Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

6

Бе три часът и три минути. Навън бе все още чернилка, но дъждът бе спрял. Карл погледна през прозореца и видя само отблясъка на светлината на уличната лампа на ъгъла. Сградата отсреща бе потънала в мрака вече цели два часа и половина. Последен изгасна прозорецът на апартамента на четвъртия етаж и именно той трябваше да светне пръв.

Освен полицаите, в стаята се намираше още и възторженият пенсионер с домашен халат. Бе обещал да се държи тихо като мишка и не можеше по никакъв начин да бъде изгонен, защото апартаментът бе негов.

Арнолд Юнгдал чу трещенето на радиосъобщението, че атаката в Упсала ще бъде извършена в определеното време, което кодирано звучеше така: “Еба Грьон е готова за заминаване по разписание”.

— Не ми харесва всичко това, така да знаеш — прошепна Юнгдал в тъмнината.

Карл не му отговори. Юнгдал бе шеф на цялата операция, а Карл се чувстваше по-скоро като наблюдател. Не разбираше доста неща от всичко това, така че бе по-добре да си мълчи.

— Добре поне, че се разминахме без сълзотворен газ — изръмжа Юнгдал и се протегна към своето разговорно устройство. — Знаеш ли, че Неслунд искаше отначало да пуснем сълзотворен газ, а? Имам предвид, че ако вашите терористи си сложат противогази и се хванат за оръжието, то всичко би се решило от само себе си. Така със сигурност е по-добре, повярвай ми.

— Вярвам ти — отговори му Карл.

— Първо отделение да започва “Еба Грьон” — каза Юнгдал в радиопредавателя.

След това настъпи тишина — минута с продължителност на цяла вечност.

Микробусът, марка “Додж”, заръмжа пред входа на отсрещната сграда, спря и изгаси фаровете си. Пет фигури, приличащи на водолази, излязоха през задната му врата и се отправиха към входа. Чу се леко стържене. Карл не вярваше на очите си.

Скоро суетнята пред вратата приключи, петимата “водолази” влязоха вътре и отново настъпи минута тишина с продължителност на вечност.

— Първа група е на мястото — прошепнаха в приемника.

— Да тръгва второто подразделение — каза Юнгдал в предавателя.

Повтори се приблизително същата процедура.

След като втората група по завладяването рапортува, че е на мястото, Юнгдал издаде последната заповед. След пет секунди черно-белите полицейски коли завиха с включените си сирени и светейки със сини светлини се понесоха надолу по улицата.

Карл Хамилтън нямаше да забрави никога следващите сцени.

Анелис Рюден спеше леко, защото бе препушила.

Бяха проседели цялата вечер на събрание, след това бяха пили вино и така и не можаха да решат какво да правят. След убийството на полицая антиарабската пропаганда бе стигнала апогея си. Активистите трескаво звъняха по вестниците, радиото и телевизията и измислиха няколко предавания, които сигурно никой нямаше да чуе.

Не разбра какво я бе събудило. Дълго след това обаче си спомняше, че когато се понадигна и се опита да седне, чу грохот и трясък два етажа по-горе (първата група по завладяването разбиваше на трески вратата на приятелите им).

Разбираше, че осветлението е включено, но й се струваше, че това е сън, при това съвсем невероятен, защото зелени чудовища с големи кръгли стоманени шлемове с тесни процепи за очите бяха обкръжили спалнята и бяха насочили автоматите си точно към нея.

— ПОЛИЦИЯ! НЕ МЪРДАЙ, ЛЕЖИ И НЕ МЪРДАЙ! — ревеше най-близкото чудовище, а в следващия миг още двама се нахвърлиха върху нея и върху Нилс.

Последният тъкмо се опитваше да се надигне, когато ги притиснаха към постелята им, извиха ръцете им зад гърбовете им и им щракнаха белезниците.

След пет секунди я повлякоха през входната врата — гола, с гърба напред и окована с белезници — а там я поеха други ръце и я повлякоха надолу по стълбището.

Карл наблюдаваше “театъра” от другата страна на улицата.

Четири-пет полицейски коли се приближиха с виещи сирени, следвани от две линейки и няколко обикновени. Изскочиха санитари и отвориха задните врати на “линейките”, след което поеха отбраната покрай стената на отсрещната страна на улицата. Неясно защо, но всички правеха едно и също нещо. След това се чуха ругатни и отчаяни викове, гръмки заповеди, вече от къщата, и в този момент цялата улица бе осветена от силна светлина.

— Това пък защо, дявол да го вземе?… — учуди се Карл.

— Светлината е за телевизията, защото иначе няма да се получи картина — процеди Юнгдал, едва разтваряйки устни.

Първо от сградата бе измъкнато голо, крещящо и като че ли съвсем малко момиче. Бе в истерия и напразно се бранеше от четиримата полицаи, незащитени със специално снаряжение. Вкараха я в най-близката полицейска кола, след което вътре скочиха двама полицаи и я загърнаха с одеяло. Двигателят заръмжа, завиха сирените и тогава от сградата бе изведен следващият. Той също бе гол, но не се съпротивляваше.

— Мисля, че първата бе онази, с която искаше да си поговориш спокойно — отбеляза Юнгдал.

Карл не му отговори.

— Сега това няма да е толкова лесно — продължи Юнгдал в момента, в който под градушка от фотосветкавици изведоха през вратата още една девойка. — И вечерните вестници са тук — констатира Юнгдал.

В операцията в Хегерстен участваха четиридесет души, ако се брояха и онези, които отговаряха за преграждането на улицата срещу “евентуални кървави безредици”.

В Упсала, в студентския квартал, където едновременно бяха заловени седем палестинци, силите, разбира се, бяха удвоени. Както подчертаваха вестниците, радиото и телевизията на следващия ден, това бе едно от най-големите и най-драматичните залавяния в историята на шведската полиция. Операцията обаче бе проведена блестящо и в съответствие с плана.

След като заловените бяха отведени, настъпи следващият етап. Двата апартамента бяха изследвани отначало метър по метър и фотографирани, а след това започна сортирането на съдържанието на всичките чекмеджета, гардероби и книжни полици за конфискуването и опаковането на конфискуваното в черни найлонови чували, които бяха номерирани, като всичко това се описваше старателно в протокол, съгласно последния протокол за конфискация, тези найлонови чували, които бяха от същия вид, от който бяха и обикновените чували за боклук, съдържаха 5163 големи и малки предмети.

Като цяло, седемте палестинци от Упсала не бе задължително да бъдат “арестувани”, защото бяха чуждестранни граждани и можеха просто да бъдат взети “под охрана” за неопределено време, съгласно инструкцията относно лицата, подозирани в съдействие на организации на територията на страната, които се занимават предполагаемо с насилствена и друга подобна дейност, тоест на основание на закона за борбата с тероризма. Така че засега все още не бе необходимо да се представят на палестинците доказателства за извършените или подготвяните от тях престъпления и отново образуваната група за разследване при “Бюро Б”, която се занимаваше с тях, разполагаше с предостатъчно време. Палестинците бяха настанени в разни следствени и арестантски затвори при полицията в Стренгнес, Ескилстун, Упсала, Висабю и Норшьопинг, което, естествено, се мотивираше със съображения за сигурност. Така не си струваше да се безпокоят и за някои формалности, защото заподозрените едва ли можеха да се срещнат с официалните си адвокати, понеже не бе трудно да се предположи, че адвокатският корпус едва ли щеше да се носи из страната в търсене на клиенти далече от Стокхолм.

По-нататък “палестинското” разследване трябваше да се извършва отделно от специална група при “Бюро Б”, която щеше да се отчита непосредствено пред самия Неслунд. Само в случай на пряка връзка с четиримата шведи или евентуално със заподозрения престъпник групата на Фристед щеше да бъде информирана.

Та нали “случаят” с палестинците бе всъщност въпросът за “Крьохер лифтен” — ефектен начин да се подчертае пред обществеността колко сериозни са основанията за амбициозни и успешни стъпки на полицията в бъдещето.

Фристед се досещаше, че резултатите от “делото на арабите” щяха да са “слабички”, както за него, така и за Апелтофт и Хамилтън. Догадките му се оказаха верни, въпреки че в средствата за масова информация това получи съвсем друга окраска.

А що се отнасяше до задържаните шведи, то ситуацията бе критична. Според закона, шведският гражданин не можеше да бъде разследван като терорист, защото притежаваше определени конституционни и граждански гаранции, от които бяха лишени чужденците. При нормални условия задържаният швед трябваше да бъде пуснат веднага или да му се предяви заповед за арест, продължаващ шест, а при известни обстоятелства — дванадесет часа.

Следователно на полицейския персонал му се наложи да работи извънредно през цялата нощ, сутринта и да продължава и сега след полунощ, за да сортира конфискуваното от двете квартири в Хегерстен имущество. Прокурорът се надяваше, че по този начин може да се стигне до по-реално обосноваване, отколкото подозрението в убийство. Ако успееха да получат такъв материал, то можеше с позоваването на някои извънредни правила, свързани с държавната сигурност, да задържат четиримата шведи до две седмици, за да изработят до съдебното дело позицията си за решаването на въпроса с по-нататъшното им лишаване от свобода, тоест с ареста. А през това време разследването щеше да се придвижи значително напред.

Такава бе обикновената и често използвана практика. Ако полицията наистина претърсеше апартамента на заподозрения стая след стая, то обикновено винаги изплуваше нещо, за което можеха да се заядат. Хората щяха да се учудят, ако научеха колко внимателно се разглеждаха под силна юридическа лупа дребните вещи, намиращи се във всеки дом.

Полученият резултат бе съвсем неочакван. Бе повече от ясно, че няма да има проблем със задържането на четиримата.

Конфискуваното имущество бе сортирано върху две дълги маси в освободената за това зала за заседания, намираща се горе, в отдела по сигурността. Всичките вещи бяха номерирани, регистрирани и сортирани в три категории — предмети за обосноваване на подозрение в престъпление; протоколи от събрания, книги, вестници, писма и други документи и други предмети.

В “други предмети” влизаше всичко, като се започнеше от връзки ключове, предмети за тоалет и снимки и се стигнеше до екзотични сувенири от типа на пантофи с хобот и арабски чехли.

Най-интересни бяха, разбира се, предметите, попадащи в категория 1 — онези, които можеха да се окажат основание за задържане. А те бяха достатъчно.

В квартирата на Нилс Густав Сунд и Анелис Рюден бяха намерени веществени доказателства, които можеха да бъдат основание за задържане по параграфа “изкупуване на откраднати вещи и злоупотреба с наркотици”.

Откраднатата стереоуредба “Маранц”, която по тогавашни цени струваше приблизително около 7500 крони, веднага се наби на очи, а в чекмеджето на бюрото на общата им спалня-хол бе намерена кибритена кутийка с хашиш, но той бе по-малко от 11 грама (толкова незначително тегло, че не попадаше под ударите на закона за конфискуване на наркотични средства. За това бяха необходими повече от 25 грама, обаче, от друга страна, дори наличието на наркотици бе само по себе си наказуемо провинение по принцип).

Конфискуваното от квартирата на Петра Хернберг и Андерс Хедлунд даде по-съществени резултати за основание за предварителен арест, а именно “незаконно притежание на оръжие”. Въпреки че в известна степен и това бе изсмукано от пръстите, защото ставаше дума само за ловна пушка “Хускварна”, модел — приблизително — 1910-та, с петлета (едното, между другото, счупено), при това висяща на стената. Нямаше обаче разрешително за нея, а такова се изискваше за всяко огнестрелно оръжие, произведено след 1890 година. Подобен пропуск не би означавал нищо за съда, но това интересуваше полицията.

Останалите неща също представляваха голям интерес. Пълнител, чуждестранно производство, изглежда, от автоматично оръжие. В него имаше десет патрона от неизвестна марка. Юридическото тълкувание на това бе неясно, но прокурорът прибави засега и тази “амуниция” към купчината доказателства за незаконно притежание на оръжие. Така поне всичко изглеждаше по-истинско, отколкото само позоваването на старата пушка “Хускварна”.

А и това бяха само предварителните резултати, необходими на прокурора за първите шест часа. А след това с удоволствие щеше да предаде разпитите и по-нататъшното разследване на отдела по сигурността, където в помощ на групата, занимаваща се със самите задържани, Неслунд бе изпратил четирима души за водене на разпитите.

Фристед и Апелтофт искаха да поемат трима от задържаните и особено Анелис Рюден — онази, която се бе опитвала да осъществи контакт с Аксел Фолкесон.

Фристед, Апелтофт и Карл седяха в своя работен кабинет, ровейки се в протокола от конфискацията, като и тримата бяха небръснати и със зачервени очи. Те като че ли бяха изпили вече цяла кофа кафе и целият кабинет бе пропит с дима от лулата на Фристед. Обикновено той се стараеше да не пуши в компанията на непушещи колеги, но сега обстоятелствата бяха извънредни. Току-що бе поръчал неизвестната “амуниция”, предполагайки, че Карл може да знае нещичко за нея. Донесоха малко смачкания пълнител. Карл веднага го разпозна.

— Това — каза той, отваряйки пластмасовия корпус и изсипвайки патроните на бюрото с бързи щракащи движения, — е най-известното в света оръжие. Би трябвало да сте го виждали на снимки. Калибърът му е 5,65, а тези патрони освен това са с мек накрайник, така че това е “Калашников” АК- 47. Мекият накрайник, мисля, че означава, че е руско или чешко производство, но надписите върху пълнителя са китайски. Ето вижте!

Посочи им вътрешната страна на пълнителя, а там имаше йероглифи, които можеха да бъдат само китайски.

Карл извади връзката си ключове с инструмента, приличащ на джобно ножче, извади оттам малко шило и отвори пълнителя.

— Пружината е развалена — отбеляза той. — Съжалявам, но пълнителят не е функциониращ. Сигурно е стоял твърде дълго и е твърде стар. Едва ли би могъл да бъде използван. Въпреки че с такива неща шега не бива. Високата начална скорост и мекият накрайник са забранени от Женевската конвенция, ако това, разбира се, има някакво значение в момента. А не е ли забранен и този тип оръжие?

— Не знам — каза Фристед, — но е доста интересно. Оказва се, че това е типичното за терористите оръжие.

— И все пак трябва да се заемем преди всичко с Анелис — възрази Апелтофт.

— Тя има ли си вече адвокат?

— Да, всички си имат адвокати. Наистина… Андерс Хедлунд ругаел и искал собствения си адвокат, като не знам дали си го е получил, а на останалите са дадени служебни защитници от обичайния списък — отговори Фристед.

— Трябва да поговорим по-бързо с нея, защото е заключена вече от десет часа и не е ясно как ще й подейства това. Всичките са толкова различни — продължи Апелтофт.

Що се отнасяше до останалите трима, то те трябваше да бъдат разпитани от други. Бе ясно, че щеше да им се наложи да се попържат поне половин денонощие до началото на разпитите. Подобно задържане под стража правеше голямо впечатление на лица, които не бяха обичайни престъпници.

— Аз не трябва да се срещам с нея. Не трябва да се показвам пред тях, но ми се струва, че трябва да се опитате да поговорите с Анелис, колкото се може по-скоро — промърмори Карл.

Неслунд бе наредил Карл да не се показва пред задържаните и това бе съвсем естествено. Фристед и Апелтофт бяха отдали много от годините си на службата за сигурност и разбираха прекрасно, че ще е по-добре, ако в протокола фигурираха техните имена, а не това на Карл.

Двамата се спуснаха с асансьора до подземния коридор, а след това, пак с асансьор, се качиха до предварителния арест. Дежурният седеше пред разгърнатите вечерни вестници, а няколко от колегите му се бяха навели над него.

— Хей, Фристед от “сека” — каза Фристед, показвайки удостоверението си.

Едва ли принадлежеше към кастата на добре известните полицаи, идващи всеки ден тук да разпитват.

Единият от “контрольорите” тръгна с тях по коридора и отвори вратата на килията. Апелтофт и Фристед си размениха неспокойни погледи и влязоха.

Анелис Рюден лежеше просната върху нара, сякаш спеше, но очите й бяха отворени. Дори не помръдна. Фристед и Апелтофт спряха до нея. Анелис продължаваше да лежи неподвижно. Дишаше спокойно и равномерно.

— Да вървим, момиче, време е за разходка — каза Фристед, докосвайки внимателно рамото й.

Тя се надигна бавно като лунатик и обу маратонки с три черти. Връзки нямаше. След това, без да каже нито дума, тя последва двамата полицаи в кабинета на Апелтофт, където върху празното бюро имаше магнетофон и папка с листа за разпита. Арестуваните обикновено се отдаваха на размисли защо са ги хванали, кога ще се върнат вкъщи, ще получат ли адвокат и така нататък.

— Сядай! — каза Фристед, заемайки мястото зад бюрото.

Момичето се отпусна на стола за арестувани, намиращ се навътре в кабинета.

— Е, как си? — попита Фристед меко, но не получи отговор.

— Ето как се получи — продължи той. — Ние сигурно трябва първо да ти се представим. Казвам се Арне Фристед, а моят колега е Ерик Апелтофт. Работим в отдела по сигурността в полицията, и имаме много важни въпроси към теб.

— В СЕПО ли съм? — попита тя и за пръв път вдигна поглед, оглеждайки целия кабинет.

Фристед кимна и преди да продължи, въздъхна дълбоко.

— Това не е разпит. Във всеки случай — все още не е. Това обаче не означава, че онова, за което ще си говорим, не е важно и няма да бъде вписано в протокол. Разбираш ли?

Тя кимна и сведе поглед. Фристед прецени това като шоково състояние, каквото бе виждал при хиляди докарани за разпит през годините на работата си като полицай в “откритата служба”.

— Ето този човек — каза той и й подаде снимка на Аксел Фолкесон, — работеше при нас и преди няколко дни бе убит. Знаеш ли за това?

Тя хвърли бърз поглед на снимката, след което кимна.

— Познаваше ли го?

— Не — отговори тя, без да вдига поглед.

— Срещала ли си се или разговаряла ли си някога с него?

— Не, никога.

— Звъняла ли си му или той на теб?

— Не, вече казах — леко повишила тон, повтори тя.

“Добре — помисли си Апелтофт, — може и да проговори.”

— Ние поне си мислехме така — продължи Фристед.

— Това обаче е грешно. Не знаех кой е той, докато не прочетох във вестниците. Защо трябва да познавам когото и да било от СЕПО?

В гласа й се усещаха войнствени нотки. Фристед и Апелтофт се спогледаха. Последният кимна.

— Бе записал телефона ти в настолния си календар ден преди смъртта си. Можеш ли да ни го обясниш?

— Не мога.

— Това означава, че сте имали контакт, така ли е?

— Не, не сме имали такъв.

— А можеш ли да ни обясниш защо е имал твоя телефонен номер? Между другото, това не е бил твоят номер, а номера на магазина на майка ти. Защо?

— Това също не знам.

— Не означава ли това, че си искала да ни предупредиш за нещо, което си знаела?

— Не, аз не съм от онези, които тичат в СЕПО.

— Въпреки че знаеш нещо, което не ти харесва, не искаш приятелите ти да те обвинят във връзка с полицаите. Това, което кажеш сега, ще си остане между нас, можеш да ни вярваш.

Последното бе, разбира се, лъжа.

— Аз обаче не знам нищо. Ако това е телефонът на майка ми, може би тя е искала да каже нещо?

— Не звучи много правдоподобно.

— Това обаче не се отнася до мен.

— Сигурна ли си?

— Вече го казах!

Фристед и Апелтофт се спогледаха отново. Последният кимна.

— Е, добре — въздъхна Фристед, разигравайки поражение, — тогава да започнем обичайния разпит.

Включи магнетофона и с уморен глас каза формалните фрази.

— Разпит на Анелис Рюден, проведен в отдела по сигурността в Стокхолм. Разпитът се провежда от Арне Фристед. Свидетел на разпита е комисарят от криминалната полиция Ерик Апелтофт.

— Преди всичко ни разреши да те попитаме как си? Необходимо ли ти е нещо в килията през близките часове?

— Какво означава “необходимо”? Тоалетни принадлежности и всичко такова ли?

— Е, да. И още нещо от личните ти вещи.

— Трябва ми несесера ми, четката ми за зъби и някои от дрехите ми.

— Ще го организираме. Сега съм длъжен да ти съобщя, че си задържана от прокурора К. Г. Йонсон по подозрение в продажба на крадени вещи и наркотици. И съм длъжен да те попитам как се отнасяш към това.

— Не искам да отговарям на това.

— Трябва ли да разбирам, че не искаш да си признаеш извършването на престъплението?

— Не съм извършвала никакви престъпления.

— Знаеш ли на какво се базират обвиненията?

— Не.

Фристед изключи магнетофона.

— Слушай, момиче. Няма да стане така, защото можеш да преседиш тук твърде дълго и съвсем напразно. В квартирата ти са намерени 11 грама хашиш. Нима не знаеш за това?

— И защо със стотина други с бронежилетки ме изкарахте гола посред нощ?

— Говоря за друго. Твой ли е хашишът?

— Не искам да отговарям на това.

— А стереоуредбата? Тя е крадена. Знаеше ли това?

Изгледа го учудено. И реакцията й бе съвсем естествена.

— Не, нямах никаква представа.

— Знаеш ли откъде е?

— Не искам да отговарям на този въпрос.

— Обаче си длъжна. Кой я е купил?

— Не съм аз.

— А от кого я купи приятелят ти?

— Няма да отговоря.

— А откъде дойде хашишът. Може би от същия доставчик?

— Няма да отговоря.

— Ако продължаваш в същия дух, ще прекараш тук няколко седмици, а това не е за теб. Доколкото разбирам, преди не си задържана. Следователно ще получиш само условна присъда. Помогни ни и ние ще се постараем да те освободим колкото се може по-скоро.

Тя не отговори нищо. Фристед включи отново магнетофона и продължи.

— Знаеш ли откъде се е появил краденият магнетофон, марка… извинявай, стереоуредбата марка “Маранц”?

— Вече ви казах, че няма да отговоря на това.

— Също така не искаш да обясниш появата на кибритената кутийка с хашиш в квартирата ти, така ли?

— Не искам.

— Е, какво пък. С това разпитът е приключен. Часът е 14.41.

След това стана бързо и се направи, че иска да я удари, макар че не се докосна до нея и неочаквано, сякаш ядосан, излезе от стаята, кимвайки на Апелтофт.

Преди да продължи с разпита, последният изчака малко.

— Разбираш ли — каза той, — че сега проверяваме всичките улики, както малките, така и големите? Всичко. Дори и това да се окаже глупост, то все пак ще е необходимо да се изяснят всички подробности, преди да те пуснем, а ние да се заемем с по-сериозни неща.

— А какво всъщност сме направили и в какво ни подозирате? — попита тя и за пръв път погледна Апелтофт в очите. — Нали не мислите, че ние сме направили нещо на полицая в колата? Защо ни арестувахте?

— Напълно е възможно да сме попаднали на лъжлива следа. А ти знаеш ли каква може да е реакцията на убийство на полицай? Ако обаче ни обясниш онова, за което те питаме, то ще направя всичко, за да те пуснат.

— Сигурно ли е?

— Разбира се — излъга по навик Апелтофт, въпреки че от това му стана зле. — Ще забравим тази глупост и не виждам причини да те задържаме повече.

— А ако с това натопя някого…

— Никой няма да разбере, че си го направила ти. Сега просто разговаряме. Разпитът е приключен.

— Обаче това е дяволски неприятно.

— Чуй ме, не мисли за това! Сега си в лайната, както и приятелчетата ти. Помогни ни обаче да се оправим с тази простотия и ще можем да се заемем с по-сериозни неща. Знаеш ли откъде са хашишът и стереото?

— Не исках да ги купуваме. Бях сигурна, че са крадени, защото той е такъв тип, този…

— Кой?

— Не искам да говоря.

— Сама си създаваш проблеми. А имаш и майка…

Бедните родители бяха стандартната уловка. Апелтофт обаче знаеше, че тя ще попадне точно в целта, но още по-добре знаеше, че ще са необходими нови следи, нови идеи и ще се наложи да се довежда тук плачещата й майчица.

— А мама знае ли?…

— Предполагам. Ти обаче още днес можеш да отидеш при нея и да й обясниш, че всичко това не е толкова опасно, стига само да ми помогнеш малко. Аз пък ще помогна на теб, обещавам ти.

— Сигурно ли е, че никой няма да научи за мен?

— Съвсем сигурно е. Ще си остане между нас.

— Той обаче е опасен тип. Винаги носи оръжие. Не, не знам…

— Не се притеснявай, защото можем да те защитим от “този тип”. Палестинец ли е?

— Хм.

— А къде живее?

— В Сьодертеле.

— Сам ли живее?

— Не, в квартирата живеят още двама ливанци. Макар че нямаме нищо общо с него. Брат му е в пропалестинската група в Сьодертеле, въпреки че той не е от нашите. Ние не искаме да имаме работа с такива.

— Какво имаш предвид с това “с такива”?

— С престъпници, а ние не сме престъпници.

— А къде живее в Сьодертеле?

— Улицата, струва ми се, се нарича “Граневеген”. Това е район, в който живеят много чужденци.

— Как се казва?

— Не знам дали мога да говоря за това.

— Защо трябва да преобърнем цялата “Граневеген”, за да намерим квартирата му? Ще е по-добре, ако го направим по-тихо. Нали знаеш как се получава иначе?

— Абделкадер Латиф Машраф… Но брат му не е свързан с аферите му.

— Аха, значи на вратата му пише “Машраф”?

— Да, мисля, че квартирата е негова, защото живее там от много години. А ливанците са там отскоро.

— Въоръжени ли са?

— Да, но не казвайте, че го знаете от мен!

— Няма. Ще спазя стриктно обещанието си.

— А сега ще мога ли да си отида оттук?

— Ще видя какво мога да направя, но това го решава прокурорът. А сега ще се върнем в килията.

Виждайки отчаянието в очите на момичето, Апелтофт се почувства като престъпник. То бе такова слабо същество; високо около 155 см; дребничко, като зверче; облечено зле в онова, което му бяха дали от конфискуваните неща.

— Ти обаче каза, че…

— Сигурна ли си, че не си имала никакви контакти с Фолкесон?

— Не съм, вече ви казах, че не съм! Не, не и още веднъж не! Дяволски детектив! Дяволски проклет детектив!

В кабинета влезе Фристед и те се опитаха с общи усилия да извадят момичето от истерията. След това я замъкнаха внимателно обратно в килията и казаха на дежурния в полицията лекар да й даде успокоително, а самите те се върнаха в залата за заседания, за да съберат нови факти. Карл ги очакваше с нетърпение, но още по изразите на лицата им разбра, че резултатите не са оправдали надеждите им.

— Отказва да признае каквито и да е контакти с Фолкесон — каза Апелтофт и се протегна към кафеварката, но я остави веднага обратно с гримаса на отвращение.

— Най-лошото е, че й вярвам. Вярвам, че казва истината — каза Фристед.

— Така е. Та нали измъкнах нещо от нея, но то е съвсем друго, да ме прости Бог, и ме кара да вярвам, че не би скрила от нас контакт с Фолкесон — поясни Апелтофт и отново посегна към кафеварката.

Наля си кафе и изгледа въпросително останалите.

След това те обсъдиха следващите възможни постъпки. Най-интересен от задържаните бе явно Хедлунд с пълнителя от АК-47. Засега обаче той бе още там, където го бяха затворили след задържането. И ако съществуваше каквато и да е връзка с търговците на крадени вещи или със самите крадци от Сьодертеле, то трябваше да се бърза.

Съществуваха два възможни варианта. Първият от тях бе да бъде известен Неслунд, който сигурно щеше да устрои цирк с бронежилетки и да обкръжи целия квартал. Това обаче можеше да се направи едва след 24 часа. Перспективата въобще не бе блестяща. Вторият вариант бе да се отправят сами натам и да хванат тези момчета, но те можеха да са въоръжени. Това също не бе добър вариант.

— Позволете ми да ги заловя — каза Карл със спокоен и уверен тон, без да оставя съмнения, че ще направи точно това.

И двамата бяха запомнили за цял живот показното изпълнение на Карл с големия чуждестранен автоматичен пистолет.

— Да отидем тримата — предложи Апелтофт.

— Аз не мога, защото точно в десет вечерта трябва да получа едно доказателство, а предполагам, че няма да имам друг шанс — възрази Фристед.

— Не е проблем — каза Карл, — ще хванем тези тримата с Апелтофт без каквито и да е…

Помълчаха малко. След което Фристед им кимна и излезе.

Карл отиде в кабинета си, отвори сейфа и си сложи кобура с револвера, а след това пъхна десетина допълнителни патрона в колана си с цял ред скрити малки отделения и едно голямо, точно на нивото на кръста. Това му напомни за патрондашите, зашити от китайския шивач в Сан Диего във всички панталони, както на официалните, така и на спортните костюми.

Провери предпазителя на пистолета си и го пъхна в голямото отделение на гърба си. След това облече сакото си, оправи вратовръзката си, сложи в един от джобовете на сакото си резервен пълнител за пистолета, заключи сейфа и се отправи към Апелтофт.

Апелтофт вече бе намерил адреса и номера на телефона, а също така карта на Сьодертеле.

— Да тръгваме веднага — каза той. — С всеки изминал час канонадата в пресата ще нараства и клиентите ни могат да изчезнат, така че, мисля, трябва да побързаме.

Карл шофираше с новата си кола към Сьодертеле със скорост от 180 километра в час. Това му бе позволено и от състоянието на пътя, и от закона.

Известно време те изучаваха жилищния квартал. Намираше се в края на града. Къщите бяха ниски и еднакво високи. Тримата араби живееха на последния, третия етаж в една от отдалечените сгради. В квартирата бе светло и от време на време се появяваха сенките на поне двама души. Къщата нямаше таван. Следователно входът и изходът, от които можеха да се възползват, бе само един.

— Въпреки че, почти сигурно, в такива къщи има още и мазе с пералня и други подобни? — поинтересува се Карл.

— Възможно е дори да е свързано със съседните, макар че при тези чужденци вратите обикновено се заключват.

— Няма значение — каза Карл. — Сега ще влезем, ще се изкачим и ще ги хванем.

Карл влезе през портата между сградите и Апелтофт го последва. Приближиха се до първата врата, водеща към мазето, но когато Карл натисна дръжката й, тя се оказа заключена. Той въздъхна, извади необикновената си връзка ключове, подбра необходимия му инструмент и отвори вратата толкова бързо, колкото ако бе действал с истински ключ.

Така преминаха през три заключени перални и най-накрая се приближиха до необходимото им стълбище. Никой не ги видя, докато се изкачваха на третия етаж. Известно време стояха пред вратата и се ослушваха. Отвътре се чуваше източна музика.

— Чудесно — прошепна Карл. — Уредбата им е включена. Върви след мен на разстояние от три метра и гледай внимателно наляво, а аз поемам дясната страна. О’кей?

Той извади черния си револвер и застана с гръб към стената до вратата, като държеше оръжието си с дулото нагоре. След това пъхна с лявата си ръка шперца в секретната ключалка. Резето запълзя нагоре и те изчакаха няколко секунди, но отвътре се разнасяше само музика.

Апелтофт извади пистолета си и след това направи изведнъж още едно вече несъзнателно движението, а именно вдигна оръжието си по същия начин като Карл.

— Още нещо — прошепна Карл. — Ако по пътя ни има врата на тоалетна, то спри и я провери, преди да продължиш. О’кей?

Апелтофт кимна. И веднага усети, че започва да се сковава от страх, а след няколко мига и краката му престанаха да го слушат.

— След три секунди — прошепна Карл.

Апелтофт преброи три секунди, които му се сториха като миг. Карл отвори вратата и влетя в апартамента.

Фристед предположи, че ще е най-вежливо да се приближи до мястото на срещата откъм най-откритото пространство. Остави колата си на паркинга до “Юргодсбрунс Вердсхюс” и тръгна покрай ресторанта, осветен ярко от уличната светлина. След това мина по моста към мястото на срещата. Времето бе уговорено точно, а наоколо нямаше жива душа. Приближавайки се до мястото на убийството, той спря и в този момент някаква фигура излезе от сенчестата алея, намираща се на десетина метра встрани, и се отправи срещу него. Бе шефът на ГРУ.

— Добър вечер, господин комисар — поздрави го руският полковник, подавайки му ръка. — Имам предложение как бихме могли да стигнем до споразумение. Да се поразходим, а?

Фристед кимна и те се отправиха по посока на Юргорден по локалното платно. Руснакът помълча, след което изложи варианта си.

— Разбирате ли, господин комисар, в нашата работа възникват понякога големи проблеми с разни услуги. И не е важно дали искаш да помолиш някого или сам обещаваш да направиш нещо. Аз също имам мъчнотии с един проблем и се надявам, че ще можете да ми помогнете.

— Аз, разбира се, не бих могъл да ви обещая нищо — отговори Фристед с подозрение, но едновременно с това и с учудване.

Нима руснакът бе наистина чак такъв глупак, че се опитваше да го завербува безцеремонно още на втората им среща?

Предложението обаче бе от такъв вид, че не го поставяше в положението на задължен на руското разузнаване. Шефът на ГРУ издаде един шведски чиновник от Управлението по имиграционните въпроси в Норшьопинг, твърдейки, че последният предавал постоянно сведения за иранската студентска опозиция в Швеция. На шведа му се плащало добре, а самото заплащане се извършвало просто и старомодно — в плик при среща. Поради това било лесно да се залови при удобен случай този човек. Нали така? Шведската свръзка освен това нямала дипломатически имунитет, така че ако се ударело в необходимия момент, можело да бъдат хванати и двамата, при това с необходимите доказателства.

— Знаете ли кога и къде се провеждат тези срещи? — попита Фристед.

— Знам кога и къде трябва да се състои следващата среща. Ако получите от мен времето и мястото на срещата, то ще можете ли да заловите този човек?

— Безспорно това е възможно. Бих искал обаче да знам защо?

— Трябва да направя услуга на един приятел и вие можете да ми помогнете. Този сътрудник на вашето Управление по имиграционните въпроси е навредил на мои приятели и ние искаме да го отстраним. Това е всичко. Можете ли да го организирате?

— И с това ви връщам услугата — като арестувам шведски престъпник?

— Точно така.

— В такъв случай не виждам пречки това да стане. Ще е обаче неприятно, ако сведението е грешно.

— Можете да сте сигурен, че не е така. Договорихме ли се?

— Да. За мен не е проблем да приема предупреждение за евентуално престъпление от когото и да било. Ако имате и други подобни предупреждения, аз ще гледам на тях толкова сериозно, колкото и ако произлизаха от някакъв друг… е-е-е… квалифициран източник.

— Добре — каза шефът на ГРУ, изваждайки малък кафяв плик от вътрешния си джоб. — Ето ви всичките необходими ви данни.

Фристед се поколеба. Стояха сред дъбовата гора в Юргорден, бе тъмна декемврийска вечер и наоколо нямаше жива душа. Нищо обаче не пречеше някой да ги снима в този момент. Фристед бе чувал, че дори и руснаците имаха вече такъв вид апаратура.

— Не съм сигурен дали мога да приема плик от вас, без да знам съдържанието му. Да се поразходим още малко в тази посока — отговори Фристед.

Руснакът се засмя.

— С удоволствие, господин комисар, с удоволствие. В каква посока?

Фристед свърна по пътя, водещ по посока на големия мост на “Юргорденсбрун” и “Скансен”. Известно време вървяха, мълчейки.

— A сегa да поговорим за пистолета — прекъсна мълчанието шефът на ГРУ. — Мога да ви разкажа следното за това оръжие: То е произведено преди години, но след това е стояло на склад и по този начин не е използвано до момента на експорта му. После се е озовало в голяма пратка, изпратена в Сирия. По такъв начин оръжието е попаднало в сирийската армия и може би — трудно е да се каже със сигурност — е било в някого от армейските офицери там или, възможно е, в танковите войски. Нали войниците нямат пистолети. За да се проследи по-нататъшната му историята обаче, ще е необходимо да попитаме сирийската военна служба за сигурност, а това не ни се иска. Може би ще можем да стигнем докрай, ако е особено важно за вас да знаете продължението на историята. В този момент обаче подобен наш въпрос би привлякъл вниманието и, възможно е, би довел до ненужни последствия, защото би се наложило да накажем някого за нищо. Разбирате ли?

— Не. Не разбирам. Как така “да го накажете за нищо”?

— Точно така, ако бъдем принципни, господин комисар… Убиецът едва ли е офицер от редовната сирийска армия, взел — трябва да се признае — собственото си оръжие и тръгнал към Швеция да убива офицер от шведската служба за сигурност. Не е ли така?

— Не е и не мога да се съглася с това.

— Е, добре. Нека бъде така. Собственикът на пистолета или го е продал на черния пазар, или му е бил откраднат. И ако сега започнем да го разпитваме или нещо от този род, то това ще доведе само до трагични последици за самия офицер, което пък ще привлече ненужно внимание. Разбирате ли ме?

— Не.

— Всичко това зависи от ситуацията в Близкия Изток. Разбирате ли?

— Не.

— В гъсто населения Изток не може да се скрие нищо. Ако направим подобно запитване, то за него ще научат само за седмица в пет столици от Близкия Изток и ще разберат, че руското разузнаване иска да проследи съдбата на оръжие, използвано за убийство в Стокхолм. Разбирате ли?

— Да.

— Добре. Ако това ви е много необходимо, то можете да се свържете отново с мен. Засега обаче мога да ви съобщя само това, че оръжието е доставено в сирийската армия. Че такова военно оръжие имат само офицерите в Сирия и че то вероятно е попаднало в танковите войски или в пехотата. Ясно ли е?

— Ясно е.

Продължиха разходката си покрай Юргорденсканален и се спряха до улична лампа. Фристед разглеждаше съсредоточено слабоватия руски офицер от разузнаването. Цялата ситуация приличаше на сън.

— Ще помисля по въпроса. Благодаря за информацията. А що се отнася до чиновника от Управлението по имиграционните въпроси, то ние ще се опитаме да го хванем. Стига да получа необходимите сведения.

— Довиждане, господин комисар — каза руснакът и му подаде ръка.

След това се завъртя на токове и се отдалечи в тъмнината. Фристед остана на място и го проследи внимателно с поглед. Нямаше ли да се случи нещо с този търговец на данни за бежанците?

След това продължи пътя си по посока на моста на “Юргорденсбрун”. Бе хладно, потърка замръзналите си пръсти и пъхна ръце в джобовете си.

В десния лежеше плик.

Притиснал брадичката си с коленете си, Абделкадер Машраф седеше на зелената пейка и гледаше съсредоточено стоманената врата, намираща се на три метра от него. Все още не можеше да осъзнае, че това бе катастрофа за него. Настроението му се менеше с регулярността на движението на махало — от самосъжаление, защото го очакваше неизбежен престой в затвора, а в по-лошия случай — изселване в ивицата Газа, тоест, на практика, в Израел; до чувство на унижение, защото бе знаел, че всичко ще свърши така, и много пъти бе фантазирал как точно ще се случи. А когато се случи, то съвсем не бе така, както си го бе представял.

Винаги бе казвал, че е от онези, които няма да се дадат живи. Той, Абделкадер Латиф Машраф, не бе някакъв си жалък страхливец като по-малките му братчета, тичащи насам-натам с листовки в ръце и вярващи, че пропагандата и дискусиите за демокрацията могат да доведат до нещо. Този вонящ ционистки агент, лепнал се за Абделкадер Машраф, се бе натъкнал на неподходящия палестинец. Винаги се бе хвалил (сега вече със задна дата, което можеше да изглежда като празни приказки) и никога не се бе съмнявал, че ще настъпи часът, когато ще докаже колко е опасен с оръжие в ръка и че е по-добре да не се сблъскват с него.

И бе напълно уверен в това. Просто всичко се случи твърде бързо. Револверът му се намираше на по-малко от метър и половина разстояние и чул звуци в антрето, се хвърли към канапето, пъхна ръка под най-близката възглавница и точно в момента, в който успя да напипа кобура, разбра, че е закъснял.

Над него стоеше този израелски — така си помисли отначало — агент, насочил дулото на револвера си в лицето му — именно револвер, а не пистолет, каквито ползваха шведските полицаи.

Освен това този човек говореше на английски. Абделкадер не разбираше всичките думи, но общият смисъл му бе съвсем ясен: “Едно невнимателно движение на ръката ти под възглавницата и ще умреш, момче. Разбираш ли? Бавно. Много бавно вадим ръце и виждаме какво имаме там…”

В следващия миг той се оказа съборен по някакъв начин и вече лежеше по гръб със собствения си револвер, насочен към него. А вторият непознат се надсмиваше издевателски над оръжието му.

— Да-а, момче, мислиш се за Клинт Истууд и имаш “Магнум-44”, а? И как възнамеряваше да останеш на крака, когато започне канонадата? О’кей, къде са нещицата? Имаш на разположение само пет секунди, за да кажеш къде са вещите? Не ни трябваш ти, лайно, а вещите. Ако кажеш, ще живееш, в противен случай ще налапаш собствения си дяволски и проклет от бога “Магнум”!

И усетил огромното дуло на револвера пред устата си, той закрещя истерично: “Всичко е в канапето, зашито е в канапето от задната страна, дявол да го вземе. Само не стреляйте!..”

След това Машраф и двамата му приятели се озоваха пред стената. Опрени на нея с ръце и разкрачили крака, те престояха така около четвърт час, докато не дойде униформен полицай и не ги прибра.

И тогава той, Машраф, откри, че са ги заловили само двама души и че освен това те говореха помежду си на шведски, тоест бяха всичко на всичко шведски полицаи.

Извадиха от вътрешния му джоб неговия нож и разрязаха с него канапето от задната страна, където намериха оръжието.

Абделкадер Машраф не изпитваше никакви илюзии и по отношение на другите тайници в дома си. Разбира се, че щяха да намерят всичко.

Апелтофт и Карл се върнаха в своя общ работен кабинет. Донесоха със себе си конфискуваното оръжие, а останалото оставиха под разпореждането на екипа на Юнгдал. Сега на масата пред тях лежеше значителен арсенал.

— Не мога да разбера — каза Апелтофт, — защо ти е толкова весело, дяволе.

Карл вдигна огромния револвер и усмихвайки се, го завъртя, пред себе си.

— Опитай се да стреляш с такъв и ще разбереш. Откатът му е като на пушка за слонове, а точността като, например, на оръдието на кралския кораб “Ваза” — заяви Карл. — По- голям обаче, безспорно, няма. Когато Клинт започнал да го използва във филмите си, говори се, започнали да го разграбват в САЩ.

— Клинт ли? — учуди се Апелтофт, но остави въпроса си да виси във въздуха. — Има по-важни неща, над които да поразсъждаваме. Например, какво имаме — терористи или въоръжени престъпници?

Карл клонеше към определението “престъпници”. Това оръжие на Клинт Истууд бе само играчка, която не можеше да се използва срещу човек. Другото, по-малкото, бе значително по-интересно — автоматичен браунинг, калибър 32, със седем патрона в пълнителя.

Откраднатият АК-47 нямаше патрони, но такива можеха да се купят без разрешително във всеки ловен магазин, защото “Уинчестър-308” бе един от най-разпространените калибри за лов на елени. Обстоятелството обаче, че в квартирата липсваха патрони за него, във всеки случай свидетелстваше, че притежателят му — един от тримата крадци — не е имал никакви определени планове за използването му.

Голямото количество налични пари — 246 345 крони в картонени кутии от обувки пък свидетелстваше, по-скоро, че се занимаваха с продажба на крадени вещи и наркотици. Юнгдал и хората му щяха скоро да разберат това.

— Заключението ни е, че не са терористи, а обикновени престъпници — заяви Апелтофт.

— Съгласен съм — подкрепи го Карл. — И аз не мисля, че оръжието им би могло да бъде намерено при терористите.

Апелтофт го гледа със съмнение известно време, след това възрази:

— Така е, но нали този момък бе сложил ръка върху оръжието си, докато го залавяше.

— Не си представям, във всеки случай, терористите така. Техните револвери щяха да са готови и ту щяха да успеят да ги насочат срещу мен. А автоматичните им карабини не са зашити в облегалката на канапето под възглавници с тичащи елени.

— А ако се бе опитал да стреля?…

Апелтофт не довърши въпроса си. Наплашен от разсъжденията на Карл, той не искаше, просто отказваше да слуша онова, което бяха принудени да чуват “служебните” му уши. Професионално погледнато, Карл бе допуснал служебна грешка. И ако някой от тези идиотски крадци се обърнеше към съда, на Апелтофт щеше да му се наложи да играе ролята на блюстител на реда, пътуващ в автобус, който, видите ли, нищо не е чул и нищо не е видял от онова, което “уж” се е случило пред очите му.

Отговаряйки му, Карл бе застанал с гръб към него и разглеждаше оръжието, което вече изучаваше за трети път.

— Ако този дявол бе извадил своя “Магнум-44”, то той щеше да умре. При това щеше да се случи най-ужасното нещо. Неслунд щеше да “получи” своя убиец. Не е ли така?

Карл се обърна и погледна към Апелтофт.

Въпросът му бе много неприятен. Не, не защото намекваше за липса на угризения на съвестта при шефа на шведската служба за сигурност, а по простата причина, че това заключение означаваше, че вече нямаше да разполагат с реални следи за намирането на истинския убиец.

— Разбирам какво имаш предвид — отговори тихо Апелтофт. — И най-ужасното е, че трябва да се съглася с теб. Дявол да го вземе, бързо се учиш!

— Ние тримата обаче искаме да намерим убиеца, нали?

— Да, искаме. Ще можем ли обаче?

— Къде да го търсим сега? Сред палестинците, които засякоха в Упсала ли? Има ли смисъл в това?

— Мисля, че не. Всичко това е просто театър, въпреки че никога не трябва да си напълно сигурен в нищо.

— Ако те, дори по погрешка, все пак намерят нещо, ще ни съобщят ли?

— Вероятно.

— Тогава да плюем на тях. Какво ни остава?

Налагаше се Анелис Рюден да бъде отнесена вече в графата на изчерпаните възможности. Наистина, оставаше неясно защо Фолкесон бе записал телефонния й номер. Можеше обаче, чисто и просто, някой да ги бе “наклепал”, че те, тоест тя или момчето й, знаят нещо, макар и това да не бе истина.

От останалите трима шведи само Хедлунд представляваше интерес като формално заподозрян в “незаконно притежание на оръжие”. Особено намерения в него пълнител с патрони за АК-47 бе истинско оръжие на терористи. Дали не бе останал от по-голяма партида?

Възможността не трябваше да се изключва. Трябваше да се заемат с конфискуваното от Хедлунд. Трябваше да се получат нови данни, но от тази гледна точка не си заслужаваше явно да се разчита на резултати от разпитите, защото нали Хедлунд бе единственият от четиримата, който се държеше наперено. Бе заявил кратко и ясно на следователите си, че въобще не възнамерява да отговаря на въпросите им и че не иска предложения му адвокат, а иска собствен такъв и лично се бе свързал с един от най-известните в страната. И “звездата” от адвокатурата долетял като стрела, поел защитата му и съобщил, че клиентът му не е длъжен да отговаря на въпроси в отсъствието на адвоката му. Той обаче, тоест адвокатът, поради много важен съдебен процес, не можел да отдели време за този случай преди денонощие и половина.

— И така — каза Апелтофт, — трябва да съсредоточим вниманието си преди всичко върху Хедлунд. Имаш ли някакви предложения?

— Имам — каза Карл. — Искам да разгледам книгите му, за да разбера какво представлява. А ти се заеми с писмата му и останалото. След това ще го обсъдим. Ставали?

— Само че от утре сутрин? — попита уморено Апелтофт.

Чувстваше се много стар полицай от сигурността.

— Разбира се — отговори по-младият му колега, ако бе наистина такъв. В момента обаче бе именно такъв. — Разбира се, че нямам нищо против. Вече не мога да мисля. Значи е време да вървим да спим.

Телефонът иззвъня. Апелтофт отговори с кратко изгрухтяване, след това само с думата “естествено” и остави слушалката.

— Беше Неслунд — каза той. — Шерлок Холмс иска да те види веднага. Той също още работи. Да се видим утре?

Кимнаха си един на другиго и се разделиха.

Шефът на спецотдела Хенрик П. Неслунд бе в превъзходно настроение. Всичко вървеше почти като по мед и масло. Дори свръх очакванията. Четиримата леви екстремисти бяха задържани по напълно приемливи основания. Според пресмятанията му, залавянето на седемте палестинци щеше да приключи с депортирането на трима или четирима от тях по закона за тероризма, което бе достатъчно оправдание пред пресата, дори и ако в останалите части на организираната операция възникнеше някаква пробойна. Освен това този Хамилтън се бе ориентирал мигновено и бе намерил тайното леговище на палестинските терористи и търговци на наркотици в Сьодертеле. Така че засега операцията се развиваше напълно успешно. Като при това се разчиташе, че през следващата седмица разследването ще доведе поне до минимален резултат. Можеха да се надяват, че разпитите, обработката на материалите от домашния обиск и анализът на няколкостотинте интересни телефонни разговори щяха явно да доведат до реални резултати (забавянето бе свързано с трудностите при превода на записите на разговорите на арабските диалекти). Най-важното за Неслунд обаче бе това, че всичко вървеше по план, защото така се чувстваше в свои води. Оставаше обаче най-трудното, а именно да се позвъни на заподозрения престъпник, на този хитър дявол, който не бе толкова лесно да бъде разтърсен. Неслунд все пак надуши една възможност и старателно я обсъди с някои хора от “откритата служба”. Последната бе добре осведомена за операцията по залавянето в Сьодертеле. Така Хамилтън се оказа човекът, който можеше да реши проблема до края.

Неслунд наблюдаваше с напрегнат интерес Карл, който, небръснат; с разхлабен възел на вратовръзката си; със сако, наметнато на едното рамо, и едва влачейки крака, влезе и се стовари върху стола срещу него.

В кабинета бе почти тъмно, защото светеше само малката зелена лампа върху бюрото. Известно време Неслунд разглеждаше някакъв кобур, а след това заговори. Още не бе решил точно как трябваше да го направи — твърдо или меко. Както се случеше.

— Добре беше направено там, в Сьодертеле — предпазливо започна той.

— Така е. Решихме, че трябва да бързаме.

— А не бе ли по-добре преди това да се посъветвате, вместо направо да полетите?

— Вече казах, че трябваше да бързаме. Преценихме всичко и веднага тръгнахме, щом само получихме информацията.

Най-важното бе да не го изпуснем.

— Струва ми се обаче, че сте рискували. Това са опасни личности и можехме да включим достъпните ни резерви. Откровено казано, не съм в особен възторг от начина ви на действие, въпреки че всичко е минало гладко.

— Знаехме, че са само трима.

— И ти, разбира се, бе сигурен, че ще се справиш сам?

— Да, без да се съмнявам. Така и стана — точно и бързо.

Неслунд не хареса уверения тон на Карл. Не бе свикнал да разговарят така с него. Този път обаче се отнесе снизходително към поведението на Карл, защото имаше една идея, която искаше да осъществи с негова помощ.

— Е, а ако терористите бяха успели да извадят оръжието си, какво щеше да стане?

— Той нямаше шансове, защото оръжието му е твърде недодялано. Ти обаче имаш предвид проблемите, свързани с по-нататъшното разследване, нали така?

Карл по-скоро лежеше, отколкото седеше. Бе уморен и явно не харесваше Неслунд. И му бе скучно да обсъжда случая с него.

— А какво щеше да стане, ако той бе успял да се прицели?

Карл се поколеба. Дали онзи не очакваше хитър отговор по установените правила, че, видите ли, тогава щял да избие револвера от ръцете му, без да повреди мебелировката или нещо от този род? Защо обаче трябваше да се преструва? Карл реши да не лъже, въпреки възможното мъмрене.

— Ако бе успял да извади револвера си, сигурно щях да му пусна два куршума. Щяха да попаднат в областта на сърцето му, в белите му дробове. Щеше да е възможно и да оживее, но кой знае. Той явно щеше да иска да ни избяга по какъвто и да е начин и в такъв случай нямаше да имаме никакъв друг избор, освен да стреляме.

— Разбирам — каза спокойно Неслунд. — Мисля, че разбирам.

Карл чакаше с известно подозрение какво щеше да последва. Бе напълно уверен в себе си и всичко, както изглеждаше, бе минало нормално. Малцина биха могли да извадят оръжието си и да се подготвят за стрелба при такава неочаквана ситуация. Статистиката на американската полиция не можеше да се тълкува иначе по този въпрос.

Неслунд обаче реши да продължи меко. Не, разбира се, че не ставаше дума за никакво формално мъмрене, и дори обратното, той бе доволен от чутото. Бе много доволен.

— Доколкото разбирам, заподозреният престъпник е крайно опасна личност — продължи Неслунд след една от своите изкусни паузи.

Карл се изправи несъзнателно, а Неслунд продължи:

— Той е под наше наблюдение и ние искаме да знаем какво мисли в момента.

Неслунд направи още една пауза.

— А ти какво мислиш, Хамилтън? Какво ще предприеме?

— Ако говорим за един и същи човек, то той въобще няма да предприеме нищо. Ще отиде на работа и ще се държи съвсем нормално — отговори Карл с тон, който би прозвучал иронично за по-чувствително ухо от това на Неслунд.

— Аз мисля същото — продължи Неслунд. — И при това вероятно ще мине време, докато обработим обемистия материал за него. А след като го обработим, е възможно да стане “горещо”. Надявам се, че разбираш какво имам предвид?

— И какво? — попита подозрително Карл.

— Възможно е да стане дума за залавянето на този дявол. Бих искал и ти да си там, ако ме разбираш.

— Искаш да го убия ли?

— Страх ли те е?

— Не. Значи искаш да го убия, така ли?

Неслунд не отговори направо и в това се състоеше грешката му, ако възнамеряваше да скрие намеренията си, отклонявайки се от отговора. Онова обаче, което каза, стана причина за постоянната омраза между тях.

— Разбираш ли, Хамилтън, аз искам да завърша операцията спокойно и красиво. Имам предвид този дявол. Не искам обаче това да се стовари, например, върху по-старшите ти колеги. Така че ако, подчертавам ако, възелът се затегне, говоря за заподозрения престъпник, бих искал да го направиш именно ти. Ясно ли е?

— Напълно. Разбирам какво имаш предвид. Значи го подслушват вкъщи, но не и на работата и освен това го наблюдават двама на смени, така ли?

— Точно така е. Трябва да измислим нещо и да вземем решение, преди да се е досетил.

Карл понечи да попита за възможността за алтернативен престъпник, но в последния момент се сдържа и се отказа интуитивно от такъв въпрос. Неочаквано почувства силно презрение към този малък педант, “търговец на коли”, седящ от другата страна на бюрото. По-добре бе да се премълчи относно чувствата, които изпитваше към този Шерлок Холмс.

Карл кимна, стана, наметна сакото на раменете си и излезе. Неслунд гледа известно време затворената врата и се радваше: “Да, дявол да го вземе! Е, ти просто си дявол!”