Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

5

Карл пристигна направо от летище “Арланда”, четиридесет и пет минути след като Фристед и Апелтофт бяха стигнали до общо мнение за по-нататъшните стъпки в разследването на случая. Ако, разбира се, Карл не изникнеше още веднъж с някакви неочаквани сведения. Двамата старши полицаи не бяха много сигурни в това, но все пак решиха да се обзаложат. Апелтофт заложи десетачка за това, че Карл няма да донесе нищо съществено от Осло, а Фристед спореше повече заради самия спор, защото не бе твърде сигурен в обратното.

— Вече поспорихме — каза Апелтофт, подавайки на Карл пластмасова чашка с кафе и пакетче захар, — така че давай накратко.

Без да бърза, Карл разбърка с пластмасовата бъркалка захарта, след което заговори.

— Може и много кратко — започна той. — Първо, наблюдението е водено така, че всеки би могъл да забележи проследяването. Всичко е правено дилетантски или пък с твърде малко хора, а може би е и едното, и другото. Фактът обаче си е факт. Второ, не е бил с дънки, а със съвсем други панталони, като в това, във всеки случай, е твърдо убеден полицаят, писал доклада. И още… изводите са почти готови. Ако бе сменил панталоните си, то щеше да смени и якето си, защото то се набива значително повече на очи. Трето, те така и не знаят за какво е ходил в Осло и какво е правил там, защото през по-голямата част от времето е бил извън полезрението им. А то, дявол да го вземе, би могло да е всичко. Четвърто, така и не схванах шегата му с проследяващите го. Тя явно е направена не за осигуряване на алиби, защото е летял със собственото си име върху билета. Убиец не се държи така. Поне доколкото го разбирам аз. И така, в багажа ми няма нищо, което би могло да потвърди хипотезата на Шер… на Неслунд.

Фристед извади десет крони и ги подаде на Апелтофт, а последният не без удоволствие ги пъхна във външното джобче на сакото си.

— Струва ми се, че изводите са безупречни — каза Апелтофт.

Фристед вече бе проверил при колегите им от Департамента на външните работи данните за телефонната заплаха от страна на палестинците спрямо посолството им в Бейрут и за съществуването на каквато и да е връзка между тази заплаха и онова, което Неслунд бе разрешил да се отпечата във вестниците “Свенска дагбладет” и “Експресен”. Такава заплаха обаче нямаше. Всяка седмица посолството регистрираше до двадесет разговора, съдържанието на които можеше да бъде охарактеризирано като заплаха. Събирайки “урожая” през изминалата седмица, например, се бяха натъкнали на следното позвъняване, че ако еди-кой си палестинец не получел разрешение да остане в Швеция, то срещу самите полицаи щели да започнат терористични акции. В посолството обаче бяха стигнали до извода, че това е натиск от страна на роднините на назования палестинец, на когото родствениците му бяха направили мечешка услуга. Палестинското движение нямаше достатъчно причини да заплашва шведското посолство, както и нямаше причини да иска увеличаването на броя на бежанците.

Следваше това “даал” или “далет” — на арабски ли беше или на иврит? Какво точно бе казала израелката, офицер по сигурността?

Карл се замисли. Тя бе казала, че е на иврит. Планът се наричал “план Далет”. Бе го казала съвсем охотно, предполагайки, че рано или късно Карл щеше да го научи. С други думи казано, нямаше никакъв намек за арабския произход на термина.

— Позвъни й — каза му Фристед, — звънни й още сега!

Карл се поколеба.

— Добре, но не е много сигурно, че тя…

— Опитай за всеки случай! Звънни й сега оттук! — каза Фристед и подаде телефона на Карл.

Телефонният му разговор бе много кратък. От посолството му съобщиха, че Шуламит Ханегби е заминала за Израел по много спешна лична работа и не я очакват в Стокхолм по рано от след три месеца.

— Да-а, така значи — въздъхна Фристед. — Възниква въпросът дали Шерлок Холмс ще успее да развие пред нас тезата си за тези “даал” и “далет”, и за “заплахите” срещу посолството? Откровено казано, се съмнявам. Искаш ли да заложиш още десетачка? А, Апелтофт?

Апелтофт измърмори нещо за “справедливост”, имайки предвид резултатите от предишния бас.

— Макар че можеш веднага да си вземеш десетачката, докато не сме забравили — продължи той и подаде банкнотата на Фристед през масата, а последният я пъхна с удоволствие в джоба си.

И все пак оставаха редица подозрения, свързани с Понти и другарите му, и това бе ясно на всички им. Въпреки че нямаше за какво да се хванат и на какво да се опрат, което също бе ясно за всички.

— Следователно сме на едно мнение относно предложението, което ще направим на Шерлок след десет минути — каза Фристед на Карл. — Добре, че сме единни. Все пак кажи ти самият какво мислиш за всичко това?

Карл вече не изпитваше никакви съмнения.

— Предложението наистина е добро. Момичето трябва да бъде попитано тактично защо му е бил необходим контактът с Фолкесон. Ако хипотезата ни е правилна и то наистина е искало да предупреди Фолкесон за нещо, то сега ще ни разкаже за това, а ако хипотезата ни е погрешна, то поне ще разберем защо.

Предложението им обаче не бе прието на срещата им с Неслунд. Напротив, на разширеното съвещание бе взето решение да се увеличи следствената група с петима или шестима специалисти по воденето на разпити и с още двама души — за разширяване на телефонното подслушване.

Фристед съобщи студено за резултатите от работата на своята група. При това, както и повечето от присъстващите, той не можеше да не забележи недоволството на Неслунд, но се застави да каже всичко. Изводите му бяха, че няма никакви улики за връзка между заподозрения престъпник и четиримата леви активисти от Хегерстен. Щяло, разбира се, да е особено интересно да бъдел разпитан заподозреният престъпник за това-онова, но според мнението на следствената група, нямало каквото и да било приемливо юридическо основание за задържането на последния. Поради това трябвало да се стигне до момичето, имало контакт с Фолкесон, не да бъдело арестувано, а просто да се поговорело с нея, като се инспирирал неформален разпит, завърши с това Фристед.

— И как си представяте тази операция? Кой ще поговори с нея и как? — поинтересува се Неслунд, решейки раздразнено косата си от слепоочията назад.

— Аз — каза Карл и веднага се разкая за това, виждайки враждебния поглед на Неслунд и кривите усмивки на останалите.

— А-а, значи така? — попита демонстративно с тих глас Неслунд.

— Аз съм по-млад от другите, дрехите ми съответстват и така нататък. Освен това и четиримата са ни в кърпа вързани, така че случаят е удобен и просто трябва да се изчака.

— М-да — каза Неслунд, пъхайки гребена в джоба си. — Възможно е предложението да не е чак толкова нелепо, но сега всичко зависи от резултатите от ТК. Да почакаме малко, да не рискуваме и да изловим и четиримата.

— А какви са резултатите от подслушването или това е тайна за нас, полицаите? — с най-невинен вид попита Юнгдал.

Неслунд направи обичайната си драматична пауза.

“Мрак” — помислиха си събралите се, но никой не можеше да разведри обстановката и не бе зададен нито един въпрос.

— Тази нощ получихме неопровержимо доказателство за връзката им с палестинската група в Упсала. Бяхме засекли това още при разследването на случая, отнасящ се до изпълнението на закона за чужденците в частта на специалните му параграфи, свързани с насилствена смърт и така нататък, и така нататък. Сега обработваме материала, но е напълно възможно да ни се удаде да гръмнем с един изстрел няколко заека и да успеем да решим този въпрос едновременно с въпроса за депортирането им.

Карл обърна внимание на това, че Апелтофт и Фристед си размениха кратки и многозначителни погледи, в смисъл че дяволът, значи, е на свобода.

— Така погледнато, ситуацията не е чак толкова лоша — продължи с ентусиазъм Неслунд. — Ще нанесем едновременно удар по терористите в Упсала и по подкрепата им в Хегерстен, като трябва само да получим достатъчно материал чрез ТК. В ръцете ни са линиите на двадесет телефона, а разговорчетата се леят като река. Така че ще можем да имаме не само това момиче, но и приятелчетата му. Ако ни се удаде да ги задържим и намерим нещо при домашния обиск, то ще имаме повече от достатъчно поводи за разговор с нея.

Неслунд не зарази никого с ентусиазма си. Полицаите или гледаха упорито масата, или рисуваха кръгове в празните си бележници.

— Нима прокуратурата няма да поиска по-големи основания за удар в Хегерстен? — попита тихо Апелтофт, без да поглежда към Неслунд. — Имам предвид липсата на връзка между онези от Хегерстен и заподозрения престъпник. Следователно няма основания за задържане, а оттам и за домашен обиск?

Със същия успех подобно възражение можеше да бъде изказано и от адвокат. Апелтофт се опираше явно на закона при разсъжденията си. Да, шведската полиция имаше право да извика на разпит когото си поиска. За употребяването на така наречените “средства за насилие” обаче, като например домашния обиск, бе необходимо по принцип разрешение за задържане, а за това се изискваха доказателства за извършено престъпление.

Неслунд обаче не се смути.

— Самият аз бях петнадесет години прокурор — започна той. (“И това завърши с блестящото задържане на човека от Юкасерви” — помисли си Апелтофт.)

— Още добре си спомням общите положения от раздела за съдебен процес в учебника за полицейските школи, така че ме извини, Апелтофт — продължаваше Неслунд с вече, неясно защо, враждебен тон. — А що се отнася до основанието, то именно с това се занимавам в момента. След не повече от час ще получите доклада ми за това. Така че в най-скоро време трябва да се започне с практическата подготовка на ударите срещу Хегерстен и Упсала.

Обсъждането на чисто практическата подготовка бе по-лесно и на него бяха посветени останалите двадесет минути от заседанието. Всичките “специални сили” бяха разчетени и разделени на две групи — едната за Хегерстен, другата за Упсала (като цяло повече от петдесет полицаи плюс така нареченото “охранително” снаряжение и “оръжейното” подкрепление — бронежилетки, стоманени шлемове и автомати вместо пистолети). За да бъдат пресечени евентуални безредици, решиха да преградят улиците веднага след преминаването на групата за завладяване. Въпросът за времевите рамки бе, естествено, един от най-съществените, защото всичко трябваше да се случи по едно и също време. И така нататък, и така нататък. Неслунд сякаш готвеше истинска малка война.

— Аз наистина не схващам нещо — заяви Карл, след като той, Фристед и Апелтофт се върнаха в мрачно мълчание в своята миниатюрна щабквартира.

Фристед се усмихна едва забележимо, а Апелтофт се разсмя, но някак си горчиво.

— А-а-а, каза ли си го най-сетне, друже! И предполагаш, че веднага ще те въведем в курса, а? — каза Апелтофт.

— Първо — не се предаваше Карл, — няма никаква връзка между упсалските и тукашните палестинци, не е ли така? Това е старо разследване и става въпрос за съвсем друго нещо?

— Така е — отбеляза Фристед.

— И, второ, не са ли твърде много двадесет и петима с бронежилетки срещу четирима спящи студенти?

— И това е така — каза Апелтофт.

— На професионален жаргон първото се нарича “Крьохер лифтен” (“безплатна разходка с Крьохер”) — обясни Фристед. — Ако искаш да нанесеш по-силен удар, то го прави, ръководейки се по немския образец. Неслунд не отстъпва на немските си предшественици — Когато “фирмата” е повлякла Крьохер и другите ненормални — или каквито са били там, не знам със сигурност — никога не занимавали се с тази работа, тя веднага е вкарала във влака и двама палестинци. Те, наистина, нямали нищо общо с фракцията на Крьохер, но също били изгонени от страната. Така че веднага се вижда, че “фирмата” си плаща сама разходите и лови терористите на групи.

— Второто е за популярността на Неслунд — каза Апелтофт. — Ние тримата можем да отидем с две коли в Хегерстен и да вземем тези младежи оттам така, че дори и съседите да не забележат и да няма никакви проблеми. Във вестниците обаче наистина няма да има нищо.

— Когато не стигат аргументите, повишавай глас и се сърди, така ли? — попита Карл.

— Точно така — отговори му Фристед.

— Бързо схващаш — добави Апелтофт.

— Хайде да се успокоим със следното — продължи Фристед. — Добре, нека му устроят шоуто, а ние все пак ще получим нашето момиче за разпит. Поне ще научим нещо повече, което наистина ни е необходимо.

Седяха мълчаливо, защото на никого от тях не му се искаше да започва отново разговора. Струваше им се, че са ги изиграли и че каквото и да измислеха, нямаше да променят нищо. Енергичният Неслунд бе постигнал своето.

— И все пак е интересно — обади се най-сетне Фристед, обръщайки се към Карл. — Значи ти не си човек на Неслунд, а?

— За какво говориш?

— Нима не той те е домъкнал отнякъде във “фирмата”?

— За моето временно назначаване тук се застъпи формално Неслунд, но аз не съм негово протеже, ако това имаш предвид.

— И дори не си завършил полицейско училище?

— Не, държал съм изпити в американски университет и съм от резерва на флота.

— Х-м — каза Апелтофт.

— И имаш специално образование, нали така? — попита го неочаквано направо Фристед.

— Ако продължаваш да задаваш въпроси, ще се стигне до недомлъвки. Вие ми харесвате. Опитваме се да свършим нещо заедно, но аз не мога да отговарям, а ти, предполагам, нямаш правото да ме питаш. Вие знаете много неща, които аз не знам, и това е очевидно, а аз мога някои неща, които вие не можете. Ползата от това може да е взаимна, само не ме питайте повече за нищо, защото не искам да ви лъжа.

— Лудост някаква — каза Фристед. — Не си ни разбрал правилно. Проблемът е там, че нашият дяволски Шерлок Холмс има свой метод за набиране на хора за “фирмата”, като назначава маса джавкащи “академици”, които външно приличат на теб. А те постоянно притичват при него и доносничат срещу всички и всичко — СЕПО във СЕПО, може да се каже. Отначало Апелтофт и аз мислехме, че си от тях. Та това е проблемът.

— Сега обаче не мислим така — увери го Апелтофт.

Влезе секретарката с плик и съгласно всички служебни правила, го подаде на най-старшия по чин полицай. В плика имаше запис на телефонен разговор между Нилс Густав Сунд (от вкъщи) и Ерик Понти (от служебен телефон на Шведското радио). В три екземпляра.

— Боже мили — каза Фристед и раздаде по едно копие на Апелтофт и Карл.

В уводната фраза се съобщаваше, че разговорът започнал в 19.07 часа и не бил много дълъг.

СУНД: Хей, аз съм Нилс Сунд и ти звъня по поръка на пропалестинската група в Стокхолм. Ти сигурно не ме познаваш, но последния път се срещнахме…

ПОНТИ (прекъсва го): Разбира се, че помня. Е, какво става при вас?

СУНД: Не знам дали можем да говорим направо, защото може би ни подслушват.

ПОНТИ: А ти откъде се обаждаш, от вкъщи ли?

СУНД: Да.

ПОНТИ: Все едно е дали ни подслушват, или не. Давай по въпроса!

СУНД: Ами ние смятаме, че “Дагенс ехо” трябва да разобличи цялата тази пропаганда. Разбираш ли защо ти звъня?

ПОНТИ: Разбира се. И какво бихте искали да разоблича?

СУНД: Пропагандната дрънканица, че уж федаините[50] са убили онзи комисар от СЕПО. Вестниците просто лъжат.

ПОНТИ: Например.

СУНД: Ами, например, че ООП уж заплашва шведските власти за това, че няколко палестинци били депортирани от Швеция и изпратени обратно вкъщи, имам предвид, в Либия. Та нали цялата лъжа е построена само върху това? Не е ли така?

ПОНТИ: Да, те нямат доказателства, че е дело на палестинци и това е ясно, така че бъдете спокойни за това. Сега обаче не мога да направя каквото и да било и трябва просто да се изчака. Те са на ход.

СУНД: Ние обаче си мислехме, че би могъл да се изкажеш по “Дагенс ехо” и да кажеш, че всичко това е само сеповска пропаганда. Не е ли така?

ПОНТИ: Вече ти казах. Доколкото разбирам, те нямат никакви доказателства, а в този случай така и изглежда всичко. Вие обаче трябва да ми влезете в положението.

СУНД: За какво? За това, че си толкова добричък и не можеш повече да подкрепяш палестинското движение, защото “Шведското радио е обективно” или защото е за Израел, или как?

ПОНТИ: Не, всичко това не е така. Просто ситуацията сега е такава, че инициативата трябва да бъде поета от Съпротивляващата се страна. Рано или късно ще им се наложи да сложат картите си на масата и тогава бихме могли да ги ударим. Аз не мога да седя тук и да гадая или да критикувам дрънканиците на Неслунд, разпространявани чрез пресата, защото трябва да се опирам на факти.

СУНД: А ние какво да правим? Как мислиш?

ПОНТИ: Решавайте сами, защото имате повече свобода, отколкото аз. Аз не мога просто да застана и да изкажа презрението си към дрънканиците в пресата, дори и да съм сигурен, че имам всичките основания за една такава постъпка. От моята гледна точка обаче, те трябва да изцапат още повече гащите си, да натворят конкретни грешки и тогава не аз ще поставя пръстите си под чука, а те. Засега обаче времето ми още не е дошло.

СУНД: А ако ние проведем няколко акции, то ще можете да разкажете за тях, нали?

ПОНТИ: Напълно е възможно, защото “новини” ще бъдат вашите възгледи, а не моите, понеже аз работя само с факти. Та така. Успешни акции. А след това се свържете с мен. Да видим как ще се развият събитията и каква ще е следващата им стъпка.

СУНД: А ние всъщност можем ли да говорим за това по телефона?

ПОНТИ: Моят телефон не се подслушва, поне служебният ми. А ти следващият път се обади от телефонна кабина, ако така ще се чувстваш по-спокоен, макар че каква е разликата дали ни подслушват, или не. Нищо не могат да получат от това, просто ще им се наложи да помислят повече.

СУНД: А как мислиш кой е убил сеповския комисар? Би ли могло да е палестинец?

ПОНТИ: Не, аз знам за това не повече, отколкото ти. Възможно е така и да не стане ясно, но и няма смисъл да се разсъждава по този въпрос. Предприемайте необходимите от вашата гледна точка акции, а след това ми позвънете! Да свършим с това, става ли?

СУНД: Ще ти звънна. Поздрави!

ПОНТИ: Поздрави!

След записа на самия разговор имаше забележка и в нея се привеждаха няколко възможни тълкувания.

Първият въпрос на Понти — “Е, какво става при вас?” — можеше да се разбира така, че той знае за една или друга планирани акции. Сунд не се решаваше на пряк отговор, а се интересуваше дали телефонът не се подслушва, което кара Понти да застане нащрек, поради което се и интересува дали Сунд звъни от домашния си телефон. Впоследствие Понти твърдеше два пъти: “Те нямат никакви доказателства”, следователно трябва да се изчака, преди да се предостави възможността за “удар”, но по-късно. На обезпокоения въпрос на активиста: “Не може ли полицията да е вече по следите на убиеца?” Понти го уверяваше спокойно, че “те нямат никакви доказателства” и че “убиецът очевидно никога няма да бъде заловен”. След това трябваше да даде някакъв ясен за активистите сигнал да проведат съответните мероприятия и да излязат с някаква акция. Напълно възможният извод бе, че събитията щяха да се случат в най-скоро време.

— Последният извод е съвсем точен — каза Карл, забелязвайки, че другите двама са приключили с четенето. — Те ще проведат някъде демонстрация, например пред сградата на вестник “Експресен” или акция с листовки, или още някакъв театър — гладна стачка на палестинци като протест против преследванията или нещо от този род, като могат да легнат в спални чували на площад “Сергел”, а след това ще звъннат на Понти и ще му предложат интервютата си.

— Защо мислиш така? — попита го Фристед.

Карл се поколеба. Разбираше, че нямаше да може за в бъдеще да аргументира изводите си, ако не се обяснеше.

— Защото самият аз съм участвал в пропалестинското движение. Най-дълго съм участвал в “Кларте”, подкрепяйки палестинския въпрос, така че… Във всеки случай ние бихме постъпили така. Няма нищо странно, защото винаги сме постъпвали така и това вероятно е разбиращо се от само себе си, както е и за Понти.

— Бил си член на комунистическа организация? — попита Апелтофт с твърде неутрален тон.

— Така е, но не съм бил никакъв шпионин, ако си мислите това. Бях обикновен член на партията и, между другото, това не е никаква тайна за “фирмата”, като аз на практика съм регистриран в нейната “картотека на неблагонадеждните”.

— Дявол знае какво е това — каза Апелтофт.

— Хайде да се върнем към работата — предложи Фристед. — Защо активистът звъни именно на Понти?

— Няма нищо странно в това. Понти е един от основателите на пропалестинското движение в Швеция и освен това е шеф на международния отдел на “Дагенс ехо”. Това са алфата и омегата на антиимпериалистическото движение, с което си имаме работа в момента. В хода на акциите на протест срещу “Експресен” и другите вестници може гръмко да се заявят възгледите и проблемите — обясни раздразнено Карл. — Всичко е елементарно просто.

— Е, а как може да се оцени подозрителната увереност на Понти, че “няма никакви доказателства срещу убиеца”? Откъде знае това? — заинати се Фристед.

— Мисля, че аз мога да отговоря на този въпрос — намеси се Апелтофт. — Понти има двадесетгодишен опит на познанство с методите на работа на службите за сигурност и нали знае непосредствено какво например се случва с Неслунд, имам предвид защо вестниците пишат всякакви глупости. Не сме хванали никого, така че всеки може да разчита на трудности при получаването на доказателства. Трябва да сме наясно, че си имаме работа с компетентен и много умен човек.

Прекъсна ги секретарката с нов плик за Фристед. Без да каже и дума, той го отвори, чете го няколко секунди, след което го захвърли върху купчината хартии на масата.

— По дяволите! Заемете се с това, а аз отивам в града да извършвам “престъпление по служба” — каза той и с ясна неприязън подбутна книжата през масата към Карл и Апелтофт.

След това стана и излезе.

Карл хвърли поглед върху последния документ. Бе докладът за планирания набег срещу шведското палестинско движение.

— From Sherlock Holmes with love[51] — каза Апелтофт. — Ти или аз?

— Хайде аз ще го взема. Не, та наши тук има три екземпляра. Всеки да вземе своя. Как мислиш, какво ще е сега?

Апелтофт въздъхна. Той знаеше много добре какво е. И разбираше, че го знаеше и Фристед, поради което бе напуснал толкова демонстративно сградата.

— Там са стигнали до извода, че акциите предстоят на мига, и поради това са се насочили към палестинците в Упсала. Смята се, че ударът ще се извърши в следващото денонощие. Предполагам, че е приблизително това — каза уморено той.

— Нали обаче са под наблюдение. Та нали не могат да предприемат нищо, без да забележим. Не могат и крачка да направят, без да им попречим и освен това ще получим доказателства — възрази му Карл.

— Толкова си прав, че не можеш да си го представиш кача Апелтофт, разтривайки с палец и показалец очите си. — Харесва ми не повече, отколкото на теб, но във всеки случай има и едно положително нещо. Ще можем да получим доказателства, ще можем да ги разпитаме и да узнаем нещо по-конкретно… В краен случай ще разполагаме с поточни сведения. Опитай се да го погледнеш от тази страна.

По пътя за вкъщи Фристед слушаше местните клюки по радиото и се опитваше да не мисли за нищо: “На моста “Вестербрун” се е обърнал млековоз. Частният център за ваксинации е обявил стачка. Движението за мир призовава на протестен митинг в стокхолмския Народен дом. През изминалата нощ са спрени пет пияни шофьори”. Времето, както винаги, бе обичайното.

Вкара ключа в ключалката на входната врата под звуците на разнасящата се от хола рокмузика, а в антрето му се стори, че цялата вила вибрира. Осемнадесетгодишният му син лежеше върху канапето с обувки, пушеше и гледаше в тавана — сам си бе господар.

— БЪДИ ТАКА ЛЮБЕЗЕН ДА НАМАЛИШ ЗВУКА! — извика баща му, преминавайки покрай хола, като дори не се направи, че не забелязва облаците дим.

Не му се искаше да възобновява стария, брадясал вече, спор. Двете му дъщери вече бяха излетели от гнездото, като едната бе станала стюардеса и се бе омъжила за летец, а другата учеше медицина в Умео, така че къщата бе станала твърде просторна. Бяха мислили дори да я продадат, защото на старини бе по-добре да се живее просто в апартамент.

Съблече се, взе си душ и реши да се обръсне. “Остарявам, остарявам.” Докато се бръснеше, се стараеше да не се разглежда.

— Истина ли е, че издирваш убиеца на полицая?

Синът му бе застанал на прага на банята. Този път въпросът му не звучеше иронично, не бе като обичайното: “Е, колко шпиони залови днес, тате?”. Въпрос, на който трябваше да се даде отрицателен отговор.

— Върви и седни, а аз ще дойда, щом само се измия — отговори му Фристед, за да печели време.

Не му се искаше да отрича пред сина си, след като последният го питаше сериозно, но и не искаше да разкрива държавни тайни пред своя гимназист. Избръсна се, изми се, загърна се с хавлия и влезе в хола. Синът му бе застанал до аквариума.

— Сядай! — каза кратко баща му.

Седнаха един срещу друг и той забеляза синина под лявото око на сина си.

— Какво ти е на окото?

— А-а, един идиот през цялото време викаше, моля ти се: “Стреляйте по детектива, стреляйте по детектива!”

— Ти какво, започнал си да се биеш в училище ли?

— Така е, но това е нищо. И все пак истина ли е?

— Кой ти го каза?

— Мама.

— Значи е истина, но не е трябвало да ти го казва. Знаеш, че нямам право да говоря за работата си у дома. Сестрите ти одобряваха това и дори го смятаха за предимство.

— Нали обаче е истина? Ще хванете ли този дявол?

— Надявам се, но не съм сигурен. А защо това те интересува толкова много?

— Та нали на мястото на този полицай можеше и да си ти, а?

На Фристед не му бе хрумвало такова нещо. Във “фирмата” още никой не бе убит, откакто той работеше там. В Швеция въобще не убиваха полицаи, макар и изплашени пияници и дребни хулигани да стреляха по тях и дори понякога да улучваха. От една година насам синът му за пръв път бе изразил обичта към баща си. И на последния не му се искаше да изпуска този момент.

— Тази вечер ще извърша “престъпление по служба”. За това могат да ме изгонят от работа или да предадат случая ми във вътрешния отдел или в криминалната полиции. Никога не съм постъпвал преди така и винаги съм следвал идиотските ни инструкции. Ето защо и никога не си знаел над какво работя.

— Това свързано ли е с издирването на убиеца?

— Свързано е. Най-малкото с опита за получаването на по-сериозни улики от онези, които имаме, а ние разполагаме с всичките безсмислици, за които пишат по вестниците.

— Тогава е о’кей!

— Кое е о’кей?

— Имам предвид твоето “престъпление по служба”.

— Благодаря ти за тези думи. Ще ти ги напомня, когато няма да мога да увелича апанажа[52] ти, поради това, че по решение на вътрешния отдел ще изгубя надбавките си за риск.

— Толкова ли е опасно?

— Не е. Защо?

— Пистолетът ти у теб ли е? Макар че преди почти никога не съм го виждал.

— Не е. Във всеки случай не и тази вечер. Днес работата ми е не да стрелям, а да се опитам да разбера цялата тази история или поне как се е случило.

— Ще успееш ли?

— Не, но не се каня да се предавам. А как са нещата при теб? Всичко наред ли е?

— Дори много.

— Добре. Кажи на майка си, че не знам кога ще се върна, но ако се забавя, ще й звънна към десет часа.

Надигна се и се отправи към спалнята, за да си намери по-приличен костюм и бяла риза.

Вървеше към румънското посолство, подсвирквайки си. “Нашата младеж си има своите положителни качества. Момчето е последното дете в семейството ни и не прилича на каките си, които бяха вечно недоволни от това как СЕПО действа срещу “зелените” и привържениците на мира.” От много години насам той бе за момчето ту “стария дявол”, ту “дяволския детектив”.

Фристед с удоволствие би извършвал по едно “престъпление по служба” седмично, само заради една такава минута, каквато бе преживял днес със сина си.

На края на улица “Естермалмсгатан” той позна двама свои колеги, наблюдаващи гостите на посолството. Кимнаха си незабележимо.

Отдавна Фристед не бе посещавал приеми в посолства, но нищо не се бе променило. Специално поканеният сръбски персонал предлагаше напитки върху подноси, като този път половината от тях бяха безалкохолни. Арабите сигурно бяха повлияли значително на дипломатическия живот. По средата на най-голямата стая имаше огромна маса с месо от сьомга, хайвер и различни румънски мезета. Фристед се задоволи с чаша портокалов сок, местейки поглед по малобройните групички от военни. Празникът бе посветен на военен юбилей, така че повечето от гостите вероятно щяха да присъстват с парадните си униформи, които на обикновен прием биха изглеждали оперетно.

Юрий Чиварцев, по-точно полковник Юрий Чиварцев, изглежда, трябваше да е цивилен, мислеше си Фристед.

И сгреши. Всичко бе къде по-фино. Дори сред големия блясък на другите мундири униформата на полковник от Руската армия се набиваше веднага в очите на присъстващите, следящи за “главната квачка” на тази или онази страна.

Фристед стоеше самотно до колоната и изчакваше удобния момент. Бе изминало доста много време, а около руския полковник продължаваха да се въртят офицери от източноевропейските страни. Фристед усещаше, че изгодният момент аха-аха и ще му се изплъзне и дори му се искаше да се надсмее над себе си. Изведнъж обаче полковникът остави чашата си върху някакъв поднос и с решителна крачка се отправи към масата с мезетата. Като че ли бе решил да се отдели от охраната си и тя не го последва. Това бе удобният момент.

Докато шефът на ГРУ — военното разузнаване на Русия — се ровеше в купичката с хайвер на късата страна на масата, към него се обърна неочаквано и незабележимо цивилен мъж, когото той не познаваше.

— Казвам се Арне Фристед, комисар съм от шведската служба за сигурност и бих искал да поговоря с вас колкото се може по-скоро. Без свидетели. Работата е законна, но ни е необходима вашата помощ — каза Фристед на английски, като предварително бе отрепетирал няколко пъти фразата.

Не бе възможно да се каже по-кратко.

Полковникът засия и неочаквано се обърна към него с усмивка на лицето, но без такава в очите.

— Ах, колко ми е приятно — каза шефът на ГРУ, стискайки ръката му, и на един дъх добави: — “Юргодсбрунс Вердсхюс”, точно в 10 часа.

Обърна се и си тръгна.

Фристед остана, престорвайки се, че си избира храна. “Какъв дявол имаше предвид, като насрочи срещата почти на мястото на убийството?” — мислеше си той.

Остана още четвърт час на приема, след което се отправи към дома си. До определеното време имаше още повече от три часа.

Карл продаде старата си кола и си купи нова, която бе по-малка и външно по-скромна, но по-бърза и по-скъпа. Плати разликата с пари в брой, въпреки че съвсем не му бе до покупки. След това си купи хамбургер и се отправи към вкъщи. Влизайки в апартамента си, веднага отвори обикновено заключената стая за тренировки. Напоследък се бе принуждавал буквално да не я ползва, но сега пък си наложи да я отвори, надявайки се да се пребори със състоянието, в което се намираше вече цяло денонощие.

Започна с отработването на двадесет — двадесет и петте движения, характерни при стрелба от близко разстояние. Знаеше, че оперативният работник трябва да се занимава постоянно с това и да държи постоянно във форма и себе си, и арсенала си. Всичко това нямаше нищо общо с балетоподобните движения, които можеха да се видят във филмите или в някои спортни видове единоборство. Именно това последното бе станало и основа на предпоставката за полученото от него образование в Сан Диего.

“Това не са ви филмите с прословутия Брус Ли, момчета, това е нещо по-сериозно. Когато някой дявол е толкова глупав, че настъпва срещу вас, заемайки спортна поза на готовност, то стреляйте по него или го удряйте по главата с лопата. Ако не разполагате с нито единия, нито другия от необходимите ви предмети или ако се вдигне шум, знайте, че не сте на някаква си там трижди проклета олимпиада и не става дума за сребърните медали. И ако някой от вас се увлича от “пижамна борба” и други подобни, то с Божията помощ ще избием от вас това увлечение, дори и да се съпротивлявате, хе-хе.”

При това инструкторите по карате поясняваха: “На онзи, който, например, е изгубил неочаквано очите си, не му е вече необходим дори и най-красивият колан”.

След едногодишния курс по основните тренировки следваше доживотното повторение. Моделът бе само няколко движения, но съвсем не спортни.

След душа Карл седеше с хавлия, усещайки започващата след тренировъчна болка и бодежите в колената — резултат от стократните удари по чувала с пясък. Ако вместо чувала бе човек, това щеше да означава две-три счупени ребра и силен кръвоизлив.

Докладът за всички, както се твърдеше в него, планирани насилствени акции на пропалестинските групировки не бе нищо повече от блъф и не само защото всичките тези “утвърдени планове” — подпалване на еврейски детски градини, взривяване на синагоги, убиване на ученици и дипломати и така нататък — бяха неправдоподобни или си оставаха само като “утвърдени планове”. А преди всичко защото Карл можеше да докаже убедително, че докладът бе съставен от платени доносници. За това в него, разбира се, нямаше и намек, но нееднократно се подчертаваше, че “източниците са много и при това са напълно различни”. От всичко това намирисваше на платен агент и с помощта на ЕИМ то можеше да бъде доказано в рамките на някакъв си час.

В основата си проблемът бе чисто математически. В доклада имаше препратки към доклади от шест стокхолмски политически групировки. Доносите бяха пристигнали приблизително по едно и също време. Следователно с помощта на ЕИМ можеше бързо и точно да се докаже, че един и същи човек бе имал възможността да получи тези данни едновременно.

И когато Карл провери в общия раздел на базата данни на службата за сигурност за този човек, компютърът му отговори, че информацията е защитена срещу нерегистриран достъп. А това означаваше, че един от “приятелите на мира” и на пропалестинските активисти работеше именно сега в Стокхолм и не бе предмет на така наречената “регистрация на възгледите”, въпреки че именно поради “своята изключителна активност” този човек, който, съгласно съответния закон и коментарите към него, “подлежеше на регистрация” и “не само защото се придържаше към определени политически възгледи, а и защото чрез активната си дейност доказваше сериозността си в отношението си към престъпните възгледи” (революцията бе забранена, но не бе забранено да си член на партия, призоваваща към революция, обаче това бе причината за сериозно отношение към работата, тоест за подозрение в престъпна дейност, ако човекът, за когото ставаше дума, играеше ръководна роля или участваше активно в много различни организации).

Компютърът “защитаваше” доносника, чието име Карл вече бе получил от свободната за достъп информация за членовете на съответните организации.

Последното бе само формална юридическа тънкост. Тези хора бяха “отвън”. На професионален език това се наричаше с хитроумната формулировка “външна акредитация”. По времето, когато компютърът не бе извършвал такава регистрация, подобен въпрос водеше до препращане към раздела “следствен материал”, който се пазеше в специална библиотека и се състоеше от списъците на членовете на различни подозрителни организации и други “разузнавания”, които не подлежаха, съгласно закона, на регистрация.

За стотна част от секундата компютрите преодоляха разликата помежду си. Само едно проблясване на кода в левия ъгъл на екрана на дисплея съобщи за онази класифицирана информация, която мнозина биха нарекли “регистрация” и нищо друго.

Казано накратко, един и същ платен “негодник” бягаше по организациите и “намираше фантастични заплахи от насилие”. Ободряваха го и му даваха нови задачи, а те водеха до нови наблюдения за “предстоящи акции”, така и никога неосъществяващи се, и отново до пари и до нови задачи.

Това бе класическата грешка на разузнавателните и контраразузнавателните служби. В теоретичната част на образованието в Сан Диего имаше много такива примери и на сленга на спецшколата те се наричаха “синдром на свинския залив”. (Изцяло неуспешното нахлуване на президента Кенеди в залива Кочинос се обясняваше така — информаторите дрънкат празни приказки, за да получат пари от своите инструктори; инструкторите докладват празните приказки на своите информатори, по вече по-твърд сценарий, на местния шеф; а местните шефове се занимават със същото. В резултат на това президентът вярва напълно, че населението на Куба ще се вдигне като един човек срещу гнета, стига само флагът на САЩ да се мерне в океана. И това се бе случило в залива Кочинос — 250 убити на брега, а останалите — пленени от вбесеното местно население.)

“Заливните прасета” доказваха опасността от пропалестинските активисти.

Карл потисна неочакваното си желание да се облече, да излезе да пийне бира и да си потърси дама. Вместо това стана, отиде в кухнята и си приготви чай. “Докато всичко това не свърши, ще продължавам да постъпвам само така” — реши той.

Седя дълго над чашата чай, опитвайки се да определи ролята си в преследването на бившите си другари. Взе протокола от телефонния разговор между Сунд и Понти и отново го прочете от началото до края. Често пъти бе полезно да се преосмисли в самота всичко прочетено. Някой от отговорниците за пропагандата бе получил на среща задачата да се свърже с нужните хора в средствата за масова информация и да се опита да спре вълната враждебни нападки срещу арабите, може би също така и за да предаде отношението на пропалестинското движение към това. Естествено бе този някой да позвъни на Понти, когото всички в движението познаваха като ветеран и на лявото, и на пропалестинското движение, а освен това бе важен сътрудник на едно от тези средства за масова информация. Така ли бе? Тогава разговорът щеше да прозвучи така, както бе прозвучал между тях.

А можеше и да не е така?

Опита се да прочете разговора “по неслундовски”, не съвсем ясно, но се получи все нещичко.

И все пак защо убиецът да бе именно Понти, а не например Ян Мюрдал или Свен Линдквист[53]?

Защото миналото на Понти бе малко странно. Защото в движението на левите сили Понти бе известен като “ловец на шпиони” и слуховете за това бяха стигнали дори до онази група “Кларте”, в която бе членувал и самият Карл, а те нямаха навика да си шепнат, споменавайки имената на другарите или симпатизантите си. Защото Понти не бе обикновен “ляв” активист и защото най-сетне именно той разкриваше ту един, ту друг провокатор в това движение.

Карл си наля голяма чаша с дванадесетгодишно уиски. След това щеше да опита да заспи. И така, двамата възрастни полицаи — и Апелтофт, и Фристед — не позволяваха да бъдат примамвани с всякакви глупости. Явно бяха честни момчета и поведението им бе професионално. Е, а тяхното объркване?

За едно бяха, може би, за да не се кажеше напълно, прави. Ако успееха да разпитат и тези активисти, и част от палестинците, то и самият разпит, и домашният обиск щяха да осигурят нов материал в изобилие, а такъв наистина им бе необходим. Карл изпи уискито, загаси осветлението и се отправи в тъмнината към спалнята си. Въобще не се страхуваше от тъмното и дори обратното, имаше всички основания да осъзнава, че именно той бе онази опасност, която би могла да дебне някого в тъмнината.

Фристед имаше евтин японски електронен часовник, но той бе точен до секундата. Преди всичко вежлив, той реши да дойде пръв на мястото на срещата, нека евентуалните наблюдатели видеха, че е сам. Бе късна зимна вечер в началото на декември и ресторантът, естествено, бе полупразен, а до срещата оставаха само тридесет секунди. Той избра маса в ъгъла, където бе невъзможно да се надникне от улицата. Две секунди преди 22 часа шефът на ГРУ се приближи до масата в сив костюм.

— Ще седна така, сякаш сме отдавнашни приятели, става ли? — поздрави той, дръпна стол, седна и се протегна към менюто — и сякаш всичко това бе събрано в едно движение.

Разлисти менюто, преструвайки се, че му е интересно, а може би и наистина му бе интересно — Фристед не можеше да определи — след което го затвори и се обърна отново към него.

— Избрах си. Мисля да поръчам хайвер, малко бира и водка. Е, скъпи комисарю, сега да чуем вас.

— Необходима ми е вашата помощ. По-точно, службата ни за сигурност се нуждае от вашата помощ, като аз и преди се обърнах към вашия цивилен колега, но без успех.

— Това го знам и знам за какво става дума — каза Юрий Чиварцев.

В този момент се приближи келнерът. Шефът на ГРУ си поръча хайвер, водка и бира и след въпросителен поглед към Фристед — същото и за него.

— Това е много важно за нас и се радвам, че мога да се срещна с вас — продължи Фристед. — При това обаче не може да става и дума за нещо такова, което би било обременително за Русия. Ние сме неутрална страна и обикновено помагаме на колегите си, когато това се отнася до други страни. И си помислих, че би могло да стане така и сега.

— Много симпатична мисъл — прекъсна го шефът на ГРУ и едва сега Фристед съобрази с учудване, че говорят на шведски и че руският шпионин почти не правеше грешки.

— Вече проучих това-онова и не искам да се разпростирам подробно на въпроса — продължи Чиварцев, — но във всеки случай споделям мнението ви, че това не е операция, която би могла да заинтересува когото и да било от сътрудниците ни. Следователно ви пожелаваме успех в търсенето на убиеца, за да бъде намерен и да понесе наказанието си, а ние да избегнем всякакви… да кажем… неприятности и подозрения.

Келнерът сервираше, поради което седяха известно време мълчейки.

— Уверявам ви, че ще получите позитивен отговор в течение на четиридесет и осем часа — усмихна се руснакът. — И си мисля, че разбирам колко важно е това за вас, лично за вас, като се отчете, че се държите… да го кажем така, пренебрегвайки условностите.

— Така е. Може определено да се каже, че е така. Имам предвид това, че е важно за нас и че пренебрегвам условностите — съгласи се Фристед.

— Е, ще се видим след четиридесет и осем часа. Не, не тук. Между другото, ще се видим на местопрестъплението и вие ще получите отговор. Става ли?

— Напълно.

— Е, какво пък? Това, мой скъпи комисарю, означава че — както се изразяват нашите англо-американски приятели — you owe me one[54].

На Фристед му притъмня пред очите. При взаимоотношенията с френските, британските, американските, израелските и немските му колеги това дори нямаше защо да се споменава, защото професионално се разбираше от само себе си. За шведски сътрудник на службата за сигурност обаче не бе много приятно да е длъжник на военното разузнаване на Русия.

— Така е, разбира се, но в рамките на закона и в такъв случай, с радост — отговори Фристед и се усмихна във възторг от това колко хитро се измъкна от затруднителното положение.

Чиварцев също се усмихна, макар и по някакви други причини.

— Само още един малък въпрос, преди да се разделим — продължи Фристед. — Защо пожелахте да се срещнем именно тук, близо до мястото на убийството?

— Защото това е укор към веселото ми настроение, а също така и защото никой няма да повярва на очите си, ако ни види заедно именно тук. И така, след четиридесет и осем часа, господин комисар.

Руснакът стана, изтри устата си и му подаде ръка — и отново всичко бе сякаш в едно движение. Не наблегна особено много на думата “господин” и тя прозвуча просто като вежливо обръщение.

Апелтофт седеше и гледаше дупката на чорапа си, намираща се върху големия му пръст. “Едно време чорапите ги кърпеха” — мислеше си той. До него имаше почти празна бутилка “Карловски мискет”. Бе малко пиян. От българското вино се чувстваш почти “неблагонадежден”, се мяркаше в мислите му. Вечерната телевизионна програма бе към края си, течеше последната серия от многосерийната любовна история за живота в Австралия, в която героинята бе отначало ухапана от крокодил, след това — след пластична операция — тя бе станала фотомодел и се бе върнала в голямото ранчо, за да осъществи колосалните си планове за отмъщение, и тогава се бе влюбила или още нещо. Апелтофт понечи да изключи телевизора, но жена му се възпротиви, защото искаше да види края.

Поговориха малко за предстоящата Коледа и за възможността да я прекарат в Хелсингланд, селището, в което бе протекло детството им. Щяха ли да успеят да затоплят къщата в разгара на зимата, дали нямаше да се простуди най-малкият им внук и въобще дали щяха да успеят да вземат със себе си дъщеря си и мъжа й, които още не “показваха признаци на живот” и, изглежда, искаха да прекарат коледната си ваканция без родителите си, въпреки че не говореха за това открито.

Дъщеря му бе вече на двадесет и седем години, работеше като аптекарка в аптека и гласуваше сигурно за лявата партия на комунистите. Смяташе полицията като цяло и СЕПО в частност за репресивни инструменти на капитала, необходими му за това да държи работническата класа в робство и така нататък.

Дори и в самата “фирма” се бяха появили вече комунисти. Апелтофт се примиряваше трудно с мисълта, че този Хамилтън — между другото, произхождащ от висшата класа — е комунист или поне е бил такъв. И така, сега чорапите с дупки се изхвърляха, а във “фирмата” работеха комунисти.

Помисли отново за дъщеря си и му стана още по-тъжно на душата, така че дори разля останалото вино. Погледна неспокойно към жена си, но тя бе погълната от филма. Имаше специална причина за меланхолия, като за всичко бе виновна собствената му дъщеря.

Не бе взел документите за Понти със себе си. И така му стигаха. На онези четиримата от Хегерстен не им оставаше кой знае колко много време да се разхождат на свобода. Ето за кого трябваше да се проучват материали. А те бяха малко.

Основното, разбира се, бе да се оправят с Анелис Рюден. Тя бе свързващото звено между Фолкесон и другите пропалестински активисти. Би трябвало да я поканят на спокоен разговор, вместо да се решават на това, което трябваше да се случи.

Тя бе само на двадесет и три години. Бе влязла вероятно в пропалестинската група преди две години, когато се бе срещнала с Нилс Густав Сунд, който бе с четири години по-възрастен от нея и освен това бе свързан с Близкия Изток. А тя не бе стъпвала там. Бе учила в гимназия и се бе готвила да се грижи за болни. Дотогава бе посещавала училището за медицински сестри, но го бе заразяла и около година бе работила при майка си в магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”.

Два етажа над нея живееше Петра Хернберг, която бе на двадесет и шест години, и именно тя бе причината за меланхолията на Апелтофт. Работеше като аптекарка в аптека “Елген” на ъгъла на “Енгелбрехтсгатан” и “Карлавеген”. Вече от две години Хернберг бе член на ръководството на пропалестинската група в Стокхолм, но най-сложното бе това, че цяла година бе живяла “по неясни причини” в Бейрут. Преди това се бе изявявала като член на младежкото движение КМ при ЛПК[55], но го бе напуснала и сега симпатизираше вероятно на някаква екстремистка групировка, обозначавана със същата абревиатура.

Нейният годеник или, можеше да се каже нейният мъж, защото този тип младежи просто се събираха, вместо да се омъжват или женят, бе най-интересният в групата. Казваше се Андерс Хедлунд и бе на тридесет и една години. Бе ветеран на пропалестинското движение, бе живял три месеца в Бейрут едновременно с Петра Хернберг — може би се бяха срещнали именно там, помисли си Апелтофт — и бе пребивавал там също “по неясни причини”. Освен това бе участвал в някакъв терористичен семинар в Германия, финансиран тайно от либийската държава. След това бе прекарал два месеца в столицата на Либия — Триполи — и отново “по неясни причини”. Резюме: той бе единственият от четиримата, който би могъл да е свързан непосредствено с терористични акции. И тук обаче имаше голяма въпросителна, защото жена му (или съжителката му) бе прекарала цяла година в Бейрут.

Съществуваше също така възможността Анелис Рюден да бе научила някак си какво замисляше Андерс Хедлунд и да бе искала да предупреди анонимно Аксел Фолкесон за това.

Сега обаче, когато се готвеха да я хванат заедно с останалите, дали нямаше да започне да помага на “другарите” си? Дали нямаше да си помисли, че ако проговори при тези обстоятелства, то това няма да е добре за нея?

По-добре, много по-добре би било просто да си поговорят с нея. Неслунд обаче бе идиот. Печално бе, че толкова сложната дейност, която извършваше “фирмата”, се ръководеше от идиот. Обаче си беше така и нищо не можеше да се направи по въпроса.

Апелтофт не можеше да скрие от себе си, че му се искаше да се върне във времето, когато бе обикновен полицай, но вече бе късно.