Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

10

Още от седем часа сутринта Арне Фристед седеше в кабинета си и планираше операция по залавянето на престъпници. Мястото на срещата бе кафенето на втория етаж на Централна гара, а времето на срещата бе 12 часът на обяд. Да, по-скоро, в 12. Основните проблеми бяха няколко, като самата сграда на гарата имаше два входа и два изхода, а бе необходимо да се отчете и възможно голямо струпване на народ близо до мястото на залавянето. А предстоеше да бъдат заловени двама — швед, висшестоящ чиновник от Управлението по имиграционните въпроси, и иранец, шпионин, непритежаващ дипломатически имунитет и работещ като шофьор в иранското посолство. Казваше се Марек Кхорас и вече бе вписан в полицейските списъци на Швеция за незаконно притежание на оръжие, като освен това, съгласно описанието му, по характер бе не просто неуравновесен, но дори агресивен.

А това не бе хубаво, ако се вземеше предвид, че мястото бе многолюдно. Ако всичко протечеше по обичайния начин, щеше да стане така: Единият от двамата щеше да дойде пръв, да ри вземе чаша кафе, да си намери маса и да седне да чете вестник. Според класическия образец, вторият щеше да се появи след известно време, щеше да седне срещу първия и също да извади вестник. Не бе необходимо дори да разговарят. Те просто щяха да сгънат вестниците си, да ги оставят на масата и тръгвайки си, всеки щеше да вземе вестника на другия. В единия щяха да са документите, а парите — в другия.

Мястото на срещата бе много удобно, защото целият ход на събитията можеше да се заснеме на видео, понеже едната от камерите на Централна гара обхващаше цялата територия на кафенето, поради това там нямаше необходимост от много наблюдатели.

Ако всичко се случеше именно така, двамата можеха да бъдат задържани с уликите при излизането им от кафенето. Шведът, разбира се, нямаше да прави сцени. А иранецът?

Двама оперативни работници трябваше да се намират в кафенето и да поддържат радиовръзка с Фристед, а той щеше да се намира във временния полицейски участък в Централна гара, където щеше да се извършва и видеозаписът. При изучаването на плана на помещението бе най-лесно да се предположи, че всеки от онези двамата щеше да избере свой вход и свой изход. Единият от тях можеше да бъде хванат лесно на автобусната спирка, тоест на виадукта на “Клараберг”. А вторият очевидно щеше да опита да изчезне в самата Централна гора, може би по пътя към метрото. Трябваше да се блокира стълбището от кафенето и вторият да бъде арестуван още по пътя към него. Ако останеше в кафенето, щеше да се наложи да се предприеме нещо на място, като всичко зависеше от това къде щяха да седнат и имаше опасност от възникването на допълнителни проблеми.

И така, ако иранецът се спуснеше пръв по стълбата, тоест, ако си тръгнеше пръв от кафето, то можеше да бъде хванат веднага. А след това просто да се изчака шведът.

А ако постъпеха обратно? Та нали решаващият аргумент за получаването на сериозни улики бе залавянето и на двамата — единия с парите, а другия с документите. Най-важни обаче бяха документите, така че — следователно — иранецът не трябваше да бъде изпуснат при никакви обстоятелства.

Карл и Апелтофт пристигнаха почти едновременно — в осем часа и няколко минути. Карл бе изпълнен с новини и идеи и не млъкна повече от четвърт час.

Убиецът бил израелец, възползвал се от заловено оръжие по вече отработен образец. Достатъчно било да си спомнят за израелския офицер от сигурността. Нали тя бе предупредила именно за “план Далет”, а не за арабски “план Даал”. Това, че е съобщила някакви сведения на Фолкесон, но явно е пропуснала подробностите, не било толкова странно, ако се вземат предвид последвалите го събития.

По такъв начин възниквали два проблема. Преди всичко, основният въпрос е дали самата операция продължава? Едва ли израелците са се отказали от нея заради неочакваните усложнения във връзка с убийството на шведския полицай. Не е изключено обаче убиецът и съучастниците му да са вече в Израел. В такъв случай…

И вторият проблем, който бил по-неприятният, бил как, дявол да го вземе, четиримата “пропалестински активисти” са се забъркали в тази каша? Можело да се предположи, разбира се, че един от тях е замесен в нещо, но не и с израелците.

— Все пак може вероятно да се предположи, че и палестинците не са били съвсем откровени с теб — отбеляза кисело Апелтофт. — Мисля си, че не е чак толкова неочаквано желанието им да внушат на стария привърженик на движението им, че те и приятелите им не са виновни. Търси, така да се каже, престъпниците от другата страна.

— Трябва да се проверят две неща — продължи Карл, непозволявайки да бъде объркан от явната липса на ентусиазъм у Апелтофт. — Да научим от норвежците какво оръжие е използвано в Лилехамер. А чрез Министерството на външните работи можем да се обърнем към Сирия и да помолим за данни за пистолета на техния майор. Ако сведенията ни се потвърдят, значи всичко е било така.

— М-да — проточи Фристед. — Не е толкова трудно да го разберем от норвежците. Можеш да го направиш и сам. Просто им позвъни и ги попитай. С Министерството на външните работи и Сирия обаче положението е по-сложно. Трябва да бъде уведомен Неслунд. Ще ти се наложи лично да го посетиш. Трябва и да предвидиш, че едва ли ще затанцува от възторг.

— Предполагаш, че предпочита да има убиец-арабин ли?

— Не съм казал това. Между другото, днес по обед трябва да арестуваме някои хора. Отначало ми се струваше, че не е свързано с разследването ни, но сега не съм чак толкова сигурен в това.

Има тук една пречка и проблемът не е само в произхода на самата информация за продажността на шведския шеф на отдел и връзките му с иранците. Този тип от Управлението по имиграционните въпроси толкова често изплува по време на предварителното следствие, свързано със седемте заподозрени в тероризъм палестинци, че направо да се чудиш.

Освен това обвинява четиримата заподозрени в тероризъм, мотивирайки го с пространно доказателство за вече известното или предполагаемо пребиваване на организацията НФОП — ГК в Европа и анализ на политическите й цели и средства.

След това е изпратил на правителството меморандум за възможността за депортирането и на седмината, дори и да имало законови пречки за това от типа на сериозни гонения, смъртни присъди или мъчения. Стигнал бил до извода, че в дадения случай не ги заплашвало нищо нито в миролюбивия Ливан, нито на териториите, контролирани от Израел, Сирия или Йордания.

Фристед си призна, че не е кой знае какъв познавач на условията на живот в тези страни, но не бил сигурен и в това, за което пишел човекът, когото им предстояло да заловят в 12 часа на обяд.

— Все още не разбирам какво отношение има това към нашия случай — изръмжа Апелтофт. — Та нали обстоятелството, че нашият “имиграционен шпионин” е във висша степен магаре, не опровергава преките подозрения срещу него.

— Та-ака е, разбира се — проточи Фристед, — но ние знаем откъде получих тази конфиденциална информация. Никой друг от “фирмата” не го знае. Поне засега. Не е ли странно, че руският шпионин ни предлага просто така върху сребърно блюдо момък, явно забъркан в нашия случай?

— Като го приберем, ще разберем. Ако той наистина е “имиграционен шпионин”, то възмездието няма да му се размине — каза Апелтофт.

— Да си свършим работата, пък после ще видим. Ако искаш, Хамилтън, можеш да се присъединиш към нас, но преди това звънни до Норвегия, а след обяд, докато ние се занимаваме с арестуваните, върви при Шерлок Холмс за поредната си порция овации.

Фристед ръководеше операцията от малка стая на полицейския участък, натъпкана с монитори. Цялата тази техника бе предназначена преди всичко за контрол над вандалите на Централна гара. Сега всичките монитори бяха изключени, с изключение на два, които бяха включили за видеозапис.

Оперативната група пристигна на гарата в единадесет часа, но както се и очакваше, нито един от заподозрените не се появи преди уговореното време. Първи дойде откъм улица “Клараберг” шведът и групата за наблюдение докладва за пристигането му само минута, преди да влезе в залата и да застане на опашката пред бара.

Директорът на отдел си взе чаша кафе и тръгна към масичката до прозореца, гледащ към перона за влакове, заминаващи на север. За да се наблюдава масата му без проблем, се наложи да се регулира малко едната от камерите.

— Добре — промърмори Фристед, обръщайки се към Карл. — Наистина, лицето му не се вижда, защото е скрито. Ако бе седнал от другата страна обаче, нямаше да вижда помещението.

Въпреки че след това сигурно ще си сменят местата. Иранецът ще дойде от другата страна, отдолу. Ако обаче си знае работата, то ще си тръгне през виадукта на “Клараберг” и в най-лошия случай ще седне веднага в колата си и ще изчезне. Тогава ще останем само с директора на отдела и паричките му — прошепна Карл, сякаш наблюдаваните можеха да го чуят.

— Колко наши хора имаме около виадукта? — попита Фристед по радиото.

Оказа се, че са двама и още двама в непосредствена близост. Ако не се случеше нещо извънредно, бяха повече от достатъчно.

Както се и очакваше, иранецът пристигна в дванадесет часа без една минута. Взе си чаша и сандвич, престори се, че търси свободно място, след което седна срещу шведския директор на отдел, а последният се престори, на свой ред, че не го забелязва. В кафенето имаше достатъчно свободни места. Всичко бе на практика ясно и информацията се бе оказана вярна. Без каквито и да е съмнения, това бяха именно те.

След това сякаш по поръчка за заснемане с видеокамера започна номерът с вестниците. Първо шведът сгъна вестника си веднъж — вероятно предаваните документи бяха голям формат. Няколко минути след това и иранецът остави вестника си на масата, след като го сгъна два пъти.

— За да не се изсипят парите — прошепна Карл.

Шведът стана и тръгна към изхода, като взе със себе си, естествено, вестника на иранеца. Избра пътя надолу по стълбището към голямата чакалня на гарата, както и бе предсказал Карл.

— О’кей — каза Фристед по радиопредавателя. — Хванете го веднага, щом само слезе по стълбището! Внимателно със стоката. Съобщете незабавно резултата!

Иранецът остана седнал и спокойно дояждаше сандвича си, пийвайки си чай.

— Как мислиш, кога ще си тръгне? — прошепна Фристед, обръщайки се към Карл.

Карл обаче вече го нямаше в стаята.

Иранецът стана, взе вестника на шведа и както се и очакваше, тръгна към изхода за виадукта.

— Да се залови обектът, щом само мине през вратата — каза Фристед по радиостанцията.

Докато Марек Кхорас вървеше с документите под мишница, той се молеше на Аллах да му помогне да забележи всичките му врагове. Именно през този шведски декемврийски ден обаче Милосърдния и Доброжелателния[97] не намери време за религиозния фанатизиран убиец и търгаш с политически бежанци.

Правейки това, което правеше не за пари, а по убеждение, Марек Кхорас бе обещал на Милосърдния и Доброжелателния, че няма да се предаде жив и охотно ще се присъедини към всичките други мъченици, загинали за делото му.

Излизайки от кафето, иранецът, който преди това бе работил като полицай от службите за сигурност, разбра на мига, че двамата, които вървяха срещу него със спортни обувки, дънки и спортни якета, също са полицаи. Без да се колебае нито миг и без да престава да се моли на Аллах, той извади от джоба на якето си револвер с надеждата или веднага да попадне в рая, или да се отърве и да остане на свобода.

Не успя обаче да стреля нито веднъж по вървящите срещу него без оръжие в ръце полицаи от групата за наблюдение, чиито валтери стояха преспокойно в нараменните им кобури. Светлината обаче наистина угасна за него, а когато отново се включи, то това не бе в рая, а в кабинета на лекаря на кунгсбергския затвор.

Защото само на половин метър след него от кафенето бе излязъл Карл Хамилтън.

Няколко часа по-късно Хенрик П. Неслунд седеше в кабинета си, а на един от столовете за посетители срещу него се бе разположил Карл. Шефът на спецотдела слушаше не много ясното обяснение на Карл за причините за неговото, меко казано, ненужно отскачане до Бейрут, като постоянно поглеждаше към лежащия пред него доклад за залавянето на “ирански полицай от службите за сигурност”. Не можеше да реши как да се държи с това “петле”, пробутано му от Стария. Така, сплетничейки на чашка за шведската служба за сигурност, израелците наричаха бащински сътрудниците му! След като Неслунд се похвали, че, видите ли, един от тях служи при него и че именно той е разкрил връзките на германските терористи, а освен това, едва ли не сам, е разгромил леговището на терористи в самия Стокхолм, един от израелците се разсмя и добави:

— Да го наречем тогава петел.

— Какво пък, става — съгласи се Неслунд. — Този дявол е доста високомерен, а е и от студентите-комунисти.

— Наречи го тогава Coq Rouge — Червения петел, също като цвета на това вино — продължи да се смее израелският полковник, а те пиеха вино от, марката “Божоле” с червено петле на етикета.

Неслунд се съгласи весело.

— Прекрасно предложение — и пиха за Coq Rouge.

Ако бяха малко по-далновидни, нито един от тях нямаше да предложи този тост. И все пак Карл получи прякора, който щеше да го следва презрелия му живот и щеше да е предмет на различни измислици и обсъждания сред колегите му от целия свят — приятели и врагове.

Червения петел високомерен комунист ли е? Или е испански боен петел с шипове, червени от кръв? По редица причини Неслунд нямаше никога да си признае, че е съпричастен към раждането на прякора Кок Руж. А Карл така и нямаше да научи, че именно Неслунд е забъркан в това, а и никога нямаше да се досети.

Сега обаче Неслунд седеше с този скучен Кок Руж и не знаеше с какво да започне — с хокане или похвали. И избра неутралния път, във всеки случай, с мек старт.

— Доколкото схващам, Хамилтън, момчетата ни от отдела за наблюдение са щели или да бъдат убити, или ранени, ако не си се намесил в случая. Чия бе тази импровизация — твоя или на Фристед?

— Моя. Не ми хареса ситуацията. Шведът не бе опасен и това бе ясно за всички. Този религиозен фанатик от Иран обаче… А и не разбирам момчетата от наблюдението. Защо вървяха така, сякаш се готвеха да приберат пиян?

— Те не са искали да вадят оръжие в тълпата. Свикнали са да ловят гуляйджии, които не се съпротивляват. А и можеш ли да ги разбереш защо? Добре обаче, че си се появил навреме.

— Значи информацията се потвърди.

— Не ще и дума, вече са затворени. Списъци с имена, адреси, месторабота и т. н., и т. н. срещу пари. Петнадесет хиляди, между другото. А как получихте информацията?

— Това е работа на Фристед и не мога да отговоря на този въпрос.

Карл се замисли дали излъга или не. Всичко зависеше от тълкуването на думите “не мога да отговоря”. Той обаче наистина не можеше да отговори, защото бе обещал на Фристед да си държи езика зад зъбите. Следователно, така и трябваше да постъпи.

— Първо — за доброто, след това — за лошото. Не ми харесва пътуването ти до Бейрут, Хамилтън. Ако бях тук, нямаше да отскочиш или както там се нарича. Разбираш ли ме?

— Защо? Резултатите са интересни. Норвежците потвърдиха, че гилзите са същите. Следователно и оръжието е същото.

— Е-е, гилзите не казват толкова много.

— Не е така. Това е доста необичаен калибър. Става само за руския пистолет, всички останали възможности са за немско оръжие от началото на века, каквото вече не се произвежда. Нацистка Германия е имала същия калибър, но както е известно, там вече няма такова оръжие.

— Историята за сириеца и останалото намирисва на блъф.

— Трябва да се провери чрез МВнР и тяхното посолство. Ако сирийците потвърдят…

— Арабите са си араби и държат един на друг. Случайно, разбираш ли, научих, че си попаднал не на вярната следа. Амбициозно е направено, дори твърде амбициозно. И между другото, никакви служебни пътувания без моето одобрение за в бъдеще. Ясно ли е?

— Да.

— Трябва да се съсредоточи цялото внимание върху Хедлунд. Нещо там не достига. Ти как мислиш?

— Така е.

— А какво е то?

— Понеже е събирал и трупал в папка писмата от немците, значи не е изхвърлял и своите. Тоест ги е криел. А може да е скрил и още нещо, което не сме намерили по време на обиска. Това може да се очаква от него, защото е подозрителен тип.

— Good thinking[98], Хамилтън. Наистина, добра мисъл. А как да намерим скритото?

— Не знам.

— Ами заеми се с това. Разбра ли?

— Добре.

— И второ. Понти. Някак много лекомислено го отписахме. Той и панталоните си е могъл да смени, и пътуването си да изиграе, и прикритие да си осигури. По-скоро би трябвало да се чудим, ако не го е направил. Разбира се, че е обмислил всичко при случай на неуспех с операцията си.

— С каква операция?

— Ако се бе случило онова, което е готвил.

— Това обаче вече не е актуално.

— Възможно е. В мрежата ни обаче попаднаха мнозина, а убиецът го няма.

— Стаята му в хотела е резервирана от секретарката на Норвежката радиокомпания, а не от него самия.

— Тя обаче би могла да го попита къде иска да отседне. Питала ли е онзи Хедлунд… или както беше там… Проверено ли е?

— Не мисля. Във всеки случай на мен не ми е известно.

— Ето виждаш ли? Никакви глупости повече. Заеми се с Хедлунд и скривалищата му! Ще ти бъде оказана помощ. Какво предлагаш?

— Да се претърси още веднъж квартирата му. При обиска е обръщано внимание на онова, което се е виждало. При по-внимателен оглед може и да се намери онова, което сме пропуснали.

— Good thinking, Хамилтън. Утре вземи двама специалисти и се заеми с проблема. И никаква самодейност! Ясно ли се изразих?

— Напълно.

— Повече никакви завои! Придържай се към известното, дявол да го вземе, Петле! Ясно ли се изразих?

— Съвсем.

— Добре. Dismissed[99]!

Карл се засегна от англо-американската словоформа, използвана от Неслунд. Шведският й превод имаше двояк смисъл — “изчезни” или “разкарай се”.

Повъртя се около Фристед и Апелтофт. Те продължаваха с разбора на успешно проведеното залавяне. В резултат на обиска в Норшьопинг бе намерена огромна сума налични пари и част от работни материали на Управлението по имиграционните въпроси, което не съответстваше някак си на работата на шеф на отдел. На “Лидингьо”, у иранеца, пък бяха намерени списъци и бележки, потвърждаващи твърдо вида на заниманията му. Сега ги бяха дали за превод. Във всеки случай бе вече ясно, че като резултат от операцията трябваше да има две присъди за шпионаж.

— И по колко ще получат? — поинтересува се Карл.

— Приблизително по три години — радваше се Апелтофт. — След това ще ги изгонят от работа, във всеки случай шведа, а паричките ще ги конфискуват. Така му се пада, дявол да го вземе. Заслужават да бъдат съдени по ирански.

— Сигурно така и ще постъпят с единия от тях, след като си излежи присъдата тук и бъде депортиран — пошегува се Фристед.

Усещаше се, че и двамата са в добро настроение. Денят се бе оказал резултатен, а и Фристед, и Апелтофт си бяха полицаи до мозъка на костите си.

— Неслунд ме попита откъде имаме информацията — каза Карл, охлаждайки с това веселието, царящо в кабинета.

— А ти какво му отговори? — поинтересува се Фристед с престорено безразличие.

— Казах му, че не мога да му отговоря, защото не е моя работа.

— Благодаря ти — каза Фристед и се зае с документацията си.

Карл си тръгна, без да каже нищо повече. Иранският случай бе чисто полицейска работа и те щяха да се справят добре и без него.

Та той дори не разбираше служебните бланки.

Отначало Фристед и Апелтофт заспориха. Първият бе сигурен, че Карл не се е раздрънкал за руския източник на информацията. Следователно, предполагаше той, Карл бе “бял” човек, а не един от младите и ненадеждни неслундски шпиони. Апелтофт се съгласи, но все пак го смущаваше това, че Карл е някакво си комунистче, което, видите ли, отишло в Бейрут, за да получи уверенията на палестинците, че не са виновни те. На такива изявления трудно можело да се вярва.

Фристед също се съгласи с това. И двамата се заровиха мълчаливо в случая, който още вечерта прогърмя по “Вечерно ехо”: “Арестуван е един от шефовете на Управлението по имиграционните въпроси. Оказал се ирански шпионин”.

Карл изхвърли гнусливо две съобщения за глоба за неправилно паркиране на колата му за няколко денонощия на непозволено място — пред сградата на полицията на “Кунгсхолм”.

Спря пред “Макдоналдс” на “Свеавеген” и си купи чипс, ябълков пай и черно кафе, след което се отправи направо към дома си в Стария град, недоволен от това, че сега щеше да му се наложи да търси доказателства за терористичните мисли на Хедлунд. Въпреки че те, разбира се, съществуваха все някъде.

Отритнал с крак вестниците, натрупали се за няколко дни, Карл видя изведнъж картичката. Веднага разбра, че това е най-важното събитие напоследък.

С картичката в ръка и без да включва осветлението в останалата част на апартамента си, той се отправи направо към телефона и набра един от заучените наизуст номера.

— Ще дойда след четвърт час — каза той и постави слушалката, сякаш потвърждавайки, че не може да има нищо по-важно от това.

Двадесет минути по-късно Стария си сложи очилата за четене. Преди това обаче, както обикновено, нагости госта си с домашен сайдер. Текстът бе написан на английски, а рисунката върху картичката изобразяваше екзотични риби в Червено море. Стария прочете картичката бавно и само веднъж:

Скъпи Карл!

През цялото време мисля за теб и едва не се побърках. Реших, че трябва да се срещнем. Направи всичко, каквото можеш, но се освободи за Коледа. Нека направим една любовна ваканция в Ейлат. Ще плуваме, ще ловим риба. Резервирам стая. Звънни, щом само пристигнеш в Израел, на№ 067/37290 (дом.). Обеща да дойдеш. Сега знам, че си ми по-необходим от всичко на света и не мога да живея без теб.

Шуламит Ханегби

Стария остави замислено картичката, надигна се и потърси забранените му цигари. Изпусна един-два пъти дим през устата и заговори:

— Извинявай, но това “не мога да живея” и така нататък не може да се тълкува буквално. Израелците никога не убиват своите. Тя има предвид нещо много важно — каза Стария и изпрати към тавана облаче дим.

— А не е ли капан? — попита Карл.

— Не мисля. Шведски полицай не може да изчезне толкова лесно в Израел, защото е възможен голям скандал. А ако искаха да научат намеренията ти, щяха да се обърнат към Неслунд, защото щеше да им каже всичко.

— Нали те обаче са убили Аксел Фолкесон.

Карл съобрази на мига, че не бе успял да каже още нито дума за откритията си в Бейрут. Стария повдигна въпросително гъстите си вежди — чакаше разяснения.

За десетина минути Карл му разказа хипотезата си, че убийството е дело на специализирана група от Мосад, наричала се преди “Божията мъст”. Без да го прекъсва и без да се учудва, Стария пушеше спокойно цигарата си.

— Добра работа — каза той, след като Карл приключи. — И теорията ти е интересна. Между другото, възможно е и да си прав. На този дявол Арон Замир не може да се вярва. Това обаче не променя проблема с картичката. Следователно, момичето е предупреждавало за нещо нашия полицай и сега иска да разкаже нещо и на теб.

Карлкимна.

— Очевидно е, че иска да повтори предупреждението си. Да го поясни, така да се каже. А какво мислиш ти по този повод?

— Да, тя, очевидно, е запозната със съдържанието на “план Далет”. Освен това знае, че израелските убийци са започнали действията си. Защо й е обаче да издава своите? Това ме учудва. Аз, например, не вярвам на Неслунд.

Преди да отговори, Стария взе картичката и погледна пощенския щемпел.

— Картичката е изпратена от Израел в деня, в който си заминал. Нито Неслунд, нито израелката са можели да знаят, че ще се озовеш така внезапно в Бейрут. Ако, разбира се, самият Абу ал Хул не е израелец.

— Това не е логично, без да става на въпрос, че не вярвам на това. А и защо им е на израелците да ме снабдяват отначало с информация за самите себе си, като ми устроят театър в Бейрут, а след това ми отмъстят за информацията си, знаейки при това, че бих могъл да разкажа за нея на половината шведска служба за сигурност? Защо да има опасност да изчезна в Израел?

— Така е — съгласи се Стария. — Това е невъзможно. Картичката е истинска. Трябва да отидеш и да я попиташ лично.

— Защо обаче иска да издаде своите?

— Тя е офицер от службата за сигурност и работи в “Шин Бет” или “Аман”. При израелците, както и навсякъде другаде, съществува съперничество между различните организации. Нещо от този род е. И тя не харесва Мосад или не одобрява мръсните трикове на департамента на Мосад.

— А ако там хванат и двама ни?

— Това няма да е изгодно за никого.

— Какво имаш предвид?

— Дори не ми се иска и да го казвам. Тя не е заинтересувана от каквито и да е признания, а и ти също. Обаждай ми се на всеки дванадесет часа. Ако нямам такова обаждане от теб, ще отида при стар мой познат и ще го заплаша с отмъщение от страна на Один[100] и голям скандал. Мисля, че няма да те подложат на мъчения. Добре е, че не си арабин.

— А какво да правя с Неслунд?

Неслунд се бе върнал току-що от Париж — за това с ирония и мимоходом бе намекнал Фристед — и бе казал, че “знае”, че операцията все още е арабска. Бе отказал да провери сирийската история на пистолета на „Токарев” и освен това бе забранил на Карл да предприема каквито и да е пътувания.

Стария дори се вдъхнови от струпалите се оперативни усложнения и ги загриза методично едно след друго. Възнамеряваше да се заема с проблема с пистолета лично посредством старите си приятели във френското разузнаване SDECE, защото те били в много добри отношения със сирийците и запитването им щяло да бъде прието с необходимото внимание. Освен това щяло да предизвика по-малко подозрения, отколкото запитване от страна на шведското МВнР, при това с позоваване на разследване на случай на убийство.

Това — по отношение на пистолета.

А това, че след пребиваването си в Париж “полицаят” (тоест Неслунд) бил казал, че “знае нещо”, било естествено. А и Неслунд бил идиот. Разбира се, че израелците го били натъпкали с някаква “добре огладена” информация за предстояща арабска операция. Тези сведения пък били важни, най-вече с това, че такава операция била все още възможна и за това намеквала и картичката.

Такива ми ти работи.

Сега за забраната за пътуване. Стария се оживи отново и заяви, че с този вид бюрократични пречки трябвало да се бори със същото оръжие. Както и всички останали шведи, Карл можел — и с това шведската служба за сигурност се различавала явно от съответните организации по целия свят — да се обяви за болен и както и всички останали шведи, имал правото на едноседмична настинка без лекарско потвърждение по всяко време на годината. Що се отнасяло до самото пътуване, то било добре, че настъпвала Коледа и във връзка с това разполагали с необходимия канал. Карл можел да замине в състава на групата, организирана от “Ансгар тур”, заедно с пилигримите и пенсионерите. Стария имал добри връзки там.

— Добре ще е — каза в резюме Стария, — ако успеем да помогнем за изместването на стария Арон Замир. Доста от моите израелски колеги ще оценят това по достойнство. Между другото, ще съставя инструкция за теб. Ти, доколкото разбирам, никога не си бил в Израел?

— Нито като пилигрим, нито като шпионин.

Весело тананикайки си, Стария тръгна за уискито. Върна се с бутилка и я вдигна така, сякаш канеше петела от голямата картина да се присъедини към него.

— А какво става с “пропалестинските активисти”, които арестувахте? Рано или късно ще се наложи да ги освободите. Любопитно е да се види как Неслунд ще се опита да изпълзи от тази пропаст. С лед или без?

— Без. Трима от тях нямат нищо общо с това и са обикновени “активисти”. А единият е просто дявол, като “Баадер-Майнхоф” е истината и светлината за него. Той обаче, както и останалите, едва ли е свързан с “плана Далет”.

— А има ли чисто формално за какво да го затворите?

— Не, не мисля. На шведите, дявол да го вземе, е разрешено да изповядват каквито си искат възгледи, а ето че арабите могат да бъдат обявени за това за терористи. Между другото, ти с твоето оръжие на стената в антрето, нарушаваш значително повече закона от него. Не виждам за какво би могъл да бъде осъден. Въпреки че Неслунд иска да се поровя в “мръсните му ризи”.

— Мислиш ли, че ще намериш нещо?

— Възможно е да намеря допълнителни документи, потвърждаващи, че симпатизира на терористите. Работа е за архива, така да се каже. Не вярвам обаче в престъплението му и преди всичко не вярвам да сътрудничи на израелците.

— Да, това наистина е малко вероятно. Добре си представям затрудненията на Неслунд след седмица. Ако всичко се разкрие, то вестниците “Свенска дагбладет” и “Експресен” ще бъдат принудени да “свирят отбой”. Много весело ще е.

— Такива като Хедлунд ли сте имали предвид, когато сте се занимавали навремето с инфилтрацията на левите сили?

Стария се намръщи. Въпросът бе болезнен за него. Помисли си и за самия Карл, за когото и за миг не можеше да приеме, че по този начин моли за прошка за миналото си.

И Стария не пожали време за разяснения.

— Първо, този период от историята на шведската служба за сигурност вече е минало. Много пъти той не бе кой знае колко удачен, но в някои оперативни отношения бе напълно успешен. Например, именно IB организира КСМЛ — Комунистическия съюз, като от време на време в ръководството му имаше толкова наши, че можеха да го управляват напълно. Този класически трик е използван навремето си от тайната полиция през 1906 година в Русия. Нашата полиция не би могла никога да го направи. За нея освен това всичките социалисти са еднакви, сякаш Коминтернът все още съществува. Създавайки обаче KCMЛ, бе много удобно да събираме най-изявените екстремисти на едно и също място (може да се каже, че KCMЛ бе нашата мухоловка). При ограничеността на човешкия ресурс обаче това бе необходимо, защото по никакъв разумен начин не можеш да организираш наблюдението на всичките “леви” и никога нямаше да можем да отделим зърното от плявата.

От оперативна гледна точка тази история бе интересна. Прекрасно класическо решение на класически проблем. За разузнаването обаче е вредно да вкарва в работа ресурсите си, когато става дума за сфера на дейност на полицията. И това също е класически проблем. От правителството обаче постъпваха директиви — отначало от Таге Ерландер, а след това и от Улоф Палме — защото то не вярваше на полицията, а именно през онези години — края на 60-те и началото на 70-те — ние бяхме натрупали материал за лявото движение, който бе къде по-значителен от каквото и да било друго. И всичко това много преди руският шпионаж да придобие такава агресивност. През онзи период почти бе забравено за руснаците, за правителството бе по-важен ловът на наште си леви. А и чуждестранните колеги жадуваха за прясна стока на нашия пазар, така че и в това имаше оперативно предимство.

Слушайки го, Карл все повече се намръщваше и Стария го забеляза.

— Просто ти разказвам онова, което беше, а не морализаторствам. По-нататък всичко ще е различно при нас. Ти, например, ще избегнеш съдбата на KCMЛ, бъди сигурен. Те, между другото, са “самонастройващо се пиано”. Мисля, че прибрахме хората си оттам, именно защото сами започнаха да се саморазправят.

— Сега обаче аз се занимавам с лов на пропалестински активисти. А след това ще дойда при теб и ще трябва да следя KCMЛ?

— Това е някаква глупост. Когато преминеш към нас, ние ще те изпратим да се бориш срещу враговете на страната ни, а не да ловиш левите. Между другото, още ли си комунист?

— А ти все още ли си социалист или социалдемократ?

— Мисля, че колкото повече остарявам, толкова повече ще клоня към левите. Е, а ти комунист ли си?

— Не знам. Аз съм за всичко, свързано с правия ред и икономическото равенство, но не ми харесват комунистическите традиции с тайната полиция и със задържането на опозицията в лудници с инжекциите от сярна киселина отзад. Не съм обаче и социалдемократ. Всъщност, не знам какъв съм.

— Огорчава ли те това?

— Не. В “Кларте” бе интересно. Там се чувствахме знаещи всичко. Сега обаче не съм същият и нямам онова “марксистко-ленинско-маодзедуновско мислене”, както по онова време. Не искам обаче да съм политически полицай, така че си го запиши някъде, дявол да го вземе.

— Добре. След като преминеш при нас, ще се заемеш с руснаците. Any objections? [101]

— None whatsoever[102].

— Искаш ли да напуснеш полицията?

— Да. И колкото се може по-скоро.

— Разплети това кълбо и ще станеш неудобен за полицията, а аз ще имам солидни аргументи и ще мога да те взема непосредствено при мен.

— Обещаваш ли?

— Ще направя всичко, което мога. Обещавам ти. Ти обаче имаш още едно задължение. Например, да се върнеш жив от Израел.

— А ако не успея?

— Това също е решение на проблема, макар и не най-доброто. Още уиски?

Първата половина на следващия ден Карл прекара в квартирата на Хедлунд — Хернберг. Не бе обаче сам. С него бяха двама от техническия отдел, двама, които можеха да намерят скритото, където и да бе то. Отвън бе паркиран с нищо неотличаващ се микробус фолксваген, натъпкан с оборудване, за функциите на което Карл само се досещаше. Нещо там бе свързано с ултразвука, търсенето на метал и топлинните вълни.

“Аха — оглеждайки се, казаха те. — И какво трябва да ти намерим?” Карл поясни, че става въпрос очевидно за документи с обичаен формат, вероятно, машинописни листове, бели. След това възниквал чисто теоретичният въпрос за оръжие. Там обаче вече била идвала два пъти полицията, така че второто било малко вероятно.

Двамата експерти започнаха с разполагането на оборудването си. Извършиха отначало общ оглед, след което се преместиха в кухнята. Карл се върна в голямата стая и разгледа библиотеката, повъртя в ръце нещата от бюрото — вече ги бе разглеждал предишния път — поопипа с ръка спалното бельо, свали от канапето „ИКЕА” възглавниците и усети, че е излишен там. По разнасящите се звуци разбра, че момчетата-специалисти се занимаваха с разглобяването на кухнята — предмет след предмет.

Надникна в кошчето за хартия. Доколкото си спомняше, предишния път то бе празно. Сега обаче на дъното му лежеше купчина разкъсани книжни страници. Вдигна я внимателно — страниците, изглежда, бяха рязани с остър нож. Текстът се оказа на английски. Преди да се поинтересува от заглавието на книгата, Карл прочете наслуки няколко странички, след което се приближи до библиотеката и намери с лекота старо английско издание на “Пътешествията на Гъливер”[103] на най-долната полица до Стриндберг[104].

Той разтвори книгата и изстина. Страниците бяха изрязани от нея, а на тяхно място си почиваха шестнадесет патрона, като му бе достатъчно да разгледа само бегло единия, който извади с помощта на ножица, за да разбере, че става въпрос за “Токарев” и за 7,62 мм.

“Невероятно — помисли си той. — Невъзможно е. Не, това не е истина.” Внезапно се изкуши да пъхне патроните в джоба си и да скрие самата книга, но прецени, че разочарованието му не трябва да прераства в глупост. Остави книгата с шестнадесетте патрона на бюрото, разпери ръце и крака и седна в едно от креслата, опитвайки се да осмисли всичко.

Обаче не успя, защото чу, че експертите го викаха в кухнята. Влезе там в момента, в който местеха хладилника.

— Хладилникът почти винаги е едно от най-добрите места — обясни му единият от експертите. — Те крият нещата, ако не в хладилника, то зад него.

Извадиха папка с копия от писма и написан на ръка дневник.

— Трябва ли ти найлонова торбичка заради пръстовите отпечатъци? — попита вторият.

— Не — каза Карл, — но в стаята, в една разрязана книга, има патрони за пистолет. За тях ми трябва торбичка.

Карл докладва веднага на Неслунд за резултатите от повторния обиск, а последният прие доклада му като скъп коледен подарък. След това изпрати изрязаната книга с патроните на експертиза за сваляне на пръстови отпечатъци и се зае лично с изучаването на конфискувания текст, като отново се превърна в политически полицай.

Копията от писмата не съдържаха нищо неочаквано, като правеше впечатление само езикът им — удивително добър немски. А иначе представляваха огледално отражение на отговорите, вече четени от него. По задължение състави списък на имената, споменавани в текстовете, пусна ги през компютъра и отпечата копия от справките. След това изучава няколко часа дневника.

Хедлунд се оказа просто терорист-романтик. Привличаха го акции срещу Европа, срещу НАТО, срещу “фашизма в Германия”, срещу монополистическия капитал и срещу полициите навсякъде — от Швеция до САЩ.

Ту тук, ту там Хедлунд се оплакваше от “самотата” си, но не в прекия смисъл на думата. Той бе духовно “самотен” сред своите дребнобуржоазни другари, самотен в помислите си за създаване на организирана съпротива на шведските граждани. И понеже бе толкова дяволски самотен, чувстваше, че не е в състояние да вдигне хората на борба и така нататък.

“За съжаление — мислеше си Карл, — в записките на 97-ма страница, правени преди няколко години, се среща нещо като заглавие, очевидно, на някаква рокпесен от типа на “Застреляй детектива”. Хедлунд веднага бе отбелязал: “Присъединявам се!”

Служебно задължен, Карл отбеляза номера на страницата и самата формулировка.

Написа доклад и приложи намерения текст. Те не променяха вече създалия се облик на Хедлунд като романтик на насилието с уклон към германския тероризъм. В мислите му обаче нямаше нищо, свързано с проект за осъществяването на терористична операция на територията на Швеция с помощта на палестинци. Изразът “застреляй детектива”, употребен от него в дневника му, бе взет от стара рокпесен, изпълнявана от шведска рокгрупа. (Карл се консултира за това с магазин за грамофонни плочи по телефона, като явно се смущаваше.)

Опита се да осмисли още веднъж всичко. Позвъни нетърпеливо по конфиденциалната връзка на техниците, занимаващи се с пръстовите отпечатъци, но се оказа, че според предварителните резултати, не са открити пръстови отпечатъци на Хедлунд върху патроните. Във всеки случай нямало такива върху останалите в книгата страници, близки до изрязаната среда.

Опита се да си спомни дали наистина бе надникнал в кошчето за хартия, когато бе ходил за пръв път в квартирата. Да, почти бе сигурен, че го бе направил. Освен това не само той бе извършвал оглед, така че и други бяха оглеждали кошчето.

Хедлунд да е убиецът? В арабска операция под кодовото название “план Даал”? За нищо на света.

Карл извади на дисплея данните за Хедлунд, като поиска всичко, което се отнасяше до военната му служба, и си изясни, че последният е пацифист, отказан се от военна служба.

Нима през трите месеца на пребиваването му в Бейрут палестинците бяха успели да превърнат този дърдорко в убиец, за да изпълни тази мисия вместо Муна и момчетата й? Не, това бе невъзможно.

Нима Хедлунд би могъл да извърши това сам, за да докаже правилността на тезисите си, за да му повярват, за да се сдобие с нови привърженици и за да задейства “репресивната машина”?

Защо му бе било на Аксел Фолкесон да се среща толкова рано с него? И въобще, познавал ли е той Хедлунд?

Карл си отбеляза, че трябва да се отговори на последния въпрос.

А какво, всъщност, означаваше нежеланието му Хедлунд да е замесен в убийството? Нима и той, както и Неслунд, искаше на практика убиецът да е палестинец, а не израелец?

Може би Шуламит Ханегби би могла да отговори на тези въпроси. Трябваше да се срещне с нея на всяка цена.

Приключи с писането на докладите и ги постави в плик за вътрешноведомствено ползване с копия за Неслунд и Фристед. Вече бе късно, работният ден бе свършил преди няколко часа и повечето сътрудници се бяха разотишли по домовете си.

Карл се спусна до мястото, където бе оставил колата си, очаквайки да намери квитанция за глоба за продължително паркиране, и по обичайния си път покрай магазинчето за хамбургери се отправи към дома си в Стария град. Вече очакващата го поща обаче удължи за втори път през този ден работния му такъв. Стария му бе изпратил билет на “Ансгар тур” с полет на следващата сутрин и списък със заповеди, започващ със специално подчертаното: “Не взимай никакво оръжие със себе си”.

Да, правилно бе, разбира се, така че щеше да направи точно това. В специалната му чанта имаше специален пластмасов джоб за оръжие с метална подложка. В специалния апарат на обикновените летища там се виждаха няколко фотоапарата и обектива, а в тайното отделение зад “апаратите” се намираше револверът му. При отваряне на чантата там наистина се виждаше фотоапарат и телеобектив, които почти прозираха, обаче вътре, от другата страна на пластмасовата пластинка, се намираше това тайно отделение. Повечето от контролните пунктове в света се хващаха на номера с тази пластинка (американското разузнаване я ползваше обикновено в страната си, за да не попълва специалните формуляри за носене на оръжие). Израелците обаче не можеха, разбира се, да бъдат подведени. Освен това той щеше да лети за Израел не да печели войната. Ако все пак му се наложеше да спечели нещо в нея, то щеше да е само едно сражение.

Останалите инструкции на Стария бяха още по-неочаквани. Остави четенето на писмото и позвъни на Фристед. Обади се синът на последния и каза, че баща му и майка му са отишли на някаква вечеринка. Тогава позвъни на Апелтофт, който се оказа у дома си.

— Ей сега ще намина — каза Карл и затвори телефона.

След половин час Карл вече седеше до кухненската маса на Апелтофт. Отначало му бе трудно да си събере мислите и да каже онова, което искаше. Проблемът бе в това, че нямаше никаква представа как би трябвало да изглежда домът на офицер от сигурността, а в извънградското жилище на Апелтофт той видя нещо абсурдно-народно-шведско, което приятелите му от “Кларте” най-малкото не биха могли да си представят.

Надникна в голямата стая и поздрави жената на Апелтофт, седнала пред телевизора. На най-горната книжна лавица бяха наредени различни туристически сувенири — раковини, кибритени кутийки, статуетки на испански бойни бикове, миниатюрен мях за вино, снимки на Апелтофт и фру[105] Трета с бански костюми и хартийки на носовете, сватбен портрет в селска църква, снимка на дъщеря им със студентска шапка.

На книжните рафтове имаше редица евтини издания на класиците на световната литература и старо течение на списанието “Фолкет и билд” с шведска “работническа” литература. А в кухнята, където седяха, висеше тъкан килим с изображение на червена къща и малко езеро, лодка с весла и така нататък, както и с текста: “Домашното огнище е по-скъпо и от златото”.

Апелтофт седеше, протегнал крака. На единия му чорап имаше дупчица. Във всички случаи човек по чорапи не изглежда толкова солидно, а по-беззащитно и по-неофициално.

Апелтофт чувстваше себе си уморен, стар и нерешителен човек. Разбира се, било важно, че Карл научил най-накрая нещо за израелците. Разбира се, че било невъзможно да се принуди Неслунд да отмени заповедта си за напускането на страната поради това. Разбира се, че Карл имал правото да съобщи, че е болен и все пак да замине. Разбира се, че най-важното било да се продължи с търсенето на следите на убиеца на Аксел Фолкесон. Разбира се, че онова, с което разполагали, не било никаква следа, а задържани пропалестински активисти и араби, които са заплашени от изселване от Швеция.

И все пак фундаменталната грешка се състояла в това, че ето вече за трети път някой от тримата, натоварени с разследването на убийството, се възползвал от методи, противоречащи на служебния правилник. И особено лошо било това сега, когато в дома на Хедлунд били намерени патрони и пистолет. Според мнението на самия Карл, в чийто професионализъм Апелтофт въобще не се съмнявал, именно от това извънредно необичайно оръжие се бил възползвал убиецът. Ситуацията била ужасно неприятна, но нямало какво да се прави.

— Не — каза Апелтофт след минута мълчание. — Никой от служителите във “фирмата” не би могъл да подхвърли тези патрони.

— Че защо не? — кратко и рязко попита Карл.

— Защото не се занимаваме с такива неща. Ще се разчуе, ще тръгнат слухове и освен това е престъпно. Дори никой от личната гвардия на Неслунд не би се решил на такова нещо. Нищо и никога не би се получило, защото не би могъл да заповяда такова нещо, а е изключено да го направи лично. Между другото и осигуряването им е трудно. Кой от нашите би могъл да се сдобие с тези руски армейски патрони?

— А израелците?

— Защо им е да рискуват и да се намесват в предварителното ни следствие? За да ни насочат по лъжлива следа ли?

— Точно затова.

— На практика е теоретически възможно. Най-вероятното обаче е тези играчки да са били у момчето, както и дневникът, и писмата. Имам предвид, че и те са намерени едва при третото отиване там.

— Така е, но след като Неслунд настоя с такъв ентусиазъм да потърся още веднъж. И още нещо, дявол да го вземе. Какво “знае” Неслунд след завръщането си от Париж?

— М-да, обаче дневникът и писмата все пак не са фалшиви. Те наистина принадлежат на Хедлунд, нали така? А също не са намерени при първите два обиска. Възможно е същото да се е случило и с патроните.

— А кошчето за хартия! Нима специалистите два пъти не са го преглеждали?

— Да, това е невероятно. Ти, разбира се, си прав, защото има известна разлика между кошчето за хартия и скривалището зад хладилника.

— Известна разлика ли?

— Е, да. Доста голяма. Ще прегледам всичко. Във всеки случай, обещавам. Ако някой ги е подхвърлил, то няма да мине. Нека Фристед продължи да се занимава с онази въшка от Управлението по имиграционните въпроси, а аз ще се върна към Хедпуцщ ще видя какво и защо имаме там. Защо ти е обаче да летиш до Израел? Не поставяш ли всичко на карта?

— Трябва да науча истината. Не искам, ако след известно време ни отстранят от случая, така и да не сме научили цялата истина. Освен това се чувствам до известна степен излъган.

— Да, мисля, че си прав. Дяволски неприятно е наистина, но и аз не мога да се избавя от мисълта, че някой ни лъже.

— Разбира се, че това е Неслунд.

— Е, а ако някой лъже Неслунд? Да, той е лайно и ги е натворил такива във “фирмата”. В това съм съгласен. Трудно ми е обаче да повярвам, че е престъпник. Не, добре е, че ще отлетиш. Вярвам ти и е хубаво, че мога да го кажа, така че се възползвам от това сега.

— Преди обаче не мислеше така.

— Не.

— И защо не?

— Трудно е да се определи. Всичките новаци, какъвто си и ти, са хора на Неслунд и рушат “фирмата”, а освен това ни шпионират. Само кажи нещо, което не трябва да се казва на глас, и Неслунд ще го знае още същия ден. Мислех, че също си от тях, “експерт”, и това е всичко. Извинявай, но може да се каже и така, че ние, старите детективи, сме твърде сложни за “директорите на бюра”.

— Особено ако са комунисти.

— А ти какъв си?

— М-да, честно казано, не мога да го твърдя. Във всеки случай обаче съм зачислен във “фирмения” регистър като неблагонадежден.

— Знам го, но не мога да го повярвам. През първите години на службата си във “фирмата” работех в местния клон в Люлео и там се занимавах с комунистите. Четях всеки ден “Норшенсфламан”, особено семейните страници. Първо некролозите, като зачерквах умрелите от регистъра, а новите имена — на онези, които изразяваха съболезнованията си — ги вкарвах в него. По онова време светът бе по-прост. Не, Хамилтън, ти ми харесваш и аз те моля за прошка. Ние сме стари копои, нали разбираш?

Апелтофт се извини и отиде да сложи жена си да легне. Зави я и се върна скоро с бутилка евтино вино.

— Винаги заспива пред телевизора и въпреки това прекарва всичките си вечери пред него. А аз седя предимно тук, до кухненската маса, с моите си работи. Женен ли си?

— Не съм. Всичко се провали заради работата ми. Бях влюбен, но не се реших да й разкажа за работата си и възникна неразбиране.

— Аз никога не съм разказвал на жена си за работата си — отрони печално Апелтофт, отваряйки бутилката.