Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

12

Карл летеше над Смоланд[125] с редовния полет на авиокомпанията SAS по линията Копенхаген — “Арланда”. Докато седеше в самолета над Смоланд, той все още бе мислено в Ейлат.

Карл бе прекарал там два дни. И през това време Шуламит го убеди, че ако операцията се състои, то ще е чак след Ханука — еврейският празник, напомнящ по нещо християнската Коледа — защото тогава всички израелци, дори генералите от Мосад и оперативните работници от “Сейерет Маткал”, са в семеен кръг у дома. В Израел осъждали войните по време на големи религиозни празници. Това отношение възникнало като резултат от скъпо струващата им война “Йом Кипур”[126].

Отначало Карл успяваше да се сдържа, но още първата вечер, след като станаха от леглото и се отправиха към малкото ресторантче до старото пристанище, взимайки със себе си опашките на лангустите и попазарили се, помолиха да им ги изпекат на грил, а след това се добраха и до втората бутилка “Carmel Rose”, тя го привлече истински и неудържимо.

Къпеха се, лежаха на пясъка и си разказваха един на друг живота си. Повече не се опита да се бори срещу увлечението си. Сега му се налагаше да се бори само срещу силното си желание да й разкаже за Стария, за това как бе завербуван и с какво, по-точно, се бе занимавал в Сан Диего. Казано накратко, за всичко, за което така и не разказа на Теси.

Та нали с Шула — сега, мислейки за нея, той я наричаше с ласкавото съкратено име Шула — всичко бе другояче. Тя вече и така знаеше много и поради това не можеше да му се обиди, че не е достатъчно откровен с нея.

На следващия ден на плажа те вече не говореха по работа, а за това, че понеже не е евреин, той никога нямаше да може да се пресели в Израел, а тя, като “кибуцница”, трето поколение, никога не би могла да напусне родината си. Всичко това бе напълно ясно, логично и невъзможно да се отхвърли. Те можеха само за кратко време да си позволят да се гмурнат с главата надолу в страстта и толкова, защото не можеше да има нищо друго. Не им трябваше дори да говорят за това и доста скоро започнаха да се шегуват над измисленото “прикритие” под формата на нелепо влюбване в “информирания” шведски офицер от службата за сигурност, защото то вече се бе превърнало в действителност.

Фантазираха дълго как и кога ще се срещнат отново, как би могла тя да се върне на работата си в Стокхолм, което бе повече от съмнително, защото дори се бе лишила от “задграничното” звание майор и отново бе станала капитан, след като бе отзована в Израел. В Израел можело обаче да възникнат политически промени и тогава щели да могат да продължат да се срещат под “прикритието” си.

Измъчваше го само едно нещо, а именно, че не бе могъл да й разкаже за срещите си с палестинците в Бейрут. Можеше, например, да си представи Муна като по-малка сестра на Шула, но едновременно с това тя би могла да е и убийцата на по-малкия й брат в ивицата Газа, а Рашид Хусейни, човекът нарекъл себе си Мишел, постъпваше и разсъждаваше така, че би могъл да й е близък роднина — един от войнствените в клана й. Всичките тези военни трофеи обаче помрачаваха радостта и възторга от влюбването им.

Разделяйки се на автогарата в Беер Шева, тя му обеща да посети Стокхолм — “догодина в Стокхолм”, пошегува се тя, преиначавайки вечната молитва “догодина в Йерусалим” — а той й обеща да не влиза в конфронтация с Елазар, ако последният наистина се озове в Стокхолм след два дни.

На нито един от двамата обаче не му бе съдено да спази обещанието си.

Последното, което видя през затварящата се врата на автобуса, бе косата й, хваната на опашка, и прехвърленото през рамото й “узи”.

Трепна в полудрямката си от промяната на налягането в салона и го компенсира автоматично, сякаш се намираше под вода. И веднага се взе в ръце. От този момент го овладя строг, студен и пресметлив бяс, като мечтите за Шула се смениха със светещото табло, призоваващо пътниците да заемат местата си при захода на самолета за кацане.

За най-голямо свое учудване и въпреки предновогодишната вечер, той видя чакащия го до паспортния контрол Апелтофт.

— Да вървим. Трябва, дявол да го вземе, да си поговорим спешно. Фристед е в колата пред входа на летището — изстреля Апелтофт.

Изглеждаше разстроен от нещо, но скоро Карл разбра, че е изтълкувал неправилно състоянието му. Като истински северняк, той просто сдържаше гнева си.

По пътя към града се прекъсваха непрекъснато помежду си. За отстраняването им на практика от случая обаче заговориха едва в празния коридор, приближавайки се до служебния кабинет на Карл.

Бе вече около девет вечерта, а вечерта, както вече стана на въпрос, бе предновогодишна. В такива дни замираше дори и ловът на шпиони в държавната служба за сигурност, което бе обяснимо и от профсъюзна, и от лична гледни точки.

— И така — каза Карл, сваляйки калъфа от клавиатурата на своя дисплей и набирайки личната си парола, — имаме човек, роден на 30 ноември 1963 година, но липсват последните четири цифри от единния му граждански номер. Да видим.

Двамата възрастни комисари наблюдаваха с възторг работата на Карл, приличаща на игра със смяната на зелените буквени и цифрени комбинации на екрана на компютъра. Всичко това за тях бе от областта на научната фантастика, от бъдещото общество на кошмарите, в което тайната полиция знае всичко.

Не съвсем всичко обаче, както се оказа много скоро.

— Така — обясни Карл. — На този ден има две раждания. Едното от тях е на девица от Питео, която, изглежда, е влюбена до уши в другаря Горбачов. Тя обаче не би могла да е нашият убиец. Има още един човек, но той влиза в списъка на онези, до които нямам достъп. Те са закодирани по специален начин и трябва да получа специално разрешение от Неслунд, за да нахлуя в тази част на базата данни.

— Тогава пропада всичко — подхвърли Апелтофт, — защото той няма никога да се съгласи.

— А какви са тези лица, до които нямаш достъп? — поинтересува се Фристед.

— Не знам — отговори Карл. — Оттук е неясно, а и не ми е трябвало да знам. Всичките те са с определен код, който все пак успях да си изясня, и са двадесет и трима души.

— Значи всичко пропада — повтори Апелтофт.

— Не, не съм сигурен, че е така — отговори му замислено Карл. — В такъв случай обаче трябва да се обърна към вашата съвест. Струва ми се, че мога да разбия защитата. Това, разбира се, е забранено. Обаче ще получа онова, което търсим. Решавайте!

Те се спогледаха. В кабинета настъпи тишина и се чуваше само потракването и поскърцването на дисплея. И тримата — в по-голяма или в по-малка степен — бяха вече извършили “престъпление по служба”, като най-голямото бе това на Апелтофт, който бе освободил невинен.

— Започвай! — каза Фристед. — Дявол да го вземе, прави, каквото искаш, само да се докопаме до този дявол!

Апелтофт само кимна мълчаливо.

Карл се замисли. Най-завладяващата игра сред компютърните специалисти в Калифорния бе разгадаването на кода на системите за защита на банковите, фирмените, а в някои случаи и на компютрите на Пентагона. Устройваха си дори малки състезания. Карл така и не се увлече по този спорт, но тази тема на разговор доминираше сред всички, които се занимаваха с програмиране в университета, а след това увлечението на тези млади “хакери” се превърна в национално бедствие за всички щати. Никой не успяваше да се измъкне от необходимостта да се ориентира добре в този вид спорт.

Карл си поигра малко на клавиатурата, изваждайки ту едно, ту друго от паметта на компютъра, и започна да се придвижва бавно напред като пианист, припомнящ си темата на произведението.

— Да, значи ще се получи. Ако ви е интересно, мога да ви покажа как се прави. Искате ли?

— По-добре недей — каза Апелтофт.

— А защо не? — възрази му Фристед.

Карл влезе като вирус “Троянски кон”. Казано накратко, на компютъра бе дадена инструкцията да допълни информацията за всичките недостъпни лица с нови данни.

Това бе първата крачка и не изискваше кой знае каква програма, а Карл бе отличен програмист.

При това той снабди всичките двадесет и три недостъпни му лица с допълнителна идентификация — Coq Rouge.

След това въведе искане да бъдат открити лицата, получили обозначението Coq Rouge, и да бъдат принтирани. А след това даде команда да бъде унищожен всеки Coq Rouge и да се изтрие цялата тази операция от паметта на компютъра.

А сега да видим — каза Карл. — Или ще започне луда паника, или всичко ще е наред. Моля те, Фристед, натисни този клавиш, но само него.

Фристед натисна решително с показалеца си посочения му клавиш. В следващия миг принтерът в другия край на кабинета започна бясно да трака букви.

— Стана — каза Карл. — Нашият мъж или жена идва.

Приближи се до принтера и щом само разпечатването приключи, откъсна изписаната част хартия. Получи се списък от двадесет и трима души, общото при които бе една или друга връзка с израелските служби за сигурност и разузнаване, като към адресите им бяха приложени данни за принадлежността им към различни политически организации. С малки изключения те бяха шведи или натурализирани шведски граждани.

— Ето го нашият мъж — каза Карл. — Алоис Моргенстерн, който е роден на 30 ноември 1963 година във Виена, имигрира в Швеция през 1969 година и живее на “Флеминггатан”, на петстотин метра от мястото, където се намираме. Симпатизира, м-да, на сума ти израелски организации, изглежда, религиозни или нещо от този род, и на JDL, което би трябвало да означава Jewish Defence League[127]. Заподозрян е във връзки с логистични операции. Точно така е написано.

— Ама че сатана! През цялото време е бил под носа ни — каза Фристед.

— И какво ще правим сега? Да отидем ли при Неслунд с радостната новина и да му кажем, че сме намерили неговия либийски терорист? — захихика Апелтофт.

Наложи се да обмислят създалата се ситуация. Неслунд им бе забранил да се занимават с този случай. Полицаят обаче бе задължен веднага, щом само получи нови данни, да се намеси в разкриването на престъплението (Такъв бе свободният и кратък преразказ на съответния раздел от полицейския правилник).

Стигнаха до две прости решения. Фристед да седне на телефона и да прозвъни на хотелите в търсенето на Арон Замир — или на бизнесмена с австрийски паспорт Абрахам Менделсон, въпреки че бе малко вероятно да намерят и Елазар по този начин.

А Апелтофт и Карл да се отправят към жилището на Алоис Моргенстерн на “Флеминггатан”. Карл отвори сейфа си, извади оттам револвера си, напълни джобчетата в колана си с патрони, а универсалното си джобно ножче — с допълнителен комбиниран инструмент.

Сградата на “Флеминггатан” бе съвсем близо.

Поогледаха откъм улицата тъмните прозорци на апартамента. Като че ли бе празен. След това се изкачиха до него и позвъниха на вратата, почти сигурни, че никой няма да им отвори. На стълбището също нямаше никого, а от съседния апартамент се разнасяше силен звук от телевизор.

— Да влезем, а? — прошепна Карл и преди Апелтофт да успее да изрази позицията си по въпроса за още едно “престъпление по служба”, извади инструмента си, намери необходимия му шперц и отключи ключалката.

Апартаментът бе мебелиран с вкус в съвременен стил — Моргенстерн бе архитект-дизайнер по професия — дори много добре мебелиран, като две стаи и кухнята гледаха към улицата, а други три стаи — към двора. Последното се оказа много удобно, защото откъм улицата не можеше да се забележи светлината в по-голямата част от апартамента.

Погледнато чисто юридически, те се заеха с онова, което се наричаше “домашен обиск” и което, според углавния кодекс, бе много близко до “незаконно посегателство върху частна собственост”.

Карл се отправи веднага към бюрото, а Апелтофт започна да рови из стаите и гардеробите. Веднага откриха, че Моргенстерн има или е имал гости, пушещи израелски цигари. В една от стаите имаше две неоправени легла.

Карл стоеше до бюрото и се проклинаше, че не бе взел фотоапарата си и не можеше да снима тези интересни улики — сметки за продукти за повече от един човек, карти на метрото и близките околности на Стокхолм и още редица други, уж невинни, но едновременно с това престъпни улики, стига да имаше време да ги анализира. Стоеше си така, потънал в размисъл над малък списък с пансиони, когато го повика Апелтофт.

Карл влезе в спалнята, гледаща към двора. Там, в дъното на стаята, в толкова огромен гардероб, че в него можеше спокойно да се влезе, той намери три солидни празни дървени сандъка, но не размерите им представляваха интерес. Дори Апелтофт бе успял да се досети веднага, че описът, залепен върху сандъците, бе на иврит.

— Това е — прошепна Карл, навел се над сандъците. Точи пломбиран товар е пристигнал със самолет от Израел на адреса на израелското посолство, защото е изпратен с куриер. Не е трудно да се досети човек, какво е имало в тези сандъци. Нали така?

— Оръжие — прошепна Апелтофт. — Много оръжие, дявол да го вземе! Ето какво е купил Арон Замир.

Карл кимна. Преписаха списъците, доколкото можаха, без особено да вникват в смисъла на думите. Бе един вид бягане с препятствия между страха да не бъдат открити и все повече нарастващото лудо желание да намерят доказателства.

Час по-късно и тримата се събраха за последен път в своя общ кабинет във вече тихия и тъмен отдел по сигурността.

Фристед бе намерил координатите на някакъв си Менделсон, отседнал в “Парк-хотела”, който днес продължил пребиваването си с още една нощ. Следователно се готвеше да напусне и хотела, и страната до полунощ на последния ден от годината. А това водеше до много проста догадка.

— Ако предприемат нещо, то ще е през тази нощ — констатира Фристед. — Това ще се разбере лесно, а след това, разбира се, може да се изчакат гостите на нашето приятелче Моргенстерн. И за какво са ни всичките тези сведения?

— Той обаче няма да участва в самата операция — каза Карл. — И днес ще се прибере навреме вкъщи. Все пак трябва да поразтреби.

Е, а ако предприемеха домашен обиск в негово присъствие, защото службата за сигурност е научила — наистина, неизвестно как — какви неопровержими доказателства се намират в дома му, дали нямаше да възникне паника, която да доведе до прекратяването на самата операция?

След това щеше да се наложи вероятно да бъде пуснат този тип. Ама че щеше да се ядоса Неслунд! Имаше обаче и още един риск, че бе възможно тази вечер да не се осъществи никаква връзка между Моргенстерн и неговия “екип” и тогава операцията все пак щеше да се състои.

— Струва ми се, че имам по-добро предложение — каза Карл. — Да отидем у него. Връща се, а ние вече сме там. Тогава и ще го попитаме къде и кога ще да бъде проведена операцията.

Двамата полицаи го погледнаха недоверчиво. Можеше най-малко от всичко да очаква, че предложението му ще бъде посрещнато много дружелюбно от тях. А Апелтофт имаше и обяснение за това.

— И докато го чакаме, ако той, разбира се, вече не си е вкъщи, ще снимаме целия материал на бюрото му — продължи Карл.

— Той обаче няма да пожелае да ни сътрудничи — възрази му Фристед.

— Всичко зависи от това как ще бъде помолен за това. Струва ми се, че в случая не е необходимо да сме твърде вежливи — заключи Карл, приближи се до чантата в ъгъла на стаята и извади оттам зеленото си “военно” яке.

Тръгнаха с две коли. Фристед се свърза с Арнолд Юнгдал и го помоли да отиде при дежурния юрист, откъдето през следващите два часа да поддържа постоянно връзка с него. Още в кабинета си Карл се преобу с дънки, облече зелен пуловер и си сложи зелена плетена шапка. Взе със себе си и нещо от сейфа си, но не го показа на по-старшите си колеги.

След двадесетина минути Фристед и Карл се намираха във все още празния апартамент на Алоис Моргенстерн. Фотографираха старателно всяка записка и целия друг писмен материал, без да възстановят никакъв ред, а дори, напротив, събраха всичко снимано на купчина и го поставиха върху голямата маса от черно стъкло, намираща се пред камината в другия край на стаята. До тези документи поставиха и уоки-токито. Седящият в колата на улицата Апелтофт бе готов да ги предупреди, щом само Моргенстерн се появи пред сградата.

Докато Алоис Моргенстерн вкарваше ключа в ключалката на апартамента си, той бе безкрайно щастлив. Бяха му оказали огромно доверие и най-накрая се бе изпълнило онова, за което си бе мечтал така дълго, а именно бе вечерял с един от онези, на които се възхищаваше най-много, а и не би приел друго заплащане.

Изпитваше пълно доверие към израелския генерал. А и му се струваше, че онези двама специалисти, които бяха живели два дена в апартамента му, принадлежат именно към онзи тип израелци, които ценеше повече от всичко, а именно че олицетворяваха желязната ръка на Израел, гаранция за това, че точният израз never again[128] не бе само красив лозунг, но и реалност.

Не можеше и да допусне мисълта, че на тези хора нямаше да им провърви и че нещо толкова банално като шведската полиция, ще се превърне в препятствие на пътя им. Освен това Арон Замир го бе уверил, че някакви шведи оказвали подкрепа на операцията.

Той запали стенната лампа в антрето и се отправи към хола, но изведнъж замря. Някой бе влизал тук. Някой бе ровил в жилището му. Навсякъде имаше разхвърляни листове. Приближи се до стъклената маса, върху която лежеше на малки купчини цялата документация от бюрото му, която трябваше да изгори, веднага щом се прибере. Изведнъж разбра, че не е сам в апартамента и страхът запълзя по цялото му тяло. И тогава някой произнесе зад гърба му популярната от филмите американска фраза:

— Now. Turn around real slow. And keep your hands where I can see them. [129]

Обърнал се, той видя загорял мъж със зелени дрехи и зелена шапка, който бе насочил американски револвер в корема му. Вцепенил се, той зачака какво ще последва.

— Можем да продължим с добро или с лошо — продължи с американски акцент облеченият в зелено. — Искаме да знаем кога и къде ще се проведе операцията и в това е шансът ти да останеш жив, момче. Кога и къде? Ако не ни кажеш, ще умреш.

Алоис Моргенстерн забеляза още един човек на прага на спалнята си. Нито единият, нито другият обаче приличаха на палестинци. Както и на шведи.

Тръсна отчаяно глава. “Каквото и да е — помисли си той, — само да не стана предател.”

— Както вече казах — продължаваше мъжът с револвера в ръката (“Може ли да е от ЦРУ? Или са либийски наемници?”), — ще ти запазим живота, ако ни отговориш. И ще постъпим с добро или с лошо в зависимост от резултата от разговора ни. Изборът е твой.

Продължавайки да държи черния си револвер, насочен срещу Моргенстерн, човекът със зеленото яке отпусна свободната си ръка към глезена на крака си и повдигна панталона си. Там с два ремъка бе прикрепен към крака му специален нож — “командос”.

Човекът се приближи бавно с нож в ръката към него и Алоис усети изведнъж болка в гърдите, а в следващия миг вече лежеше на пода, предполагайки най-напред, че са го заклали. Тогава разбра, че вторият човек се е нахвърлил върху него, че е извил ръцете му зад гърба му и по някакъв начин ги е притиснал с коляното си. А след това първият допря вече ножа си до гръкляна на Моргенстерн.

— О’кей. Все още имаш избор — продължи човекът с ножа. — Кога и къде? Тази вечер, нали така?

При последния въпрос той почувства отначало острието на ножа върху гърлото си, а след това рязка болка на врата си, до аортата и струйката кръв от раната.

— Нямам нищо общо с това… — изхъхри Моргенстерн.

— Тази вечер. Къде и кога? — продължаваше настойчиво вторият.

Моргенстерн пресметна бързо, че ако не каже нищо, ще го убият, а ако каже, вероятно пак щяха да го убият. Разумът му трябваше да го посъветва: “Ще умреш за делото, защото си готов да жертваш живота си”. В живота обаче съществуваха много ситуации, при които разумът отказваше. Тази бе една от тях.

— Резиденцията на ООП във Вигбюхолм, тази вечер — простена той, усещайки как го залива срамът с всяка произнесена от него дума.

И тогава в живота на Алоис Моргенстерн се случиха едновременно най-приятната и най-неприятната изненади. Първо усети как ръцете му бяха стегнати на гърба му с белезници, а след това откри, че вече е изправен.

Криещият се до вратата на спалнята човек (тоест спецченгето от “Бюро Б” на шведската служба за сигурност Фристед) се приближи и доближи удостоверението си за самоличност пред очите на онемелия, вече заловен и разпитан с нарушаване в известна степен на правилата на етикета Моргенстерн.

— Ние сме служители на службата за сигурност. Ти си арестуван и ще дойдеш с нас.

През това време вторият човек със зелените дрехи изхъмка тихо, прикрепвайки при това ножа към глезена си и прибирайки американския си пистолет в нараменния си кобур.

— Вие сте шв… швед… шведи? — започна да заеква Моргенстерн.

— Така е, дявол да го вземе, но ако ти го бяхме казали веднага, нямаше да си толкова услужлив — отговори човекът в зелено.

След като казаха на Апелтофт да докара колата пред входа, те изведоха Моргенстерн с белезниците, напъхаха го на задната седалка и проведоха кратко съвещание. Бързаха.

Апелтофт знаеше къде се намира резиденцията на ООП и предложи да позвънят там и да ги предупредят, но Карл определено не ги съветваше да го направят. Ако операцията вече бе започнала, което бе повече от вероятно, то телефоните на ООП вече щяха да бъдат вдигани от израелците. Предупреждението би могло само да ускори самата акция. Той и Апелтофт трябвало да тръгнат незабавно натам, а на Фристед бе възложено да откара Моргенстерн при дежурния прокурор, защото при тези обстоятелства нямаше да възникнат проблеми с правото на арест. Всички доказателства, че Моргенстерн е предател, бяха налице. Пристигнали на мястото, те щяха да се свържат веднага с Фристед.

Карл подкара колата по посока на Тебю, отначало с бясна скорост, но приближил се до бялата вила във Вигбюхолм, намали скоростта. Убеди Апелтофт, че не си струва да влизат и двамата във вилата. По-добре било да поддържат радиовръзка, но Апелтофт не трябвало да вика Карл. Той щял сам да се свърже с него, след като проникнел вътре.

Сградата се извисяваше самотно на хълма. Бе тъмна. Подминали я малко, те не забелязаха никакво движение и никаква светлина в нея. Карл спря колата на невиждащо се от вилата място на двеста метра от последната.

— О’кей — каза той. — Дръж радиостанцията включена, а аз ще ти се обадя, щом само установя контрол върху всичко.

След това издърпа якето си от колата и се стопи в тъмнината.

Фристед откара поверения му, но не го измъчва повече, а го предаде на дежурния криминалист, като просто го бутна зад преградата, след което отведе Арнолд Юнгдал настрани и му обясни ситуацията. В очакване на пристигането на дежурния прокурор те насъскаха срещу арестувания “сестричките” и той започна да им се оплаква на висок глас от грубостта на полицаите и тяхната “незаконна заплаха да го убият”. След това помолиха двама от мъжете да помогнат при отвеждането на арестувания в килията за предварителен арест и го заключиха там.

Юнгдал реши, че е необходимо да вдигне тревога и да извика подкрепления. Беше ясно, че за всичко това трябва време, но ситуацията подсказваше, че ситуацията не търпи никакво бавене. Самите те с Фристед, след като се разпоредиха за необходимото и взеха със себе си още двама от дежурните, се отправиха към вилата в Тебю, като имаха няколко минути в повече за преценка на ситуацията.

Карл се приближи до вилата откъм задната й страна. Някой запали осветлението на долния етаж. На горния имаше отворен прозорец. Това бе странно, защото по земята имаше тънък слой сняг, а температурата навън бе минус два градуса. При такова време никой от Близкия Изток не би спал на отворен прозорец.

Покривът под прозореца бе леко извит и до тази пристройка имаше къс улук. Карл се вгледа по-внимателно, защото именно така би могъл да проникне в постройката и точно от тази страна можеше да се приближи до вилата, като остане незабелязан, в случай че имаше някой зад тъмния прозорец. Добра се до ъгъла на къщата, спря и се ослуша. Стори му се, че отвътре се разнасяха слаби викове. Пулсът му се учести от предчувствието за неизбежното. Операцията бе вече в разгара си. Те бяха там, вътре.

Помисли дали да не помоли Апелтофт да извика помощ, за да бъде обкръжена къщата, но стигна до извода, че вече е твърде късно. При тези обстоятелства никой не можеше да го обвини, че е избрал нападението. Иначе какъв смисъл щеше да има всичко онова, което бе учил толкова години?

Колко време прекара така, преценявайки различните варианти? Впоследствие едва ли щеше да си спомня тези кратки, вледеняващи мигове на съмнение.

Бързо и без особен шум той се покатери върху издадената част на покрива и замря до отворения прозорец, успял да извади револвера си и да вдигне петлето.

В стаята с отворения прозорец цареше абсолютна тишина. Виковете и шумът се разнасяха от долния етаж. Поел си дълбоко въздух, той скочи през прозореца, готов това да е последният скок в живота му.

Стаята бе празна. Бе спалня с няколко неоправени легла и преобърнати столове. Вратата, водеща вероятно към коридора, бе открехната. Виковете и плачът отдолу се чуваха по-ясно. Чуваха се и заповеди на език, с който съвсем наскоро се бе запознал. Нямаше място за никакви съмнения повече.

Той бе с маратонки и започна бавно и безшумно да се промъква към вратата. Когато я бутна, тя не изскърца. Излезе бързо в тъмнината на коридора, в единия край, на който имаше множество открехнати врати, а в другия — стълбище, водещо надолу. Карл се отправи бавно към него. Стори му се, че стиска твърде силно ръкохватката на револвера си и веднага си напомни как трябва да се държи оръжие.

Огледа внимателно пространството около стълбището. Край единия от прозорците, на три метра от открехната врата се мярна фигура. Светлината идваше оттам, а от съседната стая се чуваха неясен шум и гласове на голям брой хора. До човека, който сигурно пазеше до прозореца, имаше около четири метра. Нямаше начин да се добере незабелязано до него. Карл вдигна бавно револвера си и се прицели, но размисли.

Тогава от големия хол на долния етаж чу автоматичен откос, истерични викове и писък. Стражът се отвърна от прозореца и се отправи към вратата, за да види какво се случва там. И в момента, в който надникна през открехнатата врата, светлината угасна.

Оставил радиопредавателя си и промъкнал се до часовия, който бе забравил задълженията си, Карл го зашемети, а след това подхвана внимателно загубилия съзнание войник от специалния отряд и го положи на пода до вратата. След това надникна през широкия процеп на вратата. Четирима души седяха с лица към стената и ръце над главите си. Всичките бяха облени в кръв. До тях лежеше застреляният — жертва на току-що изтрещелия откос.

През вратата в другия край на стаята влезе човек на средна възраст или малко по-млад, влачещ след себе си жена, която, ако се съдеше по външния вид, бе арабка. Тя бе обезобразена и в шоково състояние. Той я захвърли при останалите до стената. Чуха се гласове, говорещи на иврит.

Карл се ориентира бързо. В стаята имаше трима или четирима души с автомати. Събрали всички, намиращи се в къщата, те ги разстрелваха, но изведнъж, неясно защо, бяха престанали. Може би защото някой бе намерил скрилото се момиче. Ето защо бяха възмутените гласове. Сега, ако Карл отвореше вратата и откриеше огън, те щяха да го застрелят веднага, а той може би щеше да успее да улучи само един от тях. Просто математика и нищо повече. Хората от “Сейерет Маткал” бяха професионалисти и нямаше да позволят да ги надхитри.

Единият от мъжете излезе през вратата, през която току-що бе влязъл с последната жертва, и заповяда нещо. В следващия миг един или двама стреляха едновременно по хората до стената.

Карл се задейства, без да мисли. По звуците от изстрелите той определи мястото на мишените си. Изритал вратата с крак и държейки револвера си с две ръце пред себе си, той стреля два пъти в главата на първия и два пъти в лицето на втория.

И двамата паднаха по гръб и изведнъж настъпи тишина. И тогава разбра, че е застрелял единия отстрани, а втория — направо в лицето, защото онзи все пак бе успял да се обърне към него. Изстрелите му обаче бяха съвпаднали напълно с автоматичните им откоси.

Последствията от случилото се бяха лесно предсказуеми.

Насочи револвера си към открехнатата врата в другия край на стаята, като нито за десета част от секундата не откъсваше очи от целта си, без да обръща голямо внимание на надупчената стена с разстреляните, въпреки че чуваше звуци, говорещи, че един или двама са все още живи. Просто не откъсваше поглед от открехнатата врата.

Отначало чу глас, питащ ядосано нещо на иврит, но понеже явно не последва отговор, в следващия миг човекът, който би трябвало да е Елазар, влезе от другата страна, държейки АК-47 с двете си ръце, като с едната бе обхванал предната част на автомата, а другата бе върху спусъка, но дулото бе наведено към пода.

— Шалом, Елазар! — извика му Карл от другия край на стаята, насочвайки револвера си в гърдите на добре сложения израелец с мустаци и външност на арабин.

Последният стоеше съвсем спокойно и въпреки че в гърдите му клокочеше от ярост, лицето му не издаваше чувствата.

— Шведска полиция! Хвърли оръжието! Ще получиш две години затвор — продължи Карл на английски, като едновременно следеше да не би човекът с автомата да стреля по него, възползвайки се за миг.

Елазар продължаваше да стои на едно място.

С ъгълчето на окото си Карл забеляза пулсиращата струйка кръв, която се изливаше ритмично на пода. Артерията на някого от разстреляните бе разкъсана и все още живото му сърце опустошаваше тялото, разливайки живота му по пода. Карл се застави да не гледа към стената с убитите.

— Вече казах, Елазар, да хвърлиш оръжието си на пода — произнесе още веднъж Карл.

Елазар дишаше шумно. Лицето му бе застинало и той не отместваше погледа си от противника си, въпреки че сигурно също виждаше случващото се на пода с крайчеца на очите си. Някой от ранените започна да стене и да вие. Може би бе ниското момиче, което Елазар бе довлякъл последно.

На Карл му се струваше, че “вижда” как изтича пясъкът в пясъчен часовник. Често бе проигравал подобни ситуации, но сега всичко бе в действителност. Чу гласа на инструктора си от Сан Диего:

“Имаш само две възможности. Трябва да застреляш пръв този дявол, защото той има 75 процента шанс да те помете с огъня на своя автомат, а ти имаш само 25 процента. Така че ако не се предаде, брой до пет и натискай спусъка.”

Карл преброи значително повече от пет.

Целейки се точно в мястото, където реброто се сраства с гръдния кош, той натисна плавно спусъка.

Елазар бе отхвърлен на около два метра назад.

Нещо иззвъня в ушите на Карл и му бе необходим само кратък миг, за да разбере, че не е чул само своя изстрел. Другият също държеше пръстта си върху спусъка и изстрелът от автомата бе толкова силен, че един или два куршума се забиха в пода.

Елазар падна по гръб, а автоматът му — малко по-далече от него.

Карл прехвърли револвера в лявата си ръка, а с дясната измъкна веднага пистолета си от джоба на кръста си. Вече, изглежда, бе стрелял пет пъти с револвера, така че му оставаше само един патрон. А чувството за опасност висеше във въздуха, защото на мига се усети, че стои вече с гръб към вратата, през която бе влязъл. Можеше да убие часовия при появяването му, но не го направи.

Отдръпна се бързо малко настрани и спря до вратата. Държейки револвера в лявата си ръка пред себе си, надникна в тъмнината към ъгъла, но веднага дръпна главата си. Нито тогава, нито после разбра защо го направи и така и не си спомни дали бе видял нещо в тъмното, преди да се отдръпне.

Три-четири куршума от автомат уцелиха вратата, а може би и минаха покрай нея направо в стаята. Той насочи револвера си към вратата и стреля. Чу се само един изстрел и един силен удар, неясно защо по-силен от изстрела. Прескочи през пространството, открито за отворената врата, към средата на стаята, където имаше голяма маса за хранене. Хвърли се под нея и се обърна рязко към вратата, където задължително трябваше да се появи онзи, другият, защото бе чул празното щракване и бе видял Карл, метнал се пред отворената врата.

Израелецът бе “гроги”[130], но се съвзе бързо и влетя в стаята, откривайки огън към мястото, на което, както си мислеше, се намираше Карл.

Карл лежеше под масата с беретата пред себе си и стреля два пъти по израелеца, сигурен, че и двата пъти го е уцелил. Целеше се в областта под сърцето и белите дробове, защото не искаше да го убива.

Двата деветмилиметрови куршума пронизаха напълно часовия и се забиха в стената, а самият той се претърколи, застена и се отпусна до отворената врата. С бързи крачки Карл се приближи до него и изрита автомата му по-далеч. Възможно бе и да е излишна предохранителна мярка, защото последният явно бе в безсъзнание, в шок, като единият куршум бе минал точно през стомаха му, а другият — малко отстрани, през черния дроб.

Карл замръзна неподвижно в средата на стаята. Тук трябваше да има четири души. Ако обаче бяха повече, то останалите се 'намираха някъде в къщата, а може би дори и извън нея. В такъв случай щяха да се появят или след тридесет секунди, или вече бяха тук.

Притича бързо през тъмнината в антрето и се изкачи по стълбището, по което бе слязъл. Взе разговорното устройство и натисна бутона за връзка.

— Тук е Карл. Виждаш ли някого пред къщата?

— Какво става там, при теб? Не, не виждам никого — отговори пресипнало Апелтофт.

— Извикай “Бърза помощ”! Има петима убити и пет-шест тежко ранени. Всичко свърши.

— Ясно. А ти самият ранен ли си?

— Не, не съм ранен. Ще се опитам да направя каквото мога до пристигането на “Бърза помощ”. Щом само я извикаш, идвай! Край на връзката.

Карл вдигна револвера си от пода и го пъхна в нараменния си кобур, след което спусна предпазителя на пистолета си и го втъкна зад колана си. След това остави настрани радиостанцията, извади ножа си и влезе в стаята.

Едва сега успя да оцени цялата ситуация.

Последният от израелците, по когото бе стрелял, бе жив. Останалите не показваха признаци на живот. До късата стена лежаха седем души. Стената зад тях и подът пред тях бяха залени в кръв, сякаш някой специално бе изсипал две кофи кръв.

Карл тръгна отдясно наляво покрай стената. Така, както бе извършван и самият разстрел. Първите трима бяха обезобразени от автоматичния огън. Израелците бяха стреляли отгоре-надолу по средните линии на телата.

Най-открая лежеше като че ли шведка. А и въобще компанията бе смесена — палестинци и шведи. Момичето все още дишаше. До нея бе последната жертва, палестинката, която бе още жива. Тя бе в съзнание и гледаше Карл, но като че ли не разбираше нищо.

Карл се отпусна на колене пред момичетата. Куршум бе откъснал едната буза на шведката и половината от скулата й бе застинала в кървавата усмивка на смъртта. Едната й ръка бе откъсната и кръвта все още капеше от почти празната й артерия.

Карл свали кожения й колан и пристегна здраво чукана на ръката й. Потокът кръв почти мигновено секна, но не поради понижаването на кръвното налягане в тялото под смъртоносната граница. Без да става от пода, той я придърпа към стената, след което се изкачи на бегом до спалнята, през която бе проникнал в къщата и сграбчи оттам няколко дебели одеяла. Слезе отново долу и я зави, за да не позволи на тялото й да се охлади до степента, получаваща се при шок. Останалите куршуми, доколкото можеше да прецени, бяха попаднали или в меки тъкани, или бяха повредили вътрешни органи, при което не можеше да направи нищо.

Когато се зае да помага на намиращото се все още в съзнание палестинско момиче, в стаята нахлу Апелтофт.

Нахлу и застина, стигнал само до средата на помещението, защото дори и в кошмарите си не бе сънувал такова нещо. Това бе кърваво клане.

— Помогни ми бързо да окажем помощ на това момиче — изсъска Карл.

Апелтофт свали сакото си и се приближи страхливо до стената, до която лежаха убитите.

— Има ли въобще живи? — попита той.

— Има. Тези две момичета и израелецът, който е там, до вратата — отговори му Карл, откъсвайки от покривката няколко дълги ленти, за да бинтова с тях палестинското момиче.

Куршумите бяха попаднали в гърдите й, през левия бял дроб; в стомаха и в лявото й бедро. Карл започна да бинтова бедрото й, след това разряза блузата й, намери клокочещата дупка до лявата й гръд, обърна момичето на хълбок и понечи да направи временна стегната превръзка с ивиците от покривката, но видя изходния отвор на гърба й.

— Дяволи — прошепна той. — Използват мек връх, вместо цяла обвивка.

Изходните отвори на гърба й приличаха на кратери, при това с големината на юмрук. Девойката лежеше в локва от собствената си кръв, която бе най-малкото литър и половина. Карл отпра част от кожата от тапицерията на един стол и я постави върху изходните отвори на гърба й, след което здраво и с няколко слоя превърза раните й. След това постави момичето върху едно одеяло, като го зави с друго.

Апелтофт стоеше до него съвсем без сили. Гадеше му се и едва не бе припаднал.

Странно, но девойката бе все още в съзнание. Тя шепнеше нещо, но Карл не чуваше какво. Постави пръст на устните й и й се усмихна.

— Ш-ш, не говори! Ако бъдеш разумна, ще се оправиш — каза той, навеждайки се ниско над нея, за да види колко са се разширили зениците й.

Все още не умираше.

— Шведи… ли сте?… — прошепна тихо тя.

— Да — отговори й Карл, — шведи сме. А по вас стреляха израелци. Е, това е всичко. Повече не говори!

Докосна нежно челото й и усети, че нервите му са опънати до краен предел.

Стана бързо, а пред очите му заплуваха черни кръгове.

— Какво ще правим сега? — попита едва чуто Апелтофт, чиято уста бе пресъхнала.

Карл стисна плътно клепачи и се опита да се стегне поне малко, за да не изгуби контрол над себе си.

— Провери онези двамата израелци — онзи, който е ей там и другия с простреляното лице! Виж дали са живи! — каза той, като се отправи към онзи, по когото бе стрелял последно.

Той седеше или полулежеше, опрян на вратата. Лицето му бе бяло, а двете му ръце притискаха корема му. Бе в съзнание и дишаше слабо и пресекливо.

Карл приклекна пред него и се взря в лицето му.

— Шалом, поздрави от Муна — каза той, без да разбира защо го прави.

Изглежда, че за някакъв си миг загуби разсъдък.

Израелецът се усмихна слабо.

— Кой си ти, дявол да те вземе? — попита той със слаб глас, а лицето му остана безжизнено.

Говореше на английски със силен акцент.

- “Сейерет Маткал”, но шведският — отговори му Карл и извадил пистолета си, си поигра демонстративно с него пред очите на израелския войник от специалния отряд.

И преди да зададе въпроса си, опря дулото на пистолета в челото му.

— Къде са Арон Замир и останалите?

Израелецът се усмихна уморено, но не отговори. Карл повтори въпроса си.

— Не се прави на идиот… Нищо няма да ти кажа… Ако искаш, стреляй — отговори му израелецът, губейки съзнание.

Карл спусна предпазителя на пистолета си, скри го на мястото му, издърпа израелецът така, че да се разпростре върху пода и започна да изследва джобовете му. Там имаше и патрони, и две хиляди крони от по стокронови банкноти, и арабски паспорт. Карл взе паспорта и се надигна.

Апелтофт се наведе над друг израелец, за да види дали е живи или мъртъв, но така и не го разбра.

— Ей онзи там и този като че ли са мъртви. Не знам какво е положението с лежащия по средата — каза той почти беззвучно.

Карл се приближи до израелеца, посочен от Апелтофт. Бе го улучил два пъти. Единият от куршумите му бе минал през долната му челюст и вероятно това бе вторият му изстрел. Първият куршум бе заседнал в основата на носа и бе изкривил едното му око. И двата куршума бяха излезли през тила, но човекът все още дишаше слабо.

Лежащият до него обаче изглеждаше мъртъв. Той бе първият, по който бе стрелял Карл, и по време на изстрела бе стоял съвсем спокойно. Първият куршум бе влязъл точно до дясното ухо и може би, вече в главата, се бе превъртял, защото изходният отвор бе с големината на топка за тенис.

— Така е, мъртъв е — каза Карл и се отправи към Елазар в другия край на стаята.

Последният лежеше с разперени ръце, впил застинал поглед право в тавана. Карл видя, че входният отвор бе точно по средата на гърдите му. Обърна с мъка Елазар — куршумът не бе излязъл от тялото. Сигурно се бе ударил в гръбначния стълб и бе заседнал в него. На Карл му се стори, че все още чува хрущенето на раздробените кости на убития.

Изправи се на крака и погледна към Апелтофт. Гледаха се около миг. В далечината се чуха сирените на “Бърза помощ”.

— Това е подполковник Елазар — тихо каза Карл. — Той е нашият човек. Именно той е убил Аксел Фолкесон. Шеф на спецотряд, “изявен” герой на Израел.

И двамата погледнаха към мъртвия убиец.

— А какво държиш в ръка? — попита Апелтофт и в този момент усети, че трябва да излезе от стаята и да пийне глътка вода, иначе щеше да започне да повръща.

— Паспорт — отговори му Карл, докато се отправяха, както им се струваше, по посока на кухнята или банята. — Само на арабски е, няма нищо на европейски езици и доколкото разбирам, е либийски.

— Либийски ли?

— Да, но аз ги чух как говореха на иврит. Те са израелци и нека зарежем останалото.

Изпиха по чаша вода в кухнята и се отправиха към входната врата, за да я отворят на санитарите и полицията, които вече се приближаваха към вилата.

Бе четири часа сутринта, когато Карл влезе в кабинета на Неслунд. Той бе слабо осветен, а навън бе тъмно като в рог. Освен Неслунд, вътре бяха неговият основен “рупор” Карл Алфред и самият Пощальон, тоест главният шеф на цялата служба за сигурност, който сигурно щеше или да отговаря, или да не отговаря за случилото се.

И тримата бяха извикани в само преди час, поради което бяха пристигнали на “Кунгсхолм” небрежно облечени и небръснати. Бяха се събудили на мига и все пак не бяха разбрали напълно съдържанието на краткото съобщение на дежурния от криминалната полиция. Вилата във Вигбюхолм бе вече обкръжена от специални сили, състоящи се от около петдесет души, които така и не бяха разбрали тактическата си задача. Знаеха само, че трябва да държат групата фоторепортери и журналисти по-далече от случилото се.

Всички гледаха като омагьосани и с ужас влезлия в кабинета Карл. Панталонът и пуловерът му бяха изцапани с кръв, а косата му бе прилепнала към челото му, след като бе прекарал ръка през нея. Бе брадясал, но загорялото му лице не изглеждаше толкова измъчено и изглеждаше по-стегнат и повече владеещ се, отколкото бе в действителност, когато, влизайки в кабинета, придърпа мълчаливо към себе си един от столовете за посетители, намиращи се пред бюрото на Неслунд.

В стаята цареше мъртва тишина. Никой от тримата шефове нямаше желание да зададе пръв въпрос, защото знаеха твърде малко какво по-точно се бе случило. Най-сетне, като се изкашля, започна неуверено самият Пощальон.

— Можеш ли да ни въведеш накратко в същността на проблема, Хамилтън?

— Мога — каза Карл. — Аз и Апелтофт пристигнахме твърде късно на местопрестъплението и операцията бе вече в разгара си. Влязох в къщата, след като израелците бяха започнали да разстрелват всички, които се намираха вътре. Влязох в престрелка с тях и убих трима, а един раних и сега той лежи на операционната стая в “Каролинка”[131]. Преди половин час двама от разстреляните също бяха все още живи и предполагам, че също ги оперират. Петте останали жертви — доколкото разбрахме, трима палестинци и двама шведи — са мъртви и все още се намират на местопрестъплението. Техниците се занимават с тях, а Апелтофт следи за всичко.

В кабинета настъпи отново тишина, но Карл не знаеше каква е причината за нея. Та нали само преди четвърт час Неслунд бе съобщил за очаквана либийско-палестинска операция, за която бил получил точни сведения.

— Застрелял си четирима израелци? — недоверчиво и предпазливо попита Неслунд.

Карл разбра неправилно въпроса му.

— Да, защото нямах избор. Бях сам и ситуацията не подхождаше кой знае колко за преговори. Целта на операцията им бе ясна — не се предвиждаха свидетели.

— Доколкото чухме, те са с либийски паспорти — възрази му Карл Алфред. — Защо си бил сигурен, че са израелци?

— Техният шеф, подполковник Елазар, е един от известните специалисти по въпроса. И говореха помежду си на иврит, в което не се съмнявам.

— Ти не знаеш иврит — възрази му Неслунд.

— Знам обаче как звучи ивритът и знам как звучи арабският език. Освен това имаме улики и няма никакво съмнение, а и един от хората, които са им съдействали, е жив и е арестуван.

Последното бе новина и за тримата. Суматохата, свързана с кървавата баня във Вигбюхолм, бе поизбутала настрани арестуването на Алоис Моргеястерн.

— Дори сте хванали един жив? — прошепна Неслунд, без да знае защо шепне.

— Да — каза Карл. — Казва се Алоис Моргенстерн, живее на “Флеминггатан”, шведски гражданин е и е помагал на спецотряда им. Той ни каза кога и къде трябва да бъде проведена операцията, докато бяхме у тях малко преди това. Именно неговият единен граждански номер си е бил записал Фолкесон и именно него е трябвало да провери, така че това въобще не е било телефонен номер.

И тримата заговориха едновременно, прекъсвайки се един другиго. Пощальона не разбираше за какъв телефонен номер става дума (дори не го бяха посветили в разследването и така и не бе чул за тази толкова малка, но важна подробност). Неслунд се чудеше как Карл е успял да научи името на шефа на специалния отряд, а Карл Алфред искаше да знае как този Алоис Моргенстерн им е разказал за самата операция.

— Ще започна с последното — каза Карл. — Аз и Фристед посетихме вечерта дома на Моргенстерн и го попитахме: “Кога и къде?” След това Апелтофт и аз заминахме за Вигбюхолм, а Фристед се върна отново тук, за да предаде Моргенстерн. Дежурният прокурор го задържа за опит за убийство, но доколкото разбирам, той е съучастник на убийци. Във всеки случай, в момента е там, където би трябвало да бъде.

— Как се случи всичко това, дявол го взел! — крещеше Неслунд. — Струва ми се, че ви заповядах да не се намесвате повече в разследването, а вие си знаете своето.

Карл сви рамене. Като се отчетеше конкретното развитие на събитията и резултатът от това случайно неподчинение, възраженията, така или иначе, нямаше да бъдат приети.

— И защо ви е разказал всичко това? — чудеше се Карл Алфред.

— Изплаши се. Мислеше си, че сме палестинци или нещо от този род, защото го разпитвах на английски — внимателно наблюдавайки реакцията им, отговори Карл.

Разбираше прекрасно, че разпитът с остър като острие на бръснач специален нож, опрян в гърлото, съвсем не е “по шведски”. Не виждаше обаче повод да разказва или да си признава това.

Неслунд оправяше с две ръце подгизналата си коса. Та нали до пристигането на Карл бе сигурен, че става дума за либийско-палестинска операция. А сега, въпреки либийските паспорти на престъпниците, бе ясно, че тримата мъртви са израелци, раненият също е израелец, а задържаният бе техен шведски сподвижник и не бе възможно да не се отчете това. Неслунд се взря мълчаливо в изцапания с кръв Хамилтън. Сега и самият той не разбираше какви неприятности си бе навлякъл, въпреки че усещаше как в скоро време можеше да бъде прекратено сътрудничеството им с израелците, а това, на свой ред, щеше да доведе до непредвидени резултати от “шведския” лов на терористи. Един от неговите хора бе убил трима, а може би и четирима от колегите им. Никога нямаше да му го простят.

— Ето какво ще направим сега, Хамилтън — каза кротко Неслунд. — Ще седнеш веднага и ще опишеш всичко. След това, подчертавам, трябва да пазиш всичко в най-строга тайна. Нито “гък” пред пресата, ясно ли е?

— Разбира се. Какво обаче ще правим с шефа им и останалите им оперативни работници?

— Какъв шеф и какви останали оперативни работници?

— Шефът им е генерал-лейтенант Арон Замир, който в момента е отседнал в “Парк-хотела” с австрийски паспорт на името на Абрахам Менделсон. Освен това те със сигурност имат няколко души в резерв и по такъв начин те са на свобода: Може би Замир вече знае, че операцията се е провалила и трябва спешно да бъде заловен. А у Моргенстерн би трябвало да има още двама. Ако имаме късмет, можем и да ги хванем. Бих направил това с по-голямо удоволствие, отколкото да се занимавам с писане.

— Изключено! — изрева Неслунд. — Ще оставиш оръжието си при мен, защото, така или иначе, ще е необходимо за експертизата, след като си го изпразнил по хора. След това ще седнеш и ще напишеш първия си доклад и то колкото се може по-скоро. Трябва да информираме и пресата, и правителството. Надявам се, че си в състояние да пишеш? Просто е необходимо.

Карл заби поглед в пода. Бе категорично несъгласен с Неслунд.

— Тогава ще се погрижите ли да бъдат изпратени хора за останалите? — попита той с явно недоволен и изпълнен със съмнение тон.

— Това не е твоя работа. Оставяй оръжието, върви и пиши! — каза Пощальона.

Карл се колебаеше. След това извади револвера си от кобура и го постави на бюрото пред Неслунд. Продължаваше да се колебае, но след това изви ръка зад гърба си и за изумление и на тримата им показа второто си оръжие и го постави до револвера. След това стана и излезе, без да каже нито дума повече.

Тримата мъже продължаваха да седят и да гледат като омагьосани оръжието, с което само преди час бе изпозастрелян цял израелски спецотряд. И шестте гилзи в барабана на черния револвер бяха празни. Следователно, самите куршуми бяха заседнали в телата на израелските войници. Върху ръкохватката на револвера, както и върху бялата дръжка на тежкия италиански пистолет те видяха герб със златна корона, три червени рози и сребърен полумесец.

— Боже мили — каза Пощальона, който до този момент нямаше никаква представа за съществуването на Карл Хамилтън и още по-малко бе запознат с миналото му. — И откъде го извади този?

— Той не е мой човек, а е едно от момчетата на Стария. Дадоха ни го временно, да се отрака, така да се каже — отвърна напрегнато Неслунд, без да откъсва поглед от оръжията.

Върху бялата ръкохватка на пистолета все още имаше следи от кръв.

След това между тях започна продължителен спор, защото мненията им за случилото се и за това, което трябваше да се направи оттук нататък, бяха твърде различни.

Карл се спусна с асансьора, премина през прехода в следващата сграда и пак с асансьор се изкачи до своя етаж. Освен слабото нощно осветление, там бе и съвсем тихо. Той влезе в една от тоалетните, свали пуловера си и започна да се мие. Водата в умивалника стана розова.

След това влезе в предишния им общ кабинет за заседания, за да си направи кафе, но стъклената кана липсваше. Карл пипна нагревателя, който бе топъл. Апелтофт бе останал на местопрестъплението заедно с експертите. Значи бе Фристед.

И наистина, Фристед седеше в кабинета на Карл с кафе, пакет захар и две пластмасови чашки.

— Какво казаха? — попита го той, без да става и без да навлиза в подробности защо е тук и за какво му е Карл.

— Накратко, ние трябва да плюем на Арон Замир и да не търсим останалите оперативни работници, ако съм ги разбрал правилно. А ми се струва, че трябва да се възползваме от шанса, който ни дават двете легла у Моргенстерн. Дяволският Неслунд обаче ни забрани — отговори Карл и придърпа към себе си едната чашка с кафе.

— Как се чувстваш? — попита го тихо Фристед.

— Не знам. Още не бях изпитвал такова нещо, въпреки че би трябвало. Стрелях по единия, без да му дам никакъв шанс. Стоеше пред мен с отпуснат АК-47 в ръце, сякаш не искаше да се раздели с него. Не можех иначе, защото знаех кой е той.

— Самият Елазар ли?

Карл кимна. Едва сега се бе замислил над това. Елазар бе стоял абсолютно спокойно, с нищо неиздаващ намеренията си да стреля, а и въобще не правеше опити да помръдне. Какво ли се бе въртяло в главата му през последния миг от живота му?

Дали не бе очаквал Карл — аха-аха — да трепне и да може, отскачайки встрани, да вдигне оръжието си и да изстреля автоматичен откос? Или пък бе преценявал последствията от залавянето си на местопрестъплението?

— Стреля само веднъж. Бе, когато трепна от изстрела ми в него, така че от неговия АК бе произведен минимум един изстрел. Какво трябва да пиша, дявол да го вземе, в този доклад? — попита Карл.

— Напиши, че се е опитвал да те застреля и тогава си открил огън. Иначе Неслунд ще ти отмъсти. В най-лошия случай ще бъде служебна грешка, довела до смърт. А К. Г. Йонсон ще те привлече под отговорност. Не трябва да му даваш тази възможност.

— Понеже съм стрелял пръв би могло и да е убийство. Ако обаче той е мръднал малко, всичко ще е о’кей, така ли?

— Приблизително.

Карл се приближи и седна. На бюрото лежеше малка купчина листове, поставени там явно от Фристед.

— Мисля, че бих могъл да ти помогна с този доклад. За да не стане нещо — обясни му приятелски Фристед. — Нарушихме достатъчно много инструкции, за да се доберем до онова, което търсехме. Струва ми се, че най-добре от всички бих могъл да ти помогна, ако разбираш какво имам предвид.

Карл разбираше всичко много добре. Трябваше да лъже или да заобикаля истината минимум по четири точки.

Бе получил основната информация в Израел по лична инициатива, бе нарушил заповед, дори се бе престорил на болен, а освен това нямаше разрешение да издаде “източника” си.

Бе заобиколил системата за защита на компютъра на службата за сигурност.

Бе заплашвал живота на задържан и се бе отнесъл жестоко с него.

Бе убивал, без самият да е атакуван.

— Това е глупаво — каза той. — На практика аз самият съм престъпник. Предполагам, че трябва да ме дадат под съд.

— Ама, разбира се. А Неслунд ще пусне Арон Замир накъдето му видят очите. Гадно е дори да си го помислиш. Не това, обаче, е важното, така че не можеш ли поне да се успокоиш?

— Тоест? Кое не е важно? Направо е ужасно, че най-главният виновник ще избяга, докато седим със скръстени ръце!

— Така е и всичко може да се случи точно така. Представи си обаче, че аз и ти отидем в “Парк-хотела”, заловим го и го откараме в ареста.

— Ами да, защо не?

— Кой ще го арестува и за какво? Как ще докажем, че той е главният шеф на този спецотряд? Нали не мислиш, че носи в себе си улики срещу самия себе си? Между другото, би могъл да има и дипломатически имунитет, така че всичко може да се провали пред очите ни. Не, забрави засега за него и помисли за себе си!

— Правилно ли съм постъпил?

От състоянието на Карл бе ясно, че това го тревожеше най-много. И Фристед му отговори спокойно и без съмнения:

— Да, постъпил си правилно. Този убиец си го получи по заслуги — това, първо.

— Не трябва обаче да се разсъждава така.

— Така е. Не трябва да се разсъждава по този начин, но, второ, ако не бе направил онова, което си направил, сега щеше да лежиш там вместо него. Та нали знаехме разни неща за поведението на този човек. Не се измъчвай повече и се опитай поне да плюеш на това! Ще се наложи малко да поизлъжеш.

— Всъщност защо трябва да лъжем и защо през цялото време трябва да се крием зад гърбовете на шефовете си? Ако се замислиш повече, може и да полудееш.

— Така е, за съжаление. Много е гадно, въпреки че постъпихме правилно. Иначе можеше и да избягат. През последните шест месеца Неслунд стоварваше всичко върху Либия, а в града вече цари ад и загиват все повече и повече хора. Най-накрая ни се удаде да намерим убийците. Не, Карл, ние сме прави. Мисли така и за в бъдеще. Постъпихме правилно.

— Въпреки че не бе по правилния начин. Почти до самия край преследвахме не онези, които трябваше, а и на финала, на практика, закъсняхме. Макар и само с десет минути, но закъсняхме. Помисли ли за това?

За да спечели време, Фристед натъпка старателно лулата си и много, ама много старателно я разпали.

— Колко еднакви са всички те, дявол да ги вземе — каза най-накрая той. — Израелци или палестинци — една и съща логика, едно и също поведение. Разликата е толкова малка, като при грешен телефонен номер. А сега пиши, Карл! Ще остана и ще те изчакам.

Провеждането на операцията “план Далет” през нощта на 30 срещу 31 декември бе свързано с особени обстоятелства — с възможността за манипулиране на средствата за масова информация и с най-важните съпровождащи публикации.

Всичките сутрешни вестници, които трябваше да излязат на бял свят на 31 декември, бяха напълно отпечатани два часа преди началото на последния етап от операцията. 31 декември бе почивен ден, а през първия ден от новата година в Швеция въобще не излизаха вестници.

Графикът за излизането на вечерните вестници в Стокхолм на 30 декември бе същият, както и през обикновените съботи. Това означаваше, че след осем или девет часа сутринта на 31 декември възможността за получаване на допълнителен материал за последните два дни от годината бе извънредно малка.

На сутринта на 31 декември, когато започваха работа радиото и телевизията в страната, редакциите на новините бяха полупразни. Всичко това имаше огромно значение при планирането на операцията. Единствените значителни публикации на следващия ден след завършването й от специалния отряд трябваше да са тези на вечерните вестници, които биха могли да излязат през малките часове на нощта, както и официалното комюнике, което новинарските предавания на радиото и телевизията щяха да получат от шведските власти, по-точно от “Бюро Б” на шведската служба за сигурност.

Двата вечерни вестника имаха вече ясно или почти ясно мнение за вече доста проточилата се борба срещу тероризма в страната. Изведнъж обаче избухна тревога посред нощ, защото трябваше твърде много място във вестниците за неочакваното обсъждане в Кралския съд на въпроса за правото на арест и за твърдението, че “главното лице” на шведската терористична група е пуснато необосновано на свобода.

Вестник “Експресен” се придържаше към гледната точка, че за освобождаването на “главата на терористите” е спомогнал евтин трик на адвоката и че “любимият на съдбата” адвокат чисто и просто е излъгал съда, позовавайки се на “ирелевантния тип амуниции” (нали никой от репортерите на вестниците не бе чул как Апелтофт бе дал показания за това, а този път официалните и неофициалните източници от службата за сигурност бяха необичайно пестеливи). Освен това експертът на вестника по арабския тероризъм се позоваваше на някакви интересни улики, една от които го бе накарала дори да седне да напише подробна статия за Либия и за “патрулите на смъртта на либийския диктатор”. А именно че знаел от “добре информирани източници” за подготовката и провеждането на нещо, което имало връзка с Либия и тероризма.

Щом само по полицейското радио започнаха да предават нощна музика и двата вечерни вестници разбраха, че се е случило нещо нечувано, само двадесет минути по-късно, още с първите линейки и полицията, на местопроизшествието във Вигбюхолм се появиха и репортерите.

Отначало им се удаде да разберат доста малко неща, а именно, че две линейки са откарали ранените и че в къщата било пълно с убити.

През следващите часове обаче вестниците се размърдаха и включиха по-големи сили. Ако картината не се очертаваше напълно, защото за това бе необходимо значително повече време, то поне се проясняваше. Вестниците щяха да успеят да запълнят материал от шест-седем колони, но преди всичко със снимки на полицаи с бронежилетки; следи от кръв по снега, по който бяха носени носилките; цяла колона от линейки без ранени и така нататък. А към тях и свидетелското показание: “Бе такава кървава баня, каквато не съм виждал, работейки повече от тридесет години в полицията”.

Карл пък спеше без сънища и сякаш упоен. Бе изключил телефона си.

Събуди се през втората половина от деня. Приближи се до прозореца и погледна навън. Както обикновено, Свети Йоран и Драконът си бяха на мястото. Водата в Стрьомен чернееше, също както обикновено. Стокхолм си оставаше същият, сякаш нищо не се бе случило.

Той стоеше нерешително, не знаейки дали да отиде в Кунгсхолмен, или да стои настрана. Изпи чаша слабо кафе, избръсна се и излезе в града да търси колата си (неясно защо, но не си спомняше добре къде я бе оставил).

Докато минаваше покрай будката за цигари, намираща се близо до жилището му, сякаш получи удар.

“АРАБСКО КЛАНЕ:

11 УБИТИ”

крещеше “Афтонбладет”.

“КЛАНЕ ОТ ЛИБИЙСКА ТЕРОРИСТИЧНА ГРУПА,

убити са 12 души в предградията на Стокхолм”

ревеше “Експресен”.

Приближи се до будката, купи си вестници и на бегом се втурна към дома си. И двата вестника започваха почти еднакво. “Арабска терористична група удари по ООП в Стокхолм. Сред убитите има четирима млади шведи, очевидно нощуващи случайно в резиденцията във Вигбюхолм. Доколкото е известно, това са доброволни медицински работници, които или са заминавали за Либия, или са се върнали оттам. Били са поканени на тържество или преди заминаването, или във връзка със завръщането им. Полицията още не е разкрила имената им.

Сред убитите има двама или трима, свързани с представителството на ООП в Стокхолм, в това число и самият “посланик” (кавичките на “Експресен”) на ООП и неговите най-приближени сътрудници. Либийските терористи обаче също са убити от специалния отряд на шведската служба за сигурност.”

Шефът на СЕПО отказал изявление, но се позовал на очаквано комюнике. Обичайният “рупор” на СЕПО — Карл Алфредсон бил много сдържан по отношение на въпросите относно убийците, като повтарял само следното:

— Терористите, осъществили нападението, са използвали арабско оръжие и либийски паспорти. Нямаме обаче повод да смятаме, че паспортите са фалшиви, поради което не можем да дадем никакви коментари в настоящия момент.

Всичко дотук бе приблизително еднакво и в двата вестника. Специалистът по арабския тероризъм от “Експресен” обаче разполагал със сериозен материал — подробното описание на самата либийска операция под кодовото название “план Далет” и с информацията, че либийският диктатор Муамар Кадафи е повел война срещу умерените сили в ООП, готови да предадат “свещената война”, оглавявана от самия него, чиято цел била да изтрие Израел от лицето на земята или да изхвърли евреите в морето.

Съгласно “Експресен”, СЕПО отдавна усещала, че акцията е в разгара си, ето защо персоналът от специалния отдел на СЕПО за борба с арабския тероризъм през цялото време бил по петите на убийците. По времето на престрелката не бил пострадал никой от шведите, защото, вероятно, арабските убийци не били подготвени да срещнат равностойна съпротива. Шведите били трима и ранили тежко един от арабските терористи. Състоянието на ранения било критично и; засега не било ясно дали ще оживее или не (към момент на излизането на вестника).

Засега не било известно и дали престъпниците са били либийци или палестинци. Известен обаче бил фактът, че либийският диктатор поддържа собствени групи от разколници (в палестинските терористични организации), поради това най-вероятно ставало дума за палестинци, снабдени с фалшиви паспорти от либийския диктатор.

И така нататък.

И нито ред за задържането на натурализирания швед с името Алоис Моргенстерн.

Карл седеше известно време с вестниците на коленете си, неможейки да съсредоточи мислите си. По-скоро всичко това бе един вид “отговор” на въпросите как бе замислил всичко и как бе искал да го представи Неслунд.

След това захвърли бесен вестниците и се приближи до телефона. Включи го и набра единия от номерата, които помнеше и насън да го бутнат.

— Ще дойда след десет минути. Дяволски важно е! — каза той.

Спусна се до “Шепсбрун” и хвана такси.

Стария подготвяше пътната си чанта в антрето. Готвеше се да посети семейството си в Кивик, където да посрещне Нова година, но вече бе отложил тръгването си за по-късен полет.

Карл му разказа набързо най-важното. На масата пред него лежаха смачканите вечерни вестници. Стария мълчеше и мислеше, а гласът на Карл почти трепереше от нетърпение.

— Да. Май ти казах — каза Стария, — че един от моите френски приятели е научил името на сириеца, притежател на пистолета. Бил е пленен от израелците през 1973 година. Записах си името му на листче, което е някъде тук, но сега, струва ми се, това няма вече никакво значение.

И отново се потопи в мислите си.

— Всичко това не е хубаво — каза той най-накрая. — Този идиот от върховете на полицията така и никога не слезе на земята от небесата, където го отнасят фантазиите му. Ако дезинформацията обаче оцелее още денонощие, всичко ще свърши само с някакво дяволско разбирателство и разгорещени дебати, а името ти ще бъде осветено, което, откровено казано, е съвсем излишно.

Изведнъж Стария се усмихна широко. Представи си много добре изхода от ситуацията. Без да обяснява каквото и да било, той стана и влезе в съседната стая, която някога бе служебен кабинет на бившия оперативен шев на стария IB, и вдигна телефонната слушалка. Набра номер, известен на малцина.

Звънеше в Стария град, в апартамент, чийто собственик бе един шведски дипломат, но не търсеше нито него, нито американката, която бе наела квартирата от него, а премиер-министъра, който официално се бе отправил на кратко посещение, но на практика се намираше именно там, в Стария град. Карл чу почти целия разговор.

— Здрасти, старче. Извини ме, ако ти преча, но става дума за операцията срещу ООП… Да, била е израелска операция, не са палестинци или каквито и да било други… Да, сигурен съм, защото едно от моите момчета е участвало в самата престрелка… Единият са го оперирали тази нощ, но са го хванали жив и не знаем кой стои зад тази операция… Какво? Казва се Карл Хамилтън… Да, точно така… Да, може да се каже така, хи-хи… Не, струва ми се, че ще накарат колкото се може по-скоро този идиот да млъкне. Ти нали можеш да извикаш този мръсник, Несберг или както там се… Да го извикаш и да му извиеш ръцете… Да, знаем го със сигурност, няма съмнение. Ръководителят на групата е бил подполковник на име Елазар, но не казвай на онзи идиот, че си узнал всичко от мен, защото ще се нахвърли върху източника ми… Не, няма защо. Ще ти звънна по-късно.

Връщайки се в стаята, Стария се усмихваше и си подсвиркваше. Изпитваше почти детски възторг, докато си представяше сцената с “онзи Несберг”, който щеше да се озове при премиер-министъра след няколко часа. Мисълта за това как дерат кожата на жив шеф на полицията го ободряваше.

— Ето така — каза той. — Нека този Несберг повие срещу луната след версиите на приятелчетата си. Между другото, ще възникнат дипломатически усложнения. Сега обаче е важно да се избегне официалното разследване, така че е по-добре дирекцията да предложи близка до истината история. Между другото, имам една интересна идейка.

Без да разбира нищо, Карл се взираше в стария шеф на спецслужбите. Професионалната радост на последния му се струваше психологически неоправдана. Той обаче нито коментира това, нито попита за нещо.

— Да опитаме да съберем тази вечер на “Кунгсхолм” нашите приятели от “Експресен”, какво ще кажеш?

— Много добре — изръмжа Карл. — Може би така ще е по-добре. Не е ли достатъчно обаче да се информира само премиер-министъра?

— О, не е, защото все още не е известно какво ще засекрети с оглед на “държавните интереси”, а ако не го засекрети, то ще го отложи във времето. Не, не е защото не изпитвам никакви симпатии към тези израелски отряди — мисля, че и той изпитва същото — а просто трябва да се опитаме да създадем легенда за необичайното поведение на нашия виден премиер, не е ли така?

— Може би… — промърмори неуверено Карл.

— Върви на телефона! Не е подслушван. Звънни на онзи Понти и му разкажи всичко, освен това, че ти си застрелял израелците. А след това му дай моя телефон, защото трябва да провери “версията ти”, както, струва ми се, казват тези лешояди. Така ще получи два “компетентни източника”, хи-хи.

Без каквито и да е заобикалки, цялата история бе представена още в първото вечерно излъчване на “Дагенс ехо”. Шефът на чуждестранния му отдел се оказа явно добре информиран.

По-късно вечерта премиер-министъра даде пресконференция, на която съобщи кратко, че може да потвърди сведенията, излъчени по “Дагенс ехо”.

Телата на четиримата израелски офицери вече бяха поискани от Израел, който съобщи на Швеция колко много съжалява. Шведските власти отзоваха посланика си от Израел за консултации и обявиха двама израелски дипломати, в това число и вече успелия да си замине шеф на сигурността в посолството, за persona non grata. На втория дипломат бе предложено да напусне страната в рамките на 24 часа. Шведското правителство се отнесе извънредно сериозно към случилото се. Преди всичко изрази съболезнования и дълбокото си съжаление пред ръководството на ООП. Случилото се доведе до дълбока криза в шведско-израелските отношения.

Премиерът отговори кратко и уклончиво на множеството въпроси за това как е протекло самото клане и кои и колко служители от службата за сигурност са участвали в самата акция. В продължение на целия ден бил поддържал връзка със съответния персонал от споменатата служба за сигурност. Служителите й изпълнили компетентно и по достоен за възхищение начин тежкия си дълг. Това било всичко, което можел да съобщи премиерът.

Вътрешният материал по следствието на службата за сигурност бе засекретен и нямаше никаква информация относно чуждите държави, което вече бе явно в интерес на личната сигурност на персонала на шведското СЕПО.

Карл стоеше до прозореца на апартамента си и гледаше към заснежената Стрьомен. Току-що бе приключил телефонния си разговор с човека, нарекъл себе си Мишел. Последният бе прекарал целия ден в кантората си, очаквайки именно тази кратка вест, която и бе получил. Карл първо написа текста на лист хартия, а след това стоеше с този смачкан лист, стискайки го в ръка. Текстът гласеше:

“Договорът е сключен. Както вероятно си запознат, при така създадената ситуация не всичко мина много гладко и не мисля, че ще можем да го подпишем на 15-ти или 16-ти този месец. Бъди така добър да поздравиш от мен Муна и да й кажеш, че лично й изпращам 21 рози. Предадох поздравите й при сключването на договора”.

След разшифроването съобщението гласеше, че няма да могат да се видят в скоро време, че израелците са провели операцията, но Карл ги е унищожил, като при това им е предал поздрави от Муна.

Няколко часа след операцията последният израелец бе преместен в отделението за реанимация на хирургичното отделение на Каролинската болница, но там умря. Палестинското момиче все още бе между живота и смъртта, а шведката бе умряла поради голямата загуба на кръв, която така и не успяха бързо да възстановят.

Карл се приближи до стереоуредбата си и си пусна струнен квартет от Брамс. Наля си уиски и се върна при прозореца. В този момент иззвъня камбаната, известяваща за настъпването на Нова година и над Стрьомен избухнаха фойерверки. Карл отпиваше бавно от уискито си.

Изведнъж го прониза остър студ и той забеляза, че чашата в ръката му затрепери. Да, бе плакал и преди това, но го бе правил без сълзи, а сега зарята над Стрьомен го бе досъсипала и горещите му сълзи потекоха по бузите му. Не разбираше чувствата си и не бе наясно какво се случваше с него.

— За теб, Шула! “Ще се видим догодина в Йерусалим” — произнесе той и вдигна треперещата си ръка към прозореца.

Чувстваше обаче, че това не бе истина и че никога повече нямаше да се видят.

Стария стоеше на верандата и се любуваше на тъмните меки очертания на естерландския ландшафт, заобикалящ ябълковата му градина. Държеше в ръка чаша с шампанско и бе в изключително настроение.

Да, бе се оказал прав. Точно в момента двама младежи се обучаваха в Сан Диего. Прототипът им бе вече изпробван в бой при реална обстановка и срещу най-известните с жестокостта си врагове.

Карл бе за Стария нов тип оръжие, значително по-евтино и по-ефективно отколкото, например, апаратурата за радиозасичане, която струваше къде по-скъпо. Старецът виждаше в бъдещето цяла плеяда от нови оперативни работници със силата и ефективността на младия Хамилтън. Това бе необходимо за в бъдеще, това бе най-важното и Стария бе твърдо убеден в това. Бъдещият враг съвсем не бяха няколко израелски ловци на араби. Истинският враг със сигурност бе много по-силен и опасен. Съгласно стратегическите разсъждения на Стария щеше да стане въпрос за неизбежната конфронтация на шведска територия между неговите хора и сътрудниците на руското разузнаване.

Поради това бе жизненоважно да се попречи на разкриването на името на Карл Хамилтън пред обществеността. Това щеше да постави под въпрос самото съществуване на новото оръжие и в това бе успял да убеди премиера без особени уговорки.

Уговорки обаче се наложиха. Още през 1949 година бяха изсечени няколко екземпляра лични медали, но само Негово кралско височество можеше да вземе решение за присъждането им. Това бе важно от политическа гледна точка за Стария, който искаше да спечели точка срещу старите клеветници от военното ръководство, и премиерът вече бе дал съгласието си.

Карл Хамилтън трябваше да получи медал “Густав III за храброст”, като при това щеше да бъде първият шведски офицер, удостоен с честта да бъде негов кавалер през последните осемдесет години.

Стария вече си представяше учудването на другите офицери при рида на младия Хамилтън, преминаващ покрай тях с малката синьо-жълта плочка върху униформата си и то не със стария и обичаен орден “За славни дела”, какъвто можеше да получи всеки генерал от онези, които през последните години се съпротивляваха така усилено на проекта на Стария.

Освен това бе имал разговор и с Върховния главнокомандващ. Наистина, Стария не обели и дума за предстоящото награждаване на своя подопечен. Успя обаче да уговори събеседника си да зачисли колкото се може по-скоро Карл в курсовете за бъдещи капитани при Висшето морскоучилище. Така Карл щеше да може поне за известно време да се измъкне от онази лудница в Кунгсхолмен и още повече да заприлича на онзи тип офицери, които военното ръководство искаше да има в разузнаването си. Следващата крачка бе капитан първи ранг, което бе къде по-достойно от лейтенант. А и условията там бяха значително по-добри и по такъв начин Карл нямаше да страда от неизвестността и щеше да е по-близо до департамента по отбраната и по-далече от полицията.

И така, едно от неговите момчета все пак се бе отличило “със смелост на бойното поле”. Стария усети почти възторжен трепет. Нещо подобно бе усетил веднъж в тесен офицерски кръг, наблюдавайки как първият екземпляр от J 35 Praken[132] се издига с камера за твърдо горене на ученията край Линшьопинг.

Именно такова ново оръжие бе и Хамилтън. А сега бе изпълнил и първата си бойна задача. “All Swedish aircraft returned safely to base” [133] — прошепна Стария и се усмихна сам на себе си. Именно тази фраза бе стандартната в Израел след въвеждането на ново летателно оръжие.

Стоейки в тъмното, той вдигна чашата си с шампанско. След това се върна при семейството си.

Часовникът обаче удари полунощ, докато бе още на верандата.