Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

9

След Хамбург Карл извади от пластмасовата кутия чиния с парчета студено пуешко и салата „Уолдорф” и надникна през илюминатора. Там, на земята германската спецполиция “изцеждаше” сведения от заблудените студенти. А от единствения терорист сигурно така и не бяха успели да измъкнат нищо. Въпреки че Карл никога не вярваше на ксерокопираните сведения на немските леви за съвременните разпити.

В случая бяха замесени един терорист, заловен случайно и то някъде в Германия; двама ливанци и палестински търгаш на хашиш и крадени вещи; двама шведски активисти на пропалестинското движение с незначителна доза наркотици и крадена стереоуредба; шведка-аптекарка, пазеща десет малки “военни” сувенира; още един шведски “фен на тероризма” и притежател на ловна пушка, модел 1910 година; и като добавка към всичко това — политически бежанци, нямащи отношение към даденото дело. Разследването на делото — терористична акция под кодовото название “план Далет” и взаимовръзката между този план и убийството на шведския полицай от сигурността — обаче така и не помръдваше от мъртвата точка.

Причината се състоеше в това, че всичките тези “залавяния” бяха безполезни. Можеше, разбира се, да се “поровят” връзките на Хедлунд с Германия, но не си заслужаваше да се възлагат кой знае какви надежди на това.

Карл почувства силно облекчение, че се отървава от това преливане от пусто в празно, несигурността и въртенето в кръг. Самолетът се гмурна в облак и Карл с нежелание се зае с пуешкото, като го поливаше с шампанско “Помери”, което се раздаваше безплатно в малка бутилчица. Летеше в бизнескласата като млад бизнесмен, а и изглеждаше подходящо — як, костюма като излят, вратовръзка, дипломатическо куфарче с тъмночервен цвят. Нито външността, нито багажът му позволяваха Карл Хамилтън да бъде заподозрян, че съвсем не е млад специалист по компютърна техника. Претеглил старателно всичките “за” и “против”, той бе оставил оръжието си у дома в Швеция. Та нали му предстояха двете най-любими на терористите и най-контролираните летища в света — тези на Атина и на Бейрут — а след това и градът, в който се водеше война и в който статусът на гражданско лице бе къде по-надеждна защита, отколкото оръжието.

Карл се опитваше да се откъсне от всичко онова, с което бе натъпкана главата му през последната седмица, която му се струваше като месец. Облегна се на облегалката на седалката и се пренесе мислено в обетованата земя на Калифорния. И видя Теси, която, загоряла, излизаше от водата, държейки в ръка харпун, върху който проблясваха няколко рибки.

Теси O’Конър, студентка в Университета на Южна Калифорния, с нейната очарователна американска усмивка; пътят, виещ се покрай брега на Тихия океан, по който, бавно и леко, поклащайки се, се движи кола; палмовите алеи; сивите военни кораби в залива; соленият вятър; вълните; сърфингът; чак смешно трудното свикване с изискващия голяма издръжливост американски футбол, някаква си смесица от народна топка и обикновен футбол, като, наистина, през последния си семестър Карл бе успял да се справи с всичко това и да стане добър играч на университетския отбор. Калифорния…

Теси O’Конър с открита усмивка сред фенките преди мача.

Никога не й каза за второто си образование. За това не каза никога нито с една дума или един намек на нито един човек и никога не позволи да бъде провокиран за сбиване. В края на краищата отношенията му с Теси станаха непоносими, защото постоянно бързаше за някъде и изчезваше, без да има възможността да обясни къде и защо. И какъв бе резултатът? Вече “на бойното поле”, той наистина бе издал извънредно пространна информация за личността, “подозирана” формално от службата за сигурност. Ако знаеше, че някога ще постъпи така, то още тогава щеше да обясни всичко на Теси. И изведнъж му се прииска непоносимо да я види.

Както и да се принуждаваше да не мисли за нея, нищо не се получаваше. Тогава обаче нямаше изход, защото така или иначе трябваше да се върне в родината си. А тя учеше право, което едва ли бе нужно на някого в Швеция? А дали не бе по-добре да бе останал в САЩ? Да бе станал програмист. Или професионален футболист. Не, пак нямаше да се получи нищо.

Опита се да се погледне отстрани. Млад човек с прекрасно образование, пари и “ляво” минало, с извинение, така и незабелязан от никого. По същество бе вярно. И сега отново осъществяваше делово пътуване до Близкия Изток.

Младият офицер от запаса със специалното образование, предричащо му кариера на военен разузнавач, на практика попадна в параноичната служба за сигурност и участваше в лов на своите другари. Може би майка му би се усмихнала на това, както и жлъчният му баща, когото така и не бе виждал след скарването (“Никакви болшевишки изроди в дома ми!”) сигурно за пръв път от години насам щеше да се разсмее.

Не, не бе истина. Хората от типа на Хедлунд не бяха никакви другари и приятели. А целта на операцията бе не лов на другарите му, а издирването на убиец и неутрализирането на подготвяна терористична акция.

Неслунд така или иначе щеше да изхвърли онези четиримата палестинци във всеки един момент и Карл не можеше да повлияе на ситуацията.

Помоли за още една безплатна бутилчица с шампанско, облегна се на облегалката на седалката, затвори плътно очи и се върна на Калифорнийския бряг, при слънцето, спускащо се към водата.

Слязъл от самолета на Скандинавската авиокомпания в Атина, той заседна в тълпата, обсаждаща в залата за транзитни пътници билетните каси на фирмата “Middle East Airline”[83]. По това време МЕА бе единствената авиокомпания, чиито самолети летяха до Бейрут. Вече нямаше билети за следващия полет, но край стойката се тълпяха хора, които доказваха минимум на три езика, че именно те трябва да пътуват с този полет. Карл застана на опашката и реши да се подчини на съдбата, без да вдига скандал. След като се приближи най-сетне до билетната стойка, се случи онова, от което се и опасяваше, а именно че служителката на авиокомпанията му хвърли, както и на билета му, бегъл поглед и заяви, че съжалява, но “резервацията е осъществена твърде късно и ако го устройва, то може да опита да си купи билет — наистина, това е почти невъзможно — след двадесет и четири часа”.

Без да повишава тон, Карл помоли за разрешение да поговори с отговорника на дежурната смяна. Когато последният, раздразнен от вече минимум двадесет извънредни молби, застана пред него, Карл го отведе внимателно настрани и му съобщи, че е шведски полицай в служебна командировка и че именно с този полет за Бейрут ще го очаква ливанската полиция, както и че е убеден, че отговорникът на смяната може да уреди всичко лесно и без шум. Даде му билета си и добави, че ще чака резултатите в бара. Мърморейки си нещо под нос, дежурният изчезна, а Карл се отправи към бара, усетил за пръв път, че той си е той, че не му е необходимо да се преструва на никого, че е сам “на бойното поле” и му е предоставена възможността да импровизира, като лъже, когато е необходимо, и казва истината, когато е истина и трябва да бъде казана. Не успя да пресуши бутилката с гръцко вино, напомнящо “Перно”, когато служителка от МЕА се приближи до него с билета му и му каза, че всичко е наред.

Докато “Боингът-707” прелиташе над Кипър, небето бе съвсем чисто. След това обаче кръжа доста над Ливан и Средиземно море. Очевидно имаше някакви усложнения с кацането, но командирът не съобщаваше нищо по вътрешното радио. Време бе да се захване за работа и Карл се потопи в четенето на разпита, проведен от Апелтофт, като си отбелязваше практичните съвети, които даваше Петра Хернберг. Повечето от тях бяха банални, но все пак — полезни. Отнасяха се за охраната на лагера за бежанци “Бурж ел Баражна”, за диспансера, за пътя до него и за разказа с какво обикновено се занимаваха лекарите в страната, намираща се в състояние на война. Какво, в частност, правеха хирурзите и как живееха. Кой в шведското посолство поддържаше контакти с “не много верноподаните шведи”, намиращи се в Ливан, защото нали към тази група от шведи май спадаха онези, които се отнасяха със симпатии към пропалестинското движение. Бе важно също да се знае какво трябваше да се казва на пътните пропускателни пунктове, кой бе “за” и кой — “против” тези симпатизанти в лагерите за бежанци.

Спускайки се, самолетът най-сетне свали колесника си и започна кацане над червените пясъци и струпаните бели къщи и тенекиените сараи. Ту тук, ту там се мяркаха изравнени от булдозерите площадки — лагерите за бежанци “Сабра” и “Шатила”[84]. Карл си спомни за кървавото клане и шестстотинте убити. А сега му предстоеше среща с охраната на лагерите, като трябваше да я моли за помощ, за да научи нещо само за едно, но особено важно убийство, защото се отнасяше за швед. Съмнението се стовари като вълна върху Карл, но ударът от нея бе толкова кратък, колкото и ударът на колесника върху пистата за излитане и кацане. Горещият въздух бе пропит с миризмата на авиационно гориво. Хаосът в залата за пристигналите от Атина бе някаква пародия на будещите възхищение немски организираност и ред. Вливайки се в и изливайки се от успоредните опашки, всеки, долетял тук, сякаш се оказваше сложен проблем, за решаването на който бе необходимо да бъдат привличани различни “власти” и “невласти”, понякога облечени с униформа, понякога — без нея, но създадени, за да “контролират контрола на предходния контрол”.

Цивилните препускаха в хаотичен безпорядък насам-натам между контролните инстанции. Мнозина бяха въоръжени и то предимно с автоматични колтове, забеляза между другото Карл. Тези хора служеха във военно-полицейските организации и отказваха да признаят останките от униформената държавност, съхранили се все още на единственото действащо летище в Ливан.

Визата на Карл, разбира се, бе наред и, естествено, нямаше какво да декларира пред митническите власти, но именно това им се стори подозрително и бе изгубено много време за обяснения. На Карл се наложи да заяви направо на униформения контрольор, че самият той е полицай, а на цивилния контрольор каза нещо мъгливо, че “отива в шведското посолство”. Три пъти отваряха и претърсваха багажа му. След около час, преминал най-сетне през паспортния контрол, той излезе от летището и веднага бе атакуван от очакващите клиенти таксиметрови шофьори, като даде куфарчето си на онзи, който стигна пръв до него.

Пред главния вход на летището стояха два джипа, натъпкани до отказ с модерно облечени брадати и чернооки мъже с автоматични оръжия, леки картечници и дори противотанково оръдие. Това бе отряд от мюсюлманската полиция.

Предното стъкло на таксито — тъмнозелен старомоден “Мерцедес-190” — бе изпъстрено със следи от халосни патрони. Личната карта на шофьора съобщаваше, че се казва Ахмед еди-кой си, тоест бе мюсюлманин.

— Къде отиваме мистър, защото ходя само до западен Бейрут. Били ли сте преди тук?

— Да, макар и много отдавна. В шведското посолство. Доколкото си спомням, то е точно в западната част на Бейрут.;

Таксиметровият шофьор не отговори, защото точно в този момент преминаваха през първия от трите контролно-пропускателни пункта по пътя за Бейрут. Двама младежи с автоматични оръжия заповядаха да бъде отворен багажникът и попитаха Карл кой е, откъде е и къде отива, като го помолиха да си покаже паспорта, сякаш наистина искаха да го видят.

— Кажете им сега, че сте швед, защото сами попитаха. Така ще е по-бързо — обясни му таксиметровият шофьор.

— Защо? Нима е добре да си швед?

— Това е единствената страна, която не се е опитвала да влезе в Ливан, а това е добро. Когато сте бил тук, явно всичко е било иначе, а сега е very bad[85].

На следващия контролно-пропускателен пункт имаше полиция, въоръжена с американско оръжие, отбеляза за себе си Карл. Значи бе друга група.

— Швед — каза Карл и веднага получи разрешение да продължи пътя си.

Когато влязоха в града, всичко изглеждаше значително по-зле, отколкото Карл можеше да си представи, наблюдавайки дългогодишната война по новините. Някои квартали приличаха на кадри от времето на Втората световна война. Бяха разбити от американската, израелската или може би друзката[86] артилерия. Дори циментовите фасади на сградите в онези малко на брой квартали, които, сякаш войната бе повече или по-малко пощадила, бяха изпъстрени със ситни пробойни, сякаш всичките къщи в Бейрут боледуваха от заразна болест, причиняваща обриви.

Приближавайки се към главната улица на Бейрут, “Хамра стрийт”, те се вляха в безкраен поток от коли, промъкващ се през тълпи от търговци и купувачи.

— Днес е добър ден, защото войната не е чак толкова много — поясни неясно какво таксиметровият шофьор.

Когато пристигнаха на местоназначението си, той поиска сума, равна на няколкостотин шведски крони и сам се уплаши от нахалството си, но за негово най-голямо учудване Карл не започна да се пазари, а веднага му я връчи в долари.

— Не се разстройвай, че не поиска повече. Нямаше да споря, а просто щях да ти дам половината — пошегува се уморено Карл.

Пред вратите на посолството Карл видя изобразен на плакат шведския герб с жълтия кръст на светлосин фон[87] и кралската корона. Посолството се намираше в едно от помещенията, в строени между етажите на доста съвременна и неповредена сграда. Изкачвайки се по стълбището, Карл се натъкна на опашка от ливанци и палестинци, даващи му пари за купуване на виза. Изглежда, че цената на такава на черния пазар бе хиляда крони, а някои бяха готови да удвоят сумата. Доколкото обаче бе запознат Карл, шведската виза се издаваше безплатно. Нима някой от служителите в посолството се занимаваше с частно предприемачество и търгуваше с визи?

Посолството бе получило телекс от Министерството на външните работи за пристигането на Карл и един от младшите дипломати бе останал след работния ден, за да го посрещне. Той бе млад човек, с мярка изнежен и с мярка високомерен втори секретар. Веднага даде да се разбере, че работата на Карл не го интересува. Именно в неговите задължения обаче влизаше наблюдението на шведите от “клас Б”, намиращи се само в Бейрут и помагащи на лагерите на бежанците.

Над бюрото на младия дипломат висеше голям плакат с летен пейзаж от провинция Даларна и майски прът[88]. Освен това, обръщайки се към Карл, дипломатът му говореше на “вие”.

— Особите, които търсите, в убийство ли са заподозрени? — попита дипломатът с леко презрително ударение на думата особите.

— Не, но за нас е много важно да мога да поговоря с тях. Преди всичко ми се иска да знам къде живеят — отговори му рязко Карл.

— Може ли да ви попитам в какво се състои същността на въпроса, защото това може да опрости проблема.

— Не може. Отнася се до сигурността на държавата. Мога само да кажа, че по никакъв начин и в нищо не са заподозрени. Знаеш ли къде живеят? Мога ли да се срещна с тях, така да се каже лично, без да посещавам „Бурж ел Баражна”? При възможност не бих искал да привличам внимание върху себе си.

Карл вече бе разбрал, че посолството на Швеция едва ли щеше да приеме молбата му с ентусиазъм.

— Ние нямаме точните адреси на тези особи, защото връзката ни с тях не е организирана добре. Да, знаем кои са и колко са, защото въпреки всичко са шведи.

— Значи нямаш личните им адреси?

— На практика — не.

— Значи ще ми се наложи да ги търся в лагера за бежанци?

— Струва ми се, че е така.

— Това означава, че ако по някакви причини ви се наложи да се заемете с евакуацията на всички шведи, намиращи се в района на Бейрут, няма да можете да се доберете до тези доброволни помощници?

— Това някакъв вид разпит ли е?

— Съвсем не. Просто ми е любопитно, защото, въпреки всичко, са шведи. Нима не отговаряте и за тяхната сигурност?

— Тук, в Ливан, всеки се грижи сам, както умее, за сигурността си. Ако обаче въпросът за евакуация стане актуален, то ние разчитаме, че те сами ще се обадят, стига да е в техен интерес.

Карл реши да махне с ръка на това. Той лично бе вече готов да си тръгне, но според формалната инструкция му предстоеше да съобщи за още нещо.

— Задачата, която трябва да изпълня, е такава, че мога да изпадна в беда. Искам да знам телефонен номер, на който мога да се свържа с вас по всяко време на денонощието.

— Тук всички, включително и полицията, работят само през регламентираното време — отговори младият дипломат високомерно и Карл с учудване усети, че озверява и че му се иска в буквалния смисъл да запуши устата на този келеш.

Той обаче се взе в ръце, защото го бяха обучили добре да го прави.

— Мисля, че не разбра какво имам предвид — меко отбеляза той, — но съм тук по поръка на службата за сигурност на държавата на свеите, готите и венделеите[89], а това може да постави под заплаха не само мен, но и да доведе всички вас до дверите на ада, ако с мен се случи някаква неприятност. Така че давай телефонния номер и името на човека, с когото ще се свързвам. А след това ми кажи в кой хотел ще отседна.

След половин час Карл вече бе настанен в хотел от средна класа. Казваше се “Плаза” и се намираше на улица, пресичаща “Хамра стрийт”. В него, както и в останалите все още отворени хотели в Бейрут, имаше достатъчно свободни стаи.

Карл посвети известно време на изучаването на третия етаж, за да си изясни има ли там резервен изход, кои балкони са съединени помежду си, как работи бравата на вратата и всичко, което можеше да се окаже необходимо при какъвто и да е случай.

След това за последен път почти час проверява доколко добре е запомнил всичките си записки, препрочитайки ги, изгаряйки ги листче по листче и пускайки пепелта им в тоалетната чиния. След това разхвърля из цялата стая донесените от него материали под формата на брошури за компютърна техника и други делови документи, запомняйки старателно местата им, прикрепи към вратата свой косъм на десетина сантиметра над пода и излезе. Намери много бързо ресторанта, в който го бяха нагостили със също толкова изящния ливанско-френски обед, както и преди войната. Тук се сервираше дори специален сорт розово ливанско вино, чийто вкус си спомни, щом само видя бутилката.

Докато седеше до масата, в тъмнината проехтяваха от време на време изстрели. Понеже никой от посетителите на ресторанта обаче не им обръщаше внимание, то той си направи извода, че така би трябвало да бъде.

Шофьорът на таксито отказа да се приближи до лагера “Бурж ел Баражна” на по-малко от двеста метра. Там имаше контролен пункт на полицията, който, неясно защо, не му харесваше. Карл слезе от таксито, плати и без особени проблеми премина през полицейския пункт, обяснявайки, че е шведски лекар и иска да се срещне със свои познати. Разпитвайки срещнатите, той намери бързо местоположението на скандинавския приемен пункт.

Лагерът се състоеше от малки кубообразни бетонни сараи, покрити с бяла мазилка. Срещаше най-често облечени в черно жени. Почти всяка от тях носеше нещо — вода в големи консервени тенекии, плодове или още нещо в кошници, деца във вързопи, а в найлоновите пликчета можеше да има всичко, каквото ти хрумне — от обувки до тухни. Срещаха се и млади хора, но нито един от тях не бе въоръжен. Само за няколкостотинте метра, изминати от него, той преброи много хиляди жилища.

Приемната на диспансера се състоеше от три кубообразни бели къщи, подредени в една редица. В първата стая седяха само жени в черно, като на врата и гърдите на някои от тях имаше цветно палестинско везмо. Някои бяха с деца, други — без, но всичките чакаха с невъзмутимото и типично за Близкия Изток търпение. Някаква жена го сметна за лекар и веднага стовари върху му лавина от думи, протягайки към него повито в пелени бебе с влажни болни очи. Едва успя да й каже на английски, че е сбъркала и че той не е лекар, когато веднага иззад единствената маса в стаята — останалата мебел в помещението се състоеше само от пейки покрай стените за чакащите пациенти — срещу него се надигна палестинско момиче с престилка на медицинска сестра. Той не се представи, а каза само, че е швед и търси доктор Гунар Бергстрьом.

Тя го помоли да почака и се отправи към съседната къща, а той остана да стои прав, не знаейки къде да се настани. Всичките места бяха заети. Отказал на предложенията на много от жените, отстъпващи му мястото си, той застана до вратата.

Слабоват и тъмнокос мъж с къса бяла престилка и десетина години по-възрастен от Карл влезе в стаята, сваляйки в движение гумените си ръкавици.

— Току-що асистирах на много сложно раждане — каза той вместо поздрав.

Стиснаха си ръцете. Карл огледа с поглед стаята и реши, че никой от околните не разбира шведски.

— Аз съм от шведската служба за сигурност и ми трябва твоята помощ. Искам да си поговорим, щом само намериш малко свободно време за това — заяви му Карл без заобикалки.

— След четвърт час имам операция и не знам… А с какво мога да помогна?

Лекарят разглеждаше недоверчиво Карл.

— Нито ти, нито който и да е друг от вас не сте заподозрени в каквото и да е престъпление. Позволи ми да се огранича засега само с това обяснение. Ние наистина се нуждаем от помощ. Кога свършваш работа?

— Бих могъл след три часа, ако е толкова важно. А наистина ли е важно?

— Наистина. Бихме могли да се срещнем някъде. Например във “Вимпи” на “Хамра стрийт” след три часа и половина.

— Ясно е, че си швед. Както обаче разбираш, предложението ти звучи малко странно. Как се казваш и как мога да разбера, че наистина си от СЕПО?

— Нося ти писмо от човек, когото познаваш. Също така можеш да позвъниш на един идиот в шведското посолство и да получиш потвърждение, че сътрудник на службата за сигурност те търси, но не искам да споменавам името си. Става ли?

— Мога ли да видя писмото?

Разговорът им преминаваше в спокоен и делови тон и седящите наоколо предполагаха, че това са двама лекари, загрижени малко за нещо си, които се съветват помежду си, но нищо повече от това.

Писмото от Ерик Понти бе много кратко и написано на ръка върху фирмена бланка на Шведското радио. Карл го бе получил в друг плик, адресиран до Фристед, както и бе уговорено.

Здравей, Гунар.

Имам основания да предполагам, че нашият съотечественик от СЕПО, който ще дойде при теб в Бейрут с това писмо, наистина се нуждае от помощта ти. Направи всичко, което можеш! Важно е и може би е както в твой, така и в мой интерес.

Ерик Понти

— O’кей — каза лекарят. — Това е мой стар познат и аз му вярвам. “Вимпи” на “Хамра стрийт”, така ли?

Те си стиснаха ръцете и се разделиха.

Времето приличаше на шведски майски ден. Метнал сакото си на рамо, Карл си организира продължителна разходка по засадената с царевица крайбрежна улица, която преди бе служила като място за паради и му напомняше за френската Ривиера. Сега бе застроена със сгради, в които живееха бежанци от другите лагери или от бомбардираните градски квартали — палестинци и мюсюлмани-ливанци. Бившите частни къпални също се бяха превърнали в “град на тенекиени сараи”. Като че ли позна една от тях, в която някога той и другарите му бяха очаквали среща с шефа на информацията на ООП. Тогава бяха яли морски таралежи и лангусти на грил “а ла провансал[90] ”. Там все още висеше старата табела.

Половин час по-късно той влезе в града и се насочи към мястото, където преди се намираше хотел “Сент Джордж”. Тогава скачаха в морето направо от една от терасите. Сега не бе останало почти нищо — само обгорели руини, останки от стени без прозорци и без врати. Трамплинът за скокове във вода обаче се бе запазил. Бе един вид ироничен и упорит въпросителен знак, поставен над синята повърхност на водата.

Средиземно море бе както и преди синьо-зелено, въпреки че откакто бе идвал за пръв път в Бейрут, в този район бе стоварвана два пъти американската морска пехота, а израелците бяха идвали три пъти, като единия път бяха стигнали едва ли не до Бейрут, а друг път дори бяха влезли в него. ООП бе отслабнала дотолкова във военно отношение, че не бе в състояние да защити лагерите на бежанците, поради което бе последвало многогодишно клане — отначало от страна на християнската полиция, след това — на израелците и най-накрая — на шиитската полиция. Откакто Карл и приятелите му бяха посетили Бейрут, бяха убити десетки хиляди палестинци. Тогава ООП бе един от най-силните военни фактори в разрушителната борба за Бейрут. Днес ООП бе най-слабата във военно отношение и освен това с най-многобройното и най-незащитено гражданско население.

Организацията, в която работеше Карл, пристигнал за втори път в Бейрут, безспорно и безкомпромисно подкрепяше Израел. Така че защо сега, когато се опитваше да осъществи връзка с ООП, да не бъде разглеждан от нея като израелски агент?

Налагаше му се да се движи през цялото време, защото, щом само спреше, се оказваше заобиколен от хленчещи деца. Най-накрая се върна в хотела и убедил се, че никой не е влизал в стаята му, смени панталоните си с дънки, легна на кревата и се взира дълго в тавана, без да мисли за нищо, но и без да заспива.

Шведският лекар пристигна във “Вимпи” със закъснение от седемнадесет минути. Несвикналият с източния обичай да не се спазва уговореното време Карл вече си мислеше дали да не си тръгва. Въобще несмутеният от закъснението си лекар обаче бе замислен, защото го тревожеше самото естество на случващото се.

— Как да разбера кой си ти на практика и дали не си тук, за да изиграеш някой номер на мен и на другарите ми? Може пък писмото на Понти да е фалшификат — без да поздрави, каза той на Карл, отмествайки пластмасовия стол и сядайки на него.

Карл оцени прямотата му. Бе убеден, че първата стъпка не е проблем, защото проблемите щяха да започнат след това.

Разказа за убийството на Фолкесон и за първоначалната работна хипотеза на отдела по сигурността, при която се подозирала някаква палестинска организация (при това не каза нищо за подозренията спрямо Ерик Понти). Сега се бил появил повод за търсене в друг кръг. Ако наистина виновникът е някаква си отцепила се палестинска група, то това не би било в интерес на ръководството на ООП (може би тя иска именно така да се отцепи). Защо обаче ООП да не се включи в търсенето на убиеца? Във всеки случай това може да доведе до нещо. Четирима другари — Карл употреби спокойно тази дума — от пропалестинското движение бяха задържани към този момент, въпреки че нямаше причини за това. Щом само бъде намерена истинската следа, може да ги пуснат. Службата за сигурност и разузнаване на ООП може освен това да помогне и за друго, но Карл не желае да говори за това сега. Иска да влезе в контакт с ООП. Само това и нищо повече. Е, а ако наистина е необходимо да се провери дали наистина е сътрудник на шведската служба за сигурност, то, както вече беше казал, трябва да се позвъни на някакъв опърничав втори секретар от шведското посолство и последният би могъл вероятно да потвърди това.

Лекарят мълчеше. Поръча бутилка белгийска бира и шам- фъстък, след което заговори. Не за работата обаче, а за шведите, които вече десет години оказваха медицинска помощ в Бейрут. Строго погледнато, това не касаеше проблема, но Карл не го прекъсваше.

В работата си пропалестинското движение винаги се ръководело от миролюбиви, законни и демократични методи. Така постъпвали онези, които предпочитали да участват само в дебати и пропаганда, а онези, които искали нещо по-конкретно, можели винаги да окажат активна помощ. Та нали потребността от нея била безгранична, въпреки военното положение. И тогава започвала някаква дяволщина — усещането, че СЕПО е постоянно зад гърба ти. Колко пъти можело да се прочете в “Експресен”, че СЕПО “знае” за пътуванията на шведи до “тренировъчните лагери” на “Черния септември”. Тези сведения се пазели в СЕПО и в бъдеще другарите не можели да получат работа в така наречените “отбранителни” предприятия, които в Швеция били учудващо много. И младите студенти, които винаги откликвали с душата си на молбите за помощ, попадали за цял живот в категорията на неблагонадеждните и потенциалните терористи. Горчивата ирония била в това, че именно медицинските сестри и санитарите се срещали най-често с истинския тероризъм — рани от осколки; рани от изгаряния; рани от куршуми; ампутации; фосфор; напалм; мини; бомби, замаскирани като детски играчки; осколъчни гранати, както американско, така и израелско производство; ракети от легиран месинг, разпръсващи се на милиони частици, които е почти невъзможно да бъдат изчоплени от раните; пластмасови осколки, които не се виждат и с рентген.

А като благодарност от шведската държава за тази благотворителна помощ получавали етикета “терористи”. Вместо това самото шведско правителство изпращало помощи на корумпираните режими в Африка или давало милиарди на диктаторските режими и окупаторите.

Карл си допи бирата и си поръча още една.

— Бях три години в една пропалестинска група — каза той накрая. — Съгласен съм за всичко с теб. Сега обаче преследвам убиец и терористична група, която трябва да бъде спряна, дори и да е палестинска. Напълно е възможно да преследваме някоя германска фракция. Кой знае? Колкото по-бързо ги заловим, толкова по-добре.

— В каква група си бил?

— Не искам да говоря за това, защото не искам да споменавам името си. Във всеки случай това съвсем не е свързано със сегашната ми работа, ако си го мислиш.

— А как мога да се убедя в това?

— От само себе си се разбира, че никак. Какво обаче толкова те безпокои? Та аз те моля само за една услуга — да ми осигуриш контакт. Това е всичко. А след това може би никога повече няма да се видим.

Лекарят го погледна изпитателно. Усещаше се, че се колебае.

— Да не би да търсите доказателства, че шведите тук имат връзки с “Разед”? Това обаче не е чудно, защото нали те отговарят за нашата сигурност и знаят предварително дали трябва да ни евакуират, дали не се планира диверсия срещу нас и така нататък. Това е съвсем нормално и вие би трябвало да го разбирате.

— Така е — каза Карл. — Това го разбирам. Ето защо се и обърнах към теб с молба да ми помогнеш да установя първия контакт и нищо повече. Освен това бързам, а и ти вероятно също. Всеки ден, прекаран от мен тук, удължава пребиваването на твоите другари в затвора, които са изолирани и разпитвани от съвсем недружелюбния и неразбиращ всичко персонал на “сека”.

— О’кей! C кого искаш да се срещнеш?

— Със самия Абу ал Хул.

Лекарят се разсмя и закима възторжено на самия себе си, сякаш си казваше: “Само това оставаше”.

— А стига, бе! Аз дори не знам дали той съществува. Още не съм срещал нито един швед, който да го е виждал. Напълно вероятно е той просто да е мит, наименование или обозначение на ръководството на “Разед”. А дори и да съществува, то, между другото, би могъл да е в някоя друга част на света.

— Тогава да опитаме да се спуснем с няколко стъпала. Та аз не познавам никого от “Разед”. Свържи ме с когото и да е от местните шефове, а аз ще му кажа какво искам. Така става ли?

— А къде си отседнал?

— Бих предпочел да се срещнем някъде в града.

— Не мисля, че ще се получи. Те трябва да дойдат при теб, а не обратното.

— O’кей! Хотел “Плаза”, стая 414. Кога ще успееш да организираш срещата?

— Може и до половин час, а може и след две седмици. Не знам.

Карл се готвеше да покани лекаря да обядват заедно, но се отказа от тази си мисъл. Искаше му се от чисто лично любопитство да научи малко повече за медицинската помощ, оказвана от шведите, но за това щеше да е необходимо време, а и на самия него щеше да му се наложи да отговаря на въпроси, което означаваше, че можеше да даде повод на своя чувствителен събеседник да си мисли през цялото време, че на практика води прикрит разпит.

— O’кей — каза той и постави една банкнота върху масата. — Тогава да се разделяме. Надявам се, че всичко ще се получи и ти, разбира се, ще узнаеш за резултатите, така или иначе. Ако в продължение на два дни не се случи нищо, то ще бъда принуден да те потърся отново. Договорихме ли се?

Карл вече бе изчезнал в блъсканицата по “Хамра стрийт”, а лекарят продължаваше да седи неподвижно, взрял се в чашата си с бира. А усещането, че срещата ще се състои задължително, не напускаше крачещия сред тълпата Карл.

Избра си малък ориенталски ресторант и изяде в него един дюнер със салата, поливайки всичко това с бира. След това се поразходи безцелно по улиците около “Хамра” и стигна до едно кино, в което прожектираха “Амадеус”. Филмът бе дублиран на арабски, но музиката си оставаше същата. Той вече бе гледал този филм, но изпита истински възторг да види и слуша Моцарт, говорещ на арабски.

Когато се готвеше да вкара ключа в ключалката на хотелската си стая, забеляза, че някой вече е отключил вратата. Застана нащрек и ръката му сама посегна към мястото, където обикновено носеше револвера си. След това си пое дълбоко въздух и влезе в тъмната стая. Усети слабата чужда миризма още преди да запали осветлението, но се престори на учуден.

В стаята седяха двама души — мъж на около тридесет и пет години с тъмни очила и чернокоса жена с европейски дрехи и с десет години по-млада, насочила дулото на автоматичен колт към корема на Карл. “Популярна марка” — помисли си той и се спря по средата на стаята, като бавно и спокойно разкопчаваше велуреното си яке.

— Не съм въоръжен — поясни той.

— Казвам се Мишел, а това е Муна — каза мъжът с тъмните очила. — Искал си да се срещнеш с нас и ето ни тук.

Карл посочи към кревата и мъжът кимна одобрително.

Свалил якето и обувките си, Карл седна.

— А как да разбера кои сте? — попита той.

Мъжът, представил се като Мишел, му показа малък бял плик с емблемата на Шведското радио на фона на дъга — писмото от Ерик Понти.

— Добре — каза Карл. — Казвам се Карл Хамилтън и съм сътрудник на шведската служба за сигурност. Тук съм официално или е по-добре да се каже — полуофициално, за да помоля за вашата помощ.

Мъжът, нарекъл се Мишел, кимна на спътницата си и тя скри пистолета в дамската си чантичка.

— Слушаме те — каза Мишел. — Позволи ни обаче да те помолим за всеки случай да не се опитваш да напуснеш стаята внезапно. По-добре остани да седиш на леглото. Просто за да се избягнат недоразумения.

Карл кимна. Поведението им му се струваше съвсем пристойно и коректно. Бе доволен, че контактът започваше професионално.

— Искам да се срещна с Абу ал Хул — каза направо той.

Девойката се опули, но веднага се овладя. Мъжът, представил се за Мишел, дори не мигна.

— Защо? — само попита той.

— Да ви предложа нещо от хладилника? — попита Карл и веднага добави: — Там няма нищо друго, освен напитки.

— Знаем това. Не, благодаря. Та на въпроса — отговори мъжът рязко, но достатъчно дружелюбно.

Карл им разказа цялата история от началото до края. След това изложи заключението на шведската служба за сигурност, че, разбира се, това би трябвало да е операция на ООП, но разузнавателната служба на последната не дава разясняващи отговори. Ако не било така, то положението по-скоро се облекчавало. Освен това шведската страна нямала възможност да проследи историята на пистолета, руско производство, попаднал в сирийската армия. Всичко това отне приблизително десет минути на Карл. И едва след това мъжът, нарекъл се Мишел, зададе първия си въпрос:

— А защо разчитате, че ще поискаме да ви помогнем, което, между другото, не е толкова невероятно? Та за какво ни е да ви помагаме?

— Ами ето защо — ако случаят не се изясни, то всичко ще изглежда така, сякаш именно палестинците са убили един от нас. Това ще повлече след себе си неприятни последствия за палестинското движение сред шведското обществено мнение. И ще облекчи положението на шведските власти, които искат да преследват палестинците в нашата страна.

— Вие обикновено си сътрудничите винаги с Израел — вметна девойката.

Обади се за пръв път. Говореше на английски с лек, като че ли френски акцент. Щеше да е просто красива, ако не бе лявата й буза. Лицето й бе загрозявано от изгаряне до устата, сякаш през цялото време се усмихваше саркастично.

— Така е — отговори Карл. — Мога само да добавя, че самият аз никога и с никого не съм си сътрудничил, а ето че сега търся вас. Все някога, между другото, трябва да се направи първата крачка.

— Номерът на пистолета у тебе ли е? — попита го мъжът, представил се за Мишел. — Мога ли да го получа?

Карл бръкна демонстративно за портфейла си — девойката с пистолета не помръдна — и извади малко машинописно листче с номера на пистолета „Токарев”. Подаде го на мъжа, а последният, без дори да го погледне, го пъхна във вътрешния си джоб.

— Защо искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? Нима не ти е достатъчно да получиш сведенията от нас? — попита го девойката.

— Не е — отговори Карл. — Вие можете лесно да ме излъжете. Освен това началството ми няма да повярва, че сведенията ви, да го кажем по-меко, се отнасят до “палестинския проблем”.

— А какво ще се промени, ако се срещнеш с Абу ал Хул? — попита момичето.

— Той е от ръководството на ООП. Когато шведската служба за сигурност търси контакт с ръководството на ООП, това е преди всичко един вид дипломатически акт. Може да се каже, установяване на сътрудничество. А данните, които той ще, ми предостави, ще бъдат вероятно по-правдиви, защото става въпрос за престиж. За пръв път си сътрудничим не с израелците, а с вас. Това е промяна на политическия курс и е толкова политически въпрос, колкото и въпросът за сигурността.

Палестинците се спогледаха и усмихнали се, кимнаха. Съгласиха се на мига.

— Звучи съвсем логично, но се надявам, че разбираш, че бихме могли да се натъкнем на препятствия и то, възможно е, на непреодолими препятствия. Проблемите за сигурността също могат да бъдат разглеждани в малко по-друга светлина, както разбираш — каза мъжът.

— Така е, съгласен съм, но за мен е важен резултатът — съгласи се лесно Карл, защото усещаше, че разговорът се движи в правилната посока.

— Съгласяваш се на опасна операция — каза девойката, наблягайки на всяка дума, — защото, ако си от Мосад, то всичко ще свърши с това, че именно ти, а не Абу ал Хул или който е да е от нас, ще бъдеш убит.

— Все още ли искаш да се срещнеш с Абу ал Хул? — попита го отново мъжът.

Карл кимна.

Мъжът каза нещо бързо и неразбрано на арабски и жената стана и излезе. Взе чантичката с пистолета със себе си и в същия момент мъжът извади собственото си оръжие и го сложи до себе си на подлакътника на креслото.

— Сега ще направим едно малко пътуване — обясни той. — В тази стая няма да говоря повече по работа. След като излезем на улицата, ще тръгнеш сам надясно. Приблизително след двайсет метра ще видиш синьо “Пежо”, в което ще те чака Муна. Ако колата с теб и Муна бъде следена, ти ще умреш. А ако ли не… ще се видим довечера. Договорихме ли се?

Карл кимна, сложи си якето и обувките и излезе на улицата, без да чака мъжът да го последва.

Синята кола бе на указаното място. Седна отпред до Муна, която му подаде черни очила с тъмна странична защита, каквито носят слепите. Сложил си очилата, той усети, че не вижда почти нищо. Те се закрепваха с пружини около очите и прилепваха плътно към лицето.

— За да не ти завързваме очите, защото би се сторило подозрително на контролните пунктове — каза девойката, седяща до него, като леко и спокойно включи двигателя.

Колата завиваше постоянно ту надясно, ту наляво и по уличния шум той се досети, че са в центъра на града. След пет минути иззвъня радиотелефон и девойката, нарекла се Муна, отговори нещо. Може би че колата не е следена.

Измина около половин час и Карл започна да се тревожи. А ако изведнъж някой полицай реши, че колата със слепия пътник се държи твърде странно и започне да я следи. Дали щеше да го застреля тогава на място? Не, това бе невъзможно. Опитваше се да си спомни дали не бе видял къде бе оставила чантичката си. Не, не си спомняше дали го е видял или не, а и това едва ли имаше някакво значение, защото тя спокойно можеше да е преместила оръжието. Ако бяха забелязали нещо, трябваше да постъпи кодирано съобщение по радиостанцията и едва след това щяха да откарат колата някъде, щяха да почакат известно време, след което тя трябваше да излезе и бързо да се отдалечи, и чак тогава в багажника щеше да се задейства взривното устройство. Нима не бе така?

Не е, помисли си Карл. Щеше да е излишен риск да разкарват из града минирана кола с взривно устройство, което може да се задейства неочаквано, особено ако се управлява с радиовълна (от всеки радиопредавател в такси или в полицейска кола…), когато имаше толкова много контролно-пропускателни пунктове. Карл се почувства неудобно. Да свали очилата обаче и да обезвреди девойката щеше да означава да даде повод за подозрения и да се превърне в обект на мрачен лов.

Колата спря.

— Ще изляза от другата страна и ще ти помогна да слезеш, а след това ще те отведа в сградата — каза девойката.

Карл си отбеляза, че се намират в тих квартал. Шумът от коли се донасяше отдалече, някъде отгоре… Едва ли бяха преминали през границата, зад която живееха християните. Принуди се да не мисли и позволи да го въведат като слепец през вратата, а след това се изкачиха на третия етаж и влязоха в един апартамент. Някой го побутна внимателно и го настани на едно канапе. След това друг свали бързо и доста рязко очилата му.

Седеше в стая със заковани прозорци. Подът бе от бял камък, а стените от червено боядисани тухли, без каквито и да е украшения. Пред канапето имаше малка масичка. Освен това в стаята имаше кафяво бакелитово бюро в ретростил и няколко стола. До едната от вратите седеше млад човек с дълга къдрава коса, зелена униформа и АК-47 на коленете си. Зад бюрото, гледайки Карл в лицето, седеше човекът, представил се като Мишел. Останалите излязоха от стаята и затвориха вратата.

— Поставихме канапето за твое удобство, защото известно време не трябва да напускаш тази стая — каза Мишел, щом само примижавайки, Карл го разпозна.

А след това? — попита Карл.

Не ни проследиха, но не можем да сме стопроцентово сигурни в това. Следващата стъпка, за съжаление, ще е мъчителна за теб, но аз се надявам, че ще ни разбереш. Все пак искаш доста.

Карл не отговори и чакаше продължението.

— Ще те помолим за разрешение да се заемем с дрехите ти, а засега ще получиш от нас други. Докато се преобличаш обаче, ще помолим лекар да те прегледа, независимо дали го искаш или не. Просто за наше успокоение. Надявам се, че всичко ще свърши много бързо.

Карл предчувстваше какво щеше да се случи и кимна. Извади портфейла си, положи личното си удостоверение с малкия държавен герб до него, след това, без да пророни и дума, се съблече и постави дрехите си на купчина на масата пред канапето.

— Добре — каза мъжът, нарекъл се Мишел, приближи се до вратата и почука лекичко.

Влязоха двама мъже — млад и по-възрастен, като главата на втория бе скрита под черна маска. Младият носеше в ръце черен чувал, в който пъхна всичките вещи на Карл, освен портфейла и удостоверението, и изчезна, затваряйки вратата зад себе си.

Възрастният човек с черната маска се приближи до масата и извади някакъв инструмент от малка чанта. След това си сложи гумена ръкавица, намазана с вазелин, и се обърна към Карл.

— Аз съм доктор Махмуд и се извинявам за странния си външен вид — каза той. — Отначало ще ви предложа най-неприятното. Бъдете любезен да дойдете тук и да се наведете напред, като се разкрачите.

Карл въздъхна нерешително, след което изпълни онова, за което го бяха помолили. Това бе първият (за негово голямо разочарование по-късно в живота му), но не и последният път, когато бе подложен на подобна проверка, която (за което нямаше ни най-малка представа) бе на практика доста обичайна при контрола на границата на неговата собствена страна и преди всичко в затвора “Крунуберг”, в който в момента бяха затворени по подозрение в тероризъм четирима шведски активисти на пропалестинското движение, въпреки че за задържането им нямаше никакви формални поводи.

Следващия етап бе изследване на устната кухина. Държейки зъболекарско огледалце в едната си ръка, маскираният доктор, който, без съмнение, приличаше на съвсем истински лекар, почукваше с някакви инструменти по всеки зъб и по всяка открита от него пломба.

След това бяха прегледани ноктите на краката и ръцете му, всеки поотделно, а после и самите ръце и крака — явно в търсене на каквито и да е счупвания. На въпроса дали е имал такива, Карл отговори: “Не, никога не съм си чупил нищо”.

След това лекарят извади детектор за метал, сглоби го, превръщайки го в доста тежък инструмент, и го прокара по всеки един участък от тялото му. Най-сетне прегледът свърши, лекарят събра инструментите си в чантата си, спря се до охраната на вратата и се поклони вежливо.

— Струва ми се, че всичко е наред. Благодаря ви за вежливото сътрудничество и се надявам, че всичко с вас ще е наред. Не знам какво ще се случи сега с вас, но няма да ви разстрелят, след като минахте през всичко това. Е, довиждане, уважаеми — каза лекарят.

Всичко това правеше абсурдно и комично впечатление, понеже думите му никак не се връзваха с черната маска на терорист. Почука на вратата и го пуснаха да излезе от стаята.

Влезе човекът, представил се като Мишел, и изгледа някак смутено Карл.

— Надявам се, че ни разбираш — каза той.

Карл кимна и в този момент палестинецът с автоматично оръжие съобрази, че все още е съвсем гол. Той излезе бързо и веднага се върна с някакви дрехи. Американска военна униформа, като отличителните знаци и тези на вида войски бяха свалени, но, почти сигурно, тя бе на военноморски пехотинец. По средата на гърба на зелената риза имаше няколко закърпени дупки — изглежда, от куршуми — и бледокафяви петна, неможещи да се изперат. На Карл му се стори невероятно, че униформите на убитите войници можеха да се използват отново. Посочи с показалец дупките и кръпките и човекът, нарекъл се Мишел, явно прочете мислите му.

— Няма никаква преднамерена символика, просто именно това ни попадна под ръка. Униформата принадлежеше на един американски войник, загинал в този град — обясни той с доброжелателност, която бе приблизително толкова комична, колкото и онази на лекаря с маска на терорист.

— Застреляхте ли го? — попита учудено Карл, навличайки зелената униформа.

— Да, щом сме наследили дрехите му. Във всеки случай, не сме я получили по американската програма за подпомагане. Е, сега, след като първият етап приключи, нека поговорим за функциите ти в шведското разузнаване. Ти си доста млад. Да започнем с това.

— Възрастта ми е посочена в удостоверението ми за самоличност.

— С какво се занимаваш в службата за сигурност, на какво си обучен и каква ти е специалността?

— Не възнамерявам да отговарям на тези въпроси.

— Бих могъл да те принудя.

— Не вярвам. Това, за което питаш, е секретна информация на Кралство Швеция.

— Трябва ли да превръщаме разговора ни в нещо неприятно?

Карл прецени мълчаливо ситуацията. Значи този човек искаше да го подложи на мъчения. Онова, което Карл не искаше да издаде, бе свързано с образованието му, защото то бе военна тайна. А той не възнамеряваше да доверява на никого шведските военни тайни.

Това — от една страна. От друга обаче, ако започнеха да го измъчват, то сътрудничеството им, меко казано, щеше да бъде затруднено, а ако при това стигнеха твърде далече, то с неохота щяха да му позволят да се върне жив в Швеция.

— Дори на живеещите тук шведи не съобщих името си, а на вас ви го казах. Можете да научите от официалните документи в Швеция, че съм сътрудник на службата за сигурност. Тези сведения обаче са трудни за получаване, а вие, между другото, вече го знаете. Освен това аз съм лейтенант от шведския флот. Образованието ми е приблизително такова, каквото получават командосите в целия свят. Пристигнах в Бейрут невъоръжен, сам потърсих среща с вас, за да ви помоля за сътрудничество, и не възнамерявам да казвам повече от това.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм дотолкова, доколкото въобще е възможно. Не ми харесва заплахата ти с мъчения и не защото от тях боли, а защото сътрудничеството ни ще се окаже напълно невъзможно.

— Смяташ, че можем да те убием просто така?

— Та то се разбира от само себе си. Вие обаче няма да го направите.

— И защо не?

— Ако теорията ми е правилна, че става въпрос за “план Далет”, а не за “план Даал”, интересите ни съвпадат. Ако сте убили шведския висш полицай, сте загазили. А ако ме убиете в Бейрут, ще загазите още повече. Цената, която ще трябва да платите, ще е твърде висока. Освен това ще поставите вашите шведски “фенове”, помогнали за контакта, в твърде неизгодно положение. Те ще бъдат обвинени в престъпление. Сигурен съм, че го разбираш. И така, време е да прекратим театъра на ужасите.

— Добре — каза човекът, представил се като Мишел. — Много добре! Започваш да ми харесваш. Да плюем на мъченията.

Произнесе последните думи, разливайки се в усмивка. След това отново стана сериозен.

— Хайде да поразсъждаваме трезво — продължи той. — Независимо от това дали го искаш или не, но ще ти се наложи да останеш тук. Какви проблеми, които не бихме могли да предвидим, биха могли да възникнат от това? С посолството ви например?

— Аз действам независимо от посолството, така че то няма да ме търси. Дори обратното, бих могъл да им позвъня, ако възникнат проблеми, но ти сигурно нямаш това предвид.

— Не, защото вече се свързахме с посолството ви. Те потвърдиха пред един позвънял им швед, че ти, така да се каже, съществуваш, но за останалото не искаха да говорят. Още нещо?

— Ами, хотелът. Там биха могли да започнат да се безпокоят и в най-лошия случай да извикат полиция, ако все още съществува такава в Бейрут.

— С това всичко е наред. Платихме сметката ти и багажът ти скоро ще пристигне, защото, така да се каже, си напуснал хотела.

— Тогава не виждам никакви проблеми. Поне засега.

— Тоест?

— Не мога просто така да изчезна.

— Дори за три-четири дни?

— Биха могли да започнат да ме търсят, ако не се обадя доста дълго време.

— Разбира се. Нека обаче поговорим за друго. Какво мислиш за нас и за израелците?

— Те имат най-добрата служба за сигурност и разузнаване, а и вашата е почти същата. Това, което видях досега при вас, прави много добро впечатление.

— Всъщност, имах предвид, на чия страна си, лично?

— Не искам да отговарям на това?

— Защо?

— Защото съм в малко необичайно положение и мнението ми на практика се промени.

Човекът, нарекъл себе си Мишел, се усмихна отново.

— Хайде да плюем на всичко това, а?

Карл кимна одобрително.

— Ето какво ще направим — продължи палестинският офицер-шпионин. — Ще проверим дрехите ти и утре сигурно ще си ги получиш обратно. Също така започнахме разследване, свързано с оръжието. Що се отнася до срещата ти с Абу ал Хул, все още не се знае дали той ще се заинтересува от среща с теб. Във всеки случай трябва да се консултира преди това с Абу Амар (Ясер Арафат), който сега е в Кувейт. Първата ти закуска ще ти бъде сервирана в девет часа утре. Сградата се охранява добре, охраната няма да заспи, а от стаята е невъзможно да се избяга. Искаш ли нещо за четене?

— Местни вестници, по възможност — на английски.

— Добре, ще го уредя. Надявам се да се видим скоро.

Човекът, представил се като Мишел, излезе, взимайки със себе си младия въоръжен охранител. Вратата бе заключена от външната страна, при това с такъв грохот, сякаш я подпряха със стоманена греда.

Карл не изследва нито прозореца, нито вратата. Засега нямаше намерение да се опитва да избяга от затвора си.

На следващата сутрин комисарят-криминалист Арне Фристед разглеждаше дълго голямата схема, заемаща цяла стена от общия им работен кабинет. Чакаше колегата си, който трябваше всеки момент да донесе разузнавателния материал от онази група, която се занимаваше със седемте палестинци.

Въобще не можеше да схване логиката нито на самите събития, нито на хода на разследването. И това бе много неприятно. Като се започнеше с пистолета “Токарев”, попаднал там от Сирия, събитията вървяха “отляво-надясно” — през магазина за шивашки принадлежности в Естермалм до четиримата шведски активисти от пропалестинското движение. И четиримата бяха свързани де факто помежду си. От последния в тази редица се проточваше линия към редица немски имена на терористи, затворени към настоящия момент в Бремен и Хамбург. Тази поредица от събития обаче още не бе получила своя завършек, като бе известно само това, че все още нямаше повод заловеният немец, търсен досега от немската полиция, да бъде свързван с убийството или с пистолета „Токарев”.

Нагоре от пропалестинските активисти се издигаха три плътни червени линии, свързващи шведите с двама ливански и един палестински престъпници, след което нямаше никакво логично продължение. Вдясно от четиримата шведи бяха прокарани две сини линии към групата от седем арабски имена с указано в скоби название на организацията. Четири от седемте арабски имена бяха отбелязани с малки звездички — това бяха онези, които трябваше да бъдат депортирани от страната като терористи.

Четиримата шведи се намираха в центъра на графиката. В това обаче нямаше никаква логика, защото нямаше никаква връзка между тях, пистолета „Токарев” и убийството, от една страна, и палестинците — от друга.

Фристед остави настрана документите по случая с журналиста Ерик Понти. Тази връзка бе обозначена със синя линия, защото материалът, постъпил от норвежците, бе “плътен”, без пропуски. Освен това, съвпадаше напълно с казаното от самия Понти, за което обаче Фристед не съобщи на Неслунд.

Ако се съдеше по вече известните данни и връзки, изобразени на схемата на стената, съществуваха, строго погледнато, две възможности — или немското разследване щеше да даде нови и конкретни сведения, или, което също бе възможно, макар и само теоретично, и Фристед го разбираше — щяха да се намерят данни в материала за седемте палестинци.

Освен това можеха да се надяват на малки, ама много малки шансове от опита на Карл Хамилтън да намери игла в купа сено в Бейрут. Опитът, разбира се, бе сериозен, но едва ли можеше да се разчита сериозно на него.

— Това няма да внесе кой знае каква яснота по случая — каза Апелтофт, влизайки в стаята и хвърляйки недоволно върху празната среда на масата за заседания връзка протоколи от разследването и разпитите, дебела около тридесет сантиметра.

— За съжаление, сигурно е така, но все пак ще го прегледаме — отговори Фристед и с принудена увереност се отправи към кафеварката.

Най-сетне се бе научил да се справя с тази “адска машина”.

Прекараха по-голямата част от деня със “седемте палестинци”. Проверяваха подред разпитите, протоколите за домашен обиск и личните политически изявления, които всеки от тях бе представил пред шведското Управление по имиграционните въпроси и местната полиция, по времето, когато бяха искали разрешение да останат в Швеция. За да се представят в качеството на политически бежанци, те, естествено, се представяха преди всичко като дезертьори от палестинските организации. Поради това се и страхуваха да не ги върнат в Близкия Изток. Съвсем вероятно бе да са преоценили дейността си или значимостта си за различните организации, към които се причисляваха, защото сега именно тази принадлежност даваше възможността да бъде гледано на тях като на терористи.

Както и можеше да се очаква, седмината имаха “вътрешни връзки”, тоест, казано на нормален шведски, “се познаваха помежду си”. А при по-внимателно вглеждане се оказваше, че се познават доста добре, защото живееха близко един до другиго и симпатиите им към посочените от тях организации не играеха никаква роля в това. Например, двамата най-заподозрени в тероризъм “другари” от НФОП — ГК общуваха с по-малко заподозрените привърженици на идеологически близката им организация НФОП и с привържениците на “Ал Фатах”, защото живееха в един коридор на едно и също студентско общежитие.

Членовете на следствената група бяха стигнали до извода, че най-тежко е положението на привържениците на “Ал Фатах”. Те също трябваше да бъдат депортирани, въпреки че сама по себе си “Ал Фатах” не бе класифицирана от правителството като терористична организация.

Бе препоръчано и седмината да бъдат депортирани от страната при първия удобен случай. А и въобще те можеха да бъдат задържани дълго време затворени в полицейския арест, защото законът предвиждаше, че службата за сигурност можеше да е и прокурор, и съдия по време на преговорите за защитници, които задържаните можеха да поискат съвсем законно. Неслунд обаче все още не бе направил никакво запитване в Управлението по имиграционните въпроси.

Връзките между седемте палестинци и четиримата задържани шведи бяха слаби. Всичко се свеждаше само до телефонни разговори, което бе напълно естествено. (Известно ли е нещо? Чували ли са какво е било казано в “Рапорт” за НФОП като за “заподозряна” в извършеното престъпление? А, значи така, нищо не са казали за НФОП, а? Ще има ли някакви изяви? И така нататък.)

След този изгубен, както решиха след това, но честно отработен работен ден Фристед и Апелтофт се убедиха в онова, за което се досещаха още от самото начало, а именно че Неслунд можеше да използва седмината палестинци както си поиска, защото те нямаха никакво отношение към делото. Просто му се искаше да изглежда така. Това си бе негова работа, неговото шоу за средствата за масова информация и за рекламния апарат, така че не трябваше да се намесват в това. “Фирмата” често постъпваше по този начин с така наречените “Крьохер лифтен”.

— А как изглежда всичко сега? — попита Фристед, приближавайки се до стената и сваляйки снимките на седемте палестинци.

— Остава разследването на немците. И, естествено, Карл там, в Бейрут. Това обаче е само въпрос на късмет — отговори Апелтофт.

— Той, изглежда, е добро момче, този Хамилтън — или каза, или попита Фристед и за пръв път през този ден запали лулата си.

— Така е, но аз, сигурно съм старомоден, защото ми е трудно да разбера това — комунист във “фирмата” — изръмжа Апелтофт.

— Извинявай, но ние вече сме твърде стари — и ти, и аз — най-малкото за работа. А и премиер-министърът има хора с такова минало. Той със сигурност не е от момченцата на Неслунд.

— Не — каза Апелтофт — не е. Карл със сигурност не е негов човек. Въпреки че не разбирам как е попаднал тук, защото не е и истински полицай. Начинът му на боравене с оръжието ме кара да се замисля. Те какво, готвят се да развият нова дейност тук ли?

Въпросът му увисна във въздуха. За тях бе важно не че Карл бе от онези млади “полуакадемици”, които събираше Неслунд за новата си гвардия, онези, които правеха бърза кариера и дърпаха чергата към себе си. Именно сега двама от тях, заедно с Карл Алфред, се държаха като шефове при отсъствието на Неслунд. Последният пък бе отлетял за Хамбург, за да се “информира за състоянието на нещата”, тоест да се погрее на лъчите на славата, която, колкото и да бе смешно, му бе донесена от находката на Карл Хамилтън, оказала се съвсем по вкуса на немските им колеги.

Неслунд наистина преживя много приятен ден в Хамбург. Дори и ударът, нанесен там и в Бремен, да не бе довел до залавянето на терорист и половина (защото още един човек бе задържан за незаконно притежание на оръжие), то планината от документи и записки говореше, че е открита солидна група от фенове на тероризма, за която досега съществуваха само мъгляви сведения. И ако тя се канеше да стане потенциална база на третото поколение немски терористи, то горещото й желание бе охладено. И което бе по-важно, вече бе “доказано”, че имената им са известни на отдела за борба с тероризма при службата за сигурност, което пък означаваше, че онези, които бяха възнамерявали да ги вербуват за създаването на структури на нова организация, едва ли щяха да поискат вече да се свържат с тях. От тази гледна точка германските им колеги бяха много доволни от помощта, оказана им от Швеция, и оказаха повече от сърдечен прием на Неслунд. Не намериха обаче каквито и да е доказателства за подготовката на каквато и да е акция в самата Швеция. Наистина, това не означаваше, че можеше да се откажат от такава версия, защото липсата на квалифицирани терористи сред заловените можеше съвсем точно да се изтълкува като умението им да се измъкват навреме от капаните, но нямаше каквито и да било конкретни данни и като се отчетеше, че за по-бързото провеждане на операцията по залавянето им бяха мобилизирани толкова много хора, то трудно можеше да се каже, че някой от тях може да изплува малко по-късно на повърхността. Ако това се случеше обаче, то, разбира се, щеше веднага да стане известно.

И все пак Хенрик П. Неслунд се чувстваше не кой знае колко разочарован, когато, заедно с двамата си немски колеги, също “шефове”, се отправи за Париж. Та нали именно заради срещата в Париж летеше през Хамбург, защото иначе пътуването му нямаше да е кой знае колко оправдано. Парижката среща обаче бе важна и Неслунд възлагаше големи надежди на тази двудневна ежегодна обща среща на групата “Киловат” във Версай.

Последната бе неофициално обединение, възникнало по инициатива на Израел и включващо службите за сигурност на Норвегия, Дания и Швеция, специализираните сектори на холандската, италианската и белгийската служби за сигурност, занимаващи се с борбата с тероризма, и “второ бюро” на френското разузнаване DGSE, което се занимаваше, както на международен професионален сленг се казваше в тези среди, със “спецоперации” или, по-откровено, с dirty tricks[91].

Великобритания изпращаше обикновено сътрудници от МИ-6 и МИ-5, Израел бе представляван от Мосад и Шин Бет, а Германия — от BND и Verfassungsschutz, тоест от служби и за разузнаване, и за сигурност. Великобритания и Израел не можеха да си позволят лукса да залавят терористи със силите само на една организация. По такъв начин, контрол върху дейността на IRA[92] в Лондон, бе осъществяван от МИ-5, а за връзките на IRA с Либия и другите видове дейност в Европа отговаряше МИ-6. Същото бе и в Израел, като борбата срещу тероризма бе в сферата на интересите на службата за сигурност Шин Бет, а разузнаването — на Мосад.

Целта на групата “Киловат” бе не толкова да създава връзки между европейските и израелските служби за борба с тероризма, защото такива вече бяха създадени, благодарение на ежедневното тясно сътрудничество, колкото, срещайки се няколко пъти в годината на ниво ръководители на ведомства в Париж, последните да водят тактически и стратегически преговори, без да ги протоколират или вкарват в компютрите (за да не докладват за тях на своите политици). По такъв начин координацията на връзките се превръщаше в обичайно, но добре регулирано сътрудничество.

Шефът на “Бюро Б” на шведската служба за сигурност бе постоянният шведски представител в групата “Киловат”. Така бе от началото на встъпването в длъжност на предшественика на Неслунд — човекът, който заедно с бившия шеф на шведската полиция, бе излязъл на световния пазар на шпионажа. Тогава бяха успели да продадат шведска техника за подслушване и компютри, приспособени за службите за сигурност.

Шведската служба за сигурност нямаше, разбира се, тежко представителство в групата, в която повечето от организациите бяха два пъти по-многобройни и притежаваха няколкократно по-голям практически опит, въпреки че си имаха работа с повече на брой проблеми, свързани с тероризма. Шведите обаче имаха своите изгоди от присъствието си в тази група, ако не се смяташе, че някои удовлетворяваха суетността си с възможността да поседят редом с високите широкоплещи момчета, и те се състояха в това, че можеха постоянно да следят как се въвеждат в работата новите технически постижения, а също така да са наясно с това какви бяха в момента преобладаващите тенденции в терористичното движение, действащо на европейското “бойно поле”. За по-влиятелните членове — а към тях се отнасяше преди всичко израелският Мосад — сътрудничеството в рамките на групата “Киловат” означаваше възможност да предадат на колегите си от цяла Европа секретните си сведения и информации. Естественото правило при размяната на информация между различните организации за сигурност и разузнаване се състоеше в това, че който имаше повече сведения, по-лесно получаваше в замяна нова информация като благодарност за помощта. В това отношение шведите бяха постоянно в ролята на длъжници, преди всичко спрямо немците и израелците.

На тази среща на групата “Киловат” бяха разглеждани два основни въпроса. Първият се отнасяше до новата вълна от покушения спрямо британските хотели и британските туристи, предприета от IRA през последните две седмици. Вторият засягаше тенденциите, предизвикващи все по-големи опасения, а именно връзката между онези, които в Германия бяха наричани “трето поколение терористи”, и двете или трите групи от Франция и Белгия, които бяха започнали да пропагандират нещо като “терористичен интернационал” и война срещу НАТО във Франция, Белгия и Германия. Съвсем наскоро на парижка улица бе убит американски полковник, а организацията “Преки акции” бе заявила гордо съпричастността си. Френският полковник, представляващ на срещата френското разузнаване, а по същество шеф на “Второ бюро”, съставено почти изцяло от корсиканци, намекна, че негови хора са внедрени при терористите и скоро може да се разчита на широкомащабен удар. Надяваше се, че това ще ги доведе до следите на белгийската терористична група.

Докладът на Неслунд, отнасящ се до убийството на шведския офицер от сигурността и до работата по проследяването на предполагаемите палестински убийци, бе последен в дневния ред.

През двата приятно проведени във Версай дни обаче — французите се бяха погрижили за храната и напитките — Неслунд, както се и надяваше, проведе сума ти неформални и поверителни срещи с израелските си колеги.

Израелците го убедиха в това, че убийството е свързано с операцията, която още не била осъществена, тоест със самия “план Даал”, и понеже още не са намерени никакви следи от операцията, замислена добре от групировките на Ясер Арафат в рамките на ООП, трябвало да се започне търсене на друго място, като се насочат усилията срещу възможни акции, планирани от някоя опозиционна група палестинци, подкрепяна от Иран или Либия. Ставало преди всичко дума за Либия.

Приблизително същото мислеха и подчинените на Неслунд, така че те не научиха нищо ново след завръщането му от Париж, защото фактите бяха твърде малко. И поради това в обкръжението му стигнаха до напълно правилния извод, че израелците са му разказали значително повече неща, но по някаква причина Неслунд не иска да им съобщи подробностите.

Карл вече бе прекарал в затвора си почти четиридесет и осем часа, когато човекът, представил се като Мишел, дойде при него, съпроводен от млади и добре въоръжени мъже.

Те бързаха и нервничеха. Трябвало веднага да тръгнат на път. Карл помоли за разрешение да се избръсне, да смени дрехите си и да си вземе душ, но нищо не излезе от това. Веднага му сложиха тъмните очила и го свалиха два етажа по-надолу, след което го настаниха в нещо, което можеше да е ремарке на малък пикап. Последва познатото му мотаене по улиците. Карл се досети по шума, че преминаваха през централната част на Западен Бейрут, след което отново се върнаха в покрайнините на града. След като колата спря, го преведоха през двор и може би през някаква строителна площадка, защото се спъваше в дъски и купчини камъни.

Двама души вървяха от двете му страни и го водеха под ръка. Минаха през врата или арка, след което се озоваха върху тясно, открито стълбище. Ехото от стъпките и гласовете им подсказа на Карл, че се изкачват по стълби на недостроена висока сграда.

След това минаха през врата, която, ако се съдеше по кратките възгласи на много хора, бе добре охранявана. Карл си помисли, че охранителите вероятно се проверяваха взаимно. Освен това чу шумоленето на листове, които, изглежда, някой четеше.

Свалиха очилата му в коридора. Наистина бе в недостроена висока сграда. Минаха през много бъдещи апартаменти без врати и без подова настилка. Всичките прозорци на коридора и на излизащите в него помещения обаче бяха заковани за случаи на въздушни атаки. Карл забеляза, че отвън не прониква светлина, а осветлението в коридора бе минимално.

— Избрахме мястото специално за тази среща — прошепна зад гърба му човекът, нарекъл се Мишел.

Покрай стените в другия край на коридора бяха струпани чували с пясък за защита от евентуален обстрел с гранатохвъргачки. Влязоха в една стая през проход във високата двойна стена, направен от чували с пясък. Зад едно от обичайните за Близкия Изток бюра от кафява пластмаса, имитираща дърво, седеше Абу ал Хул. В стаята имаше двама охранители, всеки на своя стол и до своята стена, приблизително на четири метра един от друг. Абу ал Хул седеше до вътрешната тясна стена, а пред бюрото му имаше два стола.

Дори и стаята да бе пълна с народ, помисли си Карл, пак щеше да е трудно да не се разбере кой в нея имаше прякора Сфинкса и бе шеф на една от най-добрите в Близкия Изток служби за сигурност и разузнаване.

Абу ал Хул не го поздрави, а само му посочи единия от столовете пред себе си. Карл седна, също без да му подаде ръка. Абу ал Хул бе побелял, късо подстриган и мускулест човек на около шестдесет години. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на твърдото му лице изпъкваха по източно извитият му нос и голямата му уста, несвикнала да се усмихва.

Човекът, нарекъл себе си Мишел, седна до Карл и известно време седя мълчаливо. След това Абу ал Хул свали бавно очилата си. Оказа се синеок.

— Аз съм Абу ал Хул — каза той с нисък и меланхоличен баритон.

— А аз съм Карл Хамилтън, офицер от шведската служба за сигурност, и се радвам, че получих възможността да се срещна с вас — отговори му Карл.

Без да му отговори, Абу ал Хул го изучава известно време с твърдия си син поглед, след това му подаде през бюрото малко хартиено листче.

— Имаме определени косвени сведения, че най-компетентният ни враг — знаете, че имаме много врагове — планира покушение срещу някого от ръководството ни тук, в Бейрут. Лично аз, без съмнение, бих могъл да бъда такава цел. Съгласно информацията ни, тези планове могат да имат скандинавска връзка. Какво мислите за това, господин Хамилтън? — монотонно и едва мърдайки устни, попита Абу ал Хул.

— Не знам нищо за това и нямаме никакви сведения по въпроса — отговори предпазливо Карл.

— Помислете си дали вие самият не сте част от тази група? Връзката ви със Скандинавия е безспорна. И както разбирате, ние посветихме двата дни, през които ни гостувахте, на извършването на известни проверки — продължи Абу ал Хул със същия равен тон.

Карл се замисли. Бе почувствал известно облекчение, защото това, наистина и без каквото и да е съмнение, бе именно онази среща, която бе очаквал, а не пътуване в мрака на неизвестността — каквато мисъл неведнъж го бе посещавала: Ако обаче сега, неясно защо, бяха решили, че той участва в някаква си операция, насочена срещу ръководството на ООП, то положението му бе най-малкото тревожно. Веднъж бе имало такава операция и Карл бе запознат добре с нея, защото бе в Бейрут, точно когато израелска група командоси бе нахлула в квартирата на трима висши ръководители на ООП и ги бе застреляла на място.

— Аз, разбира се, не мога да знам какви проверки сте извършвали, но нямам причини да се безпокоя по този повод — отговори бавно Карл, стараейки се да не нервничи.

— Можете ли, мистър Хамилтън, да докажете по някакъв начин, че не участвате в подобна операция? В такъв случай бихме могли да се договорим и за останалото.

— А какво по-точно искате да докажа?

— Че не сте изпратен убиец, например.

Абу ал Хул оставаше спокоен, но четиримата мъже, намиращи се в стаята, се взираха напрегнато в Карл.

Той пък търсеше трескаво изход от ситуацията. Разговорът бе приел по-неприятен обрат, отколкото можеше дори да си представи. Възможно бе това да е само стандартен похват за разпит — опит да се уговори разпитвания, че “това го знаят всички” и така нататък, но от друга страна, ако палестинците, неясно защо, не му бяха повярвали, то времето му щеше да започне да тече като в пясъчен часовник. Карл взе решение и веднага започна атака, въпреки че след това така и не можа да си обясни защо постъпи именно така.

— Искате твърде много — каза той, протягайки се и прозявайки се, сякаш бе много уморен, след което се усмихна, и когато ръцете му се протягаха настрани и бяха все още до средата, изтегли стола под себе си и хвана дулото на автомата на най-близкия охранител.

Дръпна го към себе си с едната си ръка, а самият той се хвърли в противоположната посока и с всичка сила заби лакътя си в диафрагмата на заварения неподготвен телохранител. След това изпразни мигновено оръжието, познато му от тренировките, и го насочи срещу втория охранител, намиращ се от другата страна, но в посоката, в която седеше човекът, представил се като Мишел, и издаде звуци, имитиращи стрелба: “Та-та-та”.

Вторият бодигард застина от изненада. А онзи, когото бе ударил, лежеше на пода и тихо стенеше.

— Ето така — каза Карл и насочи своя АК-47 към Абу ал Хул, който така и не промени изражението на лицето си, не помръдна нито главата си, нито ръката си и въобще не отреагира по никакъв начин на светкавичното изпълнение на Карл. — Може би да ви го докажа така. Защото все още сте живи.

И остави внимателно АК-47 върху бюрото пред Абу ал Хул, наведе се над лежащия, помогна му да стане и му се извини. След това седна отново на стола си. Човекът, представил себе си като Мишел, се надигна от пода и седна спокойно до Карл.

Абу ал Хул се усмихна слабо. Усмивката му едва ли би могла да бъде забелязана на което и да е друго лице, но върху лицето на човека, наречен Сфинкса, тя бе несъмнена.

— Добре — каза Абу ал Хул. — Вие умеете да вземате инициативата в свои ръце, мистър Хамилтън, и аз одобрявам това. Не обаче поради недоверие, а от чиста предпазливост именно това оръжие не бе заредено. Както ви казах, ние проведохме известни разследвания и те ни отведоха до Калифорния, ако ме разбирате какво искам да ви кажа…

— Не, не ви разбирам — отговори Карл и се протегна към автомата на бюрото, но никой от намиращите се в стаята не го спря.

Извади пълнителя, който се оказа празен. След това върна автомата на бюрото.

Абу ал Хул дори не се усмихна.

— Искам отначало да чуете няколко мои версии, мистър Хамилтън, но това не е само мое лично мнение, а е на цялата ООП. Предполагам, че сте готов да ме изслушате?

Карл кимна.

“Джихаз ар Разед” не бил чувал дори и намек за това, че в Стокхолм трябвало да се извърши някаква операция. А сензационното убийство на шведски полицай от сигурността щяло да предизвика слухове и уплаха в палестинските кръгове, така че в такъв случай те наистина биха били отговорни за него. А сега, когато била минала повече от седмица след това събитие…

Било невъзможно да се изключи, че една или друга арабска държава е подготвила тайно нещичко, например, Сирия, но дори и в този случай все нещо щяло да стигне до тях.

Това било всичко на всичко информация. А ако се преминело към политическата страна на въпроса, то нито лудият полковник от Либия[93], нито още по-малко ООП имали повод да устройват тази шумотевица в Швеция. Това щяло да бъде както стратегическа, така и политическа грешка, защото всяка операция, колкото и добре да бъдела планирана, все пак носела голям риск. Ако бъдело извършено убийство на висш полицай от службата за сигурност и убиецът бъде хванат, то пак цената на убийството на полицая нямало да бъде съизмерима с онова, което са искали да направят.

Съвсем вероятно обаче било израелците да са замислили такава операция и то по две причини. Първо, мишената на самата операция била тактически и стратегически достатъчно важна и не било никак трудно да си представят кого би могла да засяга в този случай тя. Второ, те били почти сигурни, че палестинците биха могли да поемат отговорността за това, докато шведската служба за сигурност прикрива неволно отстъплението им.

Това не бяха само теоретични или пропагандни разсъждения на врага на Израел. Над това наистина си струваше да се замисли.

— Значи така — каза Карл със смесено чувство на любопитство и раздразнение от изкуствената пауза, която много му напомняше за Неслунд у дома, в Стокхолм. — А защо, ще си позволя да попитам?

Абу ал Хул все още държеше ръка върху една папка и гледаше Карл право в очите.

— Защото пистолетът, за който питате, е пристигнал при вас от Израел — отговори той със същия спокоен тон.

— Как можете да го докажете, след като руснаците не доставят оръжие за Израел — отбеляза недоверчиво Карл. — Обяснението щеше да е добро, ако беше правдоподобно. Как може да бъде проверено?

Пистолетът „Токарев” № АРР-4576543 принадлежал на майора от 23-та моторизирана пехотна бригада Рашид Абдел Хаму ал Холейли. Той бил ранен и пленен в боевете на Голанските възвишения. После този майор влязъл в състава на групата сирийци, разменени срещу израелски пленници под наблюдението на Червения кръст на границата на примирието в Кунейтра. Както и другите пленници, той бил предаден, естествено, без оръжие. Служебното оръжие на сирийските офицери се прикрепвало към униформата им с кожен ремък или месингова верижка, така че със сигурност можело да се направи извод, че не е могъл да загуби пистолета си, когато е бил ранен. Следователно бил попаднал в ръцете на израелците, а това означавало, че убиецът в случая с шведския антитерорист би могъл да е израелец.

— Проблемът, от само себе си се разбира обаче, е в това, че тези данни се намират, ако може така да се каже, в сферата на палестинските интереси — каза Карл.

Абу ал Хул кимна почти незабележимо, очаквайки Карл да продължи.

— Бих искал да знам дали бих могъл по някакъв начин да проверя достоверността на тези данни?

— Ние, разбира се, мислихме по този въпрос — отговори му Абу ал Хул замислено. — Проблемът е труден. Вие, мистър Хамилтън, доколкото съм запознат, се ориентирате доста добре в политическата ситуация в Близкия Изток и в борбата ни срещу ционистките и другите ни врагове, нали така? В такъв случай да започнем с онова, което знаете. Сирия не е съвсем точно онази държава или по-точно онзи режим, който ни обича и ни подкрепя. И ако се обърнете за тези сведения към сирийския режим, то бих ви помолил в такъв случай да не намеквате, че източник на тази информация сме ние, защото тогава няма да има никаква сигурност, че ще потвърдят всичко това. Нали така? Сирия няма повод да защитава Израел в името на Всевишния и Милосърдния[94]. Има възможност за получаване на положителен резултат по този начин, но ние ще го предоставим на вас. А сега да продължим и да видим дали можем да направим сътрудничеството ни още по-плодотворно. Чували ли сте нещо за “Божията мъст”?

Карл поклати отрицателно глава.

Абу ал Хул прекъсна разказа си и поръча турско кафе. След по-малко от тридесет секунди единият от охранителите се върна с месингово джезве с класическа форма и три малки чашки, които подаде подред най-напред на Абу ал Хул, след това — на Карл и най-накрая — на човека, представил се Като Мишел.

- “Божията мъст” е специален отдел в Мосад, който е създаден през периода, през който Голда Меир бе премиер-министър на Израел. Разцветът на дейността му бе в началото на 70-те години, а стратегията му включваше две направления. Първото бе убийства на палестински интелектуалци в Европа. Преди всичко не на онези, които, така или иначе, са свързани с военните операции, а на интелектуалците, които се занимават с пропаганда, журналистика, поезия, литература. Дългата поредица убийства, последвали след това, показа, че това е дело на ръцете на много опитен екип. Второто бе стремежът да се представи всичко така, сякаш убийствата са извършвани от съперничещи си палестински групи и следователно сякаш самите палестинци се избиват помежду си.

Един израелски генерал, близък приятел на Голда Меир — Арон Замир, ръководеше тази дейност до 1973 година, чак до първия си голям неуспех, който бе свързан с историята в град Лилехамер в Норвегия. Това, че бе убит друг човек, както се казва, не било толкова страшно, но че половин дузина оперативни работници попаднали в затвора, било катастрофа, защото за освобождаването им било необходимо решение на норвежкия съд. Всичко свърши с това, че Арон Замир, който, между другото, също бе на местопрестъплението в Норвегия, бе уволнен, а отделът прекрати дейността си.

Абу ал Хул обаче смяташе, че сега дейността му е възобновена отново. Убийството на палестинския представител в Социалистическия интернационал Хисам Сартави много приличало по почерка си на работата на “Божията мъст”, като при това две обстоятелства сочели към това — технически операцията била проведена превъзходно и всичко било представено така (това се споменавало и в историческите трудове), че уж самите палестинци се стреляли помежду си и че уж палестинците, настояващи за преговори, били убивани от кръвожадната фаланга, която искала да има винаги влияние върху тях.

Имало обаче и съществени разлики. Грешката в Лилехамер се състояла в това, че в операцията били включени твърде много любители. Убийците избягали, защото нали били истински професионалисти, постъпващи уверено в такива ситуации, но онези, които трябвало да обезпечават операцията били заловени.

Фиаското в Лилехамер било много болезнен удар за Израел. Убийството на Хисам Сартави обаче било осъществено вече без помощта на любители. А по времето на Бегин, преди години, на Арон Замир било простено и той отново станал шеф в Мосад.

— Поради това — завърши разсъжденията си Абу ал Хул, — добавих част от материалите за “Божията мъст” и Арон Замир към данните за историята на пистолета „Токарев”. Беше ми много приятно да започна сътрудничество с шведската служба за сигурност. Ако поискате нови контакти с нас, то винаги ще сме съгласни, а ако научим още нещо, свързано с убийството в Стокхолм, то ще съобщим лично на вас, мистър Хамилтън.

Абу ал Хул се надигна, протегна приличащата си на мечешка лапа ръка и стисна здраво тази на Карл.

Човекът, нарекъл се Мишел, изведе внимателно Карл от стаята надолу по дългия тъмен коридор. Най-накрая се приближиха до вратата с новите чували с пясък и с нови пазачи.

“Мишел” каза нещо кратко на арабски на охраната, след което се спуснаха сами по стълбището. Изглежда, че повече нямаше нужда от тъмните очила. Промъкнаха се внимателно през строителните препятствия пред почти готовата висока сграда, в която бе протекла срещата, приближиха се, всеки от своята страна, до единствената очакваща ги кола и седнаха на задната й седалка. Шофьорът включи двигателя, без да чака заповед от “Мишел”. И се отправиха отново към центъра на града.

— Казвам се Хусейни, Рашид Хусейни — каза човекът, наричащ досега себе си Мишел, и му подаде ръка. — Багажът ти и всичко останало е в хотелската ти стая. Ще те оставим една пресечка преди хотела. Позволих си да ти взема билет за самолета, излитащ утре следобед. Ще го намериш, както и платената сметка за хотела, в стаята си. Бихме могли да обядваме заедно преди полета ти.

— С най-голямо удоволствие — каза Карл.

— Муна или аз ще минем да те вземем около един на обяд. Вземи и нашите дрехи, става ли? Какво предпочиташ — месо, риба или раци?

— Най-добре е риба и раци.

След четвърт час Карл влезе в хотела и взе ключа за старата си стая толкова уверено, сякаш се връщаше след кратка разходка. Та нали стаята бе същата.

Взе си душ, изми си главата и се избръсна. Върху нощното шкафче все още стоеше неотворената бутилка уиски, купена в самолета. Стоеше си на същото място с етикета навътре, както я бе оставил отначало. В куфарчето му лежаха долното бельо и чистите ризи, а брошурите по компютърна техника бяха на местата, където ги беше поставил. В гардероба висяха костюмът и палтото му. Нищо не бе изчезнало. Разхождаше се из стаята с кърпа около бедрата и се опитваше да разбере как бяха успели да възстановят съвсем точно реда в стаята, след като всичко бе изнасяно от нея. Нима, преди да вземат вещите му, бяха заснели всичко с фотоапарат?

Отвори бутилката уиски, взе чашата за изплакване на зъби от банята, напълни я и легна на леглото с папката документи, получена от Абу ал Хул. Данните за сирийската история на пистолета „Токарев”, започваща с пленяването на сирийския майор, бяха кратки и заемаха по-малко от една страница с машинописен текст.

Останалото представляваше извадки от дълъг оперативен анализ на израелската акция в Лилехамер през 1973 година, който бе явно от някакъв архив. Имаше и приложения с различни изводи, които обаче не бяха особено интересни и не бяха нови. На Карл обаче му се стори малко странно, че тази акция напомняше отново за себе си като призрак, въпреки че и у дома, в собствените им архиви имаха всичките материали за нея. Е, разбира се, че бе интересно да се прочете и онова, което казваше другата страна за нея. Анализът на палестинското разузнаване започваше с кратко възпроизвеждане на хода на събитията.

В 22.40 часа на 21 юли 1973 година мароканският гражданин Ахмед Бухики слязъл с жена си от автобуса във Фурубакен, намиращ се близо до Лилехамер. След като с жена му, която, между другото, била в деветия месец, се отправили към дома си, били настигнати от взета под наем светла кола, марка “Мазда”, с фалшиви номера. Колата спряла, от нея излезли двама мъже и се приближили до двойката. Извадили пистолети, накарали жената да се отдръпне и стреляли няколко пъти в Бухики. Той паднал. След това продължили да стрелят по падналия и изстреляли като цяло четиринадесет куршума от близко разстояние в него. Всичките рани, освен една, били сериозни или смъртоносни.

След това мъжете влезли в колата си и заминали. Така било извършено това убийство.

Понеже двамата израелски агенти били опитни офицери от отдела за специални операции на Мосад, а по-точно — от отдела, наречен “Божия мъст”, то начинът им на действие бил учудващ. Броят изстрели свидетелствал, че и двамата са изпразнили пистолетите си, калибър 7,62, още на самото място.

Веднага възниквали няколко въпроса. Защо им е било необходимо да стрелят четиринадесет пъти, защо са останали на мястото и защо са излели злобата си, проточвайки операцията, при което много хора биха могли да ги запомнят?

И защо е било необходимо да засипват местопрестъплението с гилзи от патрони? И защо пистолети, а не револвери?

Опитвайки се да отговори на собствените си въпроси, палестинският аналитик стигаше до следните изводи: Начинът на действие, при който се изпращат куршум след куршум във вече убит човек, не можел да бъде оценен като постъпка на професионалист, защото при това явно са взели връх чувствата на омраза или на лично отмъщение.

С други думи казано, убийството било извършено така, че да прилича на “акт на арабско отмъщение” и за да се засилела това впечатление, не било използвано израелско оръжие.

В продължение на няколко следващи дни оперативният отдел заловил няколко второстепенни участници. Шест души от различни националности, сред които и еврейска: Мариан Гладникоф, родена през 1943 г., шведка; Силвия Рафаел, родена през 1957 година, вероятно, в Австрия; Дан Арбел, роден през 1937 година в Дания; Цви Щайнберг, роден през 1943 година, вероятно, в Израел; и Микаел Дорф, роден през 1947 година в Холандия.

Всичките те били осъдени и получили повече от символична мярка на наказание за убийството, класифицирано като “непреднамерено”. След година — година и половина всичките те били пуснати от норвежките затвори.

Никой от заловените не играел кой знае каква значителна роля в тази операция, защото всичките били любители. Когато заловили шведката и датчанина, които, между другото, отивали да върнат взетите под наем коли, те веднага започнали да отричат, опитвайки се да се спасят.

По такъв начин Мосад се бил възползвал от смесен екип от любители да карат взети под наем коли, да разнасят вестници, да звънят по телефоните и да изпълняват някои елементарни задачи, свързани с наблюдението. И именно тези любители били заловени, а добре обучената част от екипа се изпарила към Швеция, за да се добере оттам до Израел.

Ако били заловени професионалисти, те нямало да кажат нищо на разпитите и тогава нямало да могат да ги осъдят, а скандалът очевидно щял да бъде потушен.

От чисто оперативна гледна точка било интересно това, че убитият нямал никакво отношение към палестинското движение. Работел като келнер в Лилехамер още от момента на преселването си в Норвегия. Израелците го взели за сериозна мишена, само защото някои от “любителите” били видели как един арабски турист, пристигнал от Осло в Лилехамер, бил говорил два пъти с Бухики. Това се оказало достатъчно.

Анализът на операцията се стори на Карл твърде лекомислен поради странното смесване на “любители” и “професионалисти”.

Оперативен шеф на тази акция бил известният офицер от Мосад на име Густав Пистауър. Най-близките му помощници се казвали “Майк” и “Франсоа” и никой не могъл да ги разпознае. А ръководител на операцията бил и вероятно е давал указания относно начина на стрелба самият Арон Замир, шефът на “Божията мъст”.

Урокът от случилото се и за израелците, и за останалите бил преди всичко в това, че било глупаво да се намесват любители в операция от такъв мащаб.

Палестинският аналитик продължаваше да разследва проблема със същата последователност.

На Карл не му се налагаше да чете повече. Той подчерта с дебела черта няколко думи, а на едно място постави удивителен знак в полето. Ставаше дума за калибъра на оръжието на убийството — 7,62 мм. Това бе необичаен калибър за пистолет, като по-типичен бе 7,65 мм, както например при валтера, с който бе въоръжена шведската полиция.

7,62 обаче бе калибърът на пистолета на „Токарев”. На практика можеше да се изключат останалите видове оръжия. Убийците бяха използвали “Токарев”. И това доказваше, че са били израелци.

Палестинският анализ, който Карл държеше в момента в ръце, бе направен преди много години, много преди интересът към оръжието на „Токарев” да се бе появил отново във връзка със скандинавското убийство.

Карл усети леко треперене. Поръча телефонен разговор с Фристед в Стокхолм, който му се наложи да изчака само четвърт час.

— Здрасти — каза Карл. — Имах някои проблеми с първите делови контакти. Всичко обаче се оправи и то дори свръх очакванията. Можем да продадем повече, отколкото разчитахме. Ще се върна у дома утре вечерта със самолета, който излита в 16,30 местно време.

Фристед само изгрухтя нещо в отговор от типа на: “Много добре”. И двамата затвориха.

Карл се пъхна под одеялото и поставил ръце под главата си, се загледа в тъмнината. От “Хамра стрийт” долиташе безкрайната симфония на автомобилни клаксони.

Защо бяха изпразнили пълнителите си във вече мъртвия човек?

Заспа, така и не измислил нищо, и спа лошо, без сънища.

Няколко утринни часа той броди по големите книжарници в центъра на града, които си спомняше много добре още от първото си идване в Бейрут. По онова време бейрутските книжарници бяха най-добрите в Близкия Изток. Сега изборът на книги не бе чак такъв, но все пак не бе и толкова беден, колкото можеше да се очаква. Не бе ясно как търговците на книги успяваха в това. Дали се наемаха за това параходи, които влизаха в “християнските” пристанища? А как след това се прехвърляше всичко това в Западен Бейрут? С камиони до Дамаск или със самолети?

На Карл му се стори, че делът на религиозната литература най-малко се е удвоил. А най-новите американски, английски и френски издания за последните войни в Близкия Изток бяха толкова, че Карл не повярва на очите си. Купи няколко книги на английски език за палестинските влиятелни военни и за политическите мюсюлмански организации в Ливан.

Навсякъде го вземаха за американец и това бе естествено, защото говореше на същия английски, на който и останалите студенти в Сан Диего. Никой обаче не се отнасяше предпазливо с него или поне не се забелязваше такова нещо. Реши, че хората просто си мислеха, че е журналист, при това американски журналист в Бейрут, поради което едва ли бе привърженик на американската и израелската политики в Близкия Изток. Поне Карл предполагаше, че именно поради това продавачите в книжарниците или уличните търговци на напитки не се отнасяха враждебно към него.

Когато се върна в хотелската си стая, там вече го чакаше Муна, но този път без пистолет. Помоли го да остави багажа си в стаята и да слезе до тъмнозеления фиат, който била паркирала през една пресечка от хотела. Тръгнаха покрай брега по “Корнишен”, покрай големи самотни скали навътре в морето, приличащи на древни замъци на кръстоносци. Денят бе тих и хубав, а над морето се виеше лека мъгла.

— Прегърни ме, но преди това покажи паспорта си. Казвам се, както знаеш, Муна и съм медицинска сестра — каза му тя бързо, докато се приближаваха към първия контролно-пропускателен пункт по пътя на юг.

Над главата им изрева “Боинг-707” на авиокомпанията МЕА, прелетял ниско над тях — полетите бяха възобновени.

Карл подаде през Муна паспорта си на полициите “Амал”[95] и закачливо я целуна по бузата. (“Не преигравай” — прошепна Муна с престорено раздразнение.)

След половин час те влязоха в малко селце до морето и завиха в някаква пряка. Излязоха от колата и преминавайки през няколко безлюдни дворове, се озоваха в доста широка къща от жълти тухли, очевидно изоставена. Излязоха на голяма и защитена с парапет тераса, от която започваше полегат скат към морето. Там ги очакваше разкошен ливански обяд — червени малки пържени рибки (“Султан Ибрахим”); маслини; хлебни питки; лябне (ливански йогурт), нарязана зелена салата; хумус (крем от турски грах); опашки на лангусти на грил; средиземноморски раци; големи риби, приличащи на костури; запотени бутилки с минерална вода и ливанско розе.

Около масата седяха Рашид Хусейни и двама младежи, по-точно телохранители на около двадесетина години, оставили автоматичните си оръжия на четири-пет метра от масата до парапета на терасата.

Рашид го посрещна, стисна сърдечно ръката му и представи младежите — Муса и Али.

— Стори ми се, че тук ще е по-приятно и по-малко опасно, отколкото в някой ресторант. В Бейрут има толкова много очи и уши — каза Рашид, след като се настаниха около масата.

— Това обаче не е собствено ваша територия? — учуди се Карл.

— Не е — отговори му Муна. — Това е територия на “Амал”, но те не търсят тук “Джихаз ар Разед”, защото са заети с издирването ни в самия град.

— Въпреки че е трудно да се твърди със сигурност — усмихна се Рашид, криейки очите си зад слънчеви очила. — Е, а ако все пак довтасат тук, то ние ще ти заемем някакво оръжие. Те обаче няма да го направят и резултатът е едно на нула в полза за нас. Кога все пак напусна Калифорния?

Изглежда, Рашид не се интересуваше кой знае колко от това, а попита просто така, докато елегантно и ловко размазваше купчинка хумусен крем върху комат хляб.

— А защо мислиш, че идвам от Калифорния? — отпил малко вино, отвърна на въпроса с въпрос Карл, стараейки се да демонстрира безразличие.

— Ванг Ли — подхвърли кратко Муна.

— А кой е този Ванг Ли, дявол да го вземе? — учуди се Карл, сипвайки в чинията си пържени рибки.

— Шивачът ти в Сан Диего — усмихна се Муна. — Изследвахме дрехите ти милиметър по милиметър. В подплатата на панталоните ти има интересни нещица — и джобчета за патрони, калибър 38, доколкото разбрахме; и малък джоб, в който имаш навика да носиш пистолет от неизвестна ни марка.

— Разкажете ми какво означава всичко това — изръмжа Карл. — Какъв е този Ванг Ли?

Ванг Ли бил собственикът на китайската пералня, в която дрехите на Карл бяха приспособявани за нуждите му. Освен това обаче, той бил вшил в тях и кратко китайско стихче за щастие. По всяка вероятност, просто за реклама на фирмата си. Върху листчето със стихове имало и малък знак на фирмата му с името му, защото Ванг Ли бил не само китаец, но и американец. Така стигнали до Сан Диего. Останалото не било трудно.

По методите си на действие палестинското разузнаване приличало доста на основния му враг — Мосад. Израелците можели да ползват услугите на хора от много националности, които им симпатизирали, и имали информатори в повечето страни в света, което било разбираемо. След победата на израелците през 1948 година, когато половината от населението се озовало в лагерите за бежанци, положението на палестинците започнало от година на година да прилича все повече на това в Израел. Историческата ирония се състояла в това, че едновременно с основаването на Израел започнала нова и значителна национална емиграция от него.

Имали си и предимство, единствено, но много важно предимство, а именно че лагерите за бежанци под егидата на ООН били разпръснати из целия Близък Изток. Всичките деца в тях ходели на училище. След завършване на общообразователните училища те получавали стипендии за която и да е гимназия в Арабския Близък Изток, а оттам продължавала интелектуалната емиграция във всичките университети по света. В резултат на това след двадесет-тридесет години не останал нито един уважаващ себе си университет по целия свят, на Изток и на Запад, в който да нямало малка палестинска колония. Освен това сега, най-образованите хора в Близкия Изток след израелците били палестинците. В някои професии, например сред лекарите и атомните физици, палестинците дори били повече от израелците.

Казано накратко, палестинското разузнаване имало в Сан Диего минимум петдесетина свои информатори. Досието на шведския стипендиант Карл Хамилтън било готово в рамките на двадесет и четири час. И всичко това, благодарение на палестинската емиграция и стиховете, зашити от Ванг Ли в панталоните му за щастие.

— Отпорих ги и сега са в ръчния ти багаж. Можеш да ги прочетеш, ако знаеш китайски — каза весело Муна, — а ако искаш да си ги запазиш, то ще си ги зашиеш обратно сам.

— Търсили сте метални предмети или още нещо в дрехите ми? Защо сте го направили именно по този начин и каква е тази чудовищна подозрителност към един обикновен швед? — учуди се Карл.

Опитваше се да яде хумуса така, както и Рашид.

— Защото сме експерти по оцеляване. Например, ние бяхме тук, в Бейрут, през цялото време на израелската окупация. Те намираха библиотеките ни, информационните ни центрове, изследователските и образователните ни отдели, но не можаха да намерят “Джихаз ар Разед”. Не пожелахме да си тръгнем оттук по заобиколен път за Тунис, както направи по-голямата част от въоръжените ни сили. Щеше да е необходимо твърде много време, за да се върнем отново, а освен това ние сме по-добре защитени от чужди погледи, отколкото военните съединения. Между другото, що се отнася до старателната ти проверка, то тя вече е приключена и е къде по-приятно да се говори с теб, когато си уверен, че не е необходимо от време на време душата ти да отива в петите!

Карл се усмихна на това искрено обяснение. Самият той бе изпитвал веднъж-два пъти нещо такова.

— В Сан Диего си изучавал не само компютрите, държавното устройство и американската литература. Как се озова в шведската служба за сигурност? — попита Муна.

Решил да покаже, че тези въпроси не са му по вкуса, Карл премълча. Постави върху чинията си една лангуста и също зададе неделикатен въпрос.

— А какви са функциите на вас двамата в “Джихаз ар Разед”? — попита той.

— Аз се занимавам с оперативен анализ, а Муна е офицер от един от нашите оперативни отдели. Али и Муса са охранители и бъдещи оперативни работници. Те са от отдела на Муна. А каква е твоята функция? — добави бързо Рашид.

Карл въздъхна. Бе се надявал, че няма да получи отговор на въпроса си.

— Преди всичко съм оперативен работник, но работата ми се състои основно в анализ на резултатите от разузнаването и в компютърната им обработка. За съжаление обаче, не можем да продължим в този дух, защото не мога да седя тук и да отговарям на подобни въпроси. Кажете по-добре, ще можете ли да оцелеете тук, в Ливан? Възстановихте ли достатъчно средствата на военната си самоотбрана?

Рашид и Муна смятаха, че най-критичният етап вече е в миналото. Много години били минали, за да се върнат тайно шест хиляди души от различни военни съединения, евакуирани от американците и израелците през 1973 година. Тежкият период, през който различни групи се нахвърляли на бежанските лагери, бил минал и сега балансът на силите бил, като цяло, възстановен. Били постигнали почти достатъчната им отбранителна способност и им стигали хората за отбрана на бежанските лагери. Не им достигало преди всичко тежкото въоръжение. Трябвало им време, за да оправят това, и тогава въоръжените им сили щели да са в състояние да провеждат операции срещу Израел. Разбирало се обаче, че защитата на собственото гражданско население била с предимство по време на дислокацията на военните части на освободителното движение.

— Наистина ли вярвате, че можете да победите Израел или към такива действия ви тласкат религиозни подбуди? — попита Карл.

— Ние не можем да победим Израел с оръжие, ако това имаш предвид, но можем да го победим, като продължаваме да съществуваме, и евреите го знаят много добре. Поради това от време на време се опитват да ни унищожат или карат други да го правят. Ако оцелеем, то Израел ще загине, и не нашите военни мускули ще са причината за това, а противоречията в самото израелско общество. Ние трябва да печелим време, да оцеляваме и да печелим време — отговори Рашид неочаквано убедително и много сериозно.

— Те имат в границите на самия Израел милион и половина палестинци, а “имат” още и нас — милион и половина палестинци извън границите им — продължи Муна. — Тук, извън границите им, те могат да се опитват да ни бомбардират, но какво да правят с онези, които се намират в страната им? Да не би да построят газови камери? Няма да го направят никога по множество причини. Може би искат да изградят европейска държава с арабско мнозинство по примера на Южна Африка? И едновременно с това да създадат такава военна машина, която да държи на колене не само нас, но и всичките им евентуални врагове — имам предвид арабските държави? Не, приятелю мой, времето е на наша страна, както отбеляза правилно Рашид. Щом е така, то можем да оцелеем, а засега всичко при нас е наред. Раждаемостта при палестинците надхвърля постоянно смъртността, а и външният свят прави всичко възможно, за да поддържа бойния ни дух. А ти на чия страна си?

— Вече знаете това, защото сте изучили миналото ми — каза Карл.

Усещаше уязвимостта на позициите си, защото в започнатата дискусия предимството — морално, тактическо, от гледна точка на осведомеността — бе на тяхна страна.

— Да, ние знаем, че си бил от левите, но това е било много отдавна. Тогава не си работил в най-враждебната на Палестина служба за сигурност. От тази гледна точка въпросът е много интересен — добави предпазливо Рашид.

— Дипломатичен или честен отговор искате? — поинтересува се Карл.

— Първо дипломатичния, а след това ще видим — каза Муна.

Карл се замисли за малко. Трябваше му самият той да разбере онова, което трябваше да формулира за пред другите. Те чакаха със забележимо нетърпение.

— От моя гледна точка би трябвало да съществува Палестина с равни права за евреите и арабите. Чисто морално това, за съжаление, е засега единственият възможен отговор.

— Това ли бе дипломатичният ти отговор? — удиви се Муна.

Карл кимна.

— А сега ни отговори честно — каза Рашид.

— Мисля, че и на практика, и психологически е нелепо да се желае израелците да ликвидират, така да се каже, самите себе си. Тогава тяхната пропаганда ще представи всичко това като изискване за физическото унищожаване на еврейското население в Израел. По такъв начин личното ми мнение е, че е необходима палестинска държава, която да съществува едновременно с Израел.

— Не съм съгласен с теб, защото, според мен, всичко това е лицемерие, понеже Израел няма да може да преживее такова разделяне. Нека обаче сменим темата. Как мислиш, ще има ли полза от материала ни?

Рашид, изглежда, се разкайваше, че бе започнал политическа дискусия. Муна се престори, че разглежда ноктите си и нищо друго не я интересува. Тя приличаше много на медицинска сестра и бе почти невъзможно да си я представиш като оперативен работник “на бойното поле”, особено когато последното бе едно от най-кървавите в света.

Карл въздъхна облекчено, след като дискусията премина на по-практични теми.

— Ако данните са ви точни, то те напълно опровергават работната ни хипотеза. От друга страна обаче, аз самият се съмнявах във версията, с която пристигнах тук. И дори не можех да си представя, че ще успеете да намерите в панталоните ми поздрав от Ванг Ли. Поради това въпросът дали сте ми дали точни сведения или това е обичайната пропаганда е много важен.

— Дадохме ти най-точните сведения — отговори сериозно Рашид. — И щяхме да направим същото, дори и ако тази операция бе осъществена от палестинци. И не е задължително да се симпатизира на нас или на делото ни, за да се разбере това. Ние сме практични. Появи се първата възможност за сътрудничество с шведската служба за сигурност, което до този момент бе привилегия на Израел. В този шанс ние виждаме излизане на нов “пазар”, поради което предлагаме най-доброто, което можем. Доволен ли си?

— Отговорът е логичен — каза Карл, — и се надявам, че съответства на действителността, защото и без това ще ми е доста трудно да обясня на ръководството си у нас как съм получил тези сведения. А ако се върна вкъщи с пропалестинска фалшива информация, то ще ми се наложи да си търся друга работа.

— Не се притеснявай. Във всичко това обаче ме вълнува една подробност, която не е чак толкова важна, но нали съм адвокат, и става въпрос за това… хм, за това, че убийците в Норвегия получиха толкова меко наказание. В Швеция същото ли е?

— Не знам. Ти сам обаче разбираш ли кое в този случай е най-тясно свързано с днешния ни проблем?

— Това, че се опитват да представят убийството като дело на луди и ми се струва, че по-нататък се надяват да втълпят на всички, че уж психически неуравновесените араби се избиват един друг, жадни за кръв и така нататък. Струва ми се, че има известен паралел с вашия случай. Е, кажи защо сте толкова сигурни, че са били араби, когато явно са били израелци? Струва ми се, че аспектът е много интересен.

— Знаете ли какво оръжие са използвали в Лилехамер? — попита Карл с такъв вид, сякаш това не бе по-малко важно за него и си наля минерална вода. Само той и Муна пиеха вино, а останалите се ограничаваха с минералната вода.

— Не, оръжието не е било открито, защото убийците са избягали — отговори недоволно Рапгид.

“Интересно — помисли си Карл. — Или наистина не са забелязали онези три стотни от милиметъра разлика между калибъра на пистолета на „Токарев” и техния обичаен калибър, или се преструват, за да направят откритието ми на практика мое собствено, поради което да е още по-значимо.”

— Доколкото разбирам, те са използвали същото оръжие, същата марка и същия калибър — подхвърли като скоропоговорка Карл, опитвайки се да ги обърка.

Рашид го изгледа учудено.

— Доколкото си спомням, това не се твърди в онези стари материали, които четох, но е било така. А това само потвърждава тезата ни, не е ли така?

— В най-голяма степен. Всъщност какво оръжие използват вашите оперативни работници?

— Попитай Муна за това, защото е в нейната сфера — пошегува се Рашид.

Муна се замисли.

— Нашите оперативни работници ползват оръжието, с което са свикнали. Ако става дума за лично оръжие, то ние предпочитаме “Токарев”. Аз никога не съм имала такъв. Твърди се, че има недостатъци и освен това е рядко оръжие. Не се препоръчва, защото се използва от сирийската армия. Ние използваме по-голям калибър и най-често срещаното оръжие, разпространено сред нас в Бейрут, е автоматичният колт, но някои предпочитат браунинг с по-малък калибър. Най-обичайният ни калибър е 38 и 9 мм и това е по чисто практични причини, понеже целият Близък Изток е наводнен с тях, ако става дума за пистолети.

— Доколкото видях, ти самата си с колт. Мога ли да го видя?

Муна извади оръжието от чантичката си и го подаде на Карл с ръкохватката напред. Той извади пълнителя и изсипа няколко патрона върху дланта си. Върху тях нямаше заводско клеймо.

— Откъде са? — попита Карл, играейки си с патроните като с топчета.

— Наше собствено производство са — усмихна се Муна. — Мислехме да напишем “Made in Palestina” [96], но рано или късно това щеше да стане неизгодно.

— А ако “Амал” те задържи с това, няма ли да имаш проблеми?

— Ако “Амал” ме задържи, няма да имам проблеми, защото просто ще ме убият — отговори спокойно тя, гледайки към морето.

Продължаваха да седят около масата, но сега предпочитаха да говорят на неутрални теми, спомняйки си миналото си. Рашид бе получил юридическо образование в Американския университет в Бейрут. Успял да започне частна практика, но избухнала гражданската война. Оттогава търсенето на юридическа защита на законните права и ред в Бейрут нараснало забележимо. Сега Рашид притежавал адвокатска кантора, като наистина това било само прикритие на аналитика и стратега на “Джихаз ар Разед”. Бащата на Рашид произхождал от много известна палестинска фамилия и бил женен за либийска християнка. Не, майка му не подкрепяла фалангистите, защото била от доста богато семейство. Така че Рашид бил и адвокат, и полулибиец.

Муна била родена в сектора Газа и навремето си участвала в, група на съпротивата. Групата й обаче била обкръжена от израелците, които убили братята й и взривили и двете къщи на семейството й, и Муна избягала в Йордания. След това над нея поела опека “Ал Фатах” и тя се озовала в група зa саботаж в Южен Ливан и прекарала в нея дотогава, докато Абу ал Хул не й обърнал внимание и не я изпратил на двугодишен курс в Северна Корея. През последните пет години се занимавала с оперативна работа и в Европа, и в Близкия Изток, а тук в Бейрут завършила краткосрочен курс за медицински сестри и това станало нейна “шапка”, понякога дори и в „Бурж ел Баражна”. Именно през нея преминавали връзките на “Разед” със скандинавския медицински персонал.

Али и Муса, мълчащи в присъствието на двамата офицери, били войници от петнадесетгодишна възраст и влезли в онзи “елит”, който “Разед” формирал от време на време за охрана или провеждане на военни операции.

Още един млад човек с автоматично оръжие в ръка излезе на терасата и прошепнал няколко кратки фрази на Рашид на арабски, се оттегли.

— М-да — каза Рашид. — Време е да се разотиваме. Багажът ти е регистриран и няма никаква измама и нищо неочаквано, естествено, в него, но това бе най-добрият начин да предадем контрабандно няколко доклада по теб. Те са в таен джоб в куфарчето ти. Билетът и ръчният ти багаж са в колата. Муна ще дойде с теб, за да се простите нежно на летището. Остава само да се договорим за по-нататъшните контакти.

Не бе трудно да бъде намерен Карл, защото имаше много високо социално положение в цивилизована страна. Ако Карл обаче поиска да се свърже с “Разед”, можел да позвъни в адвокатската кантора и да говори за дела или за нещо подобно. Числото 16 щяло да означава “пристигнах в Бейрут”, числото 15 — че би искал среща в Стокхолм, а числото 21 — че операцията в Стокхолм е минала добре.

Вече на летището, той се протегна към куфарчето на задната седалка. Муна сведе глава и той я разцелува по двете бузи.

— Ако срещнеш израелски оперативни работници, предай им, че ги обичам нежно — прошепна тя.

— Обещавам — отговори й Карл. — Обещавам, че ще им предам поздрави от теб.

Самолетът на компанията МЕ А излетя почти навреме. Вечерното слънце хвърляше дълги коси сенки върху Кипър, а Карл заспа.