Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

8

Първата половина от деня Карл прекара ползотворно пред компютъра. В списъка от четиридесет и шест имена, намерени от Апелтофт в писмата на Хедлунд, повече от двадесет влизаха в асортимента от служебни интереси на шведското разузнаване. Кръгът на контактните му връзки стана доста определен. Симпатиите на Хедлунд бяха насочени както към средното, така и към новото поколение германски терористи, в което нямаше никакво съмнение. А непопадналите в базата данни на шведския компютър имена бяха изпратени с телекс на германските колеги с молба за най-бърз отговор. И само след няколко часа — някаква гротескна ефективност — той бе получен, като минимум петима от бройката на онези, за които бе запитано, се издирваха от съответните служби във връзка с извършването на различни терористични акции, а останалите, според общата оценка, се оказваха така наречените “симпатизанти”.

На свой ред, немците молеха за данни относно това кога, откъде и под каква форма издирваните лица са се проявили? Още преди обед Карл успя да им изпрати дълга поредица от справки, които, доколкото разбираше, можеха да доведат в някои от случаите до залавянето на определени лица или поде до появата на интересни оперативни планове за издирването им.

След това се зае с изучаването на документацията, от която, докато се занимаваше с нея, Апелтофт бе разбрал, че не разбира нищо, тоест с протоколите от шведските събрания, митинги, и дискусии, както и с писмата.

Фристед намина и му съобщи, че целият материал за разпита на Хедлунд за терористичните му контакти или поне за намеците за тях би трябвало да е готов към два часа следобед. Именно тогава и щял да дойде адвокатът на последния, за да присъства на първия разпит. Колкото повече информация имали двамата следователи, толкова по-добре.

Карл състави доста дълъг списък от възможни предложения за предстоящия разпит, когато се сети да пусне “Дагенс ехо” и да научи какво щеше да говори Понти или в най-лошия случай някой от сътрудниците в редакцията му за историята, свързана с този терористичен акт.

Започваше третата или четвъртата част на предаването, в която с иносказания се говореше за много добре завоалирания пробив при воденето на това дело, приет от останалите средства за масова информация без каквито и да е въпроси. Основното време бе определено за две кръстосани интервюта, в които от време на време ту министърът по имиграционните въпроси, който отговаряше формално за предстоящото депортиране на заподозрените палестински терористи от страната, ту “рупорът” на полицията Карл Алфредсон, дълбаещ в една точка — каква именно е връзката между групата заподозрени четирима шведи и групата от седемте палестинци — отговаряха на въпросите на репортерите.

И министърът по имиграционните въпроси, и Карл Алфредсон обясняваха отначало, че всичко това е “секретно”. Те повтаряха като папагали едно и също. Тогава обаче в ефир се появи Понти, който ръководеше лично цялото предаване, и зададе въпроса: “Дали не трябва тези секретни доказателства да се предявят на четиримата шведи на предстоящите разпити? Те не могат да бъдат арестувани по секретни доказателства, защото нали са шведи?”

Разбира се, че не. Делото обаче можело да се гледа и при закрити врати. Е, а ако не ги били арестували? Тогава можело да се разказва за тях, така ли? Следователно било само въпрос на време, докато научели всички, че няма никаква връзка между тези групи?

Представителите на правителството и на службата за сигурност повтаряха едно и също: “Секретно, секретно, секретно”. Ситуацията бе комична и безнадеждна. Главното се състоеше в това, че Понти уцелваше с такава точност най-слабото място в следствието. Създаваше се впечатлението, че самият той знае, че всичко е точно така. Знае, че, разбира се, то щеше да изплува на повърхността и арестът на четиримата шведи нямаше да изглежда чак такава необходимост за всички и че нямаше да се потвърдят “неоспоримите” им връзки със седемте палестинци.

“Добре, много добре — помисли си Карл. — А може би Понти наистина е запознат отблизо и с истината, и със същността на проблема?”

След като тръгнаха другите новини, Карл изключи радиото и се върна към бележките за разпита на Хедлунд, а след това се отправи към Фристед, където вече го чакаха двамата следователи, и им разказа за собствената си гледна точка и за германските им колеги, както и за това, че още на сутринта са получени данни за възможността за извършването на арести в Германия.

И едва след това успя най-сетне да се измъкне в града и да позвъни от телефонен автомат, който със сигурност не се подслушваше. Не се доверяваше на своя телефон или, във всеки случай, искаше да избегне ненужния риск. Спусна се до магазина за вино “Сюстембулагет” на площад “Кунгсхолмсторг”, за да съчетае полезното с приятното. Прибрал покупките си във фирмена торбичка, той влезе в телефонната будка, намираща се до Бюрото по печата от другата страна на улицата и набра номера на Шведското радио. Вече бе обмислил добре какво и как щеше да каже.

— Здравей — започна той. — Аз работя в отдела по сигурността при Управлението на полицията и не искам да се представям. Трябва да се срещна с теб, колкото се може по-скоро и най-добре е да е тази вечер.

— А, как да разбера, че си такъв, за какъвто се представяш? — попита го Понти уверено, както и бе предполагал Карл.

— Става дума за пътуването ти до Осло. Летял си с полета в 9 часа, а си се върнал на следващия ден в 16.30, като си се пошегувал с нашите норвежки колеги, което е довело до определени подозрения. Да продължавам ли?

Понти въздъхна направо в телефонната слушалка.

— Не, не е необходимо — отговори той. — В такъв случай обаче има един проблем.

— Какъв именно?

— Следят ме. Говори ли ти нещо това?

— Точно това ни е излишно. Откачи се по някакъв начин. Знаеш ли как?

— Добре, ще опитам. Може и да се отдавам на сантименталност, но ми напомня доброто старо време. Ще взема такси, след това ще сляза в метрото, нещо такова.

— Добре. От Слюсен по посока на Велингбю има мотриса в 21.43. Ще успееш ли да я хванеш?

— В първия или в последния вагон?

— Да кажем в първия, ще те пресрещна някъде по пътя.

— Надявам се, че ще си сам.

— Да, и ти също.

— Как да разбера, че не е идиотска шега?

— Това няма как да го разбереш. Опри се на това, че не бих те търсил, ако не бе толкова важно.

Настъпи кратко мълчание.

— О’кей! Първият вагон на мотрисата от Слюсенв 21.43. Ако поради някаква причина не успея, ще бъда в една от следващите две композиции.

И без да се сбогува, затвори.

Разпитът на симпатизиращия на терористите Андерс Хедлунд завърши бързо и безрезултатно. Най-голямата “звезда” на шведската адвокатура разговаряше с двамата следователи в стаята за предварително следствие като с ученици. Отначало поиска да уточни законността на обвинението и го получи. След това поиска обстоятелствата, отегчаващи вината на клиента му, и не получи отговор. Настана време за самия разпит. И тогава, сякаш бързайки да вземат инициативата в ръцете си, следователите извадиха записките и започнаха да разпитват за хората, имената на които бяха намерени в кореспонденцията на Хедлунд.

Адвокатът ги прекъсна веднага и каза на клиента си, че не трябва да отговаря на въпроси относно политическите му симпатии или негови познати, нямащи никакво отношение към самото престъпление, в което го подозират, а именно към незаконното притежание на оръжие.

Самият му клиент така и не обели нито дума.

Следователите предприеха обходна маневра, питайки как е могло да се случи така, че Хедлунд да има обширни контакти с терористи, търсени в Германия. Адвокатът прекъсна забележката им, защото това не се отнасяше до подозренията в предполагаемото престъпление, защото Хедлунд е шведски гражданин и не може да бъде смятан за престъпник поради едно или друго познанства, и следователно няма повод да отговаря на такива въпроси.

— Става дума за подозрения, свързани с лица, които са сега у нас, в страната ни, и е възможно да подкрепят углавни престъпници — опита се да вметне единият от следователите, тълкувайки малко едностранчиво закона за тероризма.

— В никакъв случай — каза адвокатът и постави на масата малък черен касетофон, — не може да се позовавате на такъв вид подозрения по отношение на шведски гражданин. Сега трябва или да се заемем с конкретните подозрения в престъпление, или да започнем общ политически разговор, за което няма никакви основания.

Следователите протестираха против използването на касетофон от страна на адвоката. Онова, за което се говори в стаята на предварителното следствие, е все още секретно, поради което не може да бъде записано на лента.

Макар и мъчителна, престрелката свърши бързо. Адвокатът помоли за разрешение да поговори с клиента си в отделна стая. Разговорът им продължи само пет минути и след него следователите узнаха, че разпитът не можело да бъде възобновен дотогава, докато прокурорът не съобщи лично и писмено за забраната да се ползва касетофон и докато не бъдат представени доказателства за извършено престъпление. Ако става дума само за притежанието на старата ловна пушка “Хускварна”, това все още не означава престъпни намерения.

С тези думи адвокатът напусна стаята, в която продължаваше да седи издевателски усмихващият се поклонник на германския тероризъм.

Бързата развръзка доведе до множество вътрешноведомствени скандали. Следователите докладваха на Неслунд за положението, както и за съжденията си, че, видите ли, щяло да е трудно да бъде задържан Хедлунд до изясняването на правомерността на задържането му. Неслунд се отправи към прокурора К. Г. Йонсон и го помоли да удължи срока на задържането, опитвайки се да обясни това с някои положения, отнасящи се до сигурността на държавата и така нататък. Прокурорът обаче реши, че не някой друг, а именно той ще отговаря за това, че впоследствие Европейският съд ще получи нов пример за непозволени срокове на задържане в Швеция, и побесня. Неслунд бил обещал, че веднага след задържането и домашния обиск щял да представи доказателствата. Точно така е направено, заинати се Неслунд, защото в резултат на домашния обиск у Хедлунд се появили мотиви за задържането на един или дори много терористи в Германия. А това, на свой ред, може да даде началото на нови оперативни версии, като в противен случай съществува реалната опасност престъпникът да изчезне.

Тогава прокурорът бе обхванат от нов пристъп на бяс и закрещя: “Дали съществува опасност престъпникът да изчезне или не — не е важно. Първо трябва да се убеди съдът, че притежанието на негодна за лов пушка, произведена през 1910 година, може да бъде чисто формално основание за задържане!”

По такъв начин на Неслунд му оставаха не повече от три денонощия за получаването на нови улики. След това шведите трябваше да бъдат пуснати без преговори относно правото за по-нататъшно задържане.

Денят бе ясен, студен и необичайно светъл за това време от годината или поне така изглеждаше. Червеното следобедно слънце светеше право в лицето, когато Карл, Фристед и Апелтофт се срещнаха отново. Първият разказа с видимо удоволствие за находките в личните писма на Хедлунд и в протоколите.

Хедлунд бе събирал копия на протоколи от различни организации в продължение на много години. На пръв поглед го правел несистемно. Във всичките тях обаче имало нещо общо, а именно че при гласуването губел или той самият, или добре обоснованите от него предложения за “преки акции”. Контрааргументите се свеждаха до това, че — на жаргона на левите сили — предложенията му били аморфни, но по същество ставало въпрос за повече или по-малко решителен отказ от такива акции.

Главният недостатък на папката с немската кореспонденция бе липсата на копия от писмата на самия Хедлунд, като имаше само техни отговори. По такъв начин само от писмата на немците и аргументите в тях можело да се опитат да разберат за какво е писал самият Хедлунд в посланията си. Картината била приблизително следната:

Самият Хедлунд бил за “преки акции”, но “дребнобуржоазните елементи” от обкръжението му били против, така че той имал предвид, че в цялото намаляващо прогресивно — последното, изглежда, означавало “ляво” — движение нямало вкус към “преките акции”, поради което не можело да се направи нищо в тази насока. Поне не било възможно да отвори очите на другарите си.

По такъв начин, според него, другарите му повече от всичко страдали от илюзии по отношение на буржоазната демокрация и едва когато последните изчезнели, можело да се мисли за по-нататъшни стъпки.

Последното му разсъждение беше най-интересното. На практика това се случваше в момента, например, с Анелис и Сунд, които бяха получили основен урок по “буржоазна демокрация”, нали така?

Странно изглеждаше и липсата на взаимно разбиране между Хедлунд и приятелката му Петра. Та нали живееха заедно и като че ли трябваше да се изхожда именно от това. Фактически доказателства обаче нямаше, защото Петра Хернберг също се бе оказала “дребнобуржоазен елемент”, нежелаещ “преки акции”.

— Така че, ако сред тези четиримата има наш клиент, то той без съмнение е Хедлунд — направи извод Карл.

През втората половина от деня той усети, че започва да изпитва едва ли не презрение към Хедлунд. Доколкото Карл си спомняше, именно такива глупаци бе успявал да изхвърли преди от “Кларте” и другите организации. Такива хедлундци се намираха винаги, но никой от тях не успяваше да се сдобие нито с влияние, нито с доверие в лявото движение. А този бе явно изключение.

— Съвсем приемлива мисъл — подкрепи го Фристед.

Проблемът обаче бе в това, че не успяваха да разпитат

Хедлунд. Той бе успял дори да си осигури истински адвокат, който с убийствена ефективност бе разрушил всичките старания на следователите да изстискат поне нещичко от заподозрения.

Неслунд им бе изпратил няколко доклада за различните видове връзки между седмината палестинци и четиримата шведи, но след бегло запознаване с тях Фристед разбра, че всичко това бяха глупости. Няколко телефонни разговора, свидетелстващи, че някакви си палестинци бяха звънели на някакви си шведи и бяха изразявали неспокойство във връзка с публикациите във вестниците. В това нямаше нищо странно. И като цяло материалът не съдържаше нищо неочаквано и бе по същество сроден с чисто математическите пресмятания.

Може би си струваше Карл да поседи над материалите и вечерта? А Фристед и Апелтофт да продължат работата си над “графичния” модел на ситуацията и когато всичко започнеше да се прояснява, да се срещнат отново и да помислят заедно.

Надяваха се и че през нощта немците също можеха да открият нещо. Ако всичко сочеше към немските проблеми, то щеше да се узнае за това достатъчно бързо, защото, както бе известно, немските им колеги не обичаха да държат дълго пръст върху спусъка, когато научаваха, че заподозреният терорист се намира в собствената им страна. Рано или късно обаче щяха да разберат, че не може да се повлияе върху това от Швеция.

Карл взе със себе си папките с докладите за задържаните палестинци и за връзките им със задържаните шведи и се оттегли в кабинета си. Започна да “прекарва” палестинците през компютъра си и последният, без каквито и да е сантименти, ги раздели на трима привърженици на “Ал Фатах”, двама — на НФОП[76] и двама — на НФОП — ГК[77]. По неясни причини последната организация се класифицираше като терористична, докато НФОП бе “възможно терористична”, а “Ал Фатах” се смяташе за организация, неодобряваща актовете на насилие на международната арена. От това можеше да се направи веднага извод, че двама от палестинците трябваше явно да се изгонят от страната, още двама да бъдат депортирани, а трима да останат.

Подборният материал за всеки от повече или по-малко заподозрените, изпратен от Неслунд, не добавяше нито ново.

В посочени ден и час един от привържениците на НФОП бе звънял на Нилс Густав Сунд. Приложеният запис на разговора свидетелстваше за тривиалността на въпросите — наистина ли имало основание да се пише във вестниците, че някаква палестинска организация е убила “шефа на антитерористите" в СЕПО. А приложеният към това старомоден меморандум твърдеше, че палестинецът, звънял на Сунд, познаваше всичките останали палестинци.

Не можеше и да се очаква нещо друго, защото всичките те живееха в две студентски квартири в Упсала на разстояние от двестатина метра една от друга.

След това се доказваше, че Сунд познава останалите трима задържани шведи, което също бе очевидно, защото всичките те бяха членове на една и съща пропалестинска група и освен това, живееха в една и съща сграда.

По такъв начин обаче се доказваше, че всичките тези седем палестинци са свързани с всичките четирима шведи, което означаваше, че се потвърждават “интензивните им вътрешни контакти”.

Последната формулировка вече се бе появила на страниците на утрешните вестници, но Карл не ги бе чел. Следвайки съвета на по-старшите си колеги, реши да не чете вестници.

Прибра се вкъщи веднага след шест часа и се зае с тренировка в заключената си стая. След това се спусна до сръбския ресторант в Стария град и на маса, откъдето можеше безпрепятствено да наблюдава влизането и излизането от ресторанта, хапна шишчета. Около осем и половина тръгна спокойно към входа на метрото там, в Стария град, и започна операцията по отстраняването на евентуалните си „опашки”. Имаше достатъчно време и бе в добро настроение, защото явно усещаше приближаването на пробива в разследването. Под мишницата на лявата си ръка усещаше успокояващата тежест на пистолета си “Смит енд Уесън, комбат магнум”.

Влезе през последната врата в първия вагон на мотрисата, тръгваща в 21.43 и остана край нея. Това му даваше възможност да вижда целия вагон. И веднага видя Понти, застанал до предната врата. “Превъзходно — помисли си Карл, — просто отлично. Всичко е като по ноти.”

Когато мотрисата заскърца на “Сант Ериксплан”, вагонът бе вече полупразен. Понти обаче не показа с нито един мускул на лицето си дали е разпознал Карл или не.

Вече на “Турилдсплан” Карл излезе и бързо стигна до предната врата, като даде знак на Понти да слиза в момента, в който вратата вече се затваряше. Сега стояха и се гледаха един друг в очите на почти празния перон на метрото. Двамата се огледаха автоматично, но наоколо нямаше никого, освен възрастната дама, слязла от вагона и отправила се към изхода от метрото. Най-накрая се поклониха един на друг.

— Казвам се Карл и работя в “сека” — представи се Карл.

— Струва ми се, че вече сме се виждали някъде — отговори му Понти. Преди да продължи, той се огледа настрани. — А сега е мой ред, ако не възразяваш. Ще излезем не оттук, а ще изчакаме следващата мотриса или си тръгвам сам за града. Става ли?

Карл кимна. И те тръгнаха бавно към средата на перона, където Понти спря. Карл го наблюдаваше крадешком, опитвайки се да си представи как можеше да разбере професията на Понти, ако не я знаеше предварително, и стигна до мисълта, че, с извинение, е полицай. Нещо спортно и предпазливо се усещаше в поведението му и това се харесваше на Карл. В предишното “ляво” движение повечето приличаха на “интелектуалци” с очила и останалите атрибути…

— Кажи едно число от едно до три — усмихна се Понти, когато най-накрая, скърцайки, до перона се приближи следващата композиция.

— Едно — каза Карл и Понти кимна.

Влязоха във вагона и се огледаха настрани, но нищо не предизвика подозренията им. Понти помоли с поглед Карл да остане до вратата и след минута слязоха на станция “Кристинеберг”, точно когато вратите се затваряха.

— Ти каза “едно” и това е една спирка. Сам съм и не ме следят, но ти го знаеш — заключи Понти.

Карл кимна.

— Къде се научи на всичко това? — поинтересува се той, отправяйки се към изхода на метрото.

— Ти си по-млад от мен с няколко години и не помниш, но преди години СЕПО ни дишаше постоянно под опашката. Научи ни the hard way[78]. А в пропалестинското движение ни измъчваше поток от друг сорт информатори… Е, какво искаш? Да влезем ли в дворцовия парк?

— Да тръгнем в обратната посока — отговори с усмивка Карл на ироничната закачка на Понти, подразбирайки “е, какво пък, да си поиграем”.

— Защо си ходил до Осло и защо си се пошегувал с нашите колеги? Няма да те прекъсвам, но искам да знам за това и най-малката подробност, за да ти повярвам и да разбера всичко.

— Това разпит ли е?

— Не е. Важно е обаче да знам. След това може и да ти разкажа защо. Всичко зависи от…

Понти продължаваше да върви мълчаливо до Карл, след което го попита с жест накъде да продължат. Карл посочи с кимване напред и те се разтвориха в тъмнината.

Разказът на Понти бе напълно логичен. Бе пътувал до Осло за преговори с НРК[79], на която искал да продаде телевизионен репортаж от Афганистан като свободен журналист. Шведските радио и телевизия не се съгласявали на служебна командировка в Афганистан поради споровете за допълнително заплащане за риска (евентуална трудова злополука) и други шведски дреболии. Отразяването на конфликта там можело да се осъществи само при условията, приети за свободните журналисти, и правели изключение само за отразяването на латиноамериканските войни.

Такъв репортаж щял да струва пари, трябвало да получи аванс, а той се изплащал на малки части поради други профсъюзни правила. Поради това Понти се свързал със сътрудниците на Норвежкото радио, ходил до Осло и дори сключил договор с тях. Те пристигнали в хотела при него, поседели и поговорили там няколко часа подред. След това Понти се договорил да се срещне със своя добър приятел от норвежкия вестник “Дагбладет”, който бил редактор на международния отдел. Не, звъннал му още преди тръгването си от Стокхолм за Осло. Да, също така и за таксито — нали и тогава са го следели? — та ето че когато таксито се приближило до улица “Карл Юхан” Понти си спомнил, че от станция “Колсос” има само няколко кратки спирки до “Монтебело”, и едва там се излизало на повърхността. Съжалил, че е взел такси и излязъл от него.

И цялата вечер прекарал при редактора на международния отдел на вестник “Дагбладет”, с когото били добри приятели.

На следващия ден очаквал среща с познат му писател, който се казвал Йон Михелет, като последният трябвало да му звънне в хотела, за да обядват заедно, ако няма ангажимент с дъщеря си. Приятелят му обаче не звъннал и тогава Понти решил да купи няколко коледни подаръка на жена си. Тогава открил, че го следи някакъв, над главата на когото било изписано с големи букви: НОРВЕЖКАТА СЛУЖБА ЗА СИГУРНОСТ Е НА ПОСТА СИ.

— Почти се зарадвах, защото толкова отдавна не се бях занимавал с това — смееше се Понти. — Е, след като ги видях, то реших да им изиграя цялата стандартна програма и започнах от големия универмаг.

— От секцията за стъклария — смееше се и Карл.

— Точно така. Изпълних всичко — и меренето на ръкавици, и женското бельо, и всичко останало. Когато обаче ми се стори, че няма да ми се удаде да им се измъкна втори път, си резервирах билет за следващия самолет и се отправих към летището с преследвачите си, настъпващи ме по петите.

— А защо се пошегува с тях?

Много просто. Решил да намери обяснение за интереса на полицията към него, ако имало, разбира се, такъв, той си купил новите вестници и научил, че в хотела, в който бил отседнал, трябвало да се настани израелска делегация, и всичко му станало ясно. Били го взели за терорист.

— Добре де, но защо ти бе необходим прощалният поздрав? — упорстваше Карл.

— Исках да им покажа, че съм разбрал всичко и че цялата тази история е само глупаво недоразумение. Приемете, моля, това за шеговито изразяване на дружелюбност. Струваше ми се очевидно, че ако бях наистина терорист, то нямаше да се шегувам.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Вярвам ти — каза най-накрая Карл. — Искам обаче да разгледам цялата тази история дотам, докъдето ти би могъл да скроиш теоретически нещо. Как да постъпим?

— Това не е мой проблем. Ти можеш да ме поставиш в неловко положение, но в същото ще изпадне и “фирмата”.

Карл се смая, чувайки с каква лекота използваше Понти вътрешноведомствения сленг на спецслужбата за сигурност. Стояха до телефонна будка.

— Имаш ли монети по една крона? — попита Карл.

Двамата поровиха из джобовете си и събраха десетина монети. Карл се извини и влезе в будката, а Понти се отстрани вежливо на разстояние, от каквото се виждаше добре, но не чуваше нищо. Карл позвъни на Хестенес в Осло и го помоли да вземе лист хартия и химикалка.

Разговорът му отне не повече от пет минути.

— Дойде ли моят ред да задавам въпроси? — попита Понти.

Карл кимна мълчаливо.

— Защо е всичко това? — попита Понти.

— Защото трябва да знам, че имаш естествено обяснение за пътуването си до Осло, обяснение, което може да се провери и да те оставим на мира, като се заемем с някого другиго.

— Това пък защо? — попита отново Понти.

Бяха се приближили до водата. Бе студено и звездно, а мостът бе пуст. Нямаше жива душа наоколо. Карл мълча доста дълго, преценявайки всичките плюсове и минуси на професията си. Не бе разказвал на никого с какво се занимава, което беше дало преди време основание на една много близка му жена в края на краищата да се убеди, че й изневерява и лъже.

Смяташе, че не е задължен да информира подробно Понти, а освен това бе опасно, защото последният бе журналист. Понти обаче знаеше много неща. И щеше да е интересно да му зададе и други въпроси. И тогава Карл реши да задълбочи своята “служебна грешка”. Понти стоеше малко настрани, без да повтаря въпроса си.

— Ето как стоят нещата — каза Карл и въздъхна дълбоко. — Описанието на убиеца прилича много на твоето. Освен това убиецът би успял съвсем спокойно за полета в девет за Осло. Има повод да се смята, че Фолкесон е попаднал на следите на терористична акция. Възможната мишена е израелската делегация в Осло.

Карл спря, започнал да се съмнява. Не можеше да види изражението на лицето на Понти, а забеляза само как онзи тръскаше глава.

— Вие, дявол да го вземе, сте полудели. Значи, първо е трябвало да застрелям Аксел Фолкесон, когото, между другото, познавах много добре. Трябва да ме имате за дяволски жесток терорист, за да свържа двата края. А когато — surprise-surprise[80] — за свое най-голямо удивление съм открил, че норвежката полиция наистина охранява израелците, което, разбира се, може да се очаква, то би трябвало да си събера партакешите и да се върна обратно в сивото ежедневие на Стокхолм. Не, способностите на “фирмата” отново са под всякаква критика. И как така успявате да съществувате още?

— Аз съм един от тези, които се занимават с разследването на този случай, и ние през цялото време се съмняваме в тази версия. И аз реших да се срещна с теб просто така, насаме, при това рискувайки много. Ако това стане известно, ще ме изгонят. Надявам се, че разбираш?

Понти тръгна бавно покрай брега, къпалните и детския парк с люлките, поскърцващи от слабия вятър. Карл го следваше, продължавайки да обяснява.

— Занимавайки се със случая, ние не мислехме за това и аз самият правех всичко, което можех, за да намеря обяснение за какъв дявол си отлетял за Осло, но ни попречиха нашите норвежки колеги.

— По какъв начин?

— Не са обръщали внимание на обикновените норвежци, влизащи в хотела. Изхождали са от това, че ще се свързваш с някого от арабските терористи и то не в хотела, а в града. Дори не са и забелязали онези двамата от Норвежкото радио. Всичко е толкова просто. Освен това са останали формални подозрения срещу теб. Не, не в онези, които се занимават с разследването, а в… да, на друго място във “фирмата”.

— Неслунд — изфуча Понти. — Съществуват две неща, поради които презирам “фирмата” ви. Едното е чисто лично — преследването срещу нас, започнало преди години. А второто е откровеното презрение на обикновения шведски данъкоплатец, който просто е задължен да поиска тази дейност да не се ръководи от идиот. А при вас кой е? Героят от Юкасерви! И за това трябва да даваме паричките си?

Понти седна на малка пейчица на детската въртележка, оттласна се и тя, скърцайки, започна да се движи.

— Каниш се да ме задържиш поне час, а? — попита той. — Имам предвид, докато норвежките ви колеги се проявят като глупаци, свързвайки се с “Дагбладет”?

— Нали това няма да попречи на пътуването ти в Афганистан? — попита Карл, за да не отговаря на съвсем точния извод, направен от Понти.

— То ще бъде, мисля, през лятото. През зимата е невъзможно, защото преминаването по планинските пътеки е трудно. Заминаването е определено за средата на лятото. Ако не ме затворят за убийството на полицая.

— Няма такава опасност. А ти имаш ли някакви идеи относно убийството на Фолкесон?

— Мога да изключа руснаците, но това е всичко. Знаеш ли всъщност с какво точно се занимаваше Фолкесон?

— Само приблизително. Отговаряше за Близкия Изток.

— Сядай, за да ти разкажа малко за Фолкесон, когото познавах повече от двадесет години.

Карл седна срещу него на пейката на въртележката, която продължаваше да се върти.

Знаеше началото на историята. Фолкесон и Рофе Янсон пристигнали в един прекрасен ден при него и установили контакт с тогавашната пропалестинска група в Стокхолм. Идилични времена били, а антитерористичният отдел на “фирмата” се състоял всъщност от двама души. Отделът обаче се разраснал с годините и станал един от най-големите във “фирмата”, като различни чуждестранни служби за сигурност започнали да работят с тях, да изискват услуга за услуга и то в такъв обем, че външните неща станали решаващ фактор на влияние върху дейността на “фирмата”. Обичайните методи на работа вече не били подходящи. Освен това всеки влизащ в Швеция политически бежанец бил задължен да представи пълно описание на живота си в полицията, а значи и в Управлението по имиграционните въпроси, тоест на Фолкесон. А той, на свой ред, карал тези бежанци да стават информатори, защото притежавал властта и определял дали бежанците да останат в Швеция или не, дали могат да доведат там жена си или чичо си и така нататък.

— И най-неприятното във всичко това, ако се оставят настрани моралните аспекти и се постараем да погледнем на това съвсем практично, е, че който и да е от тези информатори можеше да стане убиец. Доколкото го разбирам, убийството би могло да е акт на лично отмъщение, превърнал се в политически терор. Проверихте ли конюшнята с информатори на Фолкесон?

— Не искам да отговарям на това — каза Карл, като при това си помисли, че на никого от “фирмата” не му бе хрумнало това. — А какво мислиш за хипотезата, свързана с палестинска организация?

Понти сви рамене.

— Струва ми се невероятна, но и тя не трябва да се изключва. Сред палестинците има дяволски много луди, което трябва добре да се знае.

— А защо ти се струва, че е невероятна?

— Чисто статистически и исторически. Нито една палестинска организация не трябва да се занимава с терор в Швеция, защото стратегията им е такава. Това, разбира се, не изключва възможността някоя малка секта от един или друг вид, да е решила, че стратегията им е остаряла и трябва да се промени. И ето ти го взривът. Аз обаче не знам това. Ако го знаех, щеше да го знаеш и ти, чувайки за това от “Дагенс ехо”.

— Въпреки че подкрепяш палестинците ли?

— Да, аз подкрепям палестинците и не ми харесваха методите на работа на Фолкесон напоследък, но не съм и за убийствата на шведски полицаи, ако имаш това предвид. Между другото, именно затова и подкрепям палестинското движение.

— Защото би имало повече вреда, отколкото полза ли?

— Така е, въпреки че не се готвя да споря с хората от “фирмата”. Искаш ли да знаеш още нещо?

— Всъщност, да. Наистина, това не е свързано непосредствено с даденото разследване, но ме интересуват две неща.

Карл знаеше, че ще се гмурне още по-надълбоко. Онова, за което искаше да пита, разкриваше и съдържанието на общата им оценка за самия Понти. Любопитството му обаче го караше да пита, а интуицията му подсказваше с неочаквано удивителна сила, че му се удаваше възможността да се сдобие с много важни сведения.

— Преди години израелците са изпратили в Швеция свой таен агент, прекрасен експерт по хитроумно планиране на акции. А ти си успял да го разобличиш само за няколко часа.

— Да, спомням си този случай. Той всъщност се оказа голямо събитие в моя живот. Е?

— Как го направи?

Понти се разсмя тихо. (Карл проклинаше тъмнината, защото не му позволяваше да види лицето на събеседника си.)

— Да се поразходим. Радвам се, че тази история все още е в аналите и се предъвква. В твоята, както и в моята, работа обаче обяснението лежи на повърхността и поради това не може да бъде намерено. Да, това наистина е превъзходна и поучителна история.

Закрачиха бавно покрай брега и стигнаха до стълбата, водеща към града. Бе късна вечер. Хора почти нямаше и никой не ги видя.

Израелецът бил с прекрасно разработена легенда. Когато Понти го посрещнал на Централна гара и чул за пръв път историята му, стигнал до извода, че никога няма да успее да я проконтролира и че всичките подробности, които могат да бъдат проверени, са точни. А това означавало, че не трябвало да се проверява, а просто да се повярва в истинността на самата история. В продължение на много години обаче пропалестинското движение било мишена за провокаторите, за “фирмата” и IB, за произраелските частни шпиони и за самите израелци.

Точно тази вечер в Стокхолм се намирал Хасан Канафани, пристигнал по съвсем лична работа, свързана с една журналистка от “Дагенс нюхетер”, но нямало повод да бъде посетен. Понеже обаче палестинецът бил гост на “ляво” шведско многобройно семейство, можело да бъде представен за когото и да било и да се кажело, че се е оказал случайно в апартамент близо до Централната гара.

Взимайки със себе си човека, който скоро щял да бъде разобличен като израелски агент, Ерик Понти се отправил именно към този апартамент. Скоро след това и някак между другото той обяснил ситуацията на палестинския ръководител на НФОП и се договорили Канафани да зададе в отделна стая няколко въпроса на евентуалния “другар”.

Канафани се убедил бързо, че историята на този човек е много, ама много добре отработена. Онзи дори описвал съвсем точно коридорите на затвора в Рамала, назовавал правилно имената на затворниците и номерата на килиите, в които били затворени, както и всичко останало. А и самият той бил затворен половин година в камера № 14. А онези, които изброил като другари по килия, наистина били затворени в нея. Преди всичко — Абдул Хасан Латиф. Само Латиф не се пречупил по време на мъченията и нищо не си бил признал, като дори го осъдили само на основанието, че принадлежи към тази организация. Израелският агент “знаел” историята на Абдул Хасан Латиф като оперативен работник на “Ал Фатах”, както и за други оперативни работници на “Ал Фатах”, тоест версията на израелците. Освен това я бил чул от самия Абдул Хасан Латиф в килия № 14, както казал на Канафани.

Абдул Хасан Латиф наистина бил принадлежал към НФОП, но към съвсем друга група и към съвсем друго обединение, различно от онова за което си мислели израелците. Освен това Латиф бил един от старите приятели от детството на Хасан Канафани, който бил сигурен, че по много причини Латиф никога не би разказал тази израелска версия на американския си съкилийник. Никога.

— А след това през цялото време се чудех дали самият агент не бе познал Канафани и не бе разбрал какво се е случило — завърши разказа си Понти. — Е, а сега чувам от теб, че тази история е станала популярна дори и на международно, ниво. Дявол да го вземе, колко ли учудени са били израелците!?

Изкачиха се до улица “Атербум” и се спряха, опрели се в стената и разглеждащи тъмната повърхност на водата, светлините на островите Есинге и движението на транспорта по моста “Есингеледен”. Самата улица бе пуста и от двете страни.

— А какво направи след това с този момък? — попита Карл, стараейки се да не показва колко важно бе да знае това.

— Отидох с него на стоянката на такситата на площад “Нора Банторйет” и му казах да благодари на щастливата си звезда, че не е преживял всичко това в Бейрут, а в Стокхолм. Защото тук е достатъчно само да изгоним израелския агент. “Надявам се никога вече да не се срещнем” — казах му аз.

— Заплашваше ли го?

Понти се разсмя.

— А-а, значи така е написал в доклада си? Та-ака, не му се е харесала ситуацията, а? Дяволски провокатори, защото, когато претърпят неуспех, винаги напират да дават обяснения. Ако Канафани обаче не бе случайно в града през онази вечер, то аз никога нямаше да разоблича този дявол. Истински професионалист е. И операцията бе подготвена отлично. А известна ли ти е предисторията?

Карл кимна. От езика му бяха готови да се откъснат въпросите: “Как се казва девойката от “Дагенс нюхетер”? Може ли тя да потвърди, че Канафани е бил там? Знае ли още някой тази история? Колко време след нея е убит Канафани, когото нали взривиха в колата му в Бейрут? Израелците ли са го направили? Има ли някаква друга взаимовръзка тук?”

Карл обаче реши да се откаже от тях. Изглежда, че историята бе правдива, защото бе толкова логична и обясняваше на практика онова, което не би могъл да обясни нито един аналитик от службата за сигурност. Именно така ли бе и станало всичко, когато е бил разобличен израелският таен агент Бен Тевел?

— Така значи, дявол да го вземе, е било — след като помълча, каза най-накрая Карл. — Тази история така си е и останала костелив орех и не й е намерено никакво обяснение.

— Което доказва колко опасен съм аз и така нататък.

— Горе-долу е така.

Продължиха мълчаливо разходката си.

Карл въобще не можеше да се съсредоточи върху едно нещо, защото го завладяваха най-противоречиви мисли. Та нали при всички обстоятелства ситуацията бе абсурдна. След като дълги години бяха гледани на Понти като на враг, ненамирайки обяснение на историята с Бен Тевел, то защо бяха залагали предимно на тайното телефонно подслушване, а не се бяха възползвали от възможността просто да отидат при човека и да поговорят с него? А може би Карл бе просто наивен и продължаваше да смята, че хората казват истината, защото да се лъже е отвратително?

Не, благоразумието можеше да обясни много неща, а и разказът на Понти за пътуването му до Норвегия можеше да бъде проверен до най-малката подробност. И Карл реши да продължи разговора за това, което още повече натежаваше на “служебната му грешка”, която косвено разобличаваше подозренията на “фирмата”. След като бе казал “а”, трябваше да каже и “б”.

— Както знаеш, малобройна група журналисти, свързана с историята на “Фолкет и билд/ Културфронт”, заема сега, както и ти, влиятелни…

— Да, знам — прекъсна го Понти. — Знам интелигентната ви теория за това, защото нали Пощальона бе в “Експресен” и я въртеше като доказателство за нашата уж конспирация. Провървя му, защото никой така и не разбра за какво и за кого говореше.

— Е, а как е всъщност?

Понти въздъхна.

Според него, обяснението било съвсем просто. Студентите преди и след политически бурните десетилетия разчитали на кариери в промишлеността, науката или на борсите, но не и в журналистиката. По-точно било така: По онова време всичките “леви” студенти били журналисти, като всеки от тях имал някакво списанийце, всичките пишели някъде, защото нали написването на статия било най-естествената, и най-обикновена форма на борба. Именно така и започвали много журналисти, като пишат, за да променят света, за да “пробудят масовото съзнание” или поне да отменят несправедливите закони.

И понеже през онези години на практика всички станали журналисти, талантливите сред тях се оказали повече, отколкото през обичайните времена. Да вземели, например, онези, за които се отнасяла “конспиративната” идея на Пощальона, е например ръководителя на програмата “Студио С”. Ако било в по-късни години, той щял да стане доцент по углавно право. Бившият кореспондент в САЩ, а след това шеф на международния отдел в програмата “Рапорт” би станал професор по вътрешна икономика или нещо от този род. А онзи, който работел в списание “Малмьо-Магазин”, щял да измине същия път, който и колегата му от “Студио С”, ако е бил студент през 80-те години и така нататък.

Дълги години списание “Фолкет и билд/ Културфронт” било естествено място за срещи на всички журналисти, станали такива заради самата работа. Сред тях била и групата, която се утвърдила, издържайки на политическата конкуренция в журналистиката.

Именно през онези години последната се обогатила така с таланти, които в други политически времена биха тръгнали по съвсем друг път. Самият Понти, например, би станал в “нормално” време ръководител на някакво си предприятие. И съвсем не било странно, че тази група издържала и конкуренцията на следващите години, когато борбата по-утихнала, а идеята за революция била отдалечена в бъдещето, защото вече можело спокойно да се каже, че са специалисти в съвсем други области, но не и в онези, за които били мечтали, докато били най-добрите ученици в класовете си.

В телевизията и радиото ги взимали поотделно, независимо един от друг, по силата конкуренцията в тази област или, в отделни случаи, необичайно високия образователен ценз в журналистиката.

Просто комично звучала “конспиративната” идея на Пощальона в “Експресен”, че всичките те, честно казано, не били истински журналисти, а само преоблечени като такива. Този, който подкрепял такова мнение, не разбирал нищо от същността на журналистиката или от конкуренцията в този отрасъл; нищо не разбирал от “лявото” движение и въобще нищо, освен чисто техническите взаимовръзки, кой кой е и т. н.

Стигнаха до улица “Йервелгатан” и се спряха така, че пред погледа им се откри сградата на вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”.

— Въпреки че там — посочил с поглед нагоре, каза Понти, — “левите” попаднаха едва през последните години, но вече съществуваше наш “отбор Б” и доколкото знам, той бързо се превърна в репортери на скандални произшествия. Там сега има само трима-четирима клартеисти и социалдемократи и те използват думата “терорист”, щом само трябва да напишат “арабин”. Всъщност това е много по-голяма загадка, отколкото онази в мистерията на Пощальона за мен и ръководителите на телевизионни програми.

— А откъде знаеш толкова много за “фирмата”? — учуди се Карл, усетил, че трябва да отвлече Понти от журналистическита тема и да не продължават с обсъждането й в оставащото време от срещата им.

Въпреки че Понти говореше спокойно, в гласа му се усещаше някаква странна озлобеност.

— За “фирмата” ли? — попита Понти, сякаш насила го бяха измъкнали от дълбоките му размисли. — Да, да, “фирмата”. Нали вече казах за суровата ни младост или, как да се каже, когато ни преследваха из цялата страна като престъпници и предатели на родината? Тогава завързах добри връзки там.

— Това не е ли странно?

— Не чак толкова много. Всичко зависи, струва ми се, от противоречията в самата “фирма”, между старшите, които усещат, че Неслунд ги изтласква и се отнася несправедливо с тях, и неговата нова гвардия. И едните, и другите обаче усещат, че отиват по дяволите, и искат всичко да излезе наяве.

— И сплетничат с теб?

— Понякога. Между теб и мен има разлика. Помисли за това! Аз нито за секунда не мога да съм сигурен, че всичко, за което, ти говоря, ще си остане между нас, така че е безсмислено да очаквам от теб такова обещание. Ако обаче го дам аз, — това е съвсем друга работа.

— И защо?

— Не по лични, а по юридически причини. Ако ти искаш да ми съобщиш нещо като “анонимен авторитетен източник”, то анонимността ти е защитена от закона. Аз бих извършил престъпление, ако те разкрия като източник, без да става на въпрос, че с това бих извършил още по-голямо професионално-етично престъпление. В един прекрасен ден и ти може би ще се възползваш от това и тогава, разбира се, ще се разберем.

Бяха подминали вече сградата, в която се помещаваха вестниците “Дагенс нюхетер” и “Експресен”; руското посолство и вестник “Свенска дагбладет” и се спуснаха към моста “Вестербрун”. Маршрутът им не бе кой знае колко примамлив, а времето и късният час продължаваха да не привличат минувачи. Време бе обаче да се разделят, защото оставаше само километър до сградата на полицията на остров Кунгсхолмен.

Карл обмисли едновременно няколко въпроса. Бе доволен, че ще успее да отклони подозренията от Ерик Понти, защото последният му харесваше, и ще можеше да концентрира вниманието си върху онзи дявол Хедлунд, който все повече и повече не му харесваше. А не можеше ли Понти да помогне с нещо?

— Бих искал да чуя гледната ти точка по един въпрос — каза му Карл и без да чака отговор, продължи: — След като палестинците не са заинтересувани от провеждането на терористични актове в Швеция и след като в такъв случай става въпрос само за малобройна фракционна група, която, така да се каже, саботира ръководството на ООП, може ли да се получат доказателства за това?

— Попитай ги сам — отговори Понти кратко и ясно, сякаш за това бе необходимо само да се отиде до съседната пряка и да се попита съседката.

— Как така, дявол да го вземе?

— Ако ООП не одобрява нещо или пък няма никакво отношение към него, то те може и да ти кажат. Ако това е дело на палестински ръце, то те, във всеки случай, го знаят. Няма да разбереш дали ще ти кажат нещо или няма, докато не ги попиташ сам.

— Кого да попитам?

— Палестинската служба за сигурност и разузнаване.

— А съществува ли такава?

— Засрами се! Та тя е най-добрата в Близкия Изток.

— Здравейте, аз съм от шведската служба за сигурност и бих искал да знам дали имате навика да убивате наши офицери?

— Точно така, а и защо не. Трябва да намериш Абу ал Хул.

— Този пък кой е?

— Шефът на палестинското разузнаване. Малцина го познават. Между другото Абу ал Хул означава Сфинкс.

— А къде да го намеря?

— Най-вероятно в Бейрут. Или в Тунис, но мисля, че най-сигурно е в Бейрут.

— Можеш ли да ми помогнеш да се срещна с него?

Спряха се под опората на моста “Вестербрун” и се загледаха в пустия изтънял и полузамръзнал тревен килим на крайбрежната улица, отиваща към “Нора Мелярстранд”. Понти мислеше. Най-накрая се реши.

Нямало да бъде чак толкова лесно. Карл трябвало да отиде отначало в Бейрут и там да намери един шведски лекар в скандинавския диспансер на палестинската група в лагера за бежанци “Бурж ел Баражна”. Понти би могъл да му напише писмо. Ако Карл успеел да го убеди в добрите си намерения, то онзи, на свой ред, щял да свърже Карл с “Джихаз ар Разед” — така се казвала самата организация. Тя отговаряла за сигурността на скандинавските си приятели в Бейрут. А след това към следващата стъпка, като вече всичко щяло да зависи от умението на Карл да води преговори.

— Опасно ли е? — попита Карл.

— Да, и то в най-висша степен, ако се опиташ да ги излъжеш. Ако ли не, то в най-лошия случай, мисля, че всичко може да свърши с това да те пратят по дяволите, но ти във всеки случай ще знаеш, че не искат да обсъждат вариантите за отиването на Фолкесон при прадедите му.

— Значи ще напишеш писмо на шведския лекар и ще му обясниш същността на въпроса, нали?

— Да. Можеш да го получиш утре. Наистина, ще ми се наложи отново да се отървавам от колегите ти и от тяхната нова идея, че съм много “съмнителен тип” — нали така, струва ми се, се казва?

— Изпрати писмото на адреса на отдела по сигурността при Управлението на полицията! Ще го намериш в телефонния указател. И нека да е на името на Арне Фристед, комисар от криминалната полиция.

— Това ти ли си?

— Не.

— Добре, така да бъде. Значи ме следят, за да видят дали няма да се издам.

— Да.

— Тогава се държат странно. Правят всичко възможно, за да разбера, че ме следят. Защо?

— Сигурен ли си?

— Не може да има никакви съмнения. Те искат да видя, че ме следят.

— Не зная защо. Изглежда се опитват да те изплашат. Между другото, трябва да ти дам един съвет. Надявам се, че си разбрал, че няма доказателства срещу теб. Ако обаче решат да те задържат, то в името на Бога, не се съпротивлявай и не взимай никакво оръжие!

— Благодаря за предупреждението. Наистина ще го запомня — каза Понти, завъртя се на токове и си тръгна.

Карл още дълго не помръдна от мястото си, така и неразбрал дали реакцията на Понти бе изблик на гняв или нещо друго? След това си спомни какво трябваше да пита още, но вече бе твърде късно. А и за “Джихаз ар Разед”.

И изведнъж му просветна, че “Разед” бе “неизвестна палестинска организация” сред другите палестински терористични организации в Европа.

Изчака, докато Понти се скри от погледа му, след което тръгна към “Вестербрун” и спря такси.

Карл пътуваше към дома си особено доволен от себе си. Смешното бе, че и Понти, и Стария му бяха дали един и същ ясен съвет: “Търси и питай!”

А в “Бурж ел Баражна” бе работила Петра Хернберг, една от задържаните шведки. Тя би могла да го посъветва нещо смислено.

Върнал се вкъщи, Карл седна на бюрото, което използваше рядко, и записа старателно разговора си с Ерик Понти. Бе сигурен че щеше да получи от Руар Хестенес от Осло — еднозначен положителен отговор.

На сутринта и през първата половина от следващия ден сътрудниците на “фирмата” обработваха материалите от германската служба за сигурност. Започвайки от 7 часа сутринта, та чак да 12 часа непрестанно трещеше телексът, предавайки съобщенията в центъра на Управлението на службата за сигурност. Скоро материалът стана необятен.

По някаква причина или бяха арестували, или извикали на разпит петнадесет млади хора от самата Германия, а след това имаше нови арести в Бремен и Хамбург.

Оказа се невъзможно да се оцени бързо ефектът от активността на немците. Единственият конкретен резултат бе залавянето на някакъв търсен терорист.

Още от сутринта Неслунд сформира още една работна група.

За образуването на извънредната група от “немски” експерти съществуваше известна историческа причина, а именно че през последните години тези специалисти нямаше какво да правят, защото германският тероризъм бе почти унищожен. Почти тридесет “благородни” терористи бяха заключени в затвора “Крефелд” вече дълги години, а специално построеният бункер при съда в Дюселдорф бе празен.

Покрай тези драматични съобщения от Германия постъпи и един кратък и тривиален доклад от норвежката полиция за наблюдение, подписан от младшия полицай Руар Хестенес.

Хестенес обясняваше с най-големи подробности какво бе правил Ерик Понти през цялото онова време, през което не бяха успели да го контролират ефективно. През първата половина от деня Понти бе преседял няколко часа на преговори с двама от шефовете на Норвежката радиокомпания в самия хотел. Ставало дума за възможността да се направят репортажи от Афганистан. Договорът бил подписан и НРК щяло да финансира репортажа. Двамата норвежки шефове били потвърдили всичко това. Освен това НРК платила впоследствие билета за самолета на Понти и стаята в хотела била резервирана от секретарката на НРК от името на нейния шеф. Тя била избрала и хотела.

Вечерта на първия ден Понти бил на гости на свой приятел, редактора на чуждестранния отдел на вестник “Дагбладет”, който живеел до метростанцията “Монтебело”. Понти бил останал при него до посред нощ.

На следващия ден Понти възнамерявал да се срещне със свой познат писател на име Йон Михелет, който, между другото, бил един от най-известните “леви” писатели в страната. Срещата обаче не се състояла поради ангажимент на последния. И двамата обаче — и Михелет, и редакторът на чуждестранния отдел на вестник “Дагбладет” — потвърждавали гореизложените обстоятелства. За норвежката полиция вече нямало никакви неизяснени моменти.

— Да — каза Фристед, — ето че ни окачиха на въжето. Въобще е чудесно, че норвежците ни се махнаха от пътя. Може да се прекрати разработката по линия на Понти. Сега губим работата си и с Хедлунд, и с немците, така че с какво да се заемем?

— Възнамерявам да отскоча до Бейрут — с невинен вид каза Карл.

И видял учудените лица на двамата си колеги, реши да им обясни всичко — и как се е срещнал лично с Понти, и как е позвънил на Хестенес.

След като приключи с разказа си, Апелтофт и Фристед седяха известно време мълчаливо.

— Аз лично не възразявам — каза Фристед. — След като мога да се срещам зад гърба на Неслунд с руски шпиони, то защо да не може просто да се поговори с обикновен журналист от Шведското радио?

— Освен това разговорът е дал резултат — тихо добави Апелтофт и отклони погледа си.

Той лично не одобряваше такъв вид методи. Според него инструкциите и правилата се пишеха не за да бъдат нарушавани.

Нямаше да е толкова лесно обаче да се обясни пътуването на Карл до Бейрут. Трудно можеше да се очаква, че Неслунд щеше да възприеме с ентусиазъм мисълта за побратимяване с врага — това, първо. И, второ, бе трудно да му се каже точно кой бе направил това предложение и кой щеше да помогне за осъществяването на контакта.

Идеята обаче се хареса на Фристед. Само като си представеше, че палестинците можеха да успеят да проследят пътя на оръжието на убийството! Че кой друг би могъл да намери следите на изчезнал в Бейрут пистолет? Как обаче, дявол да го вземе, да се обясни това предложение на Шерлок Холмс?

— Имам една идея — каза мрачно Апелтофт.

Мислите му подскачаха като топка между неодобрението спрямо новите похвати и необходимостта да се използва и най-малката възможност за получаване на допълнителни данни. Та нали те на практика не бяха напреднали и с йота за разкриването на убиеца на Аксел Фолкесон.

Идеята на Апелтофт бе проста. Започна с това, че Петра Хернберг бе работила в същата тази болница в Бейрут. Би трябвало да познава и други шведски лекари. Тя освен това бе живяла със своето немско приятелче, а както сега се изяснява, всичко “немско” щеше да стане приоритетно. Можеше да се поговори с нея за пребиваването й в Бейрут, да се опитат да изучат действията на шведските доброволци и техните евентуални връзки с другите леви организации и особено с немските. Та нали Хедлунд се бе намирал в Бейрут едновременно с Петра Хернберг. Въпреки че може би тази версия е твърде уязвима.

— И все пак нека опитаме — каза Фристед — Да вървим, Ерик, и да започнем разпита с въпроси към Петра. А ти се заеми с приготовленията и билета за самолета, както и с това, което още е необходимо!

— А Неслунд ще се съгласи ли? — попита Карл.

— Не се безпокой. Достатъчно е да му кажем, че ще имаме по-големи резултати от тези на немците, и той ще се зарадва. Ще спечели плюс от “Киловат-групата”, защото нали вече подметна на немците да хванат истински терорист, а това е “златна звездичка” в досието му. Само да се спомене Германий и веднага ще клъвне. “Deutschland, Deutschland uber alles” [81]. Да вървим Ерик при Петра.

— А какво е “Киловат-групата”? — попита Карл.

— За това — друг път. Това е международният “Ротари”[82] на всички шефове.