорите — отговори най-накрая тя.

— За пълнителя за китайски АК-47… Нали си виждала такова автоматично оръжие с въртящ се пълнител? — продължи безстрастно Фристед.

В очите на девойката блесна огънче.

— А-а — каза тя, — само за това ли? Та той от години се търкаля в някакво чекмедже. Това е сувенир, може би дори детинщина, но като цяло е ненужна вещ. Донесох тази дреболия много отдавна от Бейрут.

— Защо? — кратко и уверено попита Фристед.

— Детинщина… Всъщност… е-е… там обикновено си правеха огърлици от гилзите на този “калашников” или “клашников”, както го наричаха. Взимаха гилзите, пробиваха ги и ги увесваха на вратовете си. Казваха, че било “революционно”. Вместо всякакви там награди, разбрахте ли?

— А от кого го получи?

— От един палестинец, в когото бях влюбена и чието име нямам намерение да споменавам.

— Добре, добре. Така обаче и не си си направила огърлица?

— Не, не си направих. Вкусовете се променят. А и Андерс, моето момче, не се решаваше да ги продупчи, защото имаше там нещо с шапчиците им или както ги наричат. А след това съм забравила за тях и едва сега си спомних.

— Обаче има и пълнител.

— Има, но ми се струва, че бе счупен или развален. Освен това в него може да се сложи нещо.

— А защо не изхвърли този боклук?

— Канех се веднъж, но после си помислих, че не трябва да се изхвърлят взривоопасни предмети в боклука. Та нали го изгарят в Льовста и би могло… След това исках да го изхвърля в реката, но реших, че е глупаво. Така си и остана да си лежи.

Фристед и Апелтофт се спогледаха. Последният кимна. Това означаваше, че бяха повярвали на историята.

— Е, а какво за онзи, как беше, за убийството… на човека от СЕПО? — попита тя.

— Разбираш ли — отговори просто Фристед, — че всичко изглежда така, сякаш има връзка между вас четиримата и някои други, които също се намират вече тук, в тази сграда. Какво ще кажеш за това, освен че си невинна и така нататък?

— Нищо.

— И защо?

— Защото не разбирам обвиненията.

— Аха — каза Фристед и излезе, а разговорът бе поет от Апелтофт.

Той й обясни, че уликите са си улики и винаги има възможност отначало да не разбираш в какво си се замесил непосредствено. А след това си поговориха малко за убийствата по политически причини. Тя му изнесе лекция, че ако движението, формиращо общественото мнение в страната, премине към преки акции от този вид, то ще извърши политическа грешка. Не го интересуваше какво казваше тя, а го интересуваше как го правеше.

След това попита Петра какво е правила цяла година в Бейрут и тя му разказа, че е работила в малък диспансер в един от най-големите бежански лагери — “Бурж ел Баражна”. Това било обикновена доброволна работа за скандинавците, съчувстващи на палестинското движение и много десетки момичета от Швеция, Норвегия и Дания правели същото. Именно тогава, между другото, срещнала и своето момче. Било пристигнало там с мисия за солидарност.

— А към кое политическо движение принадлежиш, освен към пропалестинското? — попита я неочаквано прямо Апелтофт.

— А вие и с това ли се занимавате?

— Не, у нас в Швеция, както знаеш гласуването е тайно, но те питам, само за да видя дали ще ми отговориш.

Тя въздъхна и се замисли. Нещо в реакцията й караше Апелтофт да е нащрек. Твърде сговорчива бе и твърде равнодушно се отнасяше към обвинението в убийство.

— Бях член на две партии, но напуснах и двете — отговори най-сетне тя. — А ако искаш много да знаеш на кои, то ще ти кажа. Първо — на ЛКП, а после — на КПШ.

— КПШ — Комунистическата партия на Швеция ли е?

— Да, аз пък си мислех, че знаете.

— Така е, но не и в нашия отдел. А партиите, в които си членувала, не биха ли могли да се занимават с политически убийства?

Най-сетне реагира. Сплете пръсти и се опита да се овладее, за да не рухне — поне така изглеждаше. След това отговори със сподавен глас:

— Напуснах ги и не искам повече да говоря за политика. Сега пък аз имам въпрос към вас. Ако човек не е виновен за убийство, то бихте ли могли да намерите все пак доказателства? Имам предвид, дали ни арестувахте по този начин, за да конфискувате ловната пушка?

Апелтофт изчакваше и я изучаваше. Тя губеше самообладание. Страхуваше се! За пръв път показа, че я е страх.

— Не, арестувахме ви не за да получим ловната пушка, можеш да бъдеш сигурна в това. Следите от вас в Хегерстен обаче ни отведоха направо до друго място, където прибрахме много по-интересно оръжие. Това говори ли ти нещо?

— Искам адвокат. А ти, между другото, не отговори на въпроса ми. Е?

— Ако си невинна, не могат да те осъдят, и ние не измисляме доказателства, ако няма такива. Повярвай ми!

— Вярвам ти, но все пак искам адвокат.

— И все пак ми повярвай! Можем да проследим сума ти нишки и връзки като начало, но в края на краищата ще получим нещо съвсем друго. Ако си невинна, то можеш да ни помогнеш да стигнем по-бързо до вярната следа, както и на самата себе си, за да излезеш по-скоро оттук.

— Как така?

— Отговаряй на всичките ни въпроси! Ако грешим, ще стане ясно. А ако не грешим, можеш да поискаш адвокат и отново всичко ще е ясно. Необходими са обаче доказателства. Ако бе толкова просто, нито аз, нито повечето от нас нямаше да работим тук.

— А какво ще стане с мен?

— Мисля, че ще те разпитват най-много седмица. А след това — арест. Знаеш ли какво е това?

— Да, при закрити врати съдът определя дали тайните доказателства са подходящи за по-дългото ми задържане.

— Горе-долу е така. Възможно е и “при закрити врати”. На прокурора обаче все пак ще му се наложи да изложи мотивите си пред съда. Незаконното притежание на оръжие от страна на твоето момче и твоят пълнител с десетте патрона няма да стигнат.

— А нима не сте задължени да записвате на магнетофон всичките разпити?

— Това не е истински разпит и на теб ще ти се наложи да отговориш още веднъж на всичките въпроси на нашите колеги.

— А защо просто си разговаряме в момента?

— Защото аз и моят колега се занимаваме с други въпроси, свързани непосредствено със самото убийство. А онези, с които ще се срещнеш след това, са обикновени, така да се каже, следователи.

— А колко души още сте прибрали?

— Освен вас, още десетина от Хегерстен.

Някак й олекна и тя въздъхна силно и ясно. Това бе много важно за Апелтофт, защото до момента се обвиняваше, че така дълго й отговаряше и можеше да попречи случайно на бъдещите разпити на колегите си. Последната й реакция го убеди интуитивно, че е прав. Изпита изкушението да удари момичето по бузата, но се сдържа, защото тя бе само на двадесет и шест години.

Надигна се и й се усмихна пестеливо.

— Ще запомниш задълго разговора ни. Ако не си виновна, както твърдиш, то след седмица ще излезеш оттук. Можеш да ми вярваш. Само отговаряй на всичките въпроси на следователите и всичко ще е по-лесно.

След това излезе и разказа на Фристед за впечатленията си. Не, не вярваше и то по много причини, че тази двадесет и шестгодишна приемница на рецепти в аптеката е участвала въобще в каквото и да е убийство. От това се почувства явно облекчен.

След различни преговори с инстанциите Карл се добра до запечатаната квартира в Хегерстен. Всичко в нея изглеждаше като след взлом, което, честно казано, си и беше така. Карл обаче се интересуваше от библиотеката. След обиска, организиран от патрула, който бе взел всичко подозрително, набиващо се на очи за обикновения служещ в службата за сигурност, в нея зееха дупки. Карл обаче не бе обикновен в този смисъл и дори повече от това.

Преглеждайки редиците книги, той ту кимаше одобрително, ту изхъмкваше язвително. Отначало видя онова, което и очакваше, тоест Фенон[59], Жан-Пол Сартр, Стефан Бекман[60] и Йоран Палм[61] — “паметните знаци” на втората половина на XX век в Швеция.

Имаше обаче и нещо друго. Особено интересни изглеждаха два малки отделения от библиотеката. Първото, състоящо се от седем-осем, се отнасяше за Кропоткин[62].

Подобна литература не се задържаше на лавиците на представителите на “левите сили”, защото класическата теория за хвърлянето на бомби попадаше в разред “случайни” дори и по времето на руската революция. Едва ли учител от средно ниво по основни предмети “история и шведски език” би имал повод да преподава класически анархизъм.

На лавиците бе останала и почти цялата литература на немски език. Никой от групата по завладяването не знаеше немски. Карл не само си спомни това, но и провери в списъка й. Цялата конфискувана немска литература бе вече отбелязана с нещо като червени звездички, в смисъл — “политически неблагонадеждна”. Десетина книги с гладки корици обаче, издадени от някакъв си Freie Universitet in Bremen[63], бяха останали на полиците. Бяха материали, оправдаващи от идеологическа позиция фракцията “Баадер-Майнхоф” и подобните й организации. Такова нещо не можеше да се купи в Швеция, дори и в книжарниците-кафенета на “левите сили”. Сигурно всички щяха да ги сметнат за “мръсна литература”.

Карл прегледа също така и годините на издаването на отделните книги. И се получи приблизителната картина на това как традиционно “ляв” интелектуалец, започва след години не само да се приближава до нетрадиционни идеи, към тероризма като идеологическа конструкция, но и да навлиза в психологията, тълкуването на сънища и екстрасенсориката.

Над голямата модерна двойна спалня от IKEA[64] висеше изрезка от вестник без текст, представляваща снимка на млад човек с белезници. Нещо привлече Карл към снимката и той я заразглежда по-внимателно, откривайки, че белезниците бяха американско производство. И тогава си спомни. Имаше един такъв шведски активист на борбата за мир, осъден някъде в САЩ за това, че той и други “борци” се вмъкнали на територията на един завод и изцапали с кръв някакво оборудване за производство на ядрено оръжие.

“Да се премине към непосредствени акции — помисли си Карл. — Да се бие така, че да се вижда и чува. Да се бие по слабите места. Да се предизвикват репресивните тенденции във властта, като тя бъде принудена да свали маската си и да покаже истинското си кърваво лице. Да се работи на малки групи. На никого да не се има доверие. Да се използва тълпата за скриване в нея. Да не се отделя от нея, като се упражняват необичайни професии или странни норми на поведение… — усмихна се иронично и продължи да си спомня: — Да се заобикаля контролът на държавата над средствата за масова информация, като се принуждават от време на време последните да информират обществеността за вашите собствени “театрални” акции и за резултатите от преследванията и отмъщенията.”

Приблизително така мислеха подобни типове. Андерс Хедлунд съвсем не бе обикновен ляв активист и вероятно — много нетипичен активист на пропалестинското движение. И бе много правилно, че се бе озовал в групата на четиримата от Хегерстен. След него щеше да се повлече дълга опашка. Освен това в него бе и пълнителят за АК-47. Най-сетне сякаш всичко се връзваше.

На Апелтофт не му се наложи да уговаря дълго Фристед, за да докаже правилността на изводите си. Ако тази девойка, Петра, членуваше в някаква конспиративна група, то нямаше да й стане по-лесно, след като научи, че са заловени още десет човека. Единственото възможно обяснение за това бе изводът й, че самата тя и момчето й са хванати просто с другите. Освен това бе заявила, че пълнителят, разбира се, е развален. До същия изход бе стигнал веднага и Хамилтън. Така че всичко си бе съвсем логично.

— Нали дъщеря ти работеше в аптека? — усмихна се Фристед.

— Така е и не отричам, че това повлия в известна степен на решението ми — отговори му смутено Апелтофт. — Тя обаче не лъже.

— Разбира се, че не лъже. Не съм си го и помислял — каза бързо Фристед. — Да влезем още веднъж в стаята за разпити, а?

Те имаха два варианта за разговор, но се отказаха от тях, след като се изкачиха в следващия отдел, където течеше разпитът. Анелис Рюден бе в депресия, бе станала апатична и не отговаряше, когато се обръщаха към нея. Освен това полицейският лекар я бе натъпкал с успокоителни таблетки, така че едва ли можеше да се разчита на нея. Само се усмихваше на всичките въпроси.

Андерс Хедлунд, момчето с “голямата опашка”, също седеше в килията си. Той продължаваше да се ежи и отказваше да си има работа със следователите. Дори не поиска да приеме необходимите му неща — прибори за бръснене и други такива. Оставаше само приятелят на Анелис — Нилс Ивар Густав Сунд — двадесет и седемгодишният ветеран на пропалестинското движение.

Разпитващите го сътрудници само свиха рамене, когато Фристед и Апелтофт ги попитаха за положението. Момчето, говедото му с говедо, плачело, призовавало родителите си и момичето си и ругаело. Трудно било да се измъкне дори и една-едничка разумна дума от него.

Видът на Нилс Ивар Густав Сунд съответстваше точно на това описание — небръснат, чорлав, със зачервени очи и изпокъсани дрехи. Говореше с фалцет. Фристед представи себе си и Апелтофт и обясни, че именно те се занимават с разследването на делото за убийството.

Момченцето, по-точно, мъжът, изглеждащ като момченце, не бе натъпкан от полицейския лекар с лекарства, но се държеше така, сякаш се бе нагълтал с таблетки. Говореше несвързано, объркано, като думите изскачаха от него някак си без ред, дори когато не го питаха нищо; крещеше, че се страхува от килията и не иска да го затварят.

Този път разговорът трябваше да бъде започнат от Апелтофт, а на Фристед му предстоеше да седи отстрани и да наблюдава. Апелтофт обясни, че по принцип е възможно да се избегне изолацията, като е необходимо само да се помогне на следствието. Това обаче не мина и Апелтофт стана “зъл” и “нахален”, а след това излезе “ядосано” от стаята. Дойде редът на Фристед. Той играеше ролята на доброто и разбиращото всичко ченге, отнело делото от “лошото” ченге, и започна със стандартните похвати, но и при него не се получи нищо.

Фристед излезе от стаята и поговори със следователите, които още не знаеха за подозренията в търговия с крадени вещи, в продажбата на наркотици и за стереоуредбата. Фристед успя да уговори колегите си да опитат още веднъж. След това влезе отново в килията, преструващ се на мил, но отново не се получи нищо. Тогава си размениха местата, като влезе Апелтофт и изигра “лошото” ченге. (Предпоставка за тази елементарна техника бе това, че разпитваният бе новак, защото тази психологическа атака не действаше на опитните престъпници, които бяха добре запознати с тези похвати.)

— Да опитаме още веднъж. Напи познаваш момчето, осигуряващо ти хашиш? А стереоуредбата? Казва се Абделкадер, живее в Сьодертеле, а сега ще е в затвора за няколко години. Знаеш ли за това?

Сунд млъкна. Изстрелът попадна в целта.

— Защо сте от един отбор с него? Знаеш ли какво оръжие имаше в дома си? Не ми прави гримаси, а отговаряй, за да приключваме с това! Аз нямам толкова много свободно време, с колкото разполагат колегите ми, е!

— Абделкацер е задържан, така ли? — попита Сунд вече със съвсем друг тон.

Оказа се напълно объркан.

— Да, а и не само той. Хванахме приблизително дузина араби след вас, но този дявол имаше оръжие, с което можеше да започне истинска война. Какво знаеш по въпроса?

Апелтофт обаче не получи отговор. Сунд отново изпадна в истерия и се опита да се хвърли през бронираното стъкло на стаята за разпити. И въобще стана неуправляем.

— Извини ме — каза Апелтофт, разпервайки ръце и излизайки от стаята.

Наложи му се да остави Сунд на колегите си, които не изпаднаха във възторг от това.

Срещнаха се в кафенето до басейна в другата сграда на полицията, за да поотдъхнат. На Карл бързо му мина ловната треска, щом само чу за реакцията на Петра Хернберг след научаването, че са задържани и много други. Бе й станало вероятно по-леко, защото явно “убиецът” трябваше да е сред другите, които, ако се съдеше по поведението й, дори не я интересуваха. Разказът й, че именно тя, а не този космат и явно антипатичен й Андерс Хедлунд, е домъкнала вкъщи пълнителя с десетте патрона за АК-47, бе съвсем правдоподобен. Дори бе казала, че пълнителят има някакъв дефект, но не знаела какъв. Всичко приличаше много на истината. Така че не можеше да се стовари това върху Хедлунд.

— Жалко — каза Карл, — защото ми се искаше да сме в правилната посока. Ясно е, че той наистина симпатизира на терористите.

— Така е — измуча Апелтофт, — но не можем да си направим окончателни изводи от това, което знаем. Хората могат да държат всякакви глупости в библиотеките си. Аз например имам сума ти книги за парните машини, но, дявол да го вземе, не се интересувам много-много от тях.

— При левите активисти обаче всичко е другояче — обясни Карл. — Те нямат в библиотеките си излишна им литература в такива количества. Марксистът-ленинист няма да държи метър и половина лавици с томовете на Троцки, а троцкистът — със събраните съчинения на Мао Дзедун, членът на Комунистическата партия притежава всичките съчинения на Сталин, дявол да го вземе, и нито едно на Алтюсер[65].

— А защо не? Нима не трябва да се изучава противника? Мислех, че всички правят така — учуди се Фристед.

— Не е така, защото библиотеката на всеки човек е част от индивидуалността му, и както членовете на религиозна секта не държат у дома си символите на сатаната. Вкъщи се държи онова, което се идентифицира със стопанина, защото, идвайки му на гости, приятелите му да гледат книгите му, да ядат салати и да пият вино. Така ми се струва.

— Да сведем глави пред знаещите работата си. Във всеки случай, комунизмът не е силната ми страна — избоботи Апелтофт, въпреки че си помисли, неясно защо, за дъщеря си с бялата аптекарска престилка.

— Значи, мислиш, че симпатизира на терористите?

— Да, така мисля. Знам от собствен опит, че картината ще се проясни, след като се запознаем с кореспонденцията му, с протоколите от събранията и другите подобни.

— Тогава да се захващаме с това — каза Фристед. — А сега да се разделим до утре. Продължавай да изучаваш този Хедлунд, Ерик! Ти, Карл, се разходи по материалите на “фирмата” за Хедлунд и Понти, а аз ще се опитам да обрисувам онова, което знаем и което не знаем!

— А защо Понти? И така ми е дяволски много? — изстена Карл.

— Защото никой от нас още не е довършил нищо докрай, така че все някога трябва да се свърши с това бреме. Просто сме задължени да го направим.

Малко по-късно Фристед седеше сам в общия им работен кабинет и се опитваше да очертае нещо като логическа схема на всички сведения, като се започне от пистолета и бележките, оставени от Фолкесон; мине се през заловените активисти на пропалестинското движение и връзките им с търговците на наркотици и дребните престъпници от Сьодертеле и така се стигне чак до наскоро арестуваните в Упсала палестинци, които бяха заподозрени в тероризъм.

Начертал схемата, той изведнъж си представи ясно онова, което усещаше доста отдавна. Почти сигурно не знаеха кой знае колко много. Имаше големи логически пропуски, като, например, за връзката между Фолкесон и тази малка Анелис, която сега бе горе, в килията си в следствения арест. Не успяха да измъкнат дори и най-малък намек от момичето, въпреки че именно то бе косвената причина за залавянето на четиримата от Хегерстен и след това ги бе насочило към Сьодертеле.

А от четиримата шведски младежи за момента бе интересен само Хедлунд. Ако обаче тази следа водеше доникъде, то положението съвсем не бе розово. Оставаше един теоретичен шанс, че ударът срещу палестинците (дори и да бе абсолютна грешка, е добре, чист успех, поправи се Фристед) може да даде случайно нещо. Оставаше само да се чака.

Фристед се съгласи безропотно, че съвсем не той е центърът на разследването, провеждано от “фирмата”. От една страна, диригентът бе Неслунд с групата за анализ на телефонните разговори, с конфискацията и може би със засечените нови телефонни разговори, а от друга — съвсем отделната група, занимаваща се с палестинците, които, ако се съдеше по известните факти, нямаха никакво отношение към проблема. И освен това във “фирмата” можеше да се случи всичко, за което Фристед щеше да научи по-късно и дори само трохите, които щеше да му отдели Неслунд.

Имаше и друг начин да си изясни какви по-точно идеи имаше Неслунд, за да планира по-нататъшните си действия. Пo принцип на Фристед не му харесваше този обходен метод, но сега в играта се бяха включили съвсем ирационални моменти или по-точно бе да се каже — силната му неприязън към средствата за масова информация.

Събра целия материал и го заключи в сейфа, провери по стар навик дали не е забравил нещо, след което взе палтото си и излезе.

Двадесет минути по-късно си купи от вестникарската будка на Централна гара всичките интересуващи го вестници от последните два дни, а именно “Дагенс нюхетер”, “Свенска дагбладет” и “Експресен”. След това се отправи у дома, към вилата си в Бром, обядва, мълчейки разсеяно, след което, както обикновено, прибра съдовете и всичко останало и се оттегли в кабинета си. Извади хартия и химикалка и постави вестниците пред себе си.

Естествено бе да го интересуват “фирмените” журналисти, особено когато някой от тях коментираше събитията или открито, или между редовете, така както, например, го правеше обичайният рупор на Неслунд — интендантът на полицията Карл Алфредсон, известен под псевдонима Карл-Алфред.

И при четиримата бе “конфискувано голямо количество оръжие и наркотици” и едно от намерените оръжия имаше “косвена връзка с убийството на интенданта на полицията Фолкесон”. Говореше се и за наказания за съучастничество в извършване на убийството. Карл-Алфред обясняваше, че такива хора имали достатъчни юридически познания, поради което не трябвало да бъдат подценявани. Те така старателно разпределяли престъпната си дейност помежду си и всеки отговарял за малка част, така че на прокурора щяло да му се наложи да се разправя с всеки поотделно, когато застанат пред съда. Това обаче не било проблем на службата за сигурност, която се задоволявала само с проследяването на виновните, след което ги предавала в ръцете на демократичното правосъдие.

Хайката срещу четиримата шведски терористи била довела на свой ред СЕПО до следите на “въоръжена фракция”, която освен това се занимавала с контрабанда на наркотици за “финансиране на терористите”, тоест това не били обикновени търговци на наркотици. Известно било също така, че палестинският тероризъм се финансирал с контрабанда на хашиш от Ливан, обясняваше Карл-Алфред в “Дагенс нюхетер”.

Що се отнасяло до седемте палестинци, заловени в Упсала, то се потвърждавало, че вероятно именно тази група е осъществила самия терористичен акт. Имало явна връзка между тях и четиримата шведи. По такъв начин в един калъп се поставяли търговците на хашиш, четиримата шведи и седемте палестински терористи.

Дотук всичко бе приблизително така, както и очакваше Фристед и както въобще си представяше плановете на Неслунд. Можеше, разбира се, и да е глупост това, че убиецът се намираше сред седемте палестинци, групирали се в Упсала, или сред заловената “наркофракция” в Сьодертеле, или пък че все пак му се бе удало да се изплъзне от мрежата. За това обаче СЕПО “премълчавало” и Карл-Алфред от “Свенска дагбладет” уверяваше, че СЕПО държи в ръцете си някои важни нишки, за което от гледна точка на сигурността не искало да говори, което, като цяло, било разбираемо. Да, наистина бе “разбираемо” защото нямаше такива нишки. Фристед седя известно време, взрян в статията на първата страница, озаглавена: СЕПО РАЗБИВА НОВА АРАБСКА ТЕРОРИСТИЧНА ФРАКЦИЯ.

След това премина към изучаването на мнението на добре информирания израелски източник във вестник “Експресен”. Той бе журналист, който постоянно разобличаваше шведските сделки с арабския свят. Само той единствен знаеше, не по-малко от цялото израелско разузнаване. Той наистина имаше свои аргументи, които журналистите на “фирмата” не съобщаваха.

Арабската терористична операция “план Даал” била всъщност част от постоянно водещата се гражданска война между съперничещите си палестински организации в ООП и на самата нея срещу “предателите” в арабския свят, които бяха за преговори. Следваше изброяване на голям брой случаи, при които палестинците се бяха избивали помежду си или бяха убивали арабски политици (списъкът се стори познат на Фристед). И ако сега — а за това говорело всичко — се окажело, че СЕПО е предотвратило именно такава операция, то съществувал риск палестинските терористи да изпратят в страната нов “патрул на смъртта”, за да осъществят замислените си отпреди планове или за да ударят по СЕПО като възмездие. Такава евентуална цел в Швеция можело да е египетското посолство, което напоследък получило усилена охрана от СЕПО.

В заключението на статията на израелския глашатай имаше няколко реда, които накараха Фристед да потърси дори червен молив, за да ги подчертае.

“Дори и палестинските терористични организации да са избрали предимно палестинци за жертви на терористичните си акции, именно в този омагьосан кръг се забелязват известни тенденции за това, че те възнамеряват да осъществяват деянията си чрез шведски престъпници или чрез един шведски престъпник” — съобщаваше за вестник “Експресен” високопоставен източник от СЕПО.

Фристед се замисли задълго. Освен очакваните очевидни дрънканици, при които наслуки се показваха различни групи и се обединяваха в обща армия, имаше и две странни новости. Първо, нямаше нито дума за това, че убийството на Фолкесон е свързано с този “план Даал”. Второ, намеците за шведски убиец сякаш се приписваха на “фирмата”, а не на традиционния източник на вестник “Експресен”.

Нещата изглеждаха зле. Някой настояваше упорито за шведски убиец и някой издигаше високо знамето на нов терористичен акт.

Фристед бе откъснат от мрачните си мисли от сина му, който този път влезе, след като преди това почука. Той, разбира се, също бе чел вестниците, но бе обърнал внимание на друг абзац, в който бе представен “списъкът на смъртниците” от конфискуваните материали и на общите обичайни лъжи.

— Твоята група ли залови онези от Сьодертеле вчера вечерта, когато те нямаше у дома? — попита го момчето.

— Да, ние бяхме. Нямаше обаче никакви бронежилетки, нито други глупости от този род.

— Тук обаче пише, че е намерен цял склад руски автомати, ръчни гранати и какво ли още не.

— Това, първо, не е съвсем истина, а и нали съм ти казвал да не вярваш на всичко, което пишат по вестниците за моята работа — усмихна се Фристед. — Второ, тези “ястреби” нямаха никакъв шанс, дявол да го вземе, дори и да не вярваш в това. Във “фирмата” ни има много компетентни в това хора.

Фристед се замисли над думите, казани току-що от самия него, но не стигна до никакъв определен извод. Този Хамилтън му харесваше, но имаше нещо странно, нещо, явно отблъскващо, в неговата лъскава и порядъчна външност.

Недоволният и изморен Апелтофт седеше зад бюрото си. Вече към средата на разследването кореспонденцията се състоеше от стотици писма. Предимството обаче се състоеше в това, че те бяха систематизирани хронологично в две папки, но представляваха значително затруднение за Апелтофт, защото основната част от тях бяха написани на немски.

Отначало той стоя цял час с речник в ръка, опитвайки се неуспешно да разбере съдържанието им. И въпреки че в края на краищата успя да схване чисто формалното значение на думите, то смисълът и връзките му убягваха. Тогава той промени рязко подхода си. Само за два часа състави списък на срещащите се в кореспонденцията имена и направи бележки в кои писма се срещат. Нека Хамилтън ги прекара през компютъра си и ако е необходимо, да се обърне към немците от Verfassungsschutz[66] и да провери дали някое ги интересува. Между другото, Хамилтън, изглежда знаеше немски език.

След като Апелтофт премина към купчината конфискувани шведски протоколи от събранията, той се почувства като Сизиф, търкалящ камъка нагоре в планината, защото, преди всичко, все още не виждаше смисъл от това.

Например, налице бяха чисто обективните причини за въоръжени акции, но липсваха необходимите субективни предпоставки, свързани в известна степен и с дипломатическата стратегия на ООП и с още неотстранените противоречия между дребнобуржоазните елементи в движението и онези, които застъпваха революционно-пролетарската линия.

“Би ли могла дъщеря ми да разбере това?”

Отначало Карл се опитваше да се заеме сериозно с информацията за журналиста Ерик Понти, събирана от “фирмата” почти двадесет години. Премина набързо през онези моменти, в които се съобщаваше или нещо малко неочаквано, или имаше само общи приказки.

Имаше логика, защото Ерик Понти принадлежеше към онова разклонение на шведското движение на левите сили, към което бе принадлежал и той самият, макар и в по-ранен период. По този начин основното бе известно. И педантично изброените доводи в една или друга насока се базираха очевидно върху съвсем обосновани факти. Понти се бе срещал с Арафат, с Кадафи, с Жорж Хабаш[67], с Насър, с Камал Джумблат[68] и дявол знаеше с още кого в Арабския изток. Очевиден обаче бе фактът, че повечето от тези срещи се бяха превърнали в обикновени вестникарски статии или радиоинтервюта, а това се игнорираше с дразнеща последователност в материалите.

Имаше и раздел с копия от различни доклади за Понти и връзките му с чуждестранни спецслужби. Онова, което се пишеше в заключенията им, бе приблизително точно в отделните детайли, но в края на краищата въвеждаше в заблуждение. Немската служба за сигурност например бе научила веднъж, че Понти е шведски ляв активист и има най-голямото количество контакти с известни терористи от Близкия Изток, и че са го посещавали двама осъдени след това германски терористи, а ето че само преди два месеца бе посетил по “неизвестни причини” в Либия.

Ако през 70-те години Понти се бе озовал зад западно-германската бариера и не се бе изплашил, когато местният персонал на службата за сигурност провери в компютрите си какво означава това и що за швед е той, то тази служба за сигурност щеше да е след секунди на крака, готова да го застреля “при опит за бягство”.

А “норвежецът”, явяващ се причина за активността на “фирмата” през тази седмица, бе научил, че Понти оглавява списъка с известните шведски организации за пропалестинска дейност в страната и освен това има тесни отношения с международния тероризъм и вероятно именно той ръководи “патрулите на убийците”.

И така нататък.

И още нещо за журналистическия заговор. Той можеше да се обясни съвсем другояче, защото по онова време всички са били повече или по-малко “журналисти”.

Годините на службата на Понти в армията се считаха за най-тъмните в биографията му. Тогава обаче самата шведска държава бе правела тези хора такива много преди появата на понятието “логистичен терорист”.

Карл заряза четенето и се отправи към заключената стая, направи няколко тренировъчни удара там, за да понижи агресивността си, а след това седна над документите за Хедлунд. Последният не му харесваше, ако се вземеше под внимание само политическият му облик.

Материалите на “фирмата” обаче се оказаха оскъдни. Само няколко пътувания насам-натам, малко “ръководни длъжности” и нищо съществено, за което да се заловиш.

Убийствен резултат. Карл бе почувствал възбудата на ловеца, след като бе хвърлил за пръв път поглед върху библиотеката на Хедлунд. Последният бе единственият, който можеше да бъде “разработван”, докато останалите веднага изчезваха сякаш в нищото. Търговията с наркотици и откраднати вещи в дадения случай бяха нищо. Ако се съдеше по пълното безразличие на Фристед и Апелтофт при създалата се ситуация, заловените палестинци също не бяха от значение. Доколкото можеше да се разбере и Анелис Рюден бе лъжлива следа. “Момичето, живеещо в една квартира с Хедлунд, е “зелено” — бяха решили Апелтофт и Фристед. Те имаха основания за подобно заключение, защото бяха опитни и умни. А онзи Сунд бе въобще боклук и засега бе под въпрос.

Сега отново за Понти. Най-вероятно Неслунд подготвяше следващия си удар именно срещу него, като не напразно бе възложил на Карл да се заеме с въпроса и дори намекваше, че трябва да е готов да стреля.

И тогава всичко забуксува.

Карл и сам не разбираше защо не разказа нито на Апелтофт, нито на Фристед какви мисли се въртяха в главата на Неслунд. Не, не бе, защото не им вярваше, а просто може би мисълта му се стори твърде невероятна.

Карл почувства, че стига до задънена улица. С рязко движение той сграбчи телефонната слушалка, но размисли и погледна към часовника. Бе само още девет и половина.

И той взе решение.

Преоблече се бързо, избръсна се и излезе. Кръстовището в Стария град бе съвсем пусто и без да се оглежда, той се отправи направо към кафене “Опера”.

Пред кафенето още нямаше опашка. Това го зарадва, защото нямаше да му се налага да показва документ за самоличност, за да влезе, и нямаше да стои на опашка, ако решеше, че твърде често се възползва от положението си.

Най-мощната вълна на нощния живот на Стокхолм още не бе придошла. Той мина покрай бара, поръча си бира и застана до дългия плот така, че единственият вход в залата да бъде постоянно в полезрението му. Бе невъзможно да греши — никой не го следеше. След четвърт час той излезе в преддверието, пъхна петкронова монета в малкия червен телефонен апарат и набра един от пет-шестте необходими му номера, които помнеше наизуст.

Човекът, когото търсеше, не си бе у дома. Жена му обаче каза, че е в квартирата си в Стокхолм.

Както изискваше професионалната предпазливост, Карл, без да се оглежда, тръгна бавно към станцията на метрото до Централната гара и там се смеси с хорския поток. Седна в първото метро и около половин час се вози, проверявайки дали няма опашка. На спецслужбите щеше да им се наложи да привлекат маса народ, за да го следят, въпреки че той не се обърна нито веднъж.

Най-накрая стигна до станция “Площад Карлаплан” и излезе на повърхността.

Ръмеше дъжд и улиците в района на Естермалм бяха достатъчно пусти. Пресече “Карлавеген” и зави по “Гревгатан”, след това пресече улицата и отново тръгна по “Гревгатан” надолу до “Страндвеген”. Прозорците на необходимия му апартамент светеха, както и тогава, когато там се намираше оперативният отдел IB на разузнаването. Сега това бе квартирата на Стария, а самият той бе по онова време шеф на този оперативен отдел. Следователно Стария си бе у дома. Улицата бе съвсем пуста и в двете посоки.

Карл позвъни с условния сигнал — три кратки и едно дълго позвъняване — на домофона във входа. Никой не отговори, но бравата се отключи.

Стария изглеждаше свеж, въпреки приказките, че бил болен през последните години, и дори по-млад, отколкото първия път, когато се бяха срещнали в Кивика. Посрещна сърдечно Карл и веднага му предложи чашка домашен ябълков сайдер, с който се гордееше. “Това го знаят всички”, тоест не всички във “фирмата”, а всички в “компанията”[69], а това бе съвсем друго нещо.

Стария се зае ентусиазирано да разпитва Карл за това и онова, спомни си за Сан Диего и обучението му там — точно сега се готвели да изпратят двама нови шведи там. След това заразказва сам за усложненията между ръководството на Департамента по отбраната и правителството. Казано накратко, въпросът за новия тип оперативен работник висял във въздуха и било напълно възможно ситуацията в “компанията” да се промени в зависимост от това какво щяло да бъде правителството. Засега обаче политиците плюели на нея.

— Е, а ти как си в полицията? — попита най-накрая Стария.

Казвайки “в полицията”, той използва вътрешния жаргон на разузнаването. Никога и при никакви условия не се казваше нищо друго освен “полицията” (тук за службата за сигурност като такава никога не се разсъждаваше и ако се говореше, то бе толкова малко, колкото и за социалните помощи или за губернаторите).

Карл разказа накратко за общата ситуация, но се разпростря особено върху стигналото до задънена улица разследване. Не само това обаче били проблемът и причината за идването му тук. Единият проблем бил задънената улица, а другият се заключавал в това, че толкова често се прехвърляла топката, та това водело безкрай до възникване на препятствия. Нямало никаква възможност да се види целият терен, просто нищо не се виждало.

— Така е — каза Стария и се надигна, за да донесе нови дози сайдер, но се спря, гледайки въпросително към бутилката с уиски.

Карл кимна и Стария изчезна, за да търси лед.

— Оттогава промениха кухнята — връщайки се каза той, — но именно в това е силата и слабостта на полицията и това е ефект от стриктното разделяне на секции.

— Тоест? — попита Карл.

Стария започна да обяснява. В шведската “полиция”, тоест в службата за сигурност, всичко било стриктно разделено на секции и никой не знаел с какво се занимава колегата му в съседната стая. В чисто професионален план това било предимство. Ако там се вмъкнел диверсант — е, например, като арестувания преди няколко години Берлинг — то той можел да нанесе само ограничена вреда, защото нямало да има възможност да знае всичко.

А недостатъците били свързани с чисто оперативното свойство, което Карл току-що бил обрисувал доста ефектно. Различните следствени групи, работещи едновременно в полицията може би биха могли да намерят много по-бързо решението. За това решение обаче не знаел никой, защото то не се появявало, преди да бъдат събрани отделните парченца на цялата картина, а поради това съществувала и такава проточваща се несигурност. Ръководството, тоест Неслунд, обаче имало общ поглед върху нещата.

— Именно това ме притеснява — каза Карл, — защото не му вярвам…

— Е! Той е същият идиот като предшественика си, онзи влюбен в Израел Фронлунд или както там, дяволите да го вземат, се казваше…

— И то защото доста откровено ми предложи да убия шведски журналист по времето на предстоящото му залавяне — продължи Карл.

— За кого става въпрос? — попита тихо Стария.

— За Ерик Понти от “Дагенс ехо”, ако го познаваш.

— Боже мой! Значи Понти би трябвало да е убиецът?

— Неслунд се прави, че вярва в това, но в материалите ни няма такива доказателства.

— А как изглеждат материалите ви? Не се притеснявай, че ми губиш времето, а ми разкажи най-важното, защото рискуваме не само теб като оперативен работник, но и много повече. Е?

Карл разказа подробно за пребиваването на Ерик Понти в Осло и за единствения телефонен разговор, свързващ последния с останалите арестувани, както и за неясните материали, съществуващи в архива на “фирмата” за Понти.

Седнал в полумрака под картина, на която бе изобразен голям френски петел, Стария приличаше на бухал. Веждите му се бяха устремили някак птичешки напред, сякаш Стария ги решеше по такъв начин или се грижеше специално за тях. Карл свърши, но Стария продължаваше да мълчи и да гледа в чашата си.

— Неслунд е идиот — каза той най-сетне. — Този глупак не разбира какви ще са последствията от такава операция. Това ще е най-големият скандал и за нас, и за полицията. Снимката и името ти ще попаднат във всички вестници. Случаят ще се разглежда във всички инстанции — от инспектора и канцлера на правосъдието, от вътрешния отдел на полицията, от провинциалните съдилища, от съда на цялото кралство, от висшия конституционен комитет на рикстага, от Европейския съд и от самия дявол. Какъв идиот!

Карл виждаше за пръв път Стария възмутен. Последният си наля още уиски, без да предложи на госта си.

— И ако не се смята, че тази операция е просто идиотизъм, то Понти, разбира се, няма нищо общо с това. Не е ли така? — попита Стария, сякаш проверявайки мислите си, но не дочакал отговор продължи: — Освен това нашите планове за нови оперативни работници във “фирмата” ще отидат по дяволите, защото ще изплува цялата ти тайна и ние ще останем с пръст в уста. Така, докъде стигнахме? Ах да… и освен това Понти няма никакво отношение към цялата тази история, нали?

— Разбира се, че няма — отговори Карл. — Аз не вярвам, че Неслунд знае нещо повече от нас за това кой е застрелял полицая. Мисля си обаче, че Неслунд се опитва да убие с един изстрел два заека. Иска външно всичко да изглежда така, че убиецът е открит и убит, като едновременно с това иска да отстрани “старата лисица”.

— Знаеш ли, че си мисля същото — проточи Стария. — Но noch ist Polen nicht verloren.[70] Ние обаче ще го спрем!

— Тоест как?

— Слабостта в хипотезата на Неслунд е в това, че Понти най-вероятно няма отношение към това дело. А силата на позицията му е в това, че в материалите съществуват странности, свързани именно с Понти, и преди всичко с неговата норвежка разходка, не е ли така?

— Така е, доколкото разбирам.

— Ами тогава ще разберем защо Понти е бил в Осло и тази следа ще изчезне за вас от полицията.

— Как ще го направим?

— Попитай го. Понякога е полезно. Попитай го защо е бил в Осло.

Карл се замисли над това макар и съвсем логично, но все пак глупаво предложение. Опита се дори да каже, че това означава да наруши всяко правило на службата за сигурност, за което можеше да се сети. Стария му отговори спокойно, че полицията може да вземе правилата си и да си ги пъхне отзад. Има разлика между божия закон и човешките предписания.

— Освен това — обясни по-нататък Стария, — ние ще окажем услуга на полицията. Та нали с това ще я спасим от най-гадната ситуация, в която биха могли да нагазят тези идиоти. Е, добре, съществуват и наши интереси. Данъчната служба или където попаднеш след тази история. В корабоплаването в Норшьопинг, ще помисля. Един от информаторите ни се озова там, след като се “издъни”. И така, на работа. Да планираме операцията си.

Тогава Стария си спомни, че чашата на Карл е празна. Докато я пълнеше, ръката му трепереше леко. Или не му бе добре, или бе твърде много възбуден.

Стария го разпита подробно за детайлите, свързани с Понти. Значи го държат под похлупак, наблюдават го, подслушват домашния му телефон и сигурно преглеждат пощата му. Може да са се добрали и до кореспонденцията, получавана в Шведското радио. По някои технически и юридически причини обаче не можеха да подслушват разговорите му от централата на Шведското радио. Ето къде бе останала възможност за връзка с него. Личното установяване на такъв контакт от страна на Стария обаче би било рисковано. Само при мисълта за недоразуменията, до които можеше да доведе записаният им на лента разговор, му ставаше зле. Трябваше да се вземе под внимание и рискът, че магнетофонът на журналистите е често пъти включен. И така, Карл получи разрешение да осъществи контакт по начина, предложен от Стария.

Следователно трябваше да се свърже с Понти без свидетели и това можеше да бъде организирано. След това Понти трябваше да бъде убеден да се съгласи на среща, за да обясни причините за странното си пътуване до Осло. А след това Карл трябваше да разкаже за действията си на колегите си в полицията. Възможно бе те да бъдат настроени критично, на ако по радиото не бъде казано нищо — а в необходимостта от това Понти трябваше да бъде убеден — то щяха да се съгласят, стига наистина да бяха наистина честни полицаи.

— И аз, разбира се, съм стигнал до тази идея съвсем самостоятелно? — попита Карл.

— Нали не искаш да въвлечеш в това “компанията” и мен?

— Добре. Ще се срещна с Понти на празен перон на метрото около полунощ. Значи, решаваме, че има приемливо обяснение и за едното, и за другото?

— Да, така решаваме.

— А ако той няма никакво обяснение и наистина, въпреки очакваното, е убиецът?

— Не ми се иска да мисля за това. И нека не говорим за него. Можеш обаче да предприемеш обичайните предохранителни мерки, защото си обучен на това.

— Ако обаче се стигне до… “конфронтация” между нас, какво да правя? Да изхвърля след това оръжието си в Стрьомен, така ли? А?

— Не чух последния ти въпрос — отговори студено Стария. — Мисля, че в такъв случай ще срещнеш определено разбиране от Неслунд. Както обаче се казва, I don’t hear that.[71]

Карл се облегна на облегалката на дивана и затвори очи.

— Вече е късно. Аз обаче ще се издам, така или иначе, щом само проведа операцията. Ще останеш ли още в града?

— Да — отговори му кратко в същия делови тон Стария. — Две седмици с прекъсване за коледната ваканция, а след това знаеш къде да ме търсиш.

Постояха малко до вратата, докато Карл разгледа настенните украшения — различно оръжие, сред което традиционните ловни пушки и стар “маузер”.

— Нали знаеш, че е забранено да се окачват на стената оръжия, имащи затвор — отбеляза Карл, искайки да разведри обстановката.

— Знам — отговори ме Стария, — но тези закончета са за полицията, а не за нас. Предчувствам, че операцията ще мине добре. Не се безпокой и се обади веднага, щом можеш.

Карл се спусна три етажа, без да пали осветлението. Излизайки навън, той се огледа добре, но наоколо бе пусто. Отправи се бавно пеша към дома си в Стария град. А дъждът продължаваше да се лее.

Стария седя още дълго на дивана в стаята, която някога бе оперативният отдел IB, като пушеше бавно цигара, нарушавайки строгата забрана на лекарите, но сега имаше повече основания да се безпокои и то съвсем не за здравето си.

Стария бе офицер и винаги бе бил такъв още от времето, когато като студент от работническо семейство бе попаднал на военна служба в края на световната война и не я бе напуснал пет години след това, докато бе станал фенрик[72]. А след това си остана такъв. Преди имаше малко офицери- социалдемократи и това бе една от причините, поради която лично Таге Ерландер[73] възложи именно на Стария да създаде новата служба за военно разузнаване и ето че той служеше в нея вече 30 години. За него Карл бе онова “военно оръжие”, от което се нуждаеше Швеция. Той гледаше на него с онова чувство, с което се посещава военното летище, където стоиш и наблюдаваш как, ревейки със стартовите си двигатели, два изтребителя се устремяват право нагоре. Можеха да се защитят и нямаше да се предадат!

Един-единствен “виген” AJ-37[74] обаче струваше 40–50 милиона. За тези пари можеха да се издържат десетина оперативни работници от класата на Хамилтън, а Швеция се нуждаеше най-вече от такова оръжие, отколкото от каквото и да било друго. Цялата й територия бе открита за шпионска дейност от страна на други държави — и приятелски, и вражески, като преди всичко вражески. И в тази борба нейната “полиция” — службата й за сигурност не представляваше нищо. “Полицията” се състоеше от комисари на средна възраст и млади “академици”, занимаващи се преди всичко с пропагандни материали в пресата за собствената си ефективност и както например сега, в тази заплетена ситуация, прибиращи от време на време известно количество “съмнителни“ араби или кюрди, или арменци, или други тъмнокоси. Нима “полицията” представляваше защита за Швеция, нима бе оръжие?

Службата за сигурност се състоеше в момента от хора, седящи в кабинетите си или пред радарните установки. Нормално ли бе това? А територията оставаше незащитена, брегът — открит и Стокхолм бе само играчка за чуждите страни. Така и щеше да бъде, докато в службата за сигурност не влезеха хора, които биха могли да излязат на бойното поле, да проследят врага, да проконтролират маневрите му и да разрушат всичките му планове.

Та ето че Стария гледаше на Хамилтън както шеф на авиацията гледа първия екземпляр от нов боен самолет, който не отстъпва на вражеския нито по скорост, нито по височина на полета. Да, типична американска машина, но върху крилете с трите корони на син фон[75].

Ако онзи идиот Несквист — или както там се казваше онзи “полицай” — вкараше Карл в операция, която е обречена да се превърне в ужасен скандал, то имаше риск за всичкото “оръжие от нов тип”, което все още не бе въведено докрай.

Стария прецени възможностите за контакт с неколцина чуждестранни негови приятели, за да изясни дали не може да бъде намерен бързо убиецът, но отхвърли тази мисъл, защото все пак съществуваше и проблемът със сигурността. Имаше опасност да се натъкне на онзи, който бе замесен в това или който имаше близки отношения с организацията, стояща зад него, а то бе едно и също.

Животът бе научил Стария да не бърза и той реши да изчака резултатите от нанасящата удар по плановете на Неслунд операция, която трябваше да бъде проведена от Хамилтън, тоест срещата му с онзи известен журналист.