Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

3

Приблизително в същия момент, в който Аксел Фолкесон бе убит в колата си, Карл Густав Гилбърт Хамилтън се събуди от кошмарен сън. Всичко започна както обикновено по време на тренировките на бойните плувци на дълбочина осемнайсет метра във водолазната база в Карлскрун. Той се спускаше по червения трап и стигнал до дъното, изплюваше наустника на акваланга, издишваше една четвърт от въздуха, за да не се взриви при промяната на налягането по време на издигането си и в приятно топлата тридесет и петградусова вода започна бавно да изплува към мъждукащата светлина.

След десетметровата дълбочина не бе необходимо да се напрягаш, защото, така или иначе, ще изплуваш. Инструкторите обикновено казваха: “Ако искаш да се гмурнеш, най-добре е да го направиш след десетте метра, където водата дърпа тялото надолу, защото иначе ще изплуваш”.

Ето че вече бе на дълбочина от десет метра и се готвеше с лекота да се добере до повърхността, но водата изведнъж стана студена, всичките осем прожектора на водолазната кула изгаснаха и започна да го дърпа надолу. Дълбочината вече бе осемнадесет метра, свършиха червеният, зеленият, черният и белият трапове. Би трябвало да е на дъното, но то се разтваряше в тъмнината.

Отначало се опитваше да не се паникьоса, въпреки че налягането се увеличаваше и той усещаше, че се носи все по-стремително надолу. По пътя му имаше широка тръба, водеща към ада, която го обграждаше, без да му дава възможността нито да управлява тялото си, нито да влияе на хода на събитията. Не успя да компенсира налягането върху ушните си мембрани, а натискът върху маската му е толкова силен, че плексигласът е вече до самите му вежди и като че ли скулите и очите му са притиснати и раздалечени настрани, зрението му, аха-аха, да изчезне и той разбира, ужасен, че няма да издържи.

Събуди се, омотал се в чаршафа и с възглавница върху главата. Бяха му необходими няколко секунди, за да осъзнае случилото се, защото бе сънувал кошмари само през детството си.

Отхвърлил рязко възглавницата, той седна, усещайки, че диша тежко, сякаш все още бе във водолазната кула за бойни плувци в Карлскрун.

“Стига, по дяволите, дотук” — каза си той, отиде в банята и пусна душа.

Запръхтя, застанал под струята ледена вода. Никога не я бе обичал, но се принуждаваше да я търпи, сякаш бе някакво наказание. “Стига, по дяволите, край с глупостите.”

Приключил с екзекуцията си, той приглади с двете си длани косата си силно назад, приближи се до огледалото и известно време разглежда леко зачервените си очи. За пръв път през своите двадесет и девет години бе явно недоволен от себе си.

Бръсна се старателно и по-дълго от обичайното, след това влезе гол в хола и се огледа. Вече бе започнал да изсъхва, но върху дъбовия паркет все още падаха капки. Това, което бе видял, само усили решителността му да изпълни даденото пред себе си обещание, а именно да промени рязко начина си на живот с нещо. Спареният въздух в стаята бе наситен с аромат на парфюм и дим. Сред пепелниците и чашите на масата лежеше бележка, написана с червило. Не я прочете, защото му бе достатъчно да хвърли поглед върху уродливото сърце в края на текста. В бележката сигурно пишеше, че си е тръгнала рано, за да заведе детето в детската градина. В Швеция се случваше често такова нещо. Важното бе, че си е тръгнала.

Прииска му се веднага да разтреби апартамента си, но разбираше, че вече закъснява. Приближи се до прозореца и го отвори. Влажният въздух го отрезви. Падаха тежки големи снежинки и върху разположената точно под него статуя на Свети Йоран и Дракона вече имаше дебела снежна покривка.

Приблизително около четвърт милион от жителите на Стокхолм бяха самотни мъже. И едва ли някой от тях не би завидял на Карл Хамилтън и на апартамента му до Стрьомен в Стария град със статуята на Свети Йоран и Дракона под прозорците й и с прекрасния изглед към покривите на къщите.

На Карл Хамилтън биха могли да завиждат въобще повечето от мъжете. Първо, защото бе богат. Освен това стана такъв с удивителна лекота, наследявайки преди седем години акции на стойност половин милион или нещо от този вид, докато самият той бе зад граница. Помоли приятеля си от ученическите години, обучаващ се тогава в брокерската фирма “Якобсон и Понсбах”, да се погрижи за тях и последният изпълни добросъвестно молбата му. Това не бе трудно да се направи, защото през последните пет години курсовете на акциите на стокхолмската борса излитаха като ракети, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Самият той не се интересуваше от това, но върнал се вкъщи, откри, че е станал мултимилионер. Никога не бе обичал акциите и се отнасяше с презрение към спекулативните игри, така че продаде на мига всичко и превърна парите в ценни книжа и няколко къщи. И сега, година по-късно, се изясни, че е продал акциите точно ден преди понижаването на курса им, а цените на недвижимото имущество бяха тръгнали нагоре. Така че бе удвоил състоянието си и поради това живееше така, както го правеше сега.

Отгоре на всичко, бе блестяща партия — бивш член на шведския национален отбор по хандбал; бивш защитник на отбора на един от американските университети и, освен това, притежаваше графска титла, придържаше се към правилата на етикета, тоест бе добре възпитан; бе лейтенант от резерва, което съответстваше на степента на политолог-социолог, съчетано с професията на класен програмист, получена в университета на Южна Калифорния. Казано накратко, според преценките на новото време, когато си бе отишъл в миналото радикализмът, можеше без каквато и да е ирония да бъде наречен офицер и джентълмен[17], въпреки че самият той не споделяше това определение. Петте необичайни години обаче, прекарани от него в САЩ, промениха целия му живот.

И все пак никога преди не бе смятал живота си за толкова безсмислен, колкото сега, докато стоеше до прозореца и се взираше в тъмнината, покриваща Стрьомен чак до виждащия се в далечината осветен кораб, ако тази плаваща висока сграда, извършваща курсове между Швеция и Финландия, можеше да се нарече кораб.

От нахлуващата през прозореца прохлада по тялото му се заразхождаха мравки. Той затвори прозореца, облече се бързо със съвсем нови дрехи и не изпил кафето си, излезе на улицата под снега и дъжда.

Колата му я нямаше на обичайното й място пред телеграфа срещу двореца. Той погледна вече подгизналите си обувки и се замисли дали да не се върне вкъщи и да извика “чакайте отговор”. Вместо това обаче, потиснал озлоблението си, се отправи към Стрьомен, разритвайки с крака мръсния сняг, защото просто не му се искаше да е акуратен в момента.

Колата му бе там, където той законно, но все пак непредвидливо я бе паркирал пред кафене “Опера”. Стъклата й бяха покрити с дебел слой сняг. Оказа се, че няма четка в колата, и извадил удостоверението си за самоличност в пластична опаковка с малък държавен герб, той почисти стъклата с него. Не, повече нямаше да оставя колата си тук.

По пътя към Кунгсхолмен колата ту поднасяше, ту се обливаше с кал. Изглежда, че американските автомобили не ставаха за северната зима и трябваше на всяка цена да я продаде. Така бе прието още едно решение, което трябваше да се изпълнява, както и всички останали, взети през този ден. Бе взел колата си със себе си от Калифорния и отначало шведският номер бе закачен върху старата синя калифорнийска табела, където бе написано “The Golden state”[18]. Това не бе просто хлапащина, а една от абсолютно противоречащите на регламента нетактичности, с каквито се бе обкръжил, сякаш изразяваше мълчалив протест срещу работата, на която бе попаднал случайно. Последното се случи преди две години. Честно казано, работата му не бе онази, за която някога си бе мечтал.

Потокът от коли се сгъсти по крайбрежната улица “Hop Мелагстранд”. На някои стратегически точно определени места пътните власти наскоро бяха стоварили купчини от някакви циментови чудовища, сигурно, за да ядосват шофьорите, които сутрин и вечер бяха принудени да минават през Кунгсхолмен. Може би идеята на общинската власт се състоеше именно в това — да принудят хората да ползват градския транспорт от огорчение или от злоба.

За да се добере до светофара на площад “Кунгсхолмен” му бяха необходими едва ли не десет минути. И през цялото това време той продължаваше да ръмжи срещу пустия си живот с неговите перспективи за “бъдещи юмручни удари”.

Завербуваха го, докато отбиваше военната си служба и се готвеше да става боен плувец. Бе преди повече от осем години. По онова време бе политически радикал или, ако не се навлизаше в подробностите, защото радикал бе и сега, бе комунист и член на студентската организация “Кларте”, която от няколко години стоеше на “марксистко-ленинско-маодзедуновски позиции”.

Това бе залезът на политически оцветеното минало десетилетие. Две години след победата на Виетнам и освобождаването на Сайгон “Кларте” постави задача за внедряването на своите “съзнателни” другари в системата за отбрана на страната.

Какво по-точно се имаше предвид под “внедряване в отбраната на страната” не бе ясно и до този момент, но в никакъв случай не ставаше дума за някакви си традиционни пацифистки намерения и дори обратното, идеята се състоеше в това по възможност колкото се може повече “съзнателни” другари да заемат най-важните постове там.

Обяснението бе, че тези “съзнателни” другари можеха да потрябват в момент на опасност — евентуално нападение от страна на социал-империалистическа супердържава — за противопоставяне на малодушните и предателски, тоест проруски тенденции. Та нали буржоазната отбрана не бе особено надеждна за нацията.

Не бе необходимо учудване за това, че нито военното разузнаване, нито службата за сигурност не можаха да разгадаят намеренията, криещи се зад тази малка самоволна “инфилтрация” на левите. Левите експерти в Министерството на отбраната и спецслужбите си скубеха косите, опитвайки се да разберат този нов вариант на комунизма, и клоняха към мисълта, че всичко бе някакъв специален трик.

А така нареченият “Експертен отдел по сигурността” при Управлението на шведската полиция (СЕПО) успя да убеди себе си, че в дадения случай се подготвя държавен преврат, като, когато достатъчно много клартеисти бъдеха внедрени по този начин в системата на отбраната на страната, армията, въздушната и морските флотилии щяха да тръгнат срещу Стокхолм с червени знамена и под акомпанимента на оркестъра на Червената армия.

При този спомен Карл Хамилтън се усмихна — за пръв и единствен път през този ден.

Вербуването му бе извършено през март, точно преди започването на обучението му за боен плувец. Курсът се преместваше от Берг в Карлскрун, за да се запознае за пръв път с водолазната кула и да отработи част от елементарните моменти, свързани с излизането от водолазна камбана, с техниката на дишането и други подобни.

Треньорът седеше зад пулта под самия таван, курсантите се гмуркаха като патета във водата под него, а трима инструктори отработваха с тях различни ситуации във водолазната камбана. След това бъдещите плувци тренираха на различни дълбочини, като след всяко изплуване докторът осъществяваше пълен контрол върху състоянието на организмите им. Разкъсването на белите дробове можеше да се случи по най-неочакван начин на дълбочина от шестдесет сантиметра и повече. Белодробната тъкан се спукваше и малкото въздушно мехурче отплуваше по кръвоносната система, като можеше да спре някъде в мозъка. При късмет, при който се блокираха само нервите на пръстите, след няколко часа под налягане в барокамерата то можеше да бъде изхвърлено. В противен случай въздушното мехурче можеше да заседне стабилно, например, в речевия център.

По време на една от тези тренировки Карл усети, че го наблюдават. На дървената трибуна седеше мъж на около петдесет години, който изглеждаше безразличен към всичко случващо се, въпреки че в отношението на младите инструктори към него се усещаше уважение.

На следващия ден мъжът не се появи.

След едно от упражненията лекарят заяви, че Карл има незначителни разкъсвания на кръвоносните съдове на едното око, че не изглежда много добре и трябва да бъде прегледан. Изпратиха го в лазарета, а всичките останали се подготвиха и се върнаха в Стокхолм за почивните дни.

Лазаретът бе пуст. Посочиха на Карл една от стаите, в която бяха дрехите му. Той се облече, ядосан от съобщението за недъга му, въпреки че самият той не забелязваше нищо, и още повече раздразнен от провалената му почивка.

Скоро в стаята му влезе комендеркаптен[19] и го помоли да го последва, обяснявайки му, че лишаването му от отпуска поради болест не съответства на действителността, защото съвсем не е болен и не е необходимо да се безпокои по този повод. Просто трябва да осъществят малко пътуване. И повече нямаше никакви обяснения.

Комендеркаптенът го вози час и половина с цивилна кола в южна посока, като безгрижно разговаряше с него за образованието, за бъдещия флот, за Трафалгарската битка и за какво ли още не. Излезли от Блекинг, те продължиха пътя си на юг по брега на Естерлен, където Скон изглеждаше така, сякаш на картичка, с меките си вълнисти хълмове, преминаващи в морска синева.

Беше март и пролетта бе дошла необичайно рано. Когато се приближиха до Кивика, долината все още оставаше обвита в мъгла. Излязоха на територията на малка ябълкова ферма. С голяма градинска ножица в ръце срещу тях излезе мъжът, седял някога на дървената трибуна на водолазната кула.

Така Карл се срещна за пръв път със Стария. Впоследствие не му се удаде да си изясни произхода на този прякор, но никога не чу да наричат този човек иначе, освен Стария. Преди около двадесет години Стария бе бил началник на секретната служба на военното разузнаване.

По-късно, когато в пресата бяха започнали скандали, свързани с тази служба, и кореспондентите на списанието “Фолкет и билд/Културфронт” представиха и самия Стария, и голяма част от сътрудниците му в службата IB[20] със серия помпозни статии, част от разобличенията завършиха със затвор за някои от последните и с уверенията от страна на правителството, че “всичко, написано в списанието не е истина и, между другото, не е нещо типично”, че новият IB е получил “съвсем други директиви” и че “разузнаването съвсем не преследвало левите организации”, а “и да е имало нещо такова, то е било по погрешка”, признато е за “недействително” или “изключение”, което “няма да се повтаря за в бъдеще” и така нататък.

И ето че сега Карл Хамилтън, млад човек на двадесет и две години, все още член на “Кларте”, стоеше на терасата на дома на официално излезлия в пенсия Стария, който държеше в ръка чаша домашна сода. Комендеркаптенът не присъстваше на това.

Стария бе почти такъв, като на снимките си, но в живота си повече приличаше на фермер, отглеждащ ябълки, отколкото на ръководител на секретната служба на военното разузнаване. Макар и в оставка, той продължаваше да работи активно. На мраморната маса пред него лежеше папка, съдържаща приблизително петдесет листа с машинописен текст. Върху папката бе написано името на Карл и неговия личен номер.

Разговорът им започна с разказа на Стария за това, че за разлика от Карл Хамилтън той е от обикновено семейство, че на младини и той е бил радикал и че понеже имал основания да предполага, че Карл е чел всичко, напечатано във вестниците по делото за IB и за “социалдемократическата шпионска организация” и така нататък, му се иска сега да уточни някои подробности.

В целия свят проблемът на разузнавателните организации или на службата за сигурност бил по принцип един и същ. Винаги имало риск от възникването на такъв един кръг службаши от една политическа партия, чийто кръгозор е ограничен. За Западна Европа било типично преди всичко това, че в разузнавателните й органи властвали консервативно настроени офицери, които, както например в Швеция, едва ли различавали московския комунист от шведския социалдемократ или — ако се визирала Германия — не можели да видят нюансите на разликите между фракцията “Баадер-Майнхоф”[21] и социалдемократическия съюз на работниците на културата, без да ставало дума за хомосексуалния “екип от Итън[22] ” във Великобритания и постоянните му грешки.

Според мнението на Стария, всичко това бе не само неразумно, но и недостойно, и дори опасно. В Швеция бил направен опит да бъде създадена по-демократична служба, поради което половината от сътрудниците й се състояха от офицери, а другата половина — от членовете на различни организации на работническото движение. Стария отговарял лично за набирането на по-голямата част от сътрудниците.

Сега системата се намирала под заплахата от разпадане. Новото правителство било убедено, че именно офицерите-модерати[23] са единствената надеждна категория и усърдно използвало затрудненията, свързани със старата история, за да военизира по този начин новия IB, което да направи организацията неефективна. “И тук се приближаваме до същността на въпроса” — заключи Стария и посочи с пръст досието на Карл, обяснявайки, че понеже в известна степен продължавал да управлява дейността, то възнамерявал да отстоява и политиката на наемане на сътрудници, като внедрява “контрабандно” тази или онази разумна личност в своята “фирма” — секретната служба IB на разузнаването.

Отвори папката и подаде на Карл, написаната от последния преди четиринадесет дни молба за приемане след завършването на курса за подготовка на бойни плувци във военноморското училище, където да продължи да се обучава като офицер от флота от резерва. “Ето — каза той и почука още веднъж с големия си пръст по папката, — струва ми се, че намерихме подходящия офицер, който, наистина, не е съвсем умерен модерат, но както подозирам, е с добри семейни традиции.”

Карл мълчеше. Той през цялото време се опитваше да убеди себе си, че това е просто шега, остроумен тест за благонадеждност или за още нещо, само не и самата истина. Всичко това му изглеждаше невероятно. Та нали IB се занимаваше с внедряването на свои хора навсякъде, като се започнеше с групите на обикновените добропорядъчни селяни и се приключеше със студентските организации, без да се изключва и “Кларте”. IB продаваше сведения за шведските пропалестински активисти на Израел; IB преследваше “неблагонадеждните елементи в профсъюзите”; IB съставяше списъци с членовете на подозрителните организации от типа на неговата “Кларте”, смятайки ги за един вид потенциални предатели на родината. Не беше ли така? И нима можеше да се вярва сериозно, че Карл просто така, танцувайки, ще изплува в шпионажа, само да го повикат?

Стария обаче бе овладял твърдо ситуацията и не губеше търпение, като продължаваше проточилата се лекция.

Първо, повече от половината от написаното в пресата за така наречената “инфилтрация” било истина. Второ, трябвало ясно да се разбере, че списанието “Фолкет и Билд/Културфронт” се е посветило на описанието само на част от дейността на IB, на онази част, срещу която то протестирало, което само по себе си било “симпатично и разбираемо”. Въпреки че в резултат на това, за съжаление, образът на дейността на службата се оказал гротескно изопачен като цяло.

Разузнавателната служба била важна част от отбраната на страната и основните й задачи на практика се състояли не в дрънкане на оръжие пред държавните магазини, търгуващи с алкохол. Наистина, някои от акциите се провеждали от оперативните отдели, но намеренията им се състояли в това да бъдат включени оперативните работници в действие (тогава Карл чу за пръв път израза “оперативен работник”).

Най-съществената задача на разузнавателната служба била да бъде очи и уши на страната си и да осигурява информация за военни или политически дейности, които са насочени или могат да бъдат насочени срещу Швеция. Ето това било!

А сега се опитвали да поставят дейността й отново върху старите релси, като някои военни ръководители, а и правителството като цяло, се опитвали да устроят в тази организация военни на средна възраст. А това било лошо.

Специален бил проблемът със създаването на ново поколение оперативни работници. Ахилесовата пета на предишната организация — и това го признавали всички — била липсата на компетентни оперативни кадри. Швеция не разполагала с необходимите ресурси за обучаването им, а дори и да ги имала, то инспекторът по юридическите въпроси и “Експресен” щели да вдигнат шум до Бога из цялата страна по повод недостойните и отвратителни методи и каквото още ти хрумне, а това нямало да е от полза за тяхната нова организация.

Той обаче говорел с бъдещ офицер от резерва, нали така? Може би е дошло време за съвсем конкретно предложение?

По този начин стана въпрос за работа като оперативен работник. В Швеция нямало да получи съответното образование, а и не си струвало да се стреми към това, поради посочените по-горе причини. Съществувала обаче конкретната възможност, Карл да получел стипендия за обучение по политически науки и компютърна техника в университета на Южна Калифорния, намиращ се край Сан Диего. Целият курс на обучението му щял да бъде финансиран от Министерството на отбраната на Швеция. Въпреки че официалната обичайна американска университетска стипендия за способни чуждестранни студенти да била разчетена сега за три-четири години, на Карл щяло да му се наложи да изостава значително от обичайните темпове на получаване на университетско образование, както това се случвало, например, с известните “звезди” на спорта.

Защото по-целенасочено образование щял да получава в специализираната школа в Сан Диего, която била подведомствена на военноморския флот на САЩ и на ФБР. Бъдещите оперативни работници получавали там най-доброто, поне в западния свят, образование.

При отчитане на месечната натовареност на курса в обикновените американски висши учебни заведения времето за обучение в Сан Диего се равнявало приблизително на три години обучение в морското училище. И така, след завръщането си у дома, той щял да притежава университетско образование и едновременно с това звание на офицер от резерва. Освен това винаги имало възможността да стане “беглец”. Никой не можел да бъде принуден да работи в разузнаването, поне не и в Швеция. Можел да получи подготовката, а да вземе необходимото решение едва след пет години.

Предложението бе примамливо, въпреки че за над четиригодишната подготовка на оперативен работник Карл имаше представа само от измислиците на кинорежисьорите. Всичко, казано от Стария, звучеше съвсем невинно — просто оперативен работник.

Не по-малко от два милиона струваше учението на Карл в САЩ. И цели пет години той учеше ту тук, ту там. Два дни от седмицата бяха за обичайния живот в обикновения университет, а останалото време бе за тайното му обучение в Сан Диего, включващо влизане с взлом в апартаменти; кражби на автомобили; преследване с и без коли; подслушване; снимане; маскировка; радиовръзка; размяна на съобщения; диверсии, като се започнеше от взривяване на коли и се стигнеше до извеждането от строя на електростанции; изучаване на източноевропейския и западноевропейския пазари на оръжие (пушки, автомати, карабини, гранатомети…); инфрачервено наблюдение; бой в помещение; бой в открита местност; бой на тъмно с оръжие; бой на тъмно без оръжие; бой с хладно оръжие; бой без хладно оръжие — и така до безкрай, цели пет години подред. Казано накратко, там подготвяха стабилно оперативни работници, като, наистина, не поощряваха развиването на съмнение в самия себе си и не говореха за християнски морал.

Никога и на никого не разказа за това. Не само защото всичко бе обкръжено с паравана на най-строга секретност, но и защото него, чужденеца, го предупредиха специално да не се забърква лично в скандали и да не въвлича в такива учебното заведение. Запази в тайна това, защото всичко, на което бе обучен, с изключение на тренировките по стрелба, му се струваше някак си срамно.

Той бе спортсмен и с това сигурно можеха да се обяснят чувствата му. До пристигането си в Сан Диего той искаше да стане боен плувец от шведския флот (което бе съвсем нормално и достойно), освен това играеше хандбал в представителния отбор на Швеция. Хандбалът бе твърда игра, в която имаше много сблъсъци, тежки удари и понякога отчаяни схватки без ясни правила, като нивото на игра се променяше от мач в мач в зависимост от това кой играеше и кой бе съдия. И все пак това бе борба между равностойни противници и без измама.

А на занятията по спорт оперативният работник бе обучаван преди всичко на умението да мами противника си, без да му оставя никакви шансове за успех.

Тези пет години в Сан Диего наложиха отпечатък върху целия му живот, като едновременно със старателния анализ на всяка грешка и довеждането до автоматичност на всяка подробност имаше и нещо такова, което се мъчеше постоянно да изхвърли от съзнанието си. Като безмълвен айсберг това нещо изплуваше постоянно в паметта му. Той обаче не каза никога на никого нищо и неизменно оставаше лоялен.

И все пак изглеждаше, че цялото това време бе изгубено напразно, защото, когато се върна в Швеция, в новия IB нямаше място и извинявайки му се, Стария му предложи “временна служба в очакване на нови директиви”, което като цяло означаваше “очакване на нови политически усложнения”. Отначало новото буржоазно правителство, начело с държавния секретар, който бе млад модератор, побъркан на тема оръжие, военизира IB, след това сменилото го социалдемократическо правителство се опита в жестока борба с профсъюзите в армията да прекара през сито кадрите, което бе задължително за въоръжените сили по онова време. И сега всичките длъжности се бяха оказали заети, но понеже Швеция си е Швеция, то и шпионите бяха защитени от разни профсъюзни устави и закони, произтичащи от ситуацията, така че постъпил веднъж на служба, оставаш зачислен на нея пожизнено.

Военното ръководство гледаше с известен скептицизъм на избраника на Стария, въпреки че плащаше акуратно американското му образование, договорено в ябълковата ферма. Карл Хамилтън бе, разбира се, подходяща кандидатура, но с комунистическо минало. И уклончиво му бе предложено да изчака освобождаване на работно място.

Засега го бяха назначили към компютърния отдел в службата за сигурност при Управлението на полицията. Във всичко това имаше двойна ирония, като се отчиташе от една страна образованието му, получено в Сан Диего, а от друга — статуса на работещ в специалния отдел и системата, с която се занимаваше сега, модернизирайки я и приспособявайки я към новата техника и в която той можеше да е евентуален кандидат за графата “неблагонадеждни”.

По такъв начин той смяташе, че образованието, получено в Сан Диего, нямаше никога да му потрябва на практика. След две години работа в компютърния отдел тази прогноза изглеждаше съвсем естествена.

Той обаче грешеше много. Само в продължение на следващите десет часа му предстоеше да употреби оръжие и през следващите три седмици щеше да му се наложи да убие четирима души.

Знаеше, че закъснява много, докато обикаляше по “Бергатан”, “Полхемсгатан” и “Кунгсхолмсгатан” в търсене на място за паркиране. Намерил такова, той не пусна пари в автомата, защото така или иначе “лаплисите”[24] с необоснована принципност държаха квартала около полицейското управление на “Кунгсхолм” под специално наблюдение, така че младшите полицейски чинове, нямащи право на паркинг в подземния гараж на зданието на полицията, притичваха от време на време като лалугери, за да пускат монети в автоматите. Карл бе стигнал до този извод от собствен опит, защото заетите с разследването на някакво произшествие полицаи просто забравяха за необходимостта да притичват до автоматите и се оказваха наказани. Ето че и сега той предпочете да плати глоба.

Опита се да мине покрай дежурния на главния вход на Управлението на полицията, но бе спрян и за седми или осми път през този мрачен декември му се наложи да покаже ламинираната си карта с малкия държавен герб. След това се спусна с асансьора в мазето, откъдето премина по подземния коридор в съседната сграда и там се изкачи с асансьора до последния етаж.

“Home, sweet home” [25] — изръмжа той, набирайки кода на обкованата със стомана стъклена врата. По пътя си надолу по коридора с бели стени, странни картини върху тях (приумица на клуба на любителите на изкуството) и кашпи с едролистни растения той забеляза две неща, а именно че жълтокафявата пътека от кокосови влакна е покрита с кал и следи от стъпки, което означаваше, че сутринта бяха потичали очевидно добре по нея. В края на коридора стоеше група сътрудници с кафени чашки в ръце, а вратите на кабинетите бяха отворени. Всичко това бе твърде необичайно. В службата за сигурност се полагаше след излизане да се заключва вратата. Там обикновено не се трупаха по коридорите и не разговаряха, ако наистина не се случваше нещо необичайно като например финал на хокейното първенство.

Влезе в кабинета си, дори без да надникне в стаята на секретарката на отдела, защото не обичаше да показва, че закъснява. След това отвори два метра високия сейф и за свое удоволствие се убеди, че е бил прав. Най-долу имаше чифт сухи негови обувки. Свали мокрите си чорапи и изстискал ги над канцеларското кошче за хартия, ги увеси на радиатора. След това натисна бутона на телефона и се свърза със секретарката.

— Добро утро, Бригита! По-добре късно, отколкото никога. Днес сигурно е мой ред да правя кафе? — попита я той, без да очаква много-много отговор.

— Върви веднага при Неслунд, чакат те в заседателна зала С-1 — отговори му тя с такъв тон, сякаш го призоваваха на военен съд.

Той въздъхна и погледна голите си стъпала. След това взе чорапите от радиатора; обу ги, без каквото и да е желание; и размърда пръсти, преди да обуе сухите обувки.

А след това тръгна, минавайки покрай секретарката.

— Какво иска Неслунд? Случило ли се е нещо? — попита той, хванал дръжката на вратата.

— Нима не си чул? — каза тя съвсем беззвучно. — Убили са Аксел Фолкесон, шефа на “Бюро Б”. Нали го познаваше.

Той продължи да държи дръжката на вратата.

— Убили са Фолкесон ли? Мъртъв ли е? А кой, кога и къде?

Тя само поклати глава и сякаш бе готова да заплаче. Той се изкачи бързо с един етаж нагоре и спря пред входа, защото кодът му не отреагира. Миналият след минута колега го пусна вътре.

В креслата с доматен цвят около овалната маса от карелска бреза в заседателната зала се бяха разположили шест души.

В единия край седеше началникът на отдела, а следователно и началник на “Бюро Б” Хенрик П. Неслунд, който на практика бе истинският шеф на шведската служба за сигурност, понеже “Бюро Б” се занимаваше с най-тежката работа — лова на шпиони и терористи. Карл позна други двама, които бяха колеги от службата за сигурност. Останалите трима не бе срещал никога, но те, без съмнение, бяха полицаи.

Неслунд махна раздразнено на опитите му да обясни закъснението си със сутрешната неразбория с транспорта.

Настроението в залата бе потиснато.

— O’кей — каза Неслунд, — да продължаваме. И така, трябва да създадем две паралелни групи и да координираме резултатите от работата тук, в моя отдел. Ако ти, Хамилтън, не познаваш всички присъстващи, то ще ти ги представя. Юнгдал, Першон и Андершон са от “насилието”; Фристед е от отдела, в който работеше Фолкесон; а Апелтофт е от комисията за разследване.

Петимата кимнаха мрачно на Карл.

— За мен, както разбирате, това дело е с приоритет — продължи Неслунд, — под думата “приоритет” разбирам, че никакво друго дело не може да ме накара да го отложа.

При нормални условия петимата (или шестимата, ако се смяташе и Карл Хамилтън) полицаи, слушащи шефа на “Бюро Б”, едва ли биха седнали заедно дори и около маса за кафе.

Трима от тях бяха обикновени полицаи, занимавали се дълги години с разследването на тежки престъпления. Като се вземеше под внимание сложността на даденото дело, можеше да се предположи, че те са наистина най-добрите специалисти. А полицаите от такъв ранг, разбира се, нямаха особено високо мнение за близките си събратя от отдела по сигурността, особено за младите спецове с висше образование, но с незначителен стаж в полицията, и Карл Хамилтън бе най-блестящият пример за именно такъв “нескопосник”.

Не по-добро бе положението и в самата им “фирма”, тоест в службата за сигурност.

Арне Фристед и Ерик Апелтофт бяха криминалисти с голям стаж. Прекарали десет-петнадесет години като обикновени полицаи с обичайната кариера, а след това избрани по стария начин за подбор на най-добрите. С други думи казано, те бяха от старата школа, службаши-полицаи, а не някакви си там кандидати на науките с кариери като началници на отдели, което бе приумица преди всичко на Неслунд, превърнал “фирмата” в семинар за млади “спецове- академици”. Поне така се възприемаше това от възрастните полицаи.

А групата млади специалисти, към които с известно право се числеше Карл, обикновено приемаше отбранителна поза, смятайки, че по силата на по-доброто си образование, а може би и по-голямата си интелигентност именно те, а не старите полицейски стълбове, отговарят по най-добрия начин на изискванията на съвременната служба за сигурност.

Поради това при обичайни условия тези шестимата едва ли можеха да си се представят седнали на кафе около една маса.

Независимо от кариерите, образованието и произхода за всички полицаи обаче съществуват ситуации, които на мига прехвърлят мост през всичките противоречия и убийството на полицай бе в това отношение къде по-важно от всичко останало.

След половин час Карл и двама от по-старшите му колеги вече стояха пред вратата на запечатания служебен кабинет на Фолкесон. Арне Фристед, който явно бе старши по служба, пое автоматично командването. Разреши с кимване на Апелтофт да свали пломбата от ключалката на вратата.

Влязоха в стаята, в която се надяваха да намерят първите важни следи на убийците или убиеца.

Кабинетът бе в пълен порядък. Двата малки прозореца бяха разположени толкова високо, че през тях не се виждаше нищо. Повечето от останалите служебни кабинети изглеждаха точно така, като разликата се състоеше само в броя на прозорците — един или два — и зависеше от служебното положение на притежателя им. Понеже през прозорците не можеше да се види нищо, то се предполагаше и че през такъв прозорец не може да се надникне в стаята, макар че наблизо едва ли се намираше такова място, откъдето можеше да се надзърта в кабинет, разположен на най-горния етаж на полицейската сграда.

Бюрото бе стриктно подредено. За да се пише по-удобно, част от него бе покрито със светла кожа. Там имаше и снимка на две тийнейджърки и на жена, която бе напълно възможно да е майка им. До нея имаше украшение — поставка с шест стоманени топчета на конци. А на края — настолен календар. Кабинетът изглеждаше по-обитаван от повечето служебни помещения в отдела по сигурността, сигурно преди всичко заради картините по стените. Аксел Фолкесон бе председател на клуба на любителите на изкуството в службата за сигурност.

Освен това в стаята имаше две кресла с лампа за четене и малка масичка между тях. Върху нея имаше пепелник (празен) и до него поставка с четири старателно почистени лули. Нямаше нито разсипан тютюн, нито щипчица пепел.

Зад бюрото в противоположния край на стаята имаше голям сейф, същият, както и при останалите на службата за сигурност. Пред него бе проснато малко платнено килимче в сини тонове.

Тримата мъже постояха малко мълчаливо. След това Ерик Апелтофт дръпна едното от стоманените топчета и го пусна, махалото се задвижи и скоро в стаята се чуваше само удрянето на топчетата едно в друго. Арне Фристед извади от джоба си малък черен диктофон.

— И така — каза той и натисна бутона за запис, — да започваме. Домашният обиск, не, не така, да зачеркнем това. Да кажем: огледа на служебната стая на интенданта на полицията Аксел Фолкесон. Присъстват: комисарят от криминалната полиция Ерик Апелтофт и полицейският асистент, не, откъде-накъде, как е там, зачеркни, експертът Карл Хамилтън. Часът е 10.16, а датата — 9 декември. Служебният кабинет е в добро състояние и е обзаведен традиционно. Започваме с отварянето на сейфа. Съгласно указанията на началника на отдела, сейфът с код 365-365-389… се отваря от… как беше… Хамилтън… и, може да се каже, че редът в сейфа също е нормален. На най-горната стоманена лавица има празен кобур за обичайното служебно оръжие и кутия с патрони, 50 броя, калибър 7,65 мм. Друго — нищо. На втората лавица има бележник и още нещо, което, струва ми се, представлява писмени записки на известни наблюдения върху… хм… върху терористичните актове, свързани с Близкия Изток. Отчети, които по-нататък ще наричаме А-1, струва ми се, с чуждестранен произход, като езикът е английски. До отчетите лежи папка с формат А4 и номер Б-16, която по-нататък в протокола ще наричаме А-2, и върху големия рафт има двадесет и три папки с формат А4, които ще номерираме до А-16, след това — празно място, след него A-17 и т. н. В долната част на сейфа има кутия с патрони, калибър 7,65, чифт обувки или пантофи, а също така два тефтера със записки. Тефтерите по-нататък ще са номер А-3.

Продължаваме с огледа на бюрото. Освен украшението и снимките, които, както предполагаме, са портрети… а, сигурен ли си… о’кей… значи, които се явяват семейни снимки, там лежи обикновен настолен календар със записки от типа на дневник. Ще я назовем Б-1. Сега, ако преминем към чекмеджетата на бюрото, то трябва най-напред да отбележим, че не са заключени… В най-горното чекмедже има следното: връзка със седем ключа от различен вид, ще ги наречем Б-2, няколко химикалки, линийки, калкулатор “Sony”, джобен календар за миналата година, ще го назовем Б-3…

Общият оглед премина бързо и професионално. Не бе необходим специален такъв от страна на техническата група, защото едва ли някой външен бе влизал там. По регламент дейността на службата за сигурност бе строго разпределена по секции. Казано накратко, това означаваше, че нито един сътрудник не знаеше и не можеше да знае над какво работеше съседът му, а още по-малко бе разрешено разхождането по кабинетите.

Щом само протоколът бе записан върху лентата, и тримата се заеха с подбора на материалите за незабавно изучаване, като преди всичко това се отнасяше до настолния календар, лежащ на бюрото, и бележника, намиращ се в сейфа. Надяваха се да разберат от тях с какво се бе занимаваш напоследък Аксел Фолкесон.

За този ден върху настолния календар имаше само една-единствена бележка: “Да се позвъни или провери 631130”.

И повече нищо.

Бележката от предния ден можеше да се изтълкува като “през обедната почивка — заседание при началника на “Бюро Б”. И след това:

“Да се свържа относно “план Далет”.

На съответните страници в бележника, лежащ в сейфа, двете бележки се повтаряха, но без пояснения. А преди два дни имаше подробна бележка, която не съответстваше на тази върху настолния календар:

“Среща с Шуламит Ханегби. Предупреждение за “плана Далет”. В най-скоро време. Конф., да не се казва на никого”.

Последните думи бяха подчертани.

— Ето — каза Фристед и прокара показалеца си под подчертаните думи, — ето я първата идея. Кой е този, дявол да го вземе, Шула… и така нататък?

— Началникът на израелската служба за сигурност. В посолството им — отговори му Апелтофт.

И тримата се наведоха над бележките. Изглежда, че пръв бе потърсил контакт началникът на службата за сигурност в посолството на Израел, защото нямаше никакви доказателства инициативата да бе дело на Фолкесон. При това срещата бе лична, защото телефон не бе записан. Следователно онзи бе предупредил Фолкесон за някакъв си “план Далет”, а след два дни Фолкесон бе убит.

Фристед взе решение на мига.

Той и Апелтофт щяха да започнат с проверката на телефонния номер и щяха да се заемат с четенето на чуждестранните отчети за тероризма и съдържанието на документите в папка Б-16, които очевидно бяха свързани с най-последните задачи на Фолкесон. Необходимо бе също да се научи повече от Неслунд за заседанието през обедната почивка на деня преди убийството. А Карл Хамилтън трябваше да поговори с израелския началник на службата за сигурност. Това не бе трудно, просто трябваше да се позвъни там.

След пет минути Карл вече сваляше поредното напомняне за глоба от предното стъкло, смачка го и го изхвърли. А след това потегли по посока на Естермалм, към израелското посолство на “Торстенсонсгатан”.

Към сградата на самото посолство водеха няколко стъпала, а входната врата приличаше на вход в обикновен апартамент. Отвътре бе укрепена стабилно с бронирано желязо и при влизане трябваше първо да се премине през детектор за метал, а след това през малко затворено антре. Дежурният, облечен с дънки и пуловер, дъвчеше дъвка. Над него висеше видеокамера.

— Документите, плийз — помоли той и натисна един бутон.

След това, едва погледнал ламинираната карта с малкия държавен герб, я превъртя във въздуха с палеца и показалеца си. Карл едва успя да я хване във въздуха. При обичайни условия такова едно поведение можеше да го провокира към ответни действия.

Охранителят от отдела по сигурността натисна бутона на служебния си телефон, каза нещо на иврит и след това посочи през рамо с палец към затворена врата. Карл се приближи до нея и спря, предполагайки, че е заключена. Така се и оказа.

Скоро ключалката изщрака и от другата страна на вратата се появи нисък мъж на около тридесет и пет години. Той също дъвчеше дъвка. Поканил гостенина с кимване да го последва, мъжът заключи най-напред вратата, а след това тръгна по къс коридор, където, без да почука, отвори друга врата и посочи вътрешността на стаята с пръст на Карл, а самият той продължи по-нататък по коридора, така и не казал нито дума.

Значи това бе стаята на Шуламит Ханегби. Карл се настрои да види млад офицер, но влизайки, се учуди. Зад отрупаното бюро седеше жена. На Карл му се стори, че му е връстница или дори по-млада от него. В стаята нямаше никого другиго. Върху книжната лавица зад гърба на жената лежеше автоматичен пистолет “узи”, калибър 9 мм, с поставен пълнител и на предпазител, като ремъкът му бе доста износен, което показваше, че оръжието е използвано доста дълго време.

Жената бе синеока, чернокоса и много красива. Косата й бе стегната на тила като един вид “конска опашка”, пъхната в яката на зеления й пуловер. Усмивката й бе очаквателна. Разбира се, Карл Хамилтън бе потресен и, естествено, на свой ред бе обект на съсредоточеното й внимание.

— Не съм си и представял, че ти[26] си жена — с извиняващ се тон каза Карл и седна.

— Е и каква е тази “приоритетна работа”? — попита го тя, без да обръща внимание на думите на Карл.

Той й обясни накратко. Така и така, началникът на “Бюро Б”, отговорен за борбата срещу тероризма, свързан, между другото, с Близкия Изток, бил убит днес сутринта, което очевидно вече им е известно, нани така? Добре. А онзи ден, съгласно записки, намерени в сейфа му, той бил имал контакт с Шуламит Ханегби, която по някакъв начин го предупреждавала, и по-нататък от записките следвало, че това предупреждение се отнасяло до предстояща в близко време враждебна операция, обозначена като “план Далет”. Та така, какво представлява “план Далет”?

Слушайки Карл, Шуламит Ханегби извади “конската си опашка” и започна да я навива къдрица след къдрица на пръста си. Лицето й оставаше безстрастно. След като Карл спря да говори, тя само въздъхна, измъкна от купчината хартии на бюрото си пакет цигари и погледна въпросително Карл, който поклати глава. Тя запали цигара, приближи се до прозореца и погледна навън. Карл забеляза, че застана не точно пред прозореца, а до пердето, за да не е удобна мишена. Изглежда, че това й бе навик. Гледаше мълчаливо в далечината, а Карл чакаше. Въпросите му бяха пределно ясни и не се нуждаеха от уточняване. Най-сетне тя се отдалечи от прозореца, седна зад бюрото си, дръпна силно от лошо миришещата цигара, погледна Карл право в очите и каза:

— Ние, израелците, не се славим като твърде големи бюрократи. Доколкото обаче разбирам ситуацията, просто нямам правото да отговарям на въпросите ти. Предполагам, че, разбира се, като сътрудник на шведската служба за сигурност си в правото си да ги задаваш и да питаш когото и за каквото си искаш. Нашите контакти обаче трябва да бъдат поддържани по обичайните канали, тоест чрез началника на “Бюро Б”. Sorry, но е така.

— Така е, но тогава моят началник трябва да отиде при твоя началник и да повтори всичките тези въпроси. След това моят началник ще се върне от твоя началник при мен и колегите ми, занимаващи се с разследването на случая, и 24 часа, дявол да го вземе, ще отидат само за формалности. Взимаш ли под внимание това?

— На практика е така. Съгласна съм, че не е много оперативно.

— Е? И какво?

— Поставена съм в сложна ситуация и не мога да ти кажа нищо повече.

— Нали това обаче е истина?

— Кое?

— Че си го предупреждавала?

— Възможно е да се окажа в такава ситуация, при която да бъда принудена да отричам всичко. И ти, и аз, и двамата обаче разбираме, че след като Аксел — аз наистина съм огорчена от случилото се с него, защото бе истински мъж — но ако Аксел е направил такива записки, за което много съжалявам… то… от моя страна ще е глупаво да го отричам.

— За кого го предупреждаваше? За палестинците ли?

— Това поне е ясно в известна степен, но аз не мога да отговарям на въпросите ти.

— А би трябвало. Представи си обратната ситуация! Нима не би се възмутила от поведението на шведски полицай, ако ти откаже помощ?

— Трудно ми е да си представя такава ситуация по много причини.

— Какво означава “Далет”? Това име на местност ли е или какво?

— O’кей, ще ти отговоря. На иврит “Далет” означава буквата Д. “План Далет” означава накратко “план Д”.

— А кой е разработил “план Д”?

— Sorry. Не може така и няма да ти кажа нищо повече.

Карл седеше мълчаливо и се взираше в очите й. Външността й му пречеше да се съсредоточи и все пак се опитваше да забележи дори и най-незначителната реакция на думите си. Ситуацията се превръщаше в абсурд.

— Ние се опитваме да открием убиец — започна отново той.

— Много добре го разбирам — отговори му тя с такова спокойно изражение на лицето, че и двамата замълчаха за известно време.

На Карл изведнъж му се прииска да разкъса тази безстрастна маска.

— Дали да не вечеряме заедно тази вечер? Домашна свинска пържола или нещо друго?

Тя се усмихна, след това се разсмя, погледна към бюрото си, прибра косата си и лицето й се оживи отново.

— Точно в момента това е двойно неподходящо предложение.

— O’кей, нека е агнешка пържола.

Тя се замисли едва-едва, явно не за агнешката пържола, а след това го попита за домашния му адрес. Той постави пред нея визитната си картичка и си тръгна.

За втори път през този ден изхвърли квитанцията за глоба за нарушаване на правилата за паркиране, седна в колата и се вля в платно V-8, отправяйки се по посока на “Страндвеген”.

Тази израелка знаеше нещо извънредно важно, но не искаше да говори за него. Бе предупредила Фолкесон за палестинска операция, наречена “план Далет”, но бе напълно възможно така да я бяха кръстили самите израелци. Въпреки че бе съобщила за това на шведската служба за сигурност, проблемът се бе оказал толкова секретен, че израелката бе отказала да обяснява каквото и да било. Нещо тук не се връзваше.

От само себе си се разбираше, че можеше да се използват дипломатическите канали, но времето течеше; шансовете на убийците се увеличаваха; не бе изключено “план Далет”, аха-аха, да бъде осъществен, а “фирмата” му така и не знаеше кога, къде и как щеше да се случи това. Между другото, защо му бе хрумнала идеята за вечеря? И какво бе имала предвид тя, искайки домашния му адрес?

Карл Хамилтън влезе при Неслунд, без дори да почука. Говорейки по телефона, последният направи жест, означаващ нещо средно между “върви по дяволите” и “сядай”. Карл предпочете второто и седна. Телефонният разговор се отнасяше до днешните събития, но човекът от другата страна на жицата явно не бе от “фирмата”, защото от време на време Неслунд повтаряше: “Не това имах предвид”, “Това не трябва да се тълкува точно така”, “Да, да, нещо от този род” и така нататък. Следователно говореше с журналист. Карл погледна демонстративно часовника си и Неслунд, на когото вече бяха омръзнали тези обяснения, се извини, че, видите ли, имал много важно съвещание и щял да се обади след това.

— Е? — каза той и се обърна към Карл.

Приличаше повече на търговец на автомобили от 50-те години, на рагар[27], отколкото на ръководител на най-“деликатната” част от спецслужбите. Неясно защо, но Карл не харесваше този човек. Някак си бе ненадежден, макар че можеше и само така да му се струва.

Карл докладва накратко за резултатите от срещата си в израелското посолство. Неслунд изръмжа, че ще се обади на израелците, записа си нещо и смени темата на разговора им.

— Сигурно си чудиш защо те напъхах в тази група? — започна той. — За това има специални причини. Напълно е възможно да се наложи допълнително търсене в базата данни на твоя компютър на различни терористи и подкрепящи ги групи в страната, а е възможно и още нещо. — Неслунд знаеше, за което никой във “фирмата” си нямаше и понятие, с какво, освен получаването на висше образование като цяло и изучаването на програмирането в частност, се бе занимавала в Калифорния младата графска издънка.

Кой знае, можеше и да се наложи външно разузнаване, а по-старшите му колеги, Фристед и Апелтофт, бяха забележителни познавачи само на вътрешния шпионаж и анализа на ситуацията. И мисълта за това, че незапознати с външното разузнаване хора от “фирмата” можеха да се сблъскат с терорист, прострелял от разстояние двадесет сантиметра в главата полицай от службата за сигурност, не бе от приятните.

— Всичко това обаче трябва да си остане между нас — завърши обясненията си Неслунд, въпреки че те бяха по-скоро намеци, отколкото нещо конкретно.

Мълчейки, Карл очакваше по-нататъшни разяснения. Това дразнеше Неслунд, но той все пак продължи:

— Казано накратко, бих предпочел в случай на разногласия ти да се окажеш в такава ситуация, а не по-старшите ти колеги. Ясно ли е?

Карл кимна утвърдително, въпреки че не разбра нищо. Дори и не му хрумваше, че Апелтофт и Фристед не бяха запознати с търговията с оръжие, защото предполагаше, че те, както и всички службаши от цял свят, са достатъчно компетентни по въпроса. Очевидно обаче това не бе така.

— В такъв случай възниква един малък практически проблем — каза Карл.

— Е, естествено — откликна Неслунд, — днес научих за него. Никой от вас тримата не е полагал изпити по стрелба през последните три години, защото нямате право да носите оръжие. Аз обаче съм договорил всичко. Следобед ще отскочите до Улриксдал, така че всичко е наред.

— А-а, аз обаче нямах това предвид — възрази Карл. — Говоря за вида оръжие.

— Не съм мислил за това. Ти обаче нали не мислиш, че ще се провалиш на задължителния за шведския полицай изпит по стрелба? — изхъмка Неслунд.

— Не, не мисля. Просто имам собствено оръжие. Мога ли да го ползвам, вместо “Валтера”?

— Какво е това оръжие?

— Италиански пистолет и американски револвер, в зависимост от поставената задача. Искаш ли да знаеш марките, номера на лиценза и други подобни?

— Не, мисля, че всичко е о’кей. Страхувах се, че имаш предвид по-мощно оръжие от това. Помни, че пазим миналото ти в тайна, защото обещах на Стария, когато те взимах! Така ли е?

— Точно така е.

Карл намина към кабинета си и намери на бюрото си бележка, в която Апелтофт му съобщаваше, че щом само се върне, ще прекъснат работата си и ще се заемат със стрелба. Карл отвори сейфа си и извади оттам тъмночервена чанта, външно — нищо особено, в която можеше да се побере кинокамера и допълненията към нея, но в която на практика се съхраняваше по-голямата част от личния арсенал на Карл.

Този път въпросът стоеше така — пистолет или револвер? Това зависеше преди всичко от целта. Ако тя бе жив човек, то Карл със сигурност щеше да предпочете револвера си “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър. Бе изпробвал петдесетина различни марки и модели, преди да стигне до заключението, че именно това оръжие му подхожда най-много.

Свободата на избор на оръжие в Сан Диего бе почти неограничена и през първите си месеци новите курсанти можеха да се посветят изцяло на подбора на най-подходящото оръжие за тях — по един револвер и по един пистолет — и след това всеки можеше да използва собственото си оръжие. Този револвер бе вече вторият му личен екземпляр, защото оръжието се сменяше след трийсет хиляди пробни изстрела.

Бе насочвал вече два пъти револвера си към жив човек. Първият път се обърка и едва не бе убит, а след два дни изяде калая. Това бе един от онези мигове, спомените за които дълбаеха мъчително мозъка му. Прогони от себе си неприятния спомен и върна револвера обратно в чантата.

Сега трябваше да се стреля по цел, а не по мишени и това бе съвсем друга работа. Пистолетът бе по-точен и освен това в револвера имаше само шест патрона. А Карл не знаеше как протичаха пробите и изпитите в Швеция, като му бе известно само, че полицаите използваха пистолети с калибър 7,65 и с осем патрона в пълнителя.

Неговият пистолет бе марка “Берета-92 S”, калибър 9 мм, с 15 патрона в пълнителя. И бе получил този нов екземпляр като подарък при заминаването си от Сан Диего. Инструкторите му по стрелба го бяха поръчали специално и дори по някакъв начин бяха успели да си осигурят фамилния му герб чрез американското посолство в Стокхолм. Върху бялата седефена ръкохватка — стандартната се изработваше от тъмнокафяво орехово дърво — имаше черен герб с три червени рози и сребърен полумесец. Всичко това бе увенчано с островърха корона, защото така изглеждаше фамилният герб на графския род Хамилтън.

Карл взе пистолета в ръка. Зареден той тежеше малко повече от килограм, дължината му бе 217 мм, а височината — 137 мм. Посещавайки от време на време клуба за стрелба с пистолет в Дандеруде, Карл взимаше само това оръжие със себе си, защото револверът можеше да предизвика излишна шумотевица.

Зареди двата пълнителя, като постави единия от тях в пистолета, свали сакото си и по навик стегна силно раменния си кобур. В джоба на сакото си пъхна другия пълнител и кутия с патрони. Облече сакото, пооправи вратовръзката си и се отправи към двамата комисари-криминалисти, очакващи го мрачно в кафенето в края на коридора.

— Досега участвал ли си в изпит по стрелба? — попита го Фристед.

— Не — отговори му Карл.

Нямаше никаква представа как преминаваха шведските изпити по стрелба.

— А можеш ли да стреляш? — попита го Апелтофт с усмивка, която Карл не можеше да не забележи.

— Мога — отговори той и се извърна, за да не покаже, че ироничната насмешка го е засегнала.

Двамата врели и кипели полицаи се спогледаха, защото изтълкуваха неправилно сдържаното поведение на Карл. Освен това бяха замислили да се пошегуват с младия експерт.

Спускайки се в гаража под полицейската сграда, те обсъдиха набързо докъде са стигнали. Карл разказа, че израелският офицер по сигурността е жена и че тя, неясно защо, отказала да обясни самия факт или да потвърди съдържанието на разговора си с Фолкесон, а само съобщила, че на иврит “план Далет” означава “план Д”.

Разговорът на Фристед с Неслунд също не бе довел до нищо. Оказало се, че на съвещанието в деня преди убийството Неслунд и Фолкесон са говорили за неща, несвързани по никакъв начин с проблемите на тероризма в Близкия Изток. Неслунд обаче не пожелал да каже за какво са си говорили. Това изглеждаше странно. Та нали, ако Фолкесон бе попаднал по следите на терористична група, то той би трябвало да спомене това.

Търсейки притежателя на телефонния номер 63-11-80, Апелтофт бе открил, че това е магазин за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” в района Естермалм. Сторило му се невероятно, Фолкесон да има някаква лична работа с такъв магазин. Трябвало да се разпита жена му, но не успял да се срещне с нея.

Последните задачи на Фолкесон, ако се съдело по разположението на отчетите в сейфа му, се отнасяли до два проблема — покушения от страна на палестинците в Европа срещу дипломати и други чуждестранни представители или срещу техни съотечественици. Задграничните отчети засягали такива случаи и съдържали предимно анализ modus operandi[28] на терористичните организации в Европа и възможностите им или желанията им да намерят морална и материална подкрепа на симпатизантите им сред местното население.

По такъв начин нито един от документите не хвърляше светлина върху това от какво се бе интересувал Фолкесон през последните дни, освен от палестинците. Това обаче бе обичайното му занимание.

Апелтофт караше волвото, Фристед седеше до него, а Карл отзад. Полицаите седяха обикновено така — онзи, който ръководеше операцията, до шофьора, а най-младшият по ранг — отзад.

Двамата комисари-криминалисти бяха в лошо настроение. Идеята да прекъснат работата си, за да отидат в тира, им се струваше идиотска. Те обаче знаеха колко педантичен бе Неслунд, когато ставаше дума за изпълнението на съответните параграфи или правила, като в момента изискваше изпълнението на точка FAP 104/2 от залегналото в инструкцията “За използване на оръжие за служебни цели”, която на свой ред се базираше на кралски указ от 1969 година. Да, тренировките по стрелба наистина бяха обичайно занимание за сътрудниците от криминалната полиция, но във “фирмата” им никой вече и не си спомняше кой и кога бе използвал оръжие за последен път и старшите по звание, като например Апелтофт и Фристед, прибрали веднъж оръжието си в сейфа, така и не бяха го вадили повече.

Освен това, раздразнението на Апелтофт и Фристед бе насочено и срещу Карл. Та нали той бе типичен “неслундовец”, един от “академичните” новобранци, който със сигурност щеше да тича при Неслунд и да му донася кой какво е казал или направил. И преднамерено — дали заради самото провокиране, или в краен случай от желание да видят реакцията на Карл — двамата старши по звание полицаи заговориха за разпространяващите се из “фирмата” слухове за Неслунд.

— Нали си чул за великото му залавяне на момчето от Юкасерви? — попита Фристед.

Нямащият кой знае какво общо с Неслунд Карл, който освен това бе и слабо информиран за подобни неща, поклати отрицателно глава и Фристед се зае с явно удоволствие да му разказва.

Това, с извинение, бил най-скъпият и най-големият неуспех на “фирмата”. По онова време Неслунд бил областен прокурор някъде в лапландския ад (Фристед бе стокхолмчанин и за него всичко, северно от Йевле[29], бе “лапландски ад”). Та ето че Неслунд отговарял там по въпросите на сигурността и си втълпил, че е “на една ръка разстояние” от самия Стокхолм, защото бил попаднал по следите на голям шпионин. В Юкасерви.

В продължение на шест години местните контраразузнавачи се прокрадвали, подслушвали, пускали слухове и дори си осигурявали подкрепления под формата на различни заместници — и всичко това, за да заловят великия шпионин. Най-накрая областният прокурор Неслунд взел решение, че е настанало време да изложи окончателните доказателства, и организирал група от двадесет души, сред които и десетима специалисти от Стокхолм, взел вертолет за изпълнението на неясната задача, както и бронежилетки, и всичко останало. Огромната сила била насочена срещу Юкасерви. Обкръжили и хванали “престъпника” в собствения му дом, напъхали вещите му в черни найлонови чували, а него самия го изпратили на областния прокурор Неслунд. Както винаги, информирали така пресата, че тя разтръбила с фанфари: “Заловен и обезвреден е опасен враг на Родината”.

А след четири месеца го пуснали, защото се оказал “любител на надничането през прозорците”, откъдето било и странното му поведение, дано повод за “неконструктивни” слухове. Не било чак толкова безопасно да надничаш през прозорците в “лапландския ад”. Освен това веднъж бил извършил неделна разходка с параход до Петербург.

Нямало обаче нито намек за шпионаж и нито едно покушение срещу сигурността на страната. С други думи казано, Неслунд не можел да различи любителя на стоенето пред прозорците от Ким Филби[30]. Благодарение на тази “блестяща победа”, той бил извикан в Стокхолм и станал шеф на “Бюро Б”.

Говорело се, че някой от правителството искал съзнателно да навреди на “фирмата”. Че как иначе можело да се обясни идеята да се даде на “героя от Юкасерви” възможността да заеме такъв пост? Единствената му заслуга била лъжата, разпространявана в пресата, като се почнело от Юкасерви, та до ден-днешен. Карл щял сам да се убеди в това.

— Така че ако прочетеш във вестниците за това с какво се занимаваме и не можеш да познаеш самия себе си, не се безпокой. С това нито аз, нито Фристед, нито криминалистите от полицията ще имаме нещо общо, къде ти. Ще е само Неслунд, така да знаеш! — каза Апелтофт.

— Това е, за да няма неразбиране помежду ни — добави Фристед.

Карл сви рамене. Не разбираше подчертано агресивното им отношение към Неслунд, но все още познаваше твърде малко “фирмата”.

Така стигнаха до полицейската школа Улриксдал. Специално извикан инструктор трябваше да проведе изпита. Именно при това Апелтофт и Фристед се готвеха да си направят шега с Карл, която, честно казано, бе насочена повече срещу Неслунд, отколкото срещу Карл. И вече се бяха договорили за това-онова с инструктора.

В тира ги очакваха петнадесет мишени, наредени в една редица. В самия край на надлъжната стена, покрита с дървена облицовка, инструкторът прикрепи мишена от типа “1/3 фигура” с размери 52 на 48 см (глава с каска, лице и горна част от тяло). След това остави предпазни наушници и кутия с патрони пред мястото на стрелеца, отстоящо на двадесет метра от целта.

Според полицейския регламент, това бе разположението на целта за упражнение № 8, включващо пет изстрела за не повече от двадесет секунди, като три от тях трябваше да попаднат в целта.

При това обаче целта трябваше да е неподвижна. Съгласно предварителната уговорка, именно тук трябваше да се случи всичко. Инструкторът бе прикрепил мишената върху една от стоманените поставки, които се въртяха на определени периоди от време.

— Стрелял ли си преди тук? — попита с весела усмивка инструкторът Карл.

— Не съм — отвърна той, — Не съм стрелял и по такава мишена и от такова разстояние.

Разстоянието му изглеждаше твърде малко за толкова голяма цел.

— Оръжието ти в ред ли е? — продължаваше инструкторът, намигвайки на Апелтофт, надявайки се, изглежда, че Карл няма да забележи това.

— В ред е — отговори Карл, нямайки никакво намерение да го доказва.

— O’кей. Ето тази фигура ще се появява по моя команда за седем секунди, ще изчезва за три и така нататък. Ще стреляш пет пъти. Ясно ли е?

— Ясно е — каза Карл. — Седем секунди, за седем секунди ще се появява, за три ще изчезва, нали така?

— Така. Всичко ли е ясно?

— Всичко.

— Всеки има по три опита. Разбра ли?

Карл свали сакото си и си сложи наушниците. Никога преди не се бе запознавал с шведския регламент за упражненията по стрелба и в това се състоеше част от шегата, но той не бе запознат и с изходното положение, от което стреляха в Швеция, тоест, когато оръжието бе готово за стрелба и насочено към целта.

Усещаше, че се готви нещо срещу него. Ако бе с десет години по-стар, нямаше да позволи да го провокират. Фристед и Апелтофт обаче, които също бяха свалили вече саката си, стояха неподвижно и се усмихваха някак ехидно.

— Не взимай всичко толкова на сериозно, момче — успокояваше го Апелтофт, имитирайки съчувствие.

Карл стоеше, широко разкрачен и с гръб към мишената. Това бе неговата обичайна и отработена поза за бърза стрелба. Упражнението, което, според опита му, приличаше на това, се изпълняваше обикновено от по-голямо разстояние и срещу черна фигура в цял ръст с червено сърце с големината на юмрук върху лявата страна на гръдния кош. Фигурата, въртяща се като на дуел-мишените, се появяваше за три секунди, изчезваше във всеки един момент от времето от една до десет секунди и се появяваше отново. Трябваше да се изстрелят пет изстрела — наистина, за три секунди — и три от тях трябваше да улучат сърцето (равняващо се на 1/ 5 от 1/3-тата фигура). Карл бе отработил това упражнение няколко хиляди пъти и то с различни оръжия.

Кимна, че е готов. Тримата полицаи се спогледаха озадачено помежду си, учудвайки се на избраната от Карл поза. Апелтофт сви рамене.

— Огън! — извика инструкторът.

Карл стоеше с гръб към мишената, опънал ръце по шевовете.

Оказа се, че Апелтофт си спомняше най-ясно от тримата какво се случи след това.

В момента, в който машината издигна мишената нагоре, Карл, обръщайки се, извади оръжието си и свали предпазителя. Продължавайки движението си, той, по думите на шведския инструктор, “зае приклекнало положение с опора върху ръката си” и стреля два пъти един след друг, а след това, след кратка пауза, още три пъти и се върна в изходно положение. Чак след, както им се стори, цяла вечност изтекоха онези седем секунди и мишената се спусна.

Процедурата се повтори два пъти пред очите на изумените полицаи. Докато Карл пъхаше за последен път чуждестранния си пистолет в раменния кобур, две от гилзите, намиращи се все още във въздуха, завършваха падането си на пода. В пълната тишина се чу само как звъннаха, паднали долу.

“Хлоп” — разнесе се от завъртащата се продупчена мишена.

Никой не промълви и дума. Инструкторът лично се втурна към мишената. Единият куршум бе попаднал в каската. Останалите четиринадесет се бяха забили плътно върху лицето на фигурата.

— Да-а-м — процеди инструкторът, вдигайки мишената пред Апелтофт и Фристед, отправяйки им поглед, с който сякаш казваше: “Ама че дяволски хлапак”, — за новак, с извинение, е доста добре. А какво оръжие използваш, момче?

- “Берета-92 S”, калибър 9 мм, и скорострелни патрони тип “парабел”. Имам разрешение от началника на отдела да го използвам вместо “Валтера”. Мога обаче да опитам и с “Валтер”, макар че ще се налага да бъде презареждан.

Карл се стараеше с всички сили да отговаря спокойно, но веднага се разкая.

— А къде се научи на това? — попита го тихо Фристед.

Карл поклати глава.

— No comments[31] — каза той.

— Е, какво пък. След “новака” да преминем, ако обичате, към старите експерти от “сека”[32] — отбеляза мрачно инструкторът. — Сега обаче, предполагам, ще има “Валтери” и по пет куршума, вместо петнадесет във всяка серия.

Апелтофт въздъхна, извади оръжието си, откопча кобура си и зае позата за готовност, както предписваше шведският регламент.

Стреляха около половин час по различни, значително по-лесни мишени. Апелтофт се справи със задачата доста добре, а Фристед, който явно презираше пистолетите, не много добре, за да не се каже друго. Успокоил се, Карл стреляше съгласно инструкциите. И нито веднъж не пропусна.

През целия обратен път те пътуваха мълчаливо, като всеки си мислеше нещо свое. Вече се бе стъмнило съвсем и валеше дъжд. След Нортул обаче, по пътя за Кунгсхолмен крещящите реклами на вечерните вестници привлякоха вниманието им.

— По-добре не ги чети, защото само ще се озлобиш — каза Фристед.

— Така е и сигурно ще се учудиш кой води разследването — ние или пресата — отбеляза Апелтофт.

Двамата комисари-криминалисти бяха преминали към Карл на по-приятелски и по-малко покровителствен тон.

Отиваха на среща с колегите си от “откритата служба” — така “фирмата” им наричаше криминалната полиция. Юнгдал, началникът на отдела за борба с насилието, ги очакваше със заключенията на техническата експертиза и с други резултати от работата, с която се бе занимавала през деня “откритата служба”.

Юнгдал пристигна в отдела им с тънка папка отчети от техническата група в една ръка, а в другата държеше пистолет в найлонов плик. На тяхно разположение бе предоставена обща работна стая със сейф, кафеварка и два прозореца (признак за началническо положение), три кресла и малка масичка за заседания от карелска бреза. Някой от секретарите вече бе сварил кафе и последните капки падаха със свистене от кафеварката.

Юнгдал, огромен мъж с късо подстригана бяла коса и дебели силни ръце, бе известен с избухливия си характер и неоспоримите си способности. Той бе от онези полицаи, които на практика бяха винаги съпътствани от успеха и срещу които никога не постъпваха жалби (ако не се смятаха случаите, когато Юнгдал, още като патрулиращ полицай, пазещ реда, се бе сблъсквал с онова, което на полицейски език се наричаше “друга гледна точка на този или онзи хулиган”, а юмруците му бяха с размерите на голям тиган).

— Summa summarum[33] — каза Юнгдал, — техниците дадоха приблизително това, което можеше и да се очаква. Ето го оръжието на убийството — повдигна пакета той и го пусна на масата с леко изтропване, усмихвайки се на младия експерт, който сякаш трепна от страх. — Върху повърхността му няма нито един пръстов отпечатък. Добре обученият престъпник не оставя следи. Възможно е да е използвал ръкавици или най-вероятно е изтрил оръжието след изстрела.

— Защо да е “най-вероятно”? — попита Фристед.

— Защото така е по-лесно да си представим всичко това — отговори му Юнгдал. — Та нали, колега, е трудно да си представите как този човек е седял с ръкавици. Предполагаме, че срещата им е била доброволна, а не е свързана с похищение. Освен това всичко около пътническото място в колата на Фолкесон е почистено старателно.

Фристед и Апелтофт кимнаха, съгласявайки се с хода на мислите му.

— Мога ли да разгледам оръжието? — попита Карл.

— Разбира се — отговори Юнгдал. — Ние вече го направихме и техническите резултати са готови.

Карл отвори плика и постави пистолета пред себе си, след това порови в джоба си и извади връзка ключове. Сред ключовете висеше предмет, приличащ на добре оборудвано джобно ножче. Той измъкна от него малък инструмент, приличащ на отвертка.

Върху ръкохватката на пистолета имаше петолъчка, а около нея буквите — СССР. По такъв начин мястото, където бе изработено оръжието, бе очевидно дори и за лаиците.

— “Токарев”, 7,62. Много необичаен калибър — каза Карл, след което направи бързо движение и патронът, намиращ се в цевта, падна на масата.

— Ето защо не се почувствах добре, когато пусна така оръжието върху масата — продължи Карл, обръщайки се към Юнгдал. — То няма обичайния предпазител. Това е олекотен вариант на “Колт-Браунинг”, модел 38-ма, а именно — по-късна модификация. Този модел се използва и във военноморските сили, но това е армейски вариант, който сигурно се използва доста рядко.

Фристед и Апелтофт си размениха възхитени погледи и след това изгледаха накриво колегата от “откритата служба”, а през това време Карл продължаваше с разсъжденията си.

— Осем патрона в пълнителя, както и в базовия модел — извади пълнителя той и го постави на масата. — Оръжие с лоша точност, военно. Можем ли да го намерим в руските регистри?

— Не знаем, защото върху него дори няма заводски номер — отговориха поразените криминалисти.

— Това е, защото серийният му номер е по някаква си причина отвътре — каза Карл и свали заглушителя.

След това взе своето чудно ножче от масата и разглоби цялото оръжие за по-малко от десет секунди.

— Ето тук е — продължи Карл, като повъртя освободената цев и я подаде на Фристед.

Фристед я взе и намери серийния номер, изгравиран ясно именно там, където, според мнението на Карл, трябваше да се намира, след което я върна на последния, който бързо сглоби пистолета отново.

— Е, що се отнася до нас, то ние не успяхме да направим повече нищо — заговори най-накрая дошлият на себе си след учудването си Юнгдал. — Имахме контакт с три или четири лица, позвънили ни по телефона след излизането на вестниците. Двама от тях са по-скоро обичайните глупаци, а единият е известен отдавна със странните си изявления. Имаше обаче и една възрастна дама, която каза, че се разхождала с кучето си и видяла как някакъв човек излязъл от колата. Бе запомнила марката на автомобила и мястото, където се било случило.

— Значи е видяла убиеца — констатира Фристед.

Юнгдал кимна и продължи:

— Ще я разпитаме тази вечер и мисля, че утре ще ви съобщим всички подробности. А що се отнася до следите от стъпки и други подобни, то се е случило така, че около колата е минало огромно множество туристи, но… всъщност, не сме пропуснали нищо съществено, ако се отчете поведението на престъпника.

— А какво се е случило след изстрела? Имате ли някакви идеи по този въпрос? — попита Фристед, без да откъсва поглед от руския пистолет, прибран вече от Карл обратно в найлоновия плик.

— М-да. Фолкесон седи зад волана, като току-що е спрял колата. Докато разговарят, убиецът вади оръжието си, ако, разбира се, Фолкесон не е пристигнал там вече под дулото на пистолета, и го държи на разстояние, приблизително равно на десет сантиметра, от лицето на жертвата, която, във всеки случай, се обръща към убиеца в момента на изстрела. Докато жертвата гледа в лицето убиеца, последният стреля право в окото й. Примерно така. Следователно ние си имаме работа със самия дявол. Ами това е и целият ни материал. А вие какво открихте, ако не е държавна тайна, разбира се?

Фристед забеляза иронията и помисли, преди да отговори.

— Нали знаеш — всичко това са глупости, че е необходим Шерлок Холмс в качеството на посредник между “фирмите” ни. Разбираш, че това не е наша идея. Не знаем обаче със сигурност кого и защо е преследвал Фолкесон. Имаме сведения, че е бил предупреден от едно от чуждестранните посолства за подготвян терористичен акт и няма спор, че между тези събития съществува връзка, но засега не знаем със сигурност каква.

— Ясно — въздъхна Юнгдал. — Тогава какво, по дяволите, ще правим?

— Да започнем с кафето — предложи Апелтофт и се отправи към купчината пластмасови чашки с червени и сини чинийки, поставени до кафеварката.

Напълни четири чашки и ги постави на масичката заедно с пакет захар. Никой не посегна към захарта, освен Карл.

— Та ето какво, според мен, трябва да кажем още — добави Апелтофт, неясно защо разбърквайки кафето си без захар. — За телефонния номер, който ни отведе до магазина за шивашки принадлежности на “Сибилагатан”. Какво да правим с него?

— Аз ще се заема с това — каза Карл. — Ще взема данните на собственика, на роднините му и още на този-онзи от обкръжението му и ще ги прекарам през нашия компютър.

— И колко време ще отнеме това? — попита Фристед.

— Не знам. Може и да не доведе до нищо, но ще отнеме най-много няколко часа.

Разпределянето на задълженията за следващия ден завърши бързо, като Юнгдал щеше лично да се отправи към дома на дамата с кученцето, а Фристед щеше да опита да се свърже с руските им колеги. При това предложение всички останали започнаха да протестират, защото “руските колеги” не бе твърде обичаен термин, понеже КГБ и военният му събрат — ГРУ[34] бяха смятани за противниковия лагер. Защо обаче пък да не ги попитат? На тях сигурно не им се щеше много да са в кръга на заподозрените. Въпреки че от друга страна, никога не се знаеше как щяха да отреагират руснаците. А ако изведнъж сметнеха това за провокация. Може би Фристед трябваше да се посъветва със самия Шерлок Холмс, тоест с Неслунд, преди да осъществи контакт с тях?

— Не — заяви Фристед, — просто нямам време, за да безпокоя Неслунд толкова късно.

Така въпросът отпадна.

Апелтофт взе отчетите за вкъщи, за да продължи изучаването им и да види какво може да изскочи от това. С това се и разотидоха.

Задачата на Юнгдал се оказа най-лесната и най-приятната. Подсвирвайки си нещо веселичко, той седна в колата си и се отправи към възрастната дама от Йердет. Предстоеше му само да разпита свидетел — работа, която бе вършил хиляди пъти, преди да стане началник на отдел. Бе говорил лично с дамата по телефона, след като тя бе звъннала, и интуицията му почти веднага му бе подсказала, че тя не си измисляше и наистина би могла да е видяла нещо, имащо важно значение.

И не се разочарова. Както и предполагаше, дамата живееше сама сред портретите на умрели роднини, деца и внуци. Кристалният полилей и пуделът й бяха непосредствените виновници тя да стане свидетел на убийството. Юнгдал отбеляза с удоволствие, че дори е познал породата на кучето. Възрастната дама му предложи чашка кафе и малки бисквитки, наричайки го “констебъл”[35]. Юнгдал я ухажваше като котарак.

Сутрин тя не можела да спи, поради което се разхождала с кучето, дори и при лошо време като днес. Излязла от дома си в седем часа и двадесет минути. Била сигурна в това, защото току-що били донесли сутрешните вестници, а пощальонът винаги идвал в седем и петнадесет.

Тръгнала надолу към ресторант “Юргодсбрунс Вердсхюс” — това бил постоянният й маршрут, но преминавайки по моста, решавала накъде да продължи в зависимост от времето и настроението й. Този път изминала няколкостотин метра по “Манилагатан”, след това решила да тръгне обратно.

Обърнала се, тя се озовала точно пред спряла кола. Вътре светело и тя забелязала на предната седалка двама мъже. Сторило й се странно, защото нали наблизо нямало никого — нито коли, нито хора. Когато се приближила съвсем близко, светлината в колата изгаснала, седящият до шофьора мъж излязъл и тръгнал към нея, а другият останал на мястото си.

“Боже милостиви, добре, че тази лелка е останала жива” — помисли си Юнгдал. Бе съвсем сигурен, че тя казва истината. Всичко разказано от нея за мястото и за външния вид на колата съвпадаше съвсем точно, но не с вестникарските описания, а с фактите.

— А как изглеждаше този мъж? — попита Юнгдал.

— За съжаление, не мога да кажа нищо определено. Носеше някакво зелено яке с качулка, която вдигна веднага, щом само излезе от колата.

— На какво разстояние се намирахте тогава?

— Сигурно разбирате, констебъл, че не умея да определям много добре разстоянията… е, приблизително, ако между нас имаше пет-шест такива коли.

— Така. Мъжът излязъл от колата и вдигнал качулката си. А след това?

— Аз продължавах да стоя. Точно в този момент Майя се занимаваше… точно така, констебълът разбира с какво.

— Така е, разбирам. Значи, мъжът мина покрай вас, докато стояхте на едно място.

— Точно така, на разстояние само от няколко метра и аз го попитах дали не се е случило нещо, щом вторият е останал в колата?

— И какво ви отговори той?

— Нищо. Само гледаше надолу и мина покрай мен. Това ми се стори странно. Може пък да е чужденец, помислих си аз.

— А защо си го помислихте? Приличаше ли на такъв?

— Това не мога да кажа, защото на практика не го разгледах, поради качулката. А и бе навел глава, сякаш търсеше нещо по земята.

— Висок ли бе, едър или дребен?

— Доста як, но не чак толкова висок. Малко по-висок от мен.

— А вашият ръст е?

— Метър и седемдесет. Вървеше, наведен напред. Нещо средно между 175 и 180 сантиметра.

— Съвсем ли не видяхте лицето му?

— Зърнах нещичко. Нямаше брада, но май имаше мустаци. Освен това очите му бяха такива едни умни, но може и да ми се е сторило, защото нали бе още тъмно.

— А как мислите, на колко години бе? Поне приблизително. Стар ли бе или млад?

— Не много стар, но може би ние с констебъла наистина гледаме различно на това. Струва ми се, че бе мъж в ранна средна възраст. Та нали бе с тези… дънки.

— Убедени ли сте в това?

— Когато не ми отговори, си помислих, че това е типично за невъзпитаните персони с дънки. Може и да е глупаво, но си помислих точно това.

— Значи сте сигурна, че е бил облечен в зелено яке с качулка, която е била вдигната, и с дънки?

— Напълно. Мога да се закълна!

— Не е необходимо. Важното е, че сте убедена в това. А с какво бе обут, не видяхте ли?

— Не, не обърнах внимание.

— И сте сигурна, че не ви е отговорил нищо, когато сте се обърнала към него?

— Да, съвсем нищо.

— Не знаете обаче дали ви е разбрал или не е?

— Не знам, но нали би трябвало да е чул, че му казвам нещо, а той дори не ме погледна. Просто мина покрай мен.

— Стори ли ви се, че бърза?

— Съвсем не. Вървеше със сигурна крачка, не тичаше.

— А не чухте ли изстрел преди това? Или някакъв странен звук?

— Не, не. Тогава бих се изплашила, а не ме бе страх.

Юнгдал прошари два-три пъти с очи по записките си.

Нямаше съмнение, че тя бе видяла убиеца и следователно те имаха поне един коз. И освен това допълнителните сведения за поведението на убиеца бяха доста интересни. Изплашеният случаен убиец щеше да побегне панически от местопрестъплението, щеше да блъсне дамата, да я наругае, в най-лошия случай да я застреля и да избяга. А този с дънките и зеленото яке бе знаел съвсем точно какво прави. Това, че не бе отговорил, можеше да означава, че бе или чужденец, или не бе искал да се издаде, или просто не бе чул. Дори и да бе обаче швед, постъпващ толкова хладнокръвно, пак не би се решил да издаде гласа си.

Юнгдал затвори бележника си — предпочиташе да си води записки, макар едновременно с това да записваше и на лента. И обикновено се връщаше към личните си записки, а не към протокола, съставян по записа. Поклони се и благодари за кафето, а след това се върна в Кунгсхолмен, захвърли касетата в чекмеджето на бюрото си и се прибра вкъщи.

Фристед се отправи към кабинета си и набра телефонния номер на посолството на Русия. Правейки го, той се усмихваше, защото ситуацията бе абсурдна.

Отговориха му на шведски с акцент. Той попита за Михаил Субаров и веднага бе свързан с него.

“Следователно може и по телефона да се добереш до КГБ” — помисли си той, докато чакаше “най от най-”резидентите, тоест шефът на КГБ в Швеция да му отговори. Разговорът им бе кратък и на английски.

Представил се като комисар от службата за сигурност при Управлението на полицията, той помоли за среща, при това колкото се може по-скоро и по много важен въпрос. Последва продължително мълчание.

— По официално поръчение ли се обаждате? — учуди се резидентът.

Фристед се замисли. Какво означаваше “официално”? Та нали този телефонен разговор не можеше да бъде нарече секретен и освен това той се записваше в момента най-малкото от две, а бе възможно и от три служби за сигурност и разузнавания.

— Така е — отговори той, — това е официално поръчение и аз бих искал да поговорим лично за него. Много е важно.

Отново продължително мълчание.

— Тогава ви предлагам да дойдете още сега в посолството — отговори най-сетне шефът на КГБ.

След по-малко от четвърт час Фристед седеше вече в неговия кабинет — по-точно в помещението за посетители. Стените бяха украсени с картини. Над бюрото на Субаров имаше голям портрет на Горбачов. Фристед си отбеляза мимоходом, че преди това на това място бе висял друг портрет, може би на Брежнев, който бе имал по-големи размери и контурите му все още можеха да се видят върху дъбовата облицовка.

Млад дипломат, а може би просто матрос или войник, както и в посолството на САЩ, им предложи по чашка арменски коняк и веднага се оттегли.

— Признавам си — каза резидентът, — че визитата ви е неочаквана за мен, но въпреки това, господин комисар, бих искал преди всичко да ви поздравя и да изразя голямото уважение на посолството ни към шведската служба за сигурност, която представлявате.

При това на Фристед се стори, че резидентът се усмихна, но все пак се поклони леко в знак на благодарност, и двамата пресушиха бързо чашите си повече заради етикета, както се стори на Фристед. А и на практика бе така.

— А сега — оставяйки шумно празната си чаша върху бюрото си, продължи Субаров, — на проблема. Какво можем да направим за вас? Казахте че е “много важно”, нали така?

Фристед се бе подготвил сериозно за разговора. Започна с това, че самият той не е дипломат, но все пак се надява, че ще успее да обясни всичко правилно, без да се забърква в никакви дипломатически премъдрости. Проблемът бил в това, че е убит висш полицай. И имало повод да се предполага, че убиецът е чужденец… Не, не, нямало никакъв повод да се подозират руски граждани. Оръжието на убийството обаче било армейски пистолет, руско производство.

Тогава обаче вежливото изражение изчезна от лицето на Субаров и той рязко, сякаш удряйки с камшик, прекъсна разсъжденията на Фристед:

— Посолството на Русия съжалява за случилото се и се надява, че ще откриете убиеца и ще го накажете. Страната ни обаче няма никакво отношение към това.

— Ние, разбира се, сме наясно с това — запъна се Фристед, мечтаейки си в момента да е далеч оттам, — но вие бихте могли да ни помогнете по един въпрос, за което ви и молим.

— За какво именно? — попита студено Субаров.

— У мен е заводският номер на оръжието и ние се надяваме, че благодарение на това ще можете да ни помогнете да открием държавата, от която идва, като имам предвид не страната, производителка на оръжието, а държавата, в която е попаднало… е-е-е… преди да се озове тук.

— Напълно ви разбирам какво имате предвид. И както очевидно знаете, страната ни, за нещастие, в момента се намира в положение, при което в името на борбата за мир сме принудени да произвеждаме оръжие в значителни количества. Бихме искали да не е така, но такива са обстоятелствата. Ние продаваме оръжието, за което става дума, и то би могло да се озове при когото и да било от нашите съюзници, с които нямаме намерение да се караме, или у когото и да било от враговете ни или от техните врагове. Съжалявам, но не искаме дори и случайно да бъдем въвлечени в това дело.

— Означава ли това, че не искате да ни помогнете?

— Ако сте недоволни от разясненията ми, шведското Министерство на външните работи би могло да направи официално запитване. Между нас казано обаче, скъпи колега, ако направите официално запитване, то, почти сигурно, ще получите същия отговор, какъвто ви дадох сега. Бе ми много приятно да де срещнем с вас толкова неофициално.

При тези думи шефът на КГБ стана и протегна ръка за сбогуване.

Фристед ругаеше наум по целия път обратно към дома си. Не се канеше обаче да се предава. Не можеше да разчита на помощ от страна на шведския Департамент на външните работи. И всичко, което можеше да предприеме, бе на границата на “престъплението по служба”. Ако разследването за произхода на оръжието не дадеше резултати, то бе трудно да се очаква продължаване на делото — така във всеки случай му се струваше в момента. А бе убит полицай. Не, налагаше се да извърши “престъпление по служба”.

Карл влезе в кабинета си и свали калъфа от клавиатурата, включи монитора и се свърза с компютърния център. На екрана се появи въпрос: “Кой, кога и защо се свърза?” Той набра опознавателния си код и започна работата, за изпълнението на която потрябва само около час, а преди десет години, през съвсем другия технологичен век, тя щеше да изисква много дни и много хора.

— Магазинът за шивашки принадлежности на “Сибилагатан” №… Собственик? — попита той, обръщайки се към базата данни с “недвижими имоти и адреси”.

Собственикът се оказа самотна жена на малко повече от петдесет години.

— Близки роднини? — обърна се той към базата данни за “населението”.

На екрана избухнаха шестнадесет имена, сред които и дъщеря на двадесет години.

Получи списъка с имена и адресите им. Някои от тях бяха възрастни далечни родственици, живеещи на село.

“Изглежда, че дъщерята е най-интересната от всичките” — помисли си той, но си записа и всички останали.

— Работещи в магазина? — обърна се към данните от данъчните.

Три имена — две на възрастни жени и едно на млада връстница на дъщерята. Те също бяха включени във “временната памет”.

Набра имената на двете млади жени и се обърна към базата с “недвижимите имоти и адресите”, като потърси хората, живеещи на техните адреси. Дъщерята живееше със студент в двустаен апартамент в Хегерстен, а работничката в магазина за шивашки принадлежности живееше сама.

Първият етап бе преминат.

Следващата стъпка се оказа по-сложна, защото засягаше базата данни на самата служба за сигурност. Необходимо бе специално запитване и той бе принуден отново да набира върху клавиатурата данните си и служебния си код, определящ колко дълбоко имаше правото да се рови в държавните тайни. След няколко секунди получи разрешение за достъп до информацията.

След това той провери дали не са вкарани в базата данни на службата за сигурност лицата, които бе запазил във “временната памет” на програмата на търсенето си. Отговорът дойде мигновено. Възрастната работничка, живееща във Венерсборг, бе комунистка от 1946 г. Дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности съжителстваше със студент на двадесет и седем години, който се казваше Нилс Ивар Густав Сунд и който преди седем години се бе подвизавал като член на пропалестинската група в Швеция. Две години преди това пък бе фигурирал като член на редакцията на вестник “Палестински фронт”. Три пъти бе посещавал Близкия Изток и всеки път, освен последния, “много други страни”. При последното си пътуване, преди две години, ставаше дума само за Либия. По-нататък компютърът го отпращаше към материали за Сунд, които явно вече бяха в архивите.

Четейки текстовете от блещукащи зелени букви, Карл си мислеше, че сигурно имаше някаква връзка между Фолкесон и дъщерята на собственичката на магазина за шивашки принадлежности, защото тя би трябвало да го отведе до този пропалестински активист. Защо обаче в базата нямаше данни за самата дъщеря? Младите хора от този тип водят неохотно съвместно домакинство, ако интересите им не съвпадат. Ако двама двадесетгодишни живееха заедно, то бе невероятно единият от тях да е, например, клартеист, а вторият “соцом” (социалдемократ). Защо я нямаше в базата данни на службата за сигурност? Въпреки че така нареченият “раздел инакомислещи” не бе безупречен.

Ставаше дума за обикновени хора и за обикновени служители и за да бъдат въведени в безгрешната ЕИМ, бе необходимо първо да се съберат съответните сведения. Просто някой бе изгубил информацията за дъщерята. Или всичко бе просто формалност. Момчето бе пъхнато в паметта на ЕИМ поради задграничните му пътувания и защото бе заемало известни длъжности — и ето ти го законното основание за това. А момичето бе вероятно чисто и просто само редови член на организацията, не бе заемало никакви отговорни постове и не бе пътувало зад граница. Възможно бе това да е причината за липсата й в паметта на ЕИМ.

Карл взе от “временната памет” сградата в Хегерстен и прегледа списъка на живеещите там. Средна възраст, нисък наем — студенти, наеми, най-вероятно, без деклариране. Хрумна му нещо и той прекара всичките квартиранти през базата данни на службата за сигурност. Още двама, живеещи съвместно в тази сграда, бяха активисти на пропалестинското движение.

И така, следата към магазина за шивашки принадлежности го отведе до четирима пропалестински активисти в Хегерстен. Да, връзката с телефонния номер, записан от Фолкесон, бе ясна.

Карл написа заявка до архива, за да получи още на следващата сутрин основния материал за четиримата. След това изключи монитора, постави калъфа върху клавиатурата и излезе на улицата.

Неясно защо, но нямаше квитанция за глоба. Валеше дъжд и бе тъмно. Спомни си изведнъж, че не бе ял нищо през целия ден и по пътя за дома си спря пред будка, продаваща хамбургери.

Върнал се вкъщи, цял час разтребва трескаво апартамента и смени постелъчното си бельо. След това седна в креслото си, сложи си стереослушалките и си пусна концерт на Моцарт.

Чувстваше се ужасно, защото преследваше пропалестински активисти, бивши негови другари, такива грешници като него самия. Та нали той също бе ходил веднъж в Бейрут, наистина, преди много години, още преди градът да бъде превърнат в руини. По онова време той и другарите му можеха да ходят свободно от една кантора в друга и да се срещат с различни представители на ООП. Самият той се бе занимавал с това. А какъв бе сега?

Да, всичко това му бе неприятно, но не можеше да се измъкне от отговора пред самия себе си. Бе убеден, че между обикновената законна солидарност и тероризмът лежеше цял океан от разлики и че нито на него самия, нито на когото и да било от другарите му в “Кларте” би хрумнало да участват в убийството на шведски полицаи.

Да, ситуацията бе наистина неприятна. Това обаче не бе въпрос на морал. Другарите, които бяха убили полицая или бяха помогнали да го направят, не му бяха никакви другари и общото между тях бе толкова, колкото между фракцията “Баадер-Майнхоф” и социалистите. А и въобще съществуваха ли шведски терористи? Сега, толкова години след отлива на “лявата” вълна? Или може би именно поради това? Онова, което бе невъзможно през периода на масовите движения от 60-70-те години, сега, когато левите сили бяха разделени, разпръснати на малки незначителни групички, ставаше реалност. Ако щеш, вий от отчаяние!

Както и да го извърташе обаче, той, Карл Густав Гилбърт Хамилтън, двадесет и деветгодишен, бивш член на “Кларте”, в това число бе “недостоен” за това и за пътуването си зад граница да бъде отнесен от службата за сигурност в раздела, с който сега се занимаваше лично. Освен това, като флотски лейтенант от резерва и експерт в службата за сигурност, бе станал съвсем друг човек и само паметта му пазеше планините от спомени за петгодишната му подготовка за оперативен работник, и ето че сега участваше в лов на пропалестински активисти.

Заспа със слушалките на ушите си. А Моцарт продължаваше да звучи.

Ерик Апелтофт седеше на табуретка в кухнята си. Вече бе измил съдовете, бе изхвърлил боклука и бе отсервирал масата, защото, след като през миналата година жена му бе получила сърдечен пристъп, той бе поел цялата домакинска работа върху себе си — поне тази след 17.00 часа. Бяха женени вече от тридесет и една години, но последните осемнадесет от тях, след като бе започнал работа в службата за сигурност, никога не говореха за работата му.

Формално това бе забранено, като никой от наетите на работа в службата за сигурност не трябваше да обсъжда вкъщи онова, върху което имаше гриф “Строго секретно”. Сред сътрудниците на СЕПО обаче битуваха две мнения, като едните постъпваха така, както Апелтофт, а други, например Фристед, посвещаваха в грижите си жените си (децата — не, но жените — да). Във “фирмата” не се говореше за това, като всеки решаваше проблемите си по свой начин. Фристед например, намекваше някак си мимоходом, че просто не може да си представи как би могъл да държи всичко това в себе си.

А ето че всичко, което се отнасяше до “фирмата”, Апелтофт държеше в себе си и у дома си. И въпреки това знаеше добре, че жена му бързо разгадаваше настроението му, след като се прибереше. И сега всичко бе изписано отново на лицето му. Пред него лежаха вечерните вестници. Не каза въобще нищо за това дело, но жена му разбра, че мъжът й е включен в разследването, поради което всичко вървеше по предварително определения ред. След обяда тя си взе чашката с кафе и се оттегли пред телевизора в хола. Той изтри старателно кухненската маса и разположи пред себе си секретните документи.

Тези материали бяха лежали в сейфа на Фолкесон така, че можеше веднага да се разбере с какво именно се бе занимавал напоследък. Апелтофт преглеждаше леко подчертаните с молив места. Знаеше, че именно Фолкесон е подчертавал редовете, защото нали бяха работили заедно вече няколко години, откакто Апелтофт се бе преместил по собствено желание от “Бюро Б” в “Бюро В”, където извършваше “стратегически анализ”, както се наричаше това. И там се занимаваха с това, че анализираха международния опит на различните варианти на modus operandi, тоест типичното поведение на шпионите и терористите. Това, по принцип, бе спокойна, дори скучна работа, но той бе напуснал “Бюро Б”, поради личната си неприязън към Неслунд.

Шведският материал, над който Фолкесон бе работил през последните дни преди смъртта си, бе много добре познат на Апелтофт. Това бе меморандум със заглавие “Резюме относно modus operandi на съвременните терористи”.

Апелтофт постави пред себе си служебния си бележник, където започна да записва откъсите, явно интересували Фолкесон, в които всъщност нямаше нищо екстраординарно.

В първото изречение на текста, озаглавен “Косвен тероризъм”, бяха подчертани две думи: “Може да се каже, че косвеният тероризъм е насочен срещу хора или обекти, които могат да бъдат съотнесени с държавата или властите и срещу които терористите искат да действат”. Тоест срещу властите.

В полето имаше малък въпросителен знак.

Следващото подчертаване бе направено в текста, озаглавен “Пряк тероризъм — Персонален тероризъм”. В тази част се разглеждаха проблемите на убийствата и покушенията, а също така трудностите при организирането на сигурността така, че да се противопостави на подобни насилствени действия, и най-накрая бе подчертан цял абзац:

“…От гледна точка на инициатора, обяснението на успешните резултати се състои вероятно предимно в следващите обстоятелства:

а) логистична подкрепа[36] в страната — обект на терора;

б) старателно планиране;

в) бързина при провеждането на операциите;

г) непосредствено импортиран убиец;

д) възможност за бързо бягство от страната;

е) липса на преки съучастници в страната — обект на терора”.

Два реда бяха подчертани два пъти: “логистична подкрепа в страната — обект на терора” и “непосредствено импортиран убиец”.

Само след няколко страници той откри следи от специален интерес от страна на Фолкесон. Когато обаче стигна до текста с подзаглавие “Логистична подкрепа”, линиите станаха особено дебели. Най-интересни, от гледна точка на Фолкесон, бяха следните откъси: “…Във връзка с проявите на международния тероризъм голям период от време се отделя за създаването на логистична подкрепа. Последната е извънредно важна за всяка международна терористична организация. Логистичната подкрепа може да се изразява в най-различни форми и начини. Голяма роля в това играят членовете на различните организации или симпатизантите им”.

Думата “симпатизанти” бе подчертана дебело. Следваше:

“Международният тероризъм не би могъл да съществува без логистична подкрепа. От това следва, че за да се победи тероризмът, е необходимо да се подкопае логистичната му подкрепа.

По-долу се привеждат няколко примера за логистична подкрепа:

1) подготвителна пропаганда;

2) лица, които помагат и осигуряват на терористите необходимите документи от базовата им страна в страната — обект на терора — за извършване на престъпленията;

3) лица, събиращи и предаващи сведения за навиците на жертвите в страната — обект на терора, като например схемата на охраната на жилищата им, на местоработата им, схеми на придвижванията им, снимки на жертвите и т. н.;

4) лица, които оказват подкрепа на престъпниците по времето на придвижването им към целта по места или през други държави;

5) лица, организиращи връзката в своята страна;

6) лица, придобиващи оръжие или в страната — обект на терора, или зад граница и в последния случай транспортиращи го в страната — обект на терора;

7) лица, осигуряващи в страната — обект на терора — транспортирането, наема на средствата за придвижване и т. н.;

8) лица в страната — обект на терора, които помагат за останалото, например за разпространяването на пропагандни материали преди, след и по време на терористичния акт; при наблюдаването на предприеманите постъпки във връзка с терористичните актове от страна на властите в страната; при създаването на различни безредици;

9) лица, предоставящи на престъпниците временни жилища; снабдяващи ги с храна; осигуряващи карти, разписания на движението на транспорта; карти за пътуване с местния транспорт и други подобни.

Създаването на базова организация, която по-късно може да бъде използвана за оказване на логистична помощ, може, като цяло, да се извърши по един или два начина. Или в страната — обект на терора се използват вече съществуващите кадри от симпатизанти, или групата трябва да се създава чрез свои отделни представители на организации в страната — обект на терора — като база за възможност за внедряване на собствени надеждни и активни членове. От само себе си се разбира, че първият начин води по-бързо до целта — осъществяването на убийството…”

В този абзац, като че ли най-интересна бе точка 9, тоест “лица, предоставящи на престъпниците временни жилища; снабдяващи ги с храна; осигуряващи карти за пътуване и така нататък”.

След това в текста бяха подчертани думите “вече съществуващите кадри от симпатизанти” и “води по-бързо до целта”.

Апелтофт се замисли.

Значи Фолкесон бе мислил за симпатизантите в Швеция, които по някакъв начин биха могли да осигурят логистична подкрепа под формата на жилища и други подобни. Нали обаче терористите можеха и сами да си вкарат оръжие, да си осигурят карти за пътуване и да си платят преминаването.

В такъв случай това би трябвало да бъдат добре организирани терористи. А подкрепата на симпатизантите бе важна в случай, че това имаше пряко отношение към самата организация.

Освен това върху предишните страници бяха подчертани думите за “непосредствен импорт на убиеца”.

Е така, като цяло операцията се провеждаше отвън, но с големи ресурси, предоставени на разположение на терористите. С това, разбира се, се ограничаваше и подкрепата от страна на симпатизантите им в Швеция.

Без съмнение Фолкесон се бе натъкнал на “непосредствено импортиран убиец”, защото убиецът му явно бе професионалист.

Едва ли обаче целта му бе самият Фолкесон. А можеше и да е бил? Това произтичаше от подчертаните думи “или властите”?

Службата за сигурност бе власт във висша степен. Въпреки че самият Фолкесон бе поставил там въпросителен знак. Означаваше ли това, че бе мислил за възможната цел и че бе предполагал, че тя е властта? Или това означаваше, че власт би могла да е самата тяхна “фирма”?

Апелтофт преписа на чисто записките си, прибра материала, отнасящ се до modus operandi, и сипал си чашка кафе, продължи с четенето на чуждестранните доклади. Те бяха с повече от десетгодишна давност, произходът им не се посочваше, но на Апелтофт не му се наложи да чете дълго, за да разбере, че източникът бе израелски.

Това бе списък на палестинските терористични операции, разделени на две основни категории. Първата се състоеше от терористичните актове, насочени срещу араби, например:

Хасан Канафани[37], убит от бомба, поставена в колата му в Бейрут на 8 юни. Длъжност: редактор на вестник “Ал Хадаф” (“Цел”) на организацията PFLP[38]. Вероятен изпълнител: DPFLP[39];

Басам Шариф, тежко ранен от бомба, поставена в писмо. Приемник на Канафани. Потвърден изпълнител: DPFLP;

Д-р Анис Сайег, леко ранен от бомба, поставена в писмо. Длъжност: шеф на изследователския център на ООП в Бейрут. Вероятен изпълнител: PFLP — GC[40];

Палестинска книжарница в Париж, унищожена от взривена бомба на 4 септември. Потвърден изпълнител: произраелската фракция ALF[41], отцепила се от ООП, под ръководството на Абу Нидал;

Абу Халил, тежко ранен от бомба, поставена в писмо, на 24 октомври. Длъжност: представител на ООП в Алжир. Вероятен изпълнител: “Ас Сайка” (подразделение на ООП, подкрепяно от сирийците);

Ваил Цаетер, убит в асансьор на хотел. Длъжност: писател-емигрант, екстремист. Потвърден изпълнител: “Разед”;

Омар Суфан, леко ранен от бомба, поставена в писмо. Длъжност: представител на “Ал Фатах”[42] в Стокхолм. Вероятен изпълнител: PFLP;

Ахмед Абдала, леко ранен от бомба, поставена в писмо, на 30 ноември. Длъжност: представител на палестинския студентски съюз в Копенхаген. Потвърден убиец: PFLP;

Махмуд Хамшари, убит от бомба, задействана дистанционно, на 8 декември. Длъжност: представител на ООП в Париж. Потвърден убиец: “Разед”;

Хюсеин Абу Кхаир, убит от бомба, задействана дистанционно. Длъжност: представител на ООП в Кипър. Вероятен убиец: “Черният септември”;

Циад Хелоу, леко ранен от бомба, поставена в колата му. Длъжност: член на “Черния септември”. Вероятен изпълнител: “Разед”;

Басел Кубаиси, застрелян от близко разстояние. Длъжност: представител на PFLP. Вероятен изпълнител: “Разед”.

По такъв начин продължаваше описанието на още около двадесет акции. Преди години бе бушувала гражданската война между различните палестински организации.

Тази част от доклада обаче контрастираше рязко със следващата, отнасяща се изключително до големите палестински организации, насочващи борбата си срещу посолства, туристически кантори, отделни дипломати и други подобни. Повечето от случаите бяха вече известни на всеки служител от службите за сигурност в Европа.

Списъкът на акциите срещу отделни личности, в които арабите явно се избиваха помежду си, намаляваше забележимо веднага след 1973 година, след което настъпваше продължително прекъсване, а след това списъкът отново нарастваше, след като Хисам бе убит на срещата на Социалистическия интернационал в Португалия. PFLP, тоест Народният фронт за освобождение на Палестина, бе определен като “потвърден изпълнител”.

Докладите, отнасящи се до палестински акции срещу чуждестранни граждани, започваха още през 1973 г. и продължаваха и до днес.

Фолкесон не бе направил нито една отметка в полетата и не бе подчертал нищо в израелското резюме. А какво го бе интересувало? Акциите срещу отделни граждани или акциите срещу дипломатическите и международните мисии ли? Бе трудно да се отгатне. Можеше обаче да се отбележи, че последната категория бе повече от типична и не се ограничаваше с периода от последните десетина години.

Апелтофт изведнъж трепна от долитащите от хола добре познати му звуци. Той се отправи натам и откри, че жена му спеше с отворена уста пред работещия телевизор. Взе я внимателно на ръце и я отнесе в спалнята. Дремейки, тя започна да се съблича. Той й помогна, зави я с одеялото, целуна я по челото и се върна в кухнята.

Доколкото знаеше, логистична помощ от страна на шведските симпатизанти бе имало само в един известен случай. Случило се бе през 1977 година, когато някаква западногерманска откачалка, “смахнат на тема тероризъм”, готвел или поне се бе опитал да убеди обкръжението си, че е подготвил акция за похищението на тогавашния министър по въпросите с емигрантите — Анна-Грета Лейон. А западногерманският дребен крадец с името Руди Хьохт пожелал да получи по-малко наказание, бе дошъл във фирмата, бе попаднал на Аксел Фолкесон и му бе предложил да му предаде терористична фракция, за да не бъде разглеждана кражбата му по наказателния член за кражби и да му бъде разрешено да остане в Швеция, като му бъдат опростени известни данъци.

Фолкесон се бе съгласил със сделката и всичко бе завършило с това, че чужденците, “повече или по-малко” замесени в това, бяха депортирани от страната като “повече или по-малко” виновни терористи. Двамата, попаднали в Западна Германия, Крьохер и Адомейт — така се казваха — бяха, естествено, приети там на “държавен доклад” и в обичайния западногермански стил бяха осъдени на двадесет-тридесет години затвор. Чужденците, депортирани в Англия, Гърция и Куба, дори не бяха съдени.

В Швеция обаче бяха останали около дузина техни шведски симпатизанти, които трябваше да бъдат съдени за диверсия. Вместо да предадат материалите обаче на обичайния прокурор по делата за шпионаж, в Стокхолм бе поканен някакъв си областен прокурор от провинция Норланд и с помощта на Фолкесон и други служители от “фирмата” бяха осъдили тази младеж. А присъдата за въоръжен грабеж на доносника бе заменена с присъда за дребна кражба.

“Точно така беше” — спомни си Апелтофт. Неслунд още не бе станал шеф на “Бюро Б” след блестящия си принос при залавянето на “големия шпионин” от Юкасерви. Освен това спечели делото срещу, както твърдяха, терористичната младеж и чак след това съзря за важния пост. Ето как се случи всичко.

Беше ли обаче известен само този случай, в който шведски млади хора наистина участваха като “легални терористи”? Да, така беше.

Въпреки че сега сигурно ставаше дума за младежи от пропалестинското движение.

Апелтофт се замисли. Нищо подобно не се бе случвало вече десетилетия. Неслунд обаче нямаше да е във възторг, че и сега няма заподозрени.

Апелтофт събра документите, пъхна ги в чантата, заключи я старателно и едва след това загаси осветлението в кухнята, отправяйки се към банята. Изми лицето си със студена вода. И се хвана, че мисли колко добре бе, че този път Неслунд нямаше предвид някакви млади шведи.

Та нали нямаше никаква представа какво бе открил на монитора си Карл Хамилтън, този странен момък от Дивия Запад.