Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

2

Десет и половина сутринта. Точно преди три часа в столицата на съседна държава бе убит Аксел Фолкесон.

Руар Хестенес обаче нямаше все още и ни най-малка представа за това. Този път пунктът за наблюдение бе прекрасен. И му бе все тая, че навън валеше дъжд и че поставената задача пред него е безсмислена, защото така или иначе трябваше да я изпълни.

През последните две години младшият инспектор Руар Хестенес работеше в подразделението за борба с наркотиците и можеше да получи всякакви задачи. Можеше да седи в кола и да следи внимателно безистени или врати, като в един от двадесет случаи можеше да се случи нещо. В най-лошия случай можеше и да постои във вход и дори да попадне в идиотска ситуация, ако го сметнеха за пияница и съобщяха за това на кварталния полицай, който винаги бе бърз, когато ставаше дума за незаконна употреба на алкохол. В най-добрия случай седеше в специално наета за това квартира и наблюдаваше през прозореца, докато не го сменят, и едва на следващия ден разбираше, че двадесетина минути преди смяната му наблюдаваните все пак са се измъкнали отнякъде и са извършили нападението си.

В това отношение нямаше никаква разлика между службата за борба с наркотиците и службата за наблюдение. Този път обаче той седеше в кафенето на грандхотела, мислейки си, че преместването от отдела за борба с наркотиците в службата за сигурност означава значително повишаване на жизненото равнище. Ето че вече се бе заел с втора чаша кафе и втори сандвич, наслаждавайки се тайно на мисълта, че така просто би могъл да изяде и цял обяд и никой няма да му търси сметка за непредвидени разходи. В службата за наблюдение не бяха особено придирчиви към личния състав, дори и при наличието на преразходи.

Освен това пред него имаше прекрасна панорама към входа на хотел “Нобел”, намиращ се само на петнадесетина метра от масичката му до витрината. Никой не можеше да влезе или да излезе незабелязан, като той вече си бе набелязал девет души, от които бе разпознал четирима, а останалите бяха от онези, за които не си струваше да се тревожи — чуждестранни предприемачи над средна възраст; две възрастни дами с норвежки носии; тийнейджърка с разрошени коси, може би от хотелския персонал и т. н.

В задълженията на Руар Хестенес влизаше следенето на терористи. Сега всичко се случваше в Осло и той бе сигурен, че не може да има нищо непредвидено.

А ето какво се случи след това. От такси с номер 1913 излезе мъж със зелено ловджийско яке, в чиято ръка имаше само една лека черна чанта с именно такъв размер, който е подходящ за ръчен багаж, разрешен за внасяне в салона на самолет.

“Така летят само професионалистите” — помисли си Руар Хестенес. Ето обаче, че мъжът със зеленото яке се обърна в полупрофил и каза нещо на шофьора на таксито. И Руар Хестенес разбра, че сега щеше да започне всичко. Бе напълно уверен в това.

Преди да дойде на смяна, той бе разгледал около тридесетина фотографии. И ето че сега през витрината на грандхотела той видя на разстояние петнадесетина метра от него един от предполагаемите опасни субекти. Знаеше, че този човек не е запазвал в хотела стая на свое име.

Задачата му, ако не се случеше нищо особено, се състоеше в това да охранява до следващия ден от съмнителни лица хотела, в който трябваше да се настани израелската делегация. Заради осигуряването на сигурността или заради служебния доклад за извършената работа, или защото ръководството на норвежката служба за наблюдение притежаваше някакво шесто чувство младшият инспектор Руар Хестенес седеше сега тук, изпълняваше една от първите си задачи в качеството си на спецагент и само час, след като се бе заел с това, един от предполагаемите субекти бе излязъл току пред носа му от едно такси и се бе отправил към хотела.

В дадения случай действията на Хестенес бяха съвсем правилни. Отначало той изчака три минути, за да успее обектът да влезе в хотела. Изходът от последния бе само един. След това, без да бърза, Хестенес излезе на улицата. Потиснал желанието в себе си да я пресече на бегом, той изчака “зеленото старче”[5], пресече улица “Карл Юхан”, зави надясно по улица “Розенкранц” и скоро се озова до телефонна кабина. Набрал номер 66-90-50, той се извърна леко, за да продължи да наблюдава входа на хотела. Шефът му вдигна слушалката след третото позвъняване и Хестенес вече бе успял да забележи как в една от стаите на четвъртия етаж на хотел “Нобел” светна лампа.

Докладва накратко, че обект номер 17 се е появил преди по-малко от пет минути и че е пристигнал с такси с регистрационен номер 1913, което най-вероятно се намираше все още в централната част на Осло.

В отговор той, естествено, получи заповедта да продължава наблюдението до пристигането на подкрепления и установяването на радиовръзка. Засега всичко вървеше нормално и приличаше на обикновено проследяване на наркомани.

Следващите тридесет часа обаче се различаваха силно от обичайното следене на наркомафията.

При наблюдаването или проследяването на престъпник от наркобизнеса се използваше правилото за палеца. В такъв случай работата бе с човек, живеещ по правилото “или — или”, тоест или бе сигурен в себе си и позволяваше да бъде проследен; или пък се боеше от собствената си сянка и напускайки прага или друго място на срещата, се държеше така, сякаш е преследван от дузина невидими полицаи.

Справянето с последния вид престъпници бе трудно, но възможно, ако с проследяването бяха заети трима-четирима сътрудници и в града нямаше добре развита мрежа на метрото. За лов на човек в метрото на Лондон или дори в това на Стокхолм бе вече необходим екип от пет пъти повече хора. В Осло обаче не съществуваше такъв проблем, защото тук бе невъзможно да се изгуби преследваният, ако се работеше старателно, с радиовръзка и придвижването бе както пеша, така и с кола.

Сега организацията бе точно такава. Руар Хестенес остана до телефонната кабина точно пред фасадата на хотел “Нобел” откъм страната на улица “Карл Юхан”. Колегата му Атлефьорд стоеше на следващата пресечка, близо до стоянката за таксита пред ресторант “Тострупсчеларен”. Така че бе трудно да изпуснат проследявания.

Обектът излезе от хотела след три часа и четиридесет и шест минути. Хестенес го забеляза пръв. В момента, в който таксито се приближаваше към хотела, той предупреди колегите си. И щом само обектът седна в таксито, Атлефьорд съобщи по телефона, че върви към колата си и е готов по подаден сигнал да се отправи надолу по улица “Розенкранц”. Сътрудникът Селнес, който дежуреше до опашката на такситата на улица “Карл Юхан”, вече се бе отправил натам.

Таксито с обекта зави зад ъгъла от улица “Розенкранц” по улица “Карл Юхан”. Хестенес съобщи за това на двамата си колеги, седящи в колите си на разстояние по-малко от двеста метра от обекта. Хестенес се забави още няколко минути, за да изчака още един сътрудник с кола. Като че ли ситуацията бе под контрол. Обектът нямаше никаква възможност да се измъкне от преследвачите си.

Те обаче го изгубиха от поглед само след три минути, докато Хестенес стоеше все още до телефонната кабина и изчакваше колата. Как се случи това — той чу само по радиото.

Ходът бе дързък, но елементарен.

Таксито с обекта мина само две пресечки по улица “Карл Юхан” и спря на червен светофар на кръстовище. Обектът излезе от колата и изчезна около входа на станция “Холменкол” на метрото. Двамата колеги на Хестенес седяха в колите си, притиснати от други автомобили, спрели пред светофара, и крещяха отчаяно по радиотелефона.

Когато Хестенес изскочи на перона, обектът вече го нямаше. Или току-що се бе качил в мотрисата по посока на Колсос, или отново бе излязъл от метрото.

Изминаха цели седем часа, преди да го засекат отново.

През нощта и сутрешните часове “следственото дело” се разрасна. То вече бе преминало през шефа на всичките служби за сигурност Хайер Ерсволд, след това бе спуснато при оперативния шеф Ивар Матиесен, защото ставаше дума за неговата сфера на дейност, понеже повече приличаше на вътрешен десен екстремизъм или на чуждестранен тероризъм, отколкото на шпионаж и други подобни престъпления.

На свой ред Матиесен прехвърли делото на шестдесетинагодишния полицейски следовател, който бе непосредствен началник на Хестенес и на двамата му колеги, застъпили на смяна в 10.00 часа.

Докладът бе кратък.

Обектът се върна в хотела в 1.36 часа, очевидно трезвен. До 11.30 часа на вахта бе група А, след това я смени група Б, тоест Хестенес, Атлефьорд и Селнес.

Обектът се бе качил на такси номер 1913 на летище “Форнебю”, пристигнал там със самолета на авиокомпанията SAS, пристигащ в девет часа от Стокхолм. Не бе резервирал предварително стая в хотела и бе наел свободна с истинското си име. Между другото, бе летял със собственото си име и не си бе купил билет за връщане. Изглеждаше, че просто се бе надявал на свободна стая. Стаята до него бе освободена едва в 12.00 часа, когато и бе заета от техническия персонал, който организира подслушване на телефона, но обектът не го използва, а и не се очакваше да го прави.

Обектът се върна пеша в хотела късно през нощта по улица “Розенкранц”.

До този момент не бе изяснена целта на пребиваването му в Осло. Поради това трябваше да се направи всичко, за да не бъде изгубен при следващото му напускане на хотела. Необходимо бе да се изключи и възможността за номера при станцията на метрото “Холменкол”, където вече дежуреше един от сътрудниците. Ако обаче обектът избере друг маршрут, дежурният трябваше да бъде свален веднага от поста (отделът за наблюдение страдаше от претоварване и се налагаше строго да се отчитат отработените часове от всеки негов сътрудник).

След като обектът напуснеше хотела, резервната група В трябваше незабавно да се включи в наблюдаването на най-сложните участъци. Та нали този път по всяка вероятност предстоеше решителният контакт, от който можеше да зависи или началото на самата операция, или подготовката на терористичния акт в самия хотел в момента на пристигането на израелската делегация.

Трябваше надеждно да се регистрира всеки контакт на обекта, колкото и незначителен да изглеждаше. Следата можеше да доведе до палестинската делегация. Службите за сигурност имаха достатъчно сериозни основания да предполагат, че някаква си палестинска организация е подготвила акция от голям мащаб на територията на Скандинавия. По този въпрос бяха получени определени сигнали от колегите им от другите страни.

След като обработката на материала приключи, в стаята влезе лично Ивар Матиесен. Постоя малко пред прозореца, пъхнал ръце в джобовете на якето си и гледайки фиордите през скучната декемврийска мъгла. Останалите замряха в очакване. Матиесен запали една от своите английски цигари и се обърна към тях.

— Свързах се с нашите израелски колеги — започна той. — Да, знам, че изпитваме не само радост при сътрудничеството си с тях — усмихна се на явната си двусмисленост той, защото отношенията между норвежката и израелската служби за сигурност не вървяха добре в момента поради неуспешната операция на израелците във връзка с убийството в Лилехамер[6], въпреки че оттогава бяха минали повече от десет години, — но в този случай отношението им към операцията е от определено значение. Те съобщават, че в най-близко бъдеще се очаква някаква палестинска операция, но не тук, а в Стокхолм. Нали сте чули за вчерашното убийство, извършено от терористи, на шведския сътрудник Аксел Фолкесон.

Матиесен дръпна два пъти енергично от цигарата си и закрачи бавно около заседателната маса.

— На свой ред шведите дрънкат само глупости. Неслунд подозира, както обикновено, ту едни, ту други, така че е трудно да се направят някакви изводи от това. Ние самите, както ви е известно, нямаме никакви сигнали за присъствието на палестински терористи в Норвегия, никакви, освен тази “сигнална лампичка” в хотел “Нобел”. Именно от това трябва да се правят изводи. Обаче какви? Чуваш ли, ти, как се казваше?

— Хестенес.

— Е, Хестенес, какви са изводите?

— В Скандинавия е проникнала или група от квалифицирани терористи, за която не знаем нито ние, нито израелците, или — е, да, шведите разполагат с някакви сигнали — или…

Хестенес се колебаеше. С внезапен решителен жест Матиесен изгаси наполовина изпушената си цигара в най-близката му чашка с кафе и се взря в Хестенес.

— Е — каза той, — продължавайте, Хестенес! Или какво?

— Или това е просто лъжлива тревога.

— Точно така — заяви Матиесен и се отправи към вратата, — точно така. И ако е лъжлива, то го докажете, ако, разбира се, този път не изтървете нашия хотелски гост или успеете да го проследите за повече от три минути. Точно така е — каза Матиесен, обръщайки се вече на прага, — или всичко това е глупост, или е дори нещо по-лошо от това, което можем да си представим.

Замълча за малко, след което добави:

— Моля ви да не изпускате този дявол още веднъж.

И си тръгна, без да тресне вратата.

В 11.28 часа Хестенес смени колегата си от група А и зае същата, както в навечерието на случилото се, уютна позиция до витрината на кафенето на грандхотела. Метна палтото си с радиостанцията на облегалката на съседния стол. Разбърквайки кафето си, той усети тежестта на револвера под мишницата на дясната си ръка (Хестенес бе левичар). Наблюдавайки за пръв път в полицията чужденци, той разполагаше с оръжие.

Някъде там горе, в хотела, се намираше обектът на наблюдението му. Сигурно бе закусил още преди десет часа, преди затварянето на ресторанта за почивка, и се бе върнал в стаята си, където се намираше вече повече от час и половина.

А можеше и да не е така. Там, в хотела, нямаше нито един полицай. Сътрудниците от техническото подразделение щяха да успеят да пристигнат с целия си багаж едва след двадесет минути. Възможно бе обектът да се разхождаше в момента по третия или четвъртия етаж, там, където след пет-шест часа щеше да се настани израелската делегация. Проверяваше служебните изходи и изучаваше възможността да се измъкне през туристическото бюро на втория етаж. Та нали хотелът бе разделен по определен начин. Вторият етаж принадлежеше на това бюро и за него имаше отделен вход. До бюрото не можеше да се стигне нито по стълбището на самия хотел, нито с асансьора му.

Поради това този начин щеше да е най-правилният. Вместо да проникнеха в хотела през нейния охраняван, разбира се, главен вход, терористите щяха да се възползват преди всичко от туристическото бюро и щяха да накарат персонала му да мълчи. След това щяха да разбият вратата на служебния вход, която щеше да е заключена (а как иначе), и неочаквано щяха да се изкачат по служебното стълбище или на третия, или на четвъртия етаж. Щяха да извършат за няколко мига гнусното си дело и да изчезнат в разгара на паниката по същия път.

Не означаваше ли това, че охраната трябваше да съсредоточи всичките си сили и вниманието си върху входа на туристическото бюро откъм улица “Карл Юхан”, а не върху входа на хотела откъм улица “Розенкранц”?

Непознатият горе се занимаваше, със сигурност, с нещо, но не използваше телефона. Явно бе професионалист, а не някакъв си психар-наркоман. И на обирджия не приличаше, защото полицията бързо ги разкриваше.

Е, а ако в леката му чанта имаше в момента не само дрехи, четка за зъби, прибори за бръснене и списание “Нюзуик”, а, да кажем, и шест-седем килограма ТНТ[7]? Правилно разположен, такъв един заряд можеше да унищожи и хотела, и всичко в него.

Не, това не трябваше да се случи. Техничарите щяха с лекота да открият всичко, защото имаха такава заповед. Единственото предимство на службите за сигурност бе сега това, че човекът не знаеше, че е под наблюдение. Или пък знаеше? Защо пък професионалистът да не изхождаше от една такава възможност? А ако всичко това бе маневра, която не можеше да се докаже впоследствие? Или пък може би този номер 17 привличаше специално вниманието към себе си, позволявайки да бъде проследен? Та нали бе пристигнал под истинското си име?

Обектът се появи неочаквано на улицата пред входа на хотели. Бе мушнал ръце в джобовете на якето си и черната му чанта я нямаше, въпреки че както изглеждаше, се канеше да напусне хотела. А къде бе ТНТ-то? Защо не носеше празна чанта?

На пръв поглед изглеждаше, че просто се разхожда, зяпайки небето над покрива на грандхотела. На практика обаче явно наблюдаваше кръстовището. След това закопча замислено якето си.

Хестенес вече бе успял да предаде чрез радиокод учудването си (В-2 до В-1 и В-3: “Лисицата излиза”) и да излезе от хотела, докато обектът пресичаше улицата, насочвайки се направо към витрината, зад която само преди секунди седеше Хестенес.

Последният се спря пред входа на грандхотела и наблюдаваше как обектът мина само на няколко метра покрай него.

“Е, дяволе, да видим дали ще успееш да избягаш този път от мен?” — помисли си Хестенес и решително разкопчал палтото си, изскочи с два скока на улицата, но веднага се втурна обратно. Обектът спря пред витрината вдясно от входа на хотела. Там часовникарите бяха разположили цяла планина от най-скъпите часовници на фирмата “Ролекс”, които лежаха, сякаш призовавайки малолетни крадци да хвърлят тухла по стъклото, след което да припечелят добре от продажбата на откраднатото (най-скъпите часовници струваха около 200 000 норвежки крони[8]). Преминавайки всеки път покрай тази витрина, самият Хестенес спираше, гледаше ги и от една страна, се възмущаваше от това как самата полиция тласкаше към престъпление, а от друга, като син на беден селянин, не можеше да си представи, че съгражданите му са в състояние да носят часовници, стойността на които бе равна на годишните заплати на двама млади полицаи и то преди плащането на данъците.

Сега обаче не му бе до тези разсъждения, защото трябваше да вземе бързо решение. Не можеше да си позволи да се сблъска отново с обекта и нямаше право да го изгуби от поглед. Този път си имаше работа с професионалист, следователно, трябваше да действа чисто.

Излизайки от укритието си, той пресече бързо улицата по посока на стортинга[9]. Приближавайки до паркинга до него, той се наведе, за да “оправи” връзките на обувките си, и погледна към обекта.

Обектът обаче го нямаше.

Хестенес се обърна, надигна се, извади радиостанцията си с чувство, средно между отчаяние и страх, защото нали трябваше да докладва за успех, за това, че вчерашният провал е поправен. Е, как можеше да съобщи, че обектът се е изпарил като мъгла?

В момента, в който натисна бутона, зеленото яке се мярна сред тълпата около статуята на Кристиан Крог[10]. Обектът разговаряше с двама младежи, разпространяващи листовки и дрънкащи с канчета за събиране на пари. Над главите им се вееше знаме, което бе добре познато на Хестенес. Зелено, бяло, червено и черно — това бяха палестинските цветове.

Хестенес съобщи по радиостанцията и Атлефьорд успя да снима доброволците за каузата. Атлефьорд винаги бе наблизо.

Хестенес съобщи местоположението си и чу отговора на Атлефьорд вече пред входа на грандхотела. Кимнаха си един на друг.

Ловът продължи. Отначало Атлефьорд снима, след това се поблъска малко в тълпата и взе една от листовките. Както се оказа, тя не бе свързана по никакъв начин с тероризма. Текстът й бе разделен на три заглавия:

ЗАЩИТИ НЕЗАВИСИМОСТТА НА ООП

УЧАСТВАЙ В ДВИЖЕНИЕТО ЗА СОЛИДАРНОСТ

ПОДКРЕПИ МОРАЛНО ООП

Следваше покана за концерт на солидарността и танци в обичайното студентско кафене “Шато Ньоф”, тоест нищо такова, каквото би могло да има значение за службата за наблюдение. И все пак двамата младежи, обменили по две думи с обекта, можеха съвсем законно да бъдат вписани в списъка “симпатизанти”, защото параграф 4 в последния абзац на инструкцията за службите за наблюдение гласеше: “Участието в законна политическа организация или законна политическа дейност само по себе си не може да е основание за задържане и регистриране на сведения за това” (по този начин, разговорът с терорист имаше по-голяма тежест, отколкото “само по себе си”).

През близките две пресечки обектът не направи никакви опити за контакт. Хестенес го следваше по другия тротоар. Обектът не се оглеждаше, дори и когато се спираше пред витрините.

А може би?…

Не. Руар Хестенес работеше като агент в криминалния отдел на полицията и в отдела за борба с наркотиците вече общо четири години. Онзи, който се спира пред витрина, за да види в отражението дали има “опашка”, стои обикновено някак си напрегнато и веднага се вижда, че не го интересуват изложените във витрината стоки.

Разходката продължи спокойно още две пресечки. И изведнъж обектът пресече улицата под ъгъл към отсрещния тротоар, на който бе Хестенес, и влезе в “Опегорд” — магазин, продаващ бродерии и плетени кошници, а по това време на годината и различни коледни дрънкулки.

Хестенес се усъмни. Магазинът бе малък и едва ли си струваше да се рискува. Та нали си имаше работа с професионалист, който явно наблюдаваше околните. Отчитайки евентуалните им срещи в бъдещето, да се покаже сега пред него бе твърде рисковано. Макар че от друга страна, обектът едва ли имаше някакъв реален повод за посещението си в магазина за бродерии и коледни сувенири.

Хестенес съобщи местоположението си по радиостанцията. И се отправи решително към най-близката витрина. Оттам можеше да вижда случващото се в магазина.

Обектът разглеждаше букетите от безсмъртничета и си избра червен, зелен и син, а след това се нареди на опашката на касата, за да ги плати. На опашката стояха норвежки на средна възраст.

Хестенес не изпускаше обекта от поглед през цялото време, докато последният бе в магазина.

Най-накрая онзи излезе на улицата с букетите, опаковани в найлонов пакет с червени коледни орнаменти, и продължи пътя по посока на търговския площад “Стурторвет”.

Хестенес се замисли.

Букетите биха могли да служат като сигнал — или всеки сам за себе си, или като комбинация от цветове. Те обаче бяха скрити в найлоновия пакет.

Вече на пазара, обектът премина бързо между сергиите с цветя, спря се и обмени две думи с продавачката до фургона, превръщащ се с лекота в сергия за цветя на фирмата “Арне Даленс Хартери и Хагесентр”. (Още същата вечер продавачката бе разпитана, но нямаше резултат. Тя не можеше да си спомни какво й бе казал и дори на какъв език — на норвежки или шведски.)

Обектът се отправи към универмага “Гласмагазинет”, в който коледното пазаруване вървеше с пълна сила и хиляди хора се блъскаха пред входа му. Мястото, разбира се, бе идеално за срещи и контакти.

И така, този път им се бе паднал не обикновен дребен престъпник, а професионалист, който добре си разбира от работата.

Хестенес съобщи по радиостанцията новото си местонахождение на колегите си и помоли Атлефьорд да се свърже с центъра, за да бъдат включени резервните сили. Не можеше само с трима агенти да се покрие целия универмаг с коледното пазаруване в него.

Да се проследява който и да е в универмага бе трудно, дори и когато обектът на наблюдението бе съвсем неопитен. А при проследяване на професионалист, ситуацията можеше само за един миг да се превърне в кошмарен сън с мъчителни и безизходни моменти. Хестенес вече чувстваше това, докато двамата — обектът и той — се намираха на партера на универмага.

Обектът не проявяваше нито прибързаност, нито нетърпение, нито нервност. Той дълго се въртя сред стъклените витрини с кристални чаши и вази. Възникваше проблем, защото с помощта на тези витрини обектът също можеше да го наблюдава и освен това вътре бе пълно с огледала, така че бе невъзможно да се определи накъде на практика гледа обектът. Освен това, Хестенес бе принуден да се приближи максимално близко до него, за да може да забележи евентуален сигнал или човека, за когото е предназначен последният, и докато наблюдава обекта, да се прави, че самият той разглежда цените на чаши и вази, каквито съвсем не възнамеряваше да купува.

В един момент двамата бяха застанали само на четири метра разстояние един от друг. Обектът държеше в ръка чаша и сякаш се бе задълбочил в разглеждането на гравираната върху нея рисунка. При това се бе отпуснал и изглеждаше съвсем естествено.

Човекът със зеленото ловджийско яке и кадифените панталони, с белия найлонов пакет, в който имаше три букета безсмъртничета с различен цвят, приличаше на който и да е скандинавец, по-скоро от спортен или селски тип, отколкото на политически интелектуалец, тоест по-скоро на норвежец, отколкото на швед. Нищо във външността му не издаваше, че е терорист. Може би вина за това имаше чашата, която той разглеждаше, държейки я срещу светлината, защото тя бе някак си “немарксистка”, с широк златен кант и до блясък шлифовани страни.

Сега те стояха на три метра един от друг, разделени от стъклени витрини с огромно количество огледала. Не се гледаха направо, но на Руар Хестенес все пак му се удаде да се вгледа в лицето на терориста, отразено в огледалото на витрината.

Неочаквано терористът отклони поглед от чашата и погледна направо в огледалото, срещайки погледа на Руар Хестенес, което продължи само някаква си секунда, но тя се стори цяла вечност на Хестенес.

Обектът се усмихна, вдигна почти незабележимо чашата, сякаш намеквайки за тост, насочен към Хестенес. И изчезна. Остана само чашата.

Руар Хестенес се намираше на десет метра от най-близкия изход — следователно терористът не се бе възползвал от този път. И Хестенес усети как се облива в пот.

За голямо негово съжаление му оставаше само едно нещо — да излезе заедно с тълпата от универмага. Уличната прохлада отслаби малко напрежението му и той предаде по радиостанцията някой от сътрудниците в универмага да поеме наблюдението, защото съществуваше риск той самият да е забелязан. Намиращият се вътре Атлефьорд чу съобщението му чрез слушалката, скрита в ухото му, и успя да локализира обекта.

Да се наблюдават професионалисти в голям магазин бе истински ад. Всяко кратко съобщение можеше да бъде осъществено без пряк контакт. В точно определен момент обектът можеше да се озове на предварително определеното място, на якето му да бъдат закопчани три копчета, вместо едно или две, и така да предаде съобщението си на човека, когото може би и сам не познаваше или не виждаше. Можеше да държи в ръка шал или да разглежда кафяви, вместо черни или сиви ръкавици, и онзи, който в този момент приемаше съобщението, можеше да е който и да е от стотиците хора, стоящи наоколо.

Дори и да ставаше дума за по-сложна операция, като, например, предаването на документ в писмен вид или под формата на микрофилм, то и в този случай бе почти невъзможно да се забележи моментът на предаването. Обектът можеше да премери сиви ръкавици и да ги остави обратно върху купчината с кафяви. Следователно следенето му трябваше да продължи, а вече друг сътрудник трябваше да остане и да проследи кой щеше да пъхне след това ръце в тези сиви ръкавици.

Опитният шпионин или терорист можеше да извърши всичко това, намирайки се точно сред полицаи от службата за сигурност.

Атлефьорд и Селнес наистина се озоваха скоро в такъв вид идиотска ситуация. От секцията за стъклария на първия етаж обектът се изкачи на втория етаж и влезе в секцията за женско долно бельо, където се оказа единственият набиващ се в погледа на всички мъж. Към него обаче се присъедини още един — норвежки полицай от службите за сигурност със закопчано догоре палто (носеше радиостанция и служебно оръжие, поради това бе закопчал палтото си), избиращ чорапи с размер 40–42. Получи се сцена от комедиен филм.

Ето защо Атлефьорд бе принуден да се държи на разстояние.

Всичко по-нататък приличаше на игра на терориста с проследяващите го. Приложена бе цялата програма от учебника от курса по криминалистика — неочаквана смяна на посоката на придвижване; смяна от една немислима позиция в друга, също толкова немислима, този път в секцията за постелъчно бельо на третия етаж, където бе също така невъзможно непосредствено приближаване, както и в секцията за женско бельо. Когато всичко това най-сетне свърши, терористът си купи медна тенджера за 285 крони от секцията за домакински стоки на същия този етаж. Плати я с кредитна карта “Американ експрес” на негово име, сякаш подавайки визитка или във всеки случай потвърждаваше пребиваването си именно там и именно в този момент.

Продължението не бе по-добро. Проследяваният се върна в хотела, без вече да се спира по пътя си пред витрините и без да се огледа нито веднъж. Полицаите едва бяха успели да заемат позициите си около хотела, когато той излезе отново от него вече с празни ръце.

Пресече улица “Розенкранц”, отправи се към витрината с часовниците и започна да разглежда “Ролекс” с обков от бяло злато и брилянти на стойност 191 260 крони (Селнес стоеше съвсем близо до него и виждаше добре всичко). След това се поразходи още малко нагоре по улицата и се оказа отново до пропалестинските активисти. Постоя, сякаш разглеждаше сградата на парламента, след което премина на другия тротоар и продължи разходката си, а петима полицаи от службата за сигурност, които се намираха наблизо, го следяха с напрегнати погледи.

Именно в този момент към стоянката за таксита на отсрещната страна на улицата се приближи кола. Нямаше опашка и обектът претича неочаквано бързо през улицата, и скочи в готовата за тръгване кола.

Започнаха хаотично прегрупирване на силите и обмен на радиосъобщения между полицаите относно готовността за тръгване и номера на таксито за резервната група, намираща се някъде наблизо, но неизвестно къде.

Първите няколко минути бяха толкова мъчителни, колкото и проследяването в универмага. Наистина, първата кола на проследяването настигна скоро таксито и без каквито и да е церемонии, го следваше по посока на градския район Тойен чак до музея на Мунк[11].

Оперативните работници направиха всичко както трябва. Двамата от първата кола си разпределиха задълженията, като единият от тях последва наблюдавания в музея, а другият остана в колата и докладва по радиостанцията.

След пет минути пристигнаха още двама. И единият от тях също влезе в музея. Така станаха общо четирима — двама в сградата и двама отвън.

Денят бе ежедневно сив, бе началото на декември, посетителите в музея бяха малко и освен това нито един от тях не приличаше на човек, имащ нещо общо с Близкия Изток. Без съмнение повечето бяха обикновени норвежци и сред тях имаше деца — явно бе посещение от училище.

Терористът си купи каталог, но го разгърна само един път, за да провери някаква подробност. На две места се задържа достатъчно дълго. Първият път бе за около двадесет минути пред четири картини на Мунк от 90-те години на деветнадесети век (“Мадона”, “Целувка”, “Девойката и смъртта” и “Вампир”). Доколкото можеше да се разбере, през цялото това време той бе погълнат от съзерцаването на картините.

След това премина в другата зала и гледа дълго картината, изобразяваща жена, но в съвсем друг план (“Момичето на моста”, около 1927 г.).

Там имаше контакт с възрастен мъж. Като че ли говореха за картината.

След като възрастният мъж излезе от музея, единият от сътрудниците го снима (след две денонощия, естествено, го идентифицираха — Хермунд Браате, бивш корабовладелец, милионер, живеещ затворено във вилата си в Естфолд, край градчето Мое).

Възможно бе терористът да бе имал контакт и с възрастната дама, на която бе помогнал, като й вдигна бастуна. Дамата също бе разпозната след това (пенсионерка, бивша старша медицинска сестра от Центъра за детска и юношеска психиатрия).

Имаше и още един контакт, но той можеше да не бъде взет под внимание (терористът каза нещо на една ученичка, момиче на осем години).

Това бе всичко, което се случи за четиридесет и две минути.

След това, сякаш играейки самия дявол, той с бавна крачка, а не с автобус или такси, се отправи обратно.

Двама от сътрудниците останаха да дежурят при колите, за да тръгнат малко по-късно, а другите двама възобновиха проследяването пеша.

Терористът се спусна спокойно по улица “Тойен”, сякаш канейки се отново да се отправи към центъра. След около двеста метра обаче се спря, постоя за миг и свърна към ботаническата градина, намираща се от дясната му страна. Наведе се, “оправи” връзките на обувките си и с това успя да се огледа наоколо, но не видя никого, освен двамата полицаи от сигурността, въпреки че те се намираха на прилично разстояние и на различни тротоари.

По-нататък терористът нито веднъж не се огледа, но внезапно промени посоката си, като зави наляво по “Хагегата”, сякаш се насочваше към станция “Тойен-Т” на метрото. Вместо това обаче, той отново свърна по посока на центъра и по улиците “Серли”, “Йенс Белкес” и “Борг” се насочи направо към новото здание на полицията на “Грьонланд”.

Приближавайки го, той го подмина, разглеждайки самата сграда. След това се спря до табелата, съобщаваща, че с бялото здание на полицейското управление съседства старият и невзрачен окръжен съд.

След това отново се обърна и тръгна по посоката на хотела си, без да се оглежда и без да спира.

Полицаите пред хотела се прегрупираха.

Терористът излезе на улица “Карл Юхан” откъм страната на парламента. Вместо обаче да пресече улицата срещу грандхотела и да се заеме с обичайното си разглеждане на часовниците на фирмата “Ролекс”, той ги подмина, пресече улица “Розенкранц”, стигна до малка зелена вестникарска будка, купи си четири или пет норвежки сутрешни вестника и веднага влезе в най-близката телефонна кабина.

Руар Хестенес се намираше на тридесетина метра от него, най-близко от колегите си. И въпреки че съществуваше риск обектът да го бе забелязал още преди това в универмага, му оставаше само да разчита на късмета си. Терористът бе с гръб към него.

Приближавайки се до кабината, той определи първата цифра по действията на терориста с шайбата. Бе шест — следователно със сигурност разговорът не бе международен. И понеже никой не отговори, обектът постави бързо слушалката, изчакал, наистина, приблизително около шест-седем позвънявания (съобщение можеше да се предаде и така — като се остави телефонът да прозвъни определен брой сигнали за “съобщение А” и друг брой за “съобщение Б”).

Терористът започна да набира друг номер. Хестенес бе съвсем близо, на не повече от метър. Когато обаче се опита да заобиколи кабината, за да види поне няколко цифри, обектът се премести в същата посока и закри изцяло шайбата с тялото си.

Разговорът се оказа твърде кратък. Хестенес не успя дори да разбере за какво ставаше дума, но все пак чу нещо на шведски, приличащо на потвърждаване на време — 16.30.

Преди самия край на разговора терористът се обърна внезапно и за втори път през този ден погледите на мъжете се срещнаха. Този път нямаше никакво съмнение за това. Терористът се усмихна, намигна насмешливо на Хестенес, остави бавно слушалката и промъкнал се между последния и кабината, се отправи към хотела от другата страна на улицата.

Продължаването на наблюдението бе, ако можеше така да се каже, още по-мъчително. Вече с багажа си, терористът излезе от хотела, веднага взе такси до летище “Форнебю”, предаде там леката си чанта за багаж, а найлоновия пакет с безсмъртничетата остави при себе си като ръчен багаж. В чантата му имаше резервно долно бельо, две ризи за смяна, тоалетни принадлежности, медна тенджера с капак, пропагандни листовки на норвежки език и бележник от ливанска хартия с двадесет страници ръкописен текст за Афганистан. Всичко това бе снимано (след поредния спор с митничарите по въпроса кой на кого се подчинява на летището), но и тази проверка не даде нищо стойностно, а и вече никой не го очакваше.

Терористът се изкачи на горния етаж и през кафенето влезе в почти празния ресторант. Наближаваше надвечер и лаунчът[12] бе приключил, а времето за обяд още не бе настъпило. Той седна в дъното на залата, откъдето се виждаше добре единственият вход в ресторанта. Проседя там час и двадесет и шест минути. Чете вестници, яде раци със сос “къри”, приготвени по някаква източна рецепта и пи минерална вода “Форис”.

Агентите от службата за сигурност се примириха със ситуацията. Първата смяна си поръча по чаша кафе и по сандвич, като от една страна това бе предизвикателно скромно за посещение в ресторант, а от друга — с такава храна едва ли можеше да се проседи повече от половин час. След това те бяха сменени от двама от резервната група.

Терористът излиташе за Стокхолм в 16.30 часа. До 16.15 часа той седя спокойно в ресторанта, а след това се отправи към паспортния контрол. Пет минути по-късно, вече в транзитната зала, той купи бутилка “Джони Уокър” с черен етикет и десет пакета американски цигари, като сякаш не търсеше никакви контакти и не разговаря с никого.

Излизайки от ресторанта, той разгърна вестник “Верденс ганг” (останалите остави на масата) и докато минаваше покрай масата, зад която седеше Атлефьорд, се спря, сгъна вестника на две, протегна го през масата, на която седяха двамата онемели от изненада агенти от службата за сигурност, задържа го за миг на двадесет сантиметра над масата и му позволи да падне върху недоядения от Атлефьорд сандвич.

— Благодаря за компанията, весела Коледа! — каза той и тръгна към изхода.

И нито дума повече.

“Шах” — помисли си Атлефьорд, насочвайки поглед към вестника, за да не срещне този на колегата си.

Терористът бе оградил с химикалка съобщението по средата на страницата, което гласеше, че днес се очаква пристигането в Осло на израелска делегация, която ще бъде настанена в хотел “Нобел”, където ще прекара известно време. Думите “хотел “Нобел” бяха подчертани.

След три четвърти час началникът на полицията Ивар Матиесен провеждаше устен разбор на резултатите от наблюдението в малката заседателна зала на четвъртия етаж на бялото полицейско здание на “Грьонланд”.

Отначало Матиесен обобщи вече известното му, което не бе чак толкова много. Съгласно шведските и другите чуждестранни служби, във “висша степен подозрителният” терорист бе пристигнал предишния ден в Осло, по съвсем странна случайност бе отседнал именно в същия хотел, който днес вече бе пълен с израелския “пропаганден отбор” (да, да, Матиесен употреби думата “отбор”).

Излизайки от хотела, терористът бе успял само за няколко минути да се отърве от проследяващите го. Можеше, разбира се, да става въпрос и за лош късмет. По-вероятно обаче бе да се предположи, особено ако се отчетеше поведението на този човек впоследствие, че той преднамерено се е измъкнал от наблюдението.

И така, имаха седемчасов пропуск в информацията си за него. След това бе останал в хотела почти до 12 часа на следващия ден. Преди обаче да напусне хотела, бе платил стаята, бе заключил багажа си в багажна камера до асансьора и бе отишъл да купи три букета безсмъртничета с известните цветове.

След това бе отишъл в универмага и бе купил оттам медна тенджера с капак. После се бе върнал обратно в хотела с покупките, бе ги оставил в багажната камера и бе взел такси до музея на Мунк, където особено старателно бе разглеждал някои прочути картини.

Тук Матиесен прекъсна обобщението си с кратко експозе по история на изкуството. Ако се сравняха трите женски образа от 90-те години на миналия век с по-късния образ от 20-те години, то бе интересно да се отбележи, че картината от 90-те години сякаш съдържа доста напрегната “амбивалентност”[13] във възгледа за жената, като тя, както е отразено съвсем правилно в името на една от картините, е “вампир”, тоест зла и изкусително коварна съблазнителка. Женският образ от 20-те години пък бе, от друга страна, по-скоро хармонична буржоазна идилия. Е, както и да е, защото това, строго погледнато, не касаеше въпроса.

От само себе си се разбираше, че бяха интересни както демонстративната разходка около сградата на полицията, така и последвалото я поведение на обекта — намигването на Хестенес и писменото съобщение до Атлефьорд посредством вестник “Верденс ганг”.

Що се отнасяше до същността на проблема, то можеше само да се констатира, че никой не би летял за собствена сметка с “първа класа” до Осло, само за да купи три букета безсмъртничета и медна тенджера. В това се състоеше и главният въпрос, на който така и не бяха получили отговор.

Следваха чисто практическите въпроси като как, кога и защо той бе забелязал, че е следен. Първото приемливо обяснение за това постъпи от младшия полицай Хестенес, новия служител в отдела им. Как обаче се бе случило това?

Седем души се взряха в настъпилата тишина внимателно в Хестенес, който рисуваше невидими кръгове върху плота на масата. Преди да отговори, той се изкашля.

Не бе толкова лесно за обяснение. Наблюдаваният се бе държал приблизително така, както всеки турист — не бе нервничил, не се бе оглеждал, във всеки случай не се бе забелязало такова нещо. Честно казано обаче, след известно време той сякаш сам бе започнал да води играта. Отначало, намигвайки и вдигайки чашата в универмага, а след това, разбира се, край телефонната кабина.

Атлефьорд предполагаше приблизително същото. За него всичко това приключваше с един вид насмешливия намек за предполагаемата цел на терористичния акт, ако при това се вземеше предвид вестникът с подчертаните в текста думи “хотел “Нобел”.

В стаята влезе един от сътрудниците на техническия отдел и постави на масата пред Матиесен лист, за запознаването със съдържанието на който на последния му стигнаха само петнадесет секунди. Той се усмихна.

— Добре. Това съобщение едва ли е неочаквано. Техническият отдел съобщава, че в хотелската стая не е открита нито една интересуваща ни следа. Доколкото може да се съди, освен обекта, никой не е влизал в стаята. Всичките повърхности са почистени, защо — неясно. Та той би трябвало да знае, че вече разполагаме с пръстовите му отпечатъци, които получихме от шведската полиция. Няма нито косъмче върху кревата. Дори чашите за изплакване на устата са почистени. Аха, и какви изводи следват от това?

Изводите не бяха толкова много. Имаше обаче работни хипотези.

Терористът бе пристигнал в града, за да огледа обстановката преди евентуална операция срещу групата израелски политици в хотел “Нобел”. Понеже обаче бе открил, че е следен, то той бе отменил всичко, бе казал вежливо на следящите го adieu[14] и бе напуснал страната.

И това бе всичко.

Колегите им в Стокхолм бяха неясно защо загрижени и искаха да получат подробен доклад. Следователят от полицията Ларсен бе натоварен със задачата да обобщи до следващия ден всичко, написано от всеки един от агентите. А наблюдението на хотела трябваше да продължи, но с по-малко сили.

Матиесен стана. Всички останали също се надигнаха и се отправиха към изхода. Матиесен помоли Хестенес да остане. След това свали очилата си със златни рамки и люлеейки ги като махало на показалеца си, седна в едно от креслата до прозореца.

Навън бе тъмно и чернотата на фиорда се врязваше в града като корабен кил, заобиколен от двете страни от блясъка на уличните лампи. Руар Хестенес седна отново до заседателната маса, забил поглед в кафявия лак на плота. Масата му напомняше типична старовремска мебел в норвежка столова. “Странно — помисли си Хестенес, — ние като че ли сме все същата тази нация от рибари и селяни.”

— Е — започна най-сетне Матиесен, не вдигайки поглед от очилата си, които продължаваха да се въртят около показалеца му, — как се чувствате?

— Не знам какво да отговоря — каза съвсем искрено Хестенес.

— Имам следното предвид — усещаш ли, че са те измамили?

— Така е и не мога да го отрека. Може би е моя грешката, че ни забеляза. Та нали най-напред забеляза мен.

— Мислиш, че си допуснал някаква грешка, така ли?

— Така, защото той ме забеляза.

Матиесен си сложи очилата и погледна към Хестенес. Усмихна се, но без ирония.

— Ти си добър полицай, Хестенес, и аз го знам. Ето защо те прехвърлиха именно теб при нас. Не трябва обаче да мислиш, че сме претърпели неуспех.

— И все пак, ако не ни бе забелязал, то…

— Какво “то”? “Задачата на службата за наблюдение се състои в това да предугажда и се противопоставя на всякакви престъпления, които могат да са заплаха за сигурността на страната”… и тъй нататък. Това са първите редове от параграф 2 в инструкцията ни, а какво означава това?

— Да предугажда и се противопоставя означава…

— Да, предположи, че веднъж палестинските терористи са се оказали в града. Следователно те толкова майсторски са се промъкнали в страната ни, че нито ние, нито израелците, нито който и да е друг сме нямали и най-малката представа за това. Рекогносцировката се осъществява от един скандинавец, който се движи свободно из Осло, и е дяволски късмет, че ти го забелязваш. Ами ако бяха извършили терористичен акт в хотела, например, така, както излагаш в краткия си доклад възможността за проникване там през туристическото бюро и пожарната стълба, какво щеше да стане?

— Сигурно щяхме да ги хванем.

— А сигурен ли си в това? Е, да, разбира се, нахлуваме всички, дявол да ни вземе, цялата полиция за борба с тероризма с бронежилетки, автомати, сълзотворен газ и дявол знае още с какво. На каква цена обаче?

— Мислиш, че това, което се случи, е по-доброто?

— Няма съмнение. Изходи от това, че този път ни се наложи да си имаме работа с къде по-квалифицирани престъпници от онези, с които сме свикнали тук, в Норвегия. Имам предвид и онези дяволи — израелците от Лилехамер, убийците от Близкия Изток с многогодишния си опит, въоръжени с ръчни гранати и АК-47[15]. Представи си ги влизащи в хотела едновременно на групи по седем-осем човека. Как бихме ги хванали?

— Мисля, че щяхме да се появим, след като вече е късно.

— Опитай се да си представиш какво щеше да се случи.

— Така е, но аз изпуснах обекта.

Матиесен се надигна рязко, защото енергията му се усилваше от раздразнението му — Хестенес изведнъж му заприлича на звездата-кънкьор Хялмар Андерсон[16]. Приближи се до купчината документи, лежаща върху плота на заседателната маса, извади оттам портрета на шведския терорист и, заобикаляйки масата, го постави пред Хестенес, навел се напред и опирайки се върху двата си юмрука.

— Чуй, Хестенес, ти се сблъска със сянката на дракона. Това е добър урок за теб, запомни го за цял живот и бъди благодарен на съдбата, че дяволът не е успял да направи с теб това, което ти направи с него. Нашата задача е да пречим на тероризма и днес ние се справихме блестящо с нея. Поради това и няма да има никаква операция, а сега върви и напиши доклада си. Нека шведите получат своето и престани да смяташ, че денят е бил неуспешен.

Матиесен остана в тази поза и продължи да се усмихва, докато Хестенес не излезе от кабинета. “Добро момче е” — помисли си Матиесен.

След няколко минути Хестенес вече седеше пред снимката върху бюрото си. Кабинетът му бе малък и унил, с изглед към задния двор на полицейската сграда, подходът към гаража и входа за него.

Човекът на снимката изглеждаше съвсем нормално, приличайки на норвежец-веселяк. Въпреки че очите му отразяваха различни черти от характера му. Прикривайки с ръка лявото му око, Хестенес виждаше хармонично и симпатично лице, а прикривайки дясното — студена като лед физиономия. Разбира се, че бе професионалист и бе просто невъзможно да бъде проследен незабелязано. Дори и в такъв град като Осло той се изхитряваше просто да поздравява проследяващите го.

“Дракон — помисли се Хестенес, — и аз бях толкова близо до дракона, че можех да го пипна.”

След това намери необходимия му формуляр, изостави мисълта си за дракона и започна с усилие да съставя подробен доклад за това как два пъти през втората половина на деня е забелязан от наблюдавания обект. Не бе особено приятно да пише за това. Възможно бе обаче и Матиесен да е прав, че ако не се бе разкрил пред дракона в универмага, не се знаеше какво щеше да се случи.

Та нали бе истина, че палестинците използваха предимно автомати “Калашников” (АК-47). Руар Хестенес лично бе стрелял с такъв по време на обучението си в Германия. В пълнителя му имаше двайсет патрона и те излизаха без проблем оттам, дори когато стреля на откоси от бедро. Точността му при единични изстрели, при използването на автомата като пушка, бе удивително добра. АК-47 бе страшно и опасно оръжие.

Зад него, на облегалката на стола, висеше личното му оръжие в раменен кобур — “Смит енд Уесън”, 38-ми калибър, 10-ти модел.

Свърши с писането и посегна още веднъж към снимката на терориста. Прикри “веселото” око и погледна “студеното”.

“Не е толкова важно — мислеше си той, — дали полицаят е добър или служи като новак в полицията за наблюдение на чужденци, когато се срещне с петима-шестима като този и държи в ръка револвер, а те АК-47.”

След това изтегли долното чекмедже на бюрото си и прибра там снимката, смятайки погрешно, че я изпраща в небитието. След това заключи бюрото. И по този начин приключи с доклада за шведите.