Хамилтън: Кодово название Coq Rouge

11

Странно впечатление остава от деня, прекаран край Стената на плача[106] в навечерието на християнската Бъдни вечер. През 1967 година там, пред самата стена, бяха направили площад. Онези, които влизаха вътре в загражденията, трябваше да носят на главата си кръгла шапчица, но мнозина туристи-християни отказваха да си сложат такава по причини, които не можеха да обяснят нито те, нито който и да е. Ето защо празнично украсеният площад пред Стената на плача бе едно от малкото места в Израел, където, като цяло, можеше да се определи кой е евреин и кой не е.

Това обаче също не бе съвсем показателно. През този ден, в навечерието на Бъдни вечер, там пристигна и скандинавска група, при това, водена от пастор. Хихикайки и шегувайки се, туристите взеха под наем всичко необходимо, за да им бъде разрешено да се приближат непосредствено до стената от страна на охранителите със зелените униформи на пограничната полиция. Този път охраната не бе многобройна и групата бе пропусната без контрол, защото всички вече бяха проверени преди влизането си в тази зона, а сезонът й средната възраст на дамите гарантираха благопристойно облекло.

Пред самата стена ръководителят на групата ги запозна накратко и шепнешком с историята на стената и завърши разказа си с указанието, че биха могли да напишат кратки молби върху листчета хартия и да ги пъхнат в процепите на стената. Обикновено евреите от цял свят постъпвали точно така. Никой от групата обаче не го направи. Та нали тази стена не бе стена на техния бог. Между другото, веднага след посещението на Стената на плача, те трябваше да се изкачат до джамията на Омар, която бе, както се твърдеше, най-красивата сграда на мохамеданите, а там не трябваше да си слагат на главите кръгли шапчици, но трябваше да си събуват обувките. Таксата за двете посещения влизаше в стойността на пътуването до Свещената земя.

Бе втората половина от деня и валеше дъжд. Евреите-хасиди[107] с дълги черни кафтани, шапки и високи обувки, обточени с кожи, без да придават значение на това, че видът им би могъл да развесели туристите, се поклащаха в молитви пред стената. От всички възвишения околовръст очите на службата за сигурност следяха напрегнато случващото се. Едни — така, че не се виждаха, а други — така, че само един от посетителите в последния ред можеше да ги види. Средно на ден се взривяваше по една бомба в Израел, но това се случваше в по-малко охраняваните места от типа на автобусни спирки, универсални магазини и кафенета. През последните няколко десетилетия това вече не правеше особено впечатление на никого тук. Край самото Свято място обаче не трябваше да се случва нищо, дори и горе — в района на мюсюлманския храм. Веднъж на един американски студент все пак му се бе удало да подпали джамията “Ал Акса”, за да очисти мястото от стария храм и да построи там нов, както обяснил впоследствие, което предизвика вълна от демонстрации, кръвопролития и поток от обвинения и недостойни публикации срещу арабите.

След като скандинавската туристическа група се добра с мъка до мюсюлманското светилище, ги огледаха и провериха още веднъж, повече заради божествената справедливост, отколкото заради загриженост за сигурността. Разбира се, че никой от службата за сигурност не очакваше, че терористите могат да се престорят на туристи, освен това тук бяха свикнали да виждат християни-пенсионери, а и останалите членове на групата не се отличаваха с нищо особено. Дори и младият човек, който подкрепяше под ръка възрастната си родственица, докато влизаха в джамията на Омар, за да се възхитят, макар и не без християнска надменност, на елинските и другите немюсюлмански художествени мотиви. Пасторът, който бе и ръководител на групата, ги откри и в характера на самото здание, защото никакво собствено “мохамеданско” изкуство не съществувало. След това се спуснаха в пещерата в средата на оголената скала, намираща се точно под купола. Там Авраам се готвел да принесе в жертва сина си (и това бе същата скала, от която Мохамед започнал пътешествието си по Небесния свод и с това именно дал повод да се построи там джамията на Омар, но пасторът пропусна да го каже, както и за това, че Авраам е един от праотците в Корана, поради което Ибрахим е най-често срещаното арабско име).

Хотел “Джордан хаус” се намираше само на пет-десет минути пеша от Стария град и след посещението на храма на групата бе предоставена възможността да поброди около час самостоятелно и да си направи покупки от пазарите край Виа Долороса, където вече бе била сутринта.

Фру Ейвур Бергрен, седемдесетгодишна вдовица на търговец на дрехи от Йоншьопинг, бе за пръв път на задгранично пътуване, ако не се смяташе ходенето й до Дания. Тя бе безкрайно благодарна на този млад и добре възпитан човек, който я взе под опеката си още на летището “Бен Гурион”, а сега й и предложи да посетят заедно пазарите. Наистина, тя се огорчи много, когато забеляза, че той не пя предната вечер с тях псалма за пътешествието до Израел, когато групата, настанила се в хотела, се събра в малкия ресторант. Все пак младежът бе тук, а и не само той не бе пял.

Освен това бе хубаво да си имаш защитник, докато бродиш по арабските улички. Не й се искаше да я излъжат или окрадат,/поради това се отнасяше сериозно към всякакъв вид предупреждения по въпроса. И освен това тя не бе много добре с чуждите езици, а спътникът й, както разказваше след това, се договаряше без проблем с търговците.

Помогна й в един магазин, в който араби продаваха прекрасни бродерии, като я помоли да седне и й предложи чай в малка чашка с листо мента и много подсладен. През последните години обаче захарта въобще не й понасяше и младият човек веднага й донесе друга чаша с чай, но вече без захар. На вкус чаят й заприлича на дъвка, но младият човек я увери, че това е от зеленото листо мента. Тя му повярва и се почувства напълно сигурна в присъствието му. И дори започна малко да го ревнува, когато малко по-късно той помоли за разрешение собственика на дюкяна да ползва телефона му.

Карл стоеше в натъпкания с табуретки, игри “триктрак”[108] и покрити с прах бродирани рокли тесен склад със старомоден телефонен апарат в ръка и кабел, покрит наполовина от стружки, и се готвеше за телефонния разговор, занимаващ почти непрекъснато мислите му през последните две денонощия. Знаеше, че телефонният номер щеше да го отведе в кибуц[109], разположен близо до Кинерет, на няколко часа път с кола оттук. Някой му отговори на иврит. След като потърси на английски Шуламит Ханегби, той разбра по интонацията, че го молят да почака. Бяха изминали вече няколко минути и разговорът в дюкяна бе замрял поради незнание на езика. Най-сетне тя взе слушалката и веднага му отговори на английски.

— Здравей, скъпа! Чувствах се длъжен да дойда при теб. Не можеш да си представиш колко искам да те видя. А и благодаря за картичката — започна Карл.

След две-три секунди мълчание тя отговори.

— О, любими, не можеш да си представиш колко съм се затъжила за теб. Дори не смеех да се надявам, че заради мен ще зарежеш всичко и ще дойдеш. С колко време разполагаме? — попита тя с такъв тон, сякаш всичко, което казваше, бе самата истина.

— Разполагам с пет дни. Да отидем където казваше. Аз съм готов. Кога ще можеш?

— Трябва първо да довърша някои неща, но може би вдругиден… А ти къде си, в Йерусалим ли?

— Да.

— Вдругиден, с първия автобус. Обещай ми, че няма да закъсняваш.

— Обещавам.

— Колко ще е хубаво!

— Разбира се. И аз си мечтая за това, както и ти.

— А сега довиждане и скоро ще се видим — каза тя и прекъсна внезапно връзката.

Карл постоя още малко със слушалката в ръка, след което я постави внимателно на мястото й. Помнеше всяка казана дума, но доколкото разбираше, малко от казаното се поддаваше на тълкуване. Тя имаше предвид първия автобус, първия автобус от Йерусалим за Ейлат на Коледа. В това нямаше никакво съмнение. Той не бе споменавал никакво друго място, освен Йерусалим, а в картичката тя бе писала за Ейлат.

Върна се в дюкяна, където старата дама вече изгаряше от нетърпение и измъчваше собственика палестинец, неговорещ йоншьопингски, който бе може би единственият език в света, на който не можеше да предлага стоката си. Карл си купи везана сирийска покривка, приблизително същата, каквато си бе купила и старата дама, а след това тръгнаха бавно по настлания с камъни Виа Долороса покрай безбройни кафенета, скромни дюкяни за плодове и сувенирни магазини, където настойчиво се опитваха да ги вкарат собствениците им. Почти до самата Дамаска порта бе разположен магазин за нумизматика, в който се продаваха още и глинени чирепи и дори почти цели амфори, както се твърдеше, от финикийските времена (ако туристите не бяха на външен вид евреи, то чирепите се превръщаха във “финикийски”, а иначе бяха просто еврейски). Наистина, на фру Ейвур Бергрен й бе неловко, но все пак й се искаше да хвърли поглед на тези чирепи, ако бяха от християнските времена. Карл я посъветва да не купува нищо.

Дъждът се усили. След като минаха през Дамаската порта, хлъзгавата хилядолетна каменна настилка бе сменена от асфалт: Фру Бергрен заговори за впечатленията си, че Йерусалим не бил толкова голям, колкото си го представяла, а между другото, Старият град наистина изглеждал арабски, което явно не било така по времето на Иисус. Сега, когато евреите се били върнали да живеят в страната си, било странно, че арабите продължавали да живеят в Свещения град.

Карл кимаше през цялото време, сякаш я слушаше, докато самият той се бе потопил в съвсем други проблеми. След час и половина трябваше да позвъни на друг телефон с таен номер в Естермалм в Стокхолм, където никой нямаше да му отговори, но дежурният офицер щеше да преброи старателно броя на иззвъняванията и броя минути до следващото позвъняване с определен брой иззвънявания. Този път той трябваше да остави телефона да иззвъни седем пъти, да почака шест минути и да повтори позвъняването с осем иззвънявания. След това дежурният офицер щеше да звънне на Стария и да му съобщи цифровия код неизвестно откъде, а за последния това щеше да означава нещо като следното телеграфно съобщение:

“Никакви признаци на безпокойство. Новото съобщение ще е след двадесет и четири часа. Контактът е осъществен”.

Нито един компютър на света не можеше да дешифрира този код, защото конструкцията му бе известна само на Стария и на Карл. Освен това бе стратегически незначителен рискът някой компютър да може да свърже едно от двадесетте хиляди телефонни обаждания между Европа и Израел през последното денонощие с Карл Хамилтън и с тайния номер в Стокхолм. А таен номер можеше да има всеки.

— Разбирам добре, че звъня на приятелката си. Затова е и младостта — каза фру Бергрен, като смени и темата на разговора, и тона му. Сега изглеждаше малко обидена.

— Така е — усмихна се скромно Карл. — Трябва да си призная, че съм разобличен.

Изпрати я до хотела и се отправи към града, за да разузнае къде се намираше централната автогара на рехов[110] “Яфо”. Там си купи разписание, автобусни карти и научи няколко телефонни номера. Не започна обаче да звъни, нито да се оглежда, защото, първо, вече се бе убедил, че след него няма опашка — бе го разбрал, още докато бе звънял по телефона — и, второ, онези, които евентуално го следяха, си бяха у дома, в своя си град, и едва ли си заслужаваше да се издават. Съвременните европейски райони на Йерусалим създаваха затруднения за онзи, който искаше да се избави от проследяване, защото се състояха от криви улички между ниски къщи, из които не можеш да изчезнеш нито с кола, нито с метро, а и отново бързо се оправяш, ако дори случайно се заблудиш из тях. Виещите се пресечки в арабската част на града, намираща се зад стените му, предлагаха, естествено, други възможности. И те обаче не бяха много сигурни, защото рано или късно обектът все пак трябваше да излезе извън пръстеновидната стена през една от големите порти и там можеше да бъде засечен.

Защо й трябваше време за подготовка и за подготовка на какво? Ако всичко това бе организиран капан, можеха да го засекат още при пристигането му, при преминаването му през контрола на израелската служба за сигурност на пътниците или при огледа на багажа в “Каструп”[111] и с това да приключат операцията. Ако обаче това бе нейна лична инициатива, то бе напълно възможно да се предположи, че наистина й трябват денонощие или две за подготовка за път. Тя внимателно следеше да не назове Ейлат по телефона. А и нямаше повод за това, защото и тя, и той, и “Шин Бет” знаеха за какво става дума. От друга страна обаче, те можеха да изхождат от това, че той би трябвало да си направи именно този извод.

Тя бе подчертала да не закъснява за първия автобус за Ейлат, тоест да се намира в него. От това съвсем не следваше, че самата тя ще се качи на него в Йерусалим, или пък бе намек, че ще го направи на някоя от спирките. Вариантите засега бяха прости и ясни. Нямаше защо повече да се съмнява, а просто да си състави план на действие — първо, как да изчезне, а след това — как да се качи в автобуса.

По-малко от един работен ден му бе достатъчно на Ерик Апелтофт, за да се убеди, че “амунициите за оръжието на убийството” (така бе нарекъл Неслунд шестнадесетте патрона, калибър 7,62 мм) са подхвърлени в квартирата след първия домашен обиск. А онзи, който бе подхвърлил “материалните улики”, явно си нямаше представа как се провежда домашен обиск по шведски.

Протоколът за конфискацията в квартирата на Хедлунд — Хернберг бе събран в дебела папка с опис на няколко хиляди предмета в различни графи.

Предметите, номерирани с номера от 537 до 589 в протокол 37-Б, бяха под рубриката “Кошче за хартия до бюрото”.

По такъв начин кошчето бе старателно изпразнено и съдържанието му бе прехвърлено в специален номериран пластмасов чувал, който след това бе отворен от персонала, изучаващ конфискуваното, и описан от него. Там бе имало толкова и толкова смачкани листове с текст с такова и такова съдържание, четири смачкани пакета от цигари такава и такава марки, боклук от острени моливи, обвивка от шоколадов десерт “Баунти”, две ябълкови огризки и така нататък от номер 537 до номер 589.

Така че бе съвсем недопустимо персоналът, изпразващ кошчето, да е изпуснал от внимание каквато и да е подробност, лежаща на дъното му. Освен това Апелтофт си поговори с двамата сътрудници, които се бяха занимавали със самото кошче и опаковането на материалите в чувала. Те много добре си спомняха как единият ги бе държал, а другият ги бе прехвърлял от едното място в другото, както постъпват винаги и това “се разбирало от само себе си”. Нищо не би могло да е останало на дъното.

Хедлунд не бе много учуден, когато по време на разпита го обвиниха в съучастничество в убийство. Той просто, както обикновено, отказа да отговаря на въпросите в отсъствието на адвоката му.

Апелтофт се колеба дълго, преди да позвъни на “звездата” от адвокатурата и да го помоли да дойдел в предварителния арест, за да може да се проведе кратък разпит с или без включен. Наистина ставало въпрос за навечерието на Бъдни вечер, но затова пък било важно, а и нямало да отнеме много време. Освен това вероятно щяло да е от полза за заподозрения. Имало някои признаци, че “руските амуниции” са попаднали в квартирата на последния след обиска и задържането му.

Апелтофт изпитваше чувство на отвращение, докато му се налагаше да разказва това на адвоката. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува, дори и да бе горчива на вкус. Казаното на адвоката имаше ефект и само след двадесет минути той бе на посоченото място и сега и тримата седяха в залата за заседания, чиито прозорци не гледаха към затвора “Крунуберг”. Апелтофт донесе в чантата си книгата и две малки пластмасови торбички с шестнадесетте патрони и частите от изрязаните листове от “Пътешествието на Гъливер”.

Разположи ги върху празната маса.

Седеше срещу неприятния му млад фен на тероризма и също толкова неприятния му всезнайко-адвокат. Последният постави демонстративно диктофон върху масата, включи го, кимна на клиента си и се облегна назад, като скръсти ръце.

— М-м — каза сковано и нервно Апелтофт. — Предполагам, Хедлунд, че вече имаш определен отговор за това — и посочи патроните. — Значи, отричаш, че тези патрони са твои, така ли?

— Вие сте ги подхвърлили там. Сигурно, точно така се прави всичко в тази “прекрасна буржоазна демокрация” — отговори фенът на тероризма.

— Не, това не е за нас. Въпросът обаче е друг, а именно как е попаднало това в твоята библиотека?

— Не аз трябва да отговарям на този въпрос.

— Напълно е възможно да не си ти. Аз обаче просто искам да знам дали нямаш някаква идея или предположение как е попаднало всичко това там?

— Едва ли си струва клиентът ми да се занимава с разследване за службите за сигурност — прекъсна го адвокатът.

Апелтофт реши първо да се вземе в ръце, а след това вече да му отговори.

— Разбира се, че не — каза той спокойно, контролирайки се напълно. — Ние обаче имаме повод да мислим, че тази стока е попаднала там след първия домашен обиск. Въпросът в този случай е следният — дали не бихте могли да ни подскажете какво би могло да е станало?

— Аз мога — каза фенът на тероризма. — Имам собствена гледна точка по въпроса. Ако не се вземе под внимание това, че нямам руски пистолет и че въобще не мога да боравя с подобно оръжие, то може да стане дума за книгата.

— И какво за книгата? — попита нетърпеливо Апелтофт.

— Ако започна да режа една от книгите си, за да скрия патроните, то аз, дявол го взел, не бих рязал библиографска рядкост. Тази книга струва от 200 до 250 фунта. Вашите павиани обаче не са знаели, разбира се, какво режат. Ще поискам възмездяване на щетите, така да знаете, дявол да го вземе!

Апелтофт се замисли. Не се чувстваше добре от това, че двамата срещу него се взираха напрегнато насреща му, а диктофонът на адвоката продължаваше да се върти.

— Да — каза той най-накрая. — Това вероятно не е лоша идея. Въпросът е от кого ще искате възмездяване.

— Това не е толкова сложен въпрос — каза адвокатът, — защото полицията носи отговорност за запечатването след обиска. Искам обаче да ви попитам кое ви накара да решите, че клиентът ми не носи отговорност за това?

Апелтофт не се решаваше. След това, без да каже нито дума, посочи диктофона. Адвокатът се изненада, но решително го изключи, извади демонстративно касетата и с трясък я постави на масата.

— В протокол 37-Б е описано съдържанието на кошчето за хартия по време на домашния обиск. В него има пълен списък на предметите, но няма никакво споменаване на изрязани от книга страници. Следователно те са се появили след обиска — каза Апелтофт тихо и горчиво, като при това гледаше настрани.

Не бе негова работа да се изявява като адвокат или да защитава съчувстващ на терористите и прокурорът вероятно нямаше да е във възторг от казаното току-що. Справедливостта обаче трябваше да възтържествува и Апелтофт не бе от хората, които биха подхвърлили фалшив материал като доказателство. И бе напълно сигурен, че се бе случило нечуваното.

Хиляди християни се тълпяха пред църквата “Рождество Христово” на коледната полунощна меса във Витлеем. Последният бе невзрачно палестинско градче, предимно християнско, като, естествено, “съвсем християнско” ставаше на Бъдни вечер, както и онази част от населението, която продаваше по няколко пластмасови фигурки на малкия Иисус в яслите, обкръжен от пастирите или без тях.

Бе влажно и студено, но не валеше дъжд. Малка група от туристите от “Ансгар тур” не намериха място в самата църква и се задоволиха с такова под тентата на улично кафене с два екрана за пряко излъчване, откъдето можеха да наблюдават службата, слушайки превода на ръководителя на групата. Вече бяха посетили “Ливадата на пастирите”, където, според преданието, последните бяха узнали благата вест. Там туристите бяха видели истински палестински пастири с геги и овци и се бяха фотографирали с тях срещу незначително заплащане.

Фру Ейвур Бергрен остана с малка група от туристите в хотела и гледаше всичко това по телевизията, за да не посрещне полунощ на улицата. Туристите бяха крайно разочаровани, когато научиха, че няма да се намери място за тях в църквата, защото всичко бе заето от християнски знаменитости.

След като Карл усети, че остава около половин час до приключването на службата, той се надигна с невъзмутим вид от мястото си в дъното на кафенето и се отправи към тоалетната, с което да започне измъкването си. От чантата, която носеше, извади дънки, пуловер и голямо зелено яке, полувоенен модел, каквито всички мъже и повечето жени в Израел носеха, и бързо се преоблече. След това излезе на съседната улица през кухнята, в която играеха карти няколко палестинци. От високоговорителите на площада от другата страна на пресечката се разнасяше пеене на псалми. Той се спусна по улицата и свърна към хълмист район с тесни пресечки. Карл бе изучил старателно картата на Витлеем и бе сигурен, че щеше да може да се ориентира.

Карл усети, че го обхваща хазартът и че настроението му се подобрява. Сега, когато бе сам на “бойното поле” и можеше да действа по добре усвоените от него правила, негов противник бяха не някакви си там чекисти, а най-добрата в света служба за сигурност, при това намираща се у дома си, и той или щеше да попадне в капан, или щеше да се сдобие с наистина важна информация.

Най-сетне започваха истински действия в реални условия, при които можеше да се провери работата на цялата система.

Улиците и кръстовищата в тази част на Витлеем бяха тихи и пустинни и толкова малко народ се срещаше, че той разбра доста бързо, че не е следен.

Пресече тази част от града, заобиколи големия площад и се отправи към мястото за паркиране на туристическите автобуси, маршрутните и обикновените таксита. Оставаха не повече от двадесет минути докато, потокът от туристи се излее там след приключването на службата в църквата. Намери бързо автобуса с табелата “Ансгар тур” на предното стъкло.

Шофьорът седеше на седалката до шофьорската, четеше и слушаше източна музика. Карл почука на стъклото и му предаде писмо за ръководителя на групата, в което обясняваше, че се отделя от нея, за да остане в самота и да поразмисли няколко дни, но преди заминаването обратно ще се обади обезателно (бе съвсем излишно да съобщят в полицията за него като за изчезнал пилигрим). Обясни на шофьора с няколко жеста, че Иисус Христос не може да е от пластмаса и че не е предмет на търговия. След това се отдалечи уверено. Шофьорът вдигна рамене, пъхна писмото във вътрешния джоб на сакото си и включи отново музиката.

Карл взе такси и се отправи към Йерусалим. По това време на денонощието планинският път бе почти пуст. Срещнаха само няколко коли и така и пристигнаха сами. Карл посочи адрес в центъра на еврейската част на града.

През две пресечки от мястото, където слезе от таксито, имаше денонощно кафене — така бе рекламирано в туристическите брошури — и Карл влезе в него. Купи си няколко английски вестника, поръча си слабо кафе с мляко, петмез и хумус с малко хляб, намери си закътан ъгъл и прекара там няколко часа, четейки вестници. Най-накрая реши, че твърде дълго се е заседял. Никой обаче не се интересуваше особено от него. В кафенето се бяха разположили на групи предимно млади израелци, които, изглежда, “бистреха” политиката. Ако някой хвърлеше бегъл поглед в неговата посока, то вестниците на английски език веднага издаваха, че е чужденец, което пък пресичаше желанието за разговор с него на тема политика или футбол.

Излезе от кафенето почти по тъмно, но вече, аха-аха, трябваше да се развидели. Спусна се през еврейската част на града, продължи пътя си надолу по хълма към осветената стара градска стена и влезе през портата за Яфа. Улиците бяха мокри от дъжда и съвсем безлюдни, а щорите от гофрирана ламарина на магазините — спуснати. В момента градът изглеждаше така, сякаш бе безлюден, въпреки че през деня там имаше шум и блъсканица.

Необходими му бяха десетина минути, за да пресече целия град и да излезе от него от другата страна, близо до храма. Оттам той тръгна надолу към Гетсиманската градина. Там, в малка къщичка в долината, се намираше, както се твърдеше, гробът на Мария Магдалена. От нея той започна да се изкачва в Маслинената планина[112]. След четвърт част бродене сред храсти и девета той стигна до мястото, което бе самата маслинена гора.

Отвори чантата си, извади от нея мушамата си, разстла я и седна, подпрял гръб на едно маслинено дърво. Никой не можеше да мине незабелязано покрай него, но наоколо нямаше жива душа, а гледката бе великолепна.

Под него се разстилаше класическият Йерусалим. Големият златист купол на джамията на Омар, по-малкият сребърен купол на джамията “Ал Акса”, ротондата на Божи гроб, градската стена и част от постройки, които не успя да определи, се виждаха само като светли петна. Именно този пейзаж бе цел на продължителна война, именно този изглед бе ябълката на раздора, държаща Близкия Изток в постоянно напрежение. Йерусалим бе град, който, както твърдяха евреите, те бяха завоювали завинаги. Или пък бе Ал Кудс — също толкова свещен град, който мюсюлманите се кълняха, че ще си върнат. Оттук войната се бе разпълзяла по света чрез милиарди груби и тънки нишки и една от тях беше оплела някакъв си полицейски началник Фолкесон в Стокхолм, което бе довело до убийството му. Джамията на Омар там, долу, бе построена приблизително шестстотин години след като римляните бяха разрушили еврейския храм и бяха заточили няколкото десетки хиляди въстанали в други римски провинции, за да бъдат прекратени най-сетне размириците в еврейските колонии. Тези десетки хиляди заточеници, които, съгласно легендата, постоянно се молели и поздравявали с “догодина в Йерусалим”, завоювали впоследствие страната и прогонили от нея още по-голям брой палестинци, а те на свой ред, трябвало да посветят следващите си сто години на повторението на победите на Салах ал-Дин[113] над града на кръстоносците.

Някъде там, долу, в слабо осветената еврейска част на града или в тъмнината под куполите на арабската му част може би се криеше убиецът, когото търсеше Карл Густав Гилбърт Хамилтън, лейтенант от резерва на шведския флот.

Странно стечение на обстоятелствата и нелепа мисия.

Загърна се още по-плътно с дебелото си военно яке и се отпусна. Седеше и просто гледаше към светлинките и се вслушваше в тишината на същото онова място в Маслинената планина, където, както му хрумна изведнъж, може би бе прекарал някога своята последна нощ Иисус, преди да слезе в града, за да умре. Времето се точеше бавно, като при лов.

Скоро след изгрев-слънце той стана, извади самобръсначката си и се зае с утринния си тоалет. След това се спусна бързо в града и само за четвърт час премина през новите градски райони, с които израелците бяха обкръжили арабския център на града. Строителството все още продължаваше, навсякъде се трупаха купища арматура, останки от строителни материали, блокове от пенобетон, дъски, ръждясали машини или части за такива, счупени плочи, каквито се използваха за фундамент на къщите.

Влезе в новата част на арабския градски квартал, намери кафене на улица “Салах ал-Дин”, пи кафе и изяде две арабски пасти. След това помоли едно момченце да му хване такси, като му даде еднодоларова банкнота. Оставаха му четиридесет и шест минути до тръгването на автобуса за Беер Шева и Ейлат. Влезе в тоалетната, изми си зъбите и се огледа в огледалото. Не се различаваше по нищо от мъжете на неговата възраст в Йерусалим, като може би бе само малко по-висок и светъл, така че можеше да мине за американец, евреин или за какъвто и да е.

Докато таксито се изкачваше бавно на хълма по пътя от Йерусалим към основната магистрала за Тел Авив, той виждаше добре какво става отзад. Все още бе сигурен, че никой не се бе “лепнал” за него. Ако намеренията на Шуламит да действа зад гърба на службата за сигурност на собствената си страна бяха искрени, ако не я бяха “покрили” и не подслушваха телефона й, ако не ходеха по петите й, ако бе направила всичко това по неясни причини с помощта на някоя израелска организация и ако всичко бе добре обмислено, то тогава… Във всеки случай той пътуваше за срещата сам, без опашка.

Когато се приближиха до автобусната спирка на завоя на югозапад, към Кирият Гат, помоли таксиметраджията да я подмине малко, а самият той огледа бързо малцината, които чакаха автобуса. Спря колата след километър, плати и почака, докато таксито зави обратно и изчезна от погледа му. След това тръгна назад към автобусната спирка, защото когато слиза от такси, за да се хване автобус, това само привлича вниманието.

Чакаше вече четвърт час, като през това време минаха два автобуса — и двата за Тел Авив. Само той и възрастна жена с две деца бяха останали на спирката, когато се приближи необходимият му автобус. И тогава той се стегна целият, усетил, че започва да нервничи.

Влизайки в автобуса, той не се огледа, решавайки, че инициативата трябва да бъде поета от Шуламит. Това щеше да му позволи да се ориентира по-бързо. Как можеше да бъде сигурен, че все още го смяташе за “любовта на живота си”? Заплатил за пътуването и преминавайки през две-трети пълния автобус, той разбра, че я нямаше в него. Не се разстрои много, защото Шуламит можеше да го е направила по много причини. Единственото възможно решение бе да продължи пътуването си до Ейлат и ако и там не се случеше нищо, да се опита да й позвъни отново. Седна на едно от двете празни места отзад до възрастен палестинец, държащ две клетки с живи кокошки, облегна се на облегалката и спокойно заспа, защото бе направил всичко необходимо и засега не можеше да повлияе на случващото се. Бе спал очевидно два часа, поне така му се стори, когато се събуди на спирка, по-шумна от обичайното. Съседът му — палестинецът — се измъкна от автобуса под ругатните на околните и кудкудякането на кокошките, както и повечето араби. Погледнал през прозореца, Карл видя табела, съобщаваща на три езика, че са пристигнали в Беер Шева. И тогава забеляза Шуламит Ханегби сред пътниците, качващи се в автобуса. Бе със зелено яке, на лявото й рамо висеше автомат “узи”, а в ръката й имаше голяма военна мешка.

Карл затвори очи и се престори на заспал, така че да й се наложи да “го събуди” и да започне разговор, който да не изисква от него нито твърде голямо оживление, нито престорено равнодушие.

Опитваше се със затворени очи, макар и да бе твърде късно за оценка на ситуацията, да си представи как изглеждаха останалите, качили се в автобуса. Реши обаче, че не е успял да забележи нищо необичайно, и не отвори очи.

Усети как тя се приближи и постави бавно чантата си до него. Вместо обаче да пъхне своя и неговия багаж на горната полица, тя го прегърна здраво, разтърси го и го целуна с театрална страст точно в момента, в който отваряше очи. Той си помисли, че точно така би трябвало да е във филмите, където целувката, изглеждаща напълно искрена, бе, на практика, само игра.

След като устните им се разделиха бавно, той я погледна въпросително, а тя постави мълчаливо пръст пред устните му.

— О, Чарли, най-сетне! — каза тя не високо, но и не тихо на английски. — Щях да полудея без теб. Как са роднините ти?

— Well, нормално. А твоите?

— Семейни проблеми, нали разбираш, Чарли? Татко не искаше да се срещаме, та така.

Тя разгърна малко хартиено листче и го постави незабележимо на коленете му. На него бе написано: “Влюбена двойка отива в Ейлат. Разговорите — после”.

— Най-сетне сме заедно, така че да забравим всичко останало — каза Карл и кимна по посока на листчето.

Автобусът тръгна. По радиото в салона му започна излъчване на новините. Съобщаваха се събитията от последното денонощие, от което Карл не разбра нищо, освен това че думата “терористи” се повтаряше безкрай.

— Случило ли се е нещо? — попита той, посочвайки с жест към високоговорителя.

— Нима не си чул? — отговори му тя. — Във Витлеем е имало голяма терористична акция през нощта, веднага след коледната меса.

— И какво е станало? — попита, изтръпнал той.

— Бомби. Взривили са се две бомби, докато народът е излизал от месата. Християните имат по това време на годината коледна меса. Четирима-петима убити и дузина ранени.

— Това не е хубаво — каза Карл, искрено обезпокоен от различните предположения във връзка със собственото му “изчезване” и възможните недоразумения, свързани с него. — Наистина не е хубаво. Задържали ли са виновните? Сигурно ca палестинци?

— А-а, обикновената история, няколко арестувани, но няма да кажат веднага. Подробностите ще станат известни след известно време, въпреки че радио “Бейрут” вече съобщи кой е виновен или кой е отговорен за тази акция.

Карл я разглеждаше отстрани, а в главата му се въртяха въпроси. Основният бе свързан с причината за срещата им, след това — защо носеше автомат и дали трите дебели месингови пластинки на раменете й означаваха, че е капитан, а не сержант, защото той, като лейтенант и неин любовник, имаше, следователно, правото да знае. И ако наистина пътуваха за Ейлат, защо се държеше така, сякаш можеха да ги подслушват, и как би могло да се осъществи технически и на практика това. Тя явно го харесваше. Трябваше да намери неутрална тема за разговор, за да прекара останалите часове с полза и удоволствие.

— Аз всъщност не знам почти нищо за семейството ти, защото, когато сме заедно, мислим само един за друг. Няма ли да ми разкажеш малко за тях, за да ги разбера по-добре? — помоли я той.

Тя се усмихна, защото било чудесна идея, понеже тя наистина не била успяла да му разкаже нищо смислено, а той би трябвало да знае повече за тях, за да разбере по-добре всичко.

Ландшафтът започна да се променя. Без съмнение се приближаваха към пустинята, ставаше по-топло и им се прииска да свалят зелените си военни якета.

Шуламит Ханегби бе сабра[114], родена израелка, второ поколение. Дядо й бил пристигнал тук от полския, а тогава още руски град Пинск преди Първата световна война. Принадлежал към поколението на пионерите — създателите на кибуците, — към първите идеалисти, готвещи се да построят еврейско социалистическо общество в Палестина. Казвал се Ледерман, но после приел еврейското име Хаим Ханегби, което означавало “живот в пустинята” — именно онова, което искал.

Ханегби се оженил за рускиня, която била пристигнала тук през 1924 година, и те имали трима синове. Още като юноша обаче, най-големият избягал, станал десен, зарязвайки социалдемократическото движение “Мапай”[115] в кибуца в Галилея, преместил се в Тел Авив, заел се с бизнес и попаднал в една политическа група заедно с Менахем Бегин. Годините на Втората световна война, чак до освободителната война от 1947–1948 г., направили от братята едва ли не смъртни врагове, като двамата по-малки били в “Хагана”[116], а най-големият — в терористичната фракция на Бегин “Иргун цвай леуми”[117]. Най-малкият чичо на Шуламит останал в “Хагана”, превърнала се в “Захал” — регулярната армия на Израел. През последните десет години бил главният шеф на военното разузнаване.

Баща й се оженил през 1946 г. за полякиня, пристигнала със семейството си от лагера за интернирани на Кипър с повреден кораб, използван от ционистите за разкъсване на британската блокада срещу еврейската имиграция в Палестина.

Единият от двамата братя на Шуламит бил убит по време на палестинската атака в ивицата Газа преди девет години, след като току-що бил произведен в офицер и му оставали два дни служба в армията. Палестинската младеж затрупала танка му с ръчни гранати от покрива на една къща. След това целият квартал бил взривен, изтрит буквално от лицето на земята, като бил арестуван само един виновник и той бил момиче. Предполагали, между другото, че съучастниците й също са били момичета, но тя не издала никого по време на разпитите, въпреки че те съвсем не били от приятните. Осъдили я на осемнадесет години затвор.

Карл си помисли за Муна, която бе срещнал в Бейрут. Теоретично тя би могла да е една от онези избягали федаинки. С това обаче трагедията в семейството на Шуламит не свършила. Тя самата била млада вдовица — между другото го молела за прошка, че не му го била казала по-рано. Мъжът й умрял почти веднага, след като се оженили. По време на похода в Ливан. Точно сега синът й бил тръгнал на училище и затова й било толкова трудно да дойде.

Роднините й се били разделили на две политически фракции. И Всичките били ашкенази[118] и сефаради[119] от първо или второ поколение, както и тя самата, и освен това с етническо начало и същия историко-политически фон, който влияел на съдбата на Израел. Имала роднини и в политическия истеблишмънт[120]; и в профсъюзното движение “Хистрадрут”, имащо по-голяма тежест от политическите партии; и разбира се, в ръководството на Министерството на отбраната на страната. Противоречията между тях обаче били много жестоки. Крайнодесните от роднините й (чичо й от фракцията “Иргун” имал седем деца от два брака) предпочитали, както и самата Шуламит, линията на традиционалистите, а именно докато арабите не изчезнат поне от най-близките райони — война, война и пак война, нито педя “преотстъпена” земя с цената на предателство и така нататък.

И все пак тази линия била подкопана от икономическата катастрофа, постоянно увеличаващата се емиграция и намаляващата имиграция, както и от загубата на много хиляди израелци във военните действия срещу Ливан, резултат от които било само спечелването на нови фанатизирани врагове на Израел. На практика фракцията на Бегин постигнала почти невъзможното, като й се удало да се обърне към Ливан и освен това да влезе в алианс или поне да установи въоръжен неутралитет с бившите си смъртни врагове от средите на десните ливански християни. Ако привържениците на Бегин продължаваха тази отчаяна политика в международните отношения, в икономиката и в някои отдели на службата за сигурност — подчерта незабележимо последното — всичко това щяло да доведе Израел до ада.

Такива били противоречията в семейството й по това време. Това давало възможност на Карл да разбере по-добре колко тясно била свързана с Израел и колко щяло да й е трудно да се омъжи и да напусне тази страна.

Това не е важно. Нали, във всеки случай, сега сме заедно — утешаваше я театрално Карл, намеквайки за трудностите на съпружеския живот, въпреки че не разбираше съвсем смисъла на “играта” им.

Автобусът пътуваше между полуразрушили се планини към равнината край Червено море. Тя разказваше дълго и подробно, а той се опитваше да отдели от монолога й мотивите й за предупреждението й към Аксел Фолкесон за възможна планирана акция на “десните сили” в израелската служба за сигурност. Нима всичко бе толкова просто? Не се предава обаче военна информация на чужда държава, само защото не си съгласен с причините за възникването й?

Не съм съвсем сигурен, че разбирам всичко, което казваш. Имам предвид за нас двамата. Е, добре, разказвай по-нататък! — каза той, взе ръката й и я стисна приятелски няколко пъти.

Тя се усмихна и отдръпна ръката си.

Ейлат бе малко и още слабо устроено селище, приблизително такова, каквото си го представяше Карл. Сума ти недостроени къщи, строителни площадки, купища цимент и арматурно желязо и между тях симпатични хотелчета, като от цветна картичка, но с чупещи се в ръцете дръжки на вратите при докосване до тях и с нерегулярно течаща вода в стаите.

Бе около 25 градуса — истински шведски плувен сезон. Слезли от автобуса и събрали багажа си, те свалиха пуловерите си и тръгнаха към водата. Както и навсякъде другаде в Израел и тук имаше много млади хора.

Шуламит обясни, че хотелът им е на километър и половина от египетската граница и че си струва да “хванат” кола. Карл спря такси, въпреки че тя го уверяваше, че в Израел винаги ще те откарат, когато “стопираш”. Преди, докато служеше във флота, Карл също бе постъпвал така, но в Калифорния се бе убедил, че “стопиращият” се опитва напразно да реши проблема си.

Пътуваха покрай Старото пристанище, съвсем близо до зелено-синия металически оттенък на Червено море и само на няколко километра от бреговете на Саудитска Арабия.

Хотелът бе бял, в асансьора свиреше “муцак”[121] музика. С две думи — нищо необичайно. Влезли в стаята си, Шуламит постави пред устните си показалеца, след което го запита високо дали веднага ще се заемат с “любов” или първо ще похапнат и, въобще, какво ще правят след това. Карл се колебаеше и й предостави правото на избор, а тя му предложи “да се заемат с любов” на брега. А след това можело да вземат под наем акваланги, ако, разбира се, той знаел какво да прави с тях, или просто да поплуват. Нямало да е зле и да хапнат на брега.

В хотела можеше да се наеме и кола. И ето че вече с малък златист японски автомобил с израелска реклама на полуспуснатия слънчев предпазител се отправиха по посока на Египет. Граничният пост “Таба” бе на километър от хотела им, като там дори не разтвориха паспортите им, а им разрешиха с ленив жест да минат.

Мястото, към което се насочваха, се наричаше Кораловия остров. Бе къпалня с ресторант от обикновен израелски тип по средата на малък остров с доста добре запазили се руини на замък от времето на кръстоносците.

Влязоха в симпатична колиба със сламен покрив и си поръчаха риба на грил и кока-кола, която въпреки нежеланието си Карл се бе научил да пие в САЩ. По време на обяда продължаваха да си говорят празни приказки, прелиствайки брошурата, за да намерят там Кораловия остров, и за своя най-голяма радост го намериха, а заедно с него и следния текст: “Кораловият остров в залива е почти изцяло покрит с добре запазили се руини от крепост на кръстоносците, разрушена от мохамеданите, но издигната отново от мамелюците и арабите”. Карл прочете иронично текста на глас, след което каза на Шуламит:

— Ах, какви ужасни мохамедани! Да разрушат крепостта на кръстоносците, но това не е чак толкова странно, защото нали последните са окупатори. А след това, по-късно, я възстановяват отново и това също не е толкова странно, защото в този текст израелската държава ги нарича приятелски мамелюци и араби. Не постъпвате ли всички вие въобще така по тези краища?

Тя не обърна внимание на шегата му, а впи погледа на сините си очи в неговите и му зададе въпрос, за възможността да не отговаря на който Карл би дал твърде много:

— Ти за нас ли си или срещу нас, Карл?

Той си спомни за Муна от Бейрут, Муна, която би могла да е една от онези, които бяха убили младия офицер — брата на Шуламит, и разбра интуитивно, че трябва да постъпи така, както и в разговора с Муна.

— Дипломатичен или честен отговор искаш?

— Първо дипломатичния, пък после ще видим?

— Ти и семейството ти имате само един шанс за бъдещето. Ти и подобните на теб тук сте си у дома и това го знаят дори палестинците, но това е и тяхна страна и тук те също са си у дома.

— Този отговор не е много впечатляващ, а и самата аз съм съгласна с това. Е, а ако чуем честния отговор?

— А не можеш ли да го чуеш малко по-късно… След разговора ни за личните ни отношения?

— Не мога.

— Тогава ще бъда изкушен да излъжа, защото те искам.

— Опитай се само да ме излъжеш и тогава ще видиш. И така, честният отговор?

— Подкрепям палестинците. Когато бях студент, бях в движението за солидарност с Палестина и не се разкайвам.

— Добре.

— Че какво му е доброто?

— Не всичко е добро, но просто мисля. Е, добре е, че наистина ми даде честен отговор. Да се уединим, скъпи?

Облякоха си банските, взеха под наем няколко хавлии и тънки рогозки, купиха си малко крем против изгаряне и си намериха място до водата, настрани от останалите. Легнаха с лице един към друг и започнаха да се целуват.

— Дявол да го вземе — промърмори Карл. — Наистина ли мислеше, че могат да ни подслушват и защо се качи в автобуса едва в Беер Шева?

— Разбира се, че не бе много вероятно да ни подслушват. Аз обаче не исках да рискувам и скоро ще разбереш защо. А като повод за това да се кача в автобуса едва в Беер Шева послужи подозрението, че телефонът ми все пак се подслушва. Заради това и бе първият автобус някъде от Йерусалим. А ти къде се качи в него?

— На две спирки след Йерусалим, на завоя за Кирият Гат. Отделих се от групата, с която бях дошъл, върнах се в хотела и се уверих, че не ме следят.

— Можеш ли го?

— Аз пък се помотах из страната за всеки случай. Навестих приятелите си и много други, преди да се отправя за Беер Шева. Надявах се, че ще останеш в автобуса, защото те помолих да не го изпускаш.

— Е, ето че сме тук. Какво е “план Далет” и за какво си предупредила Аксел Фолкесон?

— Сигурно или поне чисто теоретично извършвам престъпление, като ти разказвам всичко това.

— Знам. Никой обаче не ни чува и ти няма да си го признаваш, а аз няма да те питам. В името на Бога, не ми казвай, че съм долетял в Ейлат по време на нашата Бъдни вечер, за да опитам още веднъж агнешки котлети.

— Агнешки котлети ли?

— Точно така. Нали именно за това получи визитката ми с личния ми адрес? Нали казах, че те каня на агнешки пържоли.

— Ти първо предложи “свински пържоли” — разсмя се тя.

След това се наведе, докосна го леко с устни, седна, сложи си тъмни очила и започна да натрива по тялото си крем против изгаряне. Едновременно с това се оглеждаше наоколо. Нямаше никаква техническа възможност да бъдат подслушвани.

— Знаеш ли какво е “Сайерет Маткал”? — попита го тя и легна, правейки му знак да продължи да натрива гърба й с крем, което той и започна да прави.

Освен това той получи прекрасната възможност да види всичко, ставащо наоколо.

— Не — каза Карл, — не знам.

— Това е специален отдел в парашутните войски, на които се доверява Мосад. Наричаме ги “момчетата” на сленг.

- “Мокри” поръчки[122] и други подобни ли?

— Именно. И не само “мокри” поръчки, които, между другото, са превъзходно описани от колегите ти на Запад, в което е и проблемът. Трябва да им се признае, че тези момчета правят и много добри неща. А този път в Стокхолм пристигнаха четири такива момчета, сред които бе и един от старите приятели на моя дясноекстремистки чичо, който се казва Арон Замир. Чувал ли си нещо за него?

— Да. Отделът “Божия мъст”, специалисти по убийствата на араби в Европа. Именно те поставят в трудно положение палестинците-интелектуалци.

— Чел ли си го или вече го знаеш?

— Не, просто имам известна представа. Затворихме четирима невинни, за които вече не вярвам, че са съпричастни към случая, но рискуват да лежат дълго. Освен това ръководството на нашата организация се готви да експулсира цяла група палестински бежанци, които очевидно нямат никакво отношение към “план Далет”. Да се върнем обаче на въпроса.

— Знам, че вестниците писаха някои неща за това, че пропалестински екстремисти и терористи са арестувани за убийството на Аксел.

— Познаваше ли го?

— Малко.

— За какво го предупреждаваше?

— За чичо Арон и за неговия “план Далет”. Няколко дни преди срещата ни получих две съобщения. Едното се отнасяше за плащането от страна на чичо Арон на тежка дипломатическа пратка. Съдено по всичко, ставаше дума за оръжие. Едновременно с това ми съобщиха, че към Стокхолм се отправя група от четирима от “Сайерет Маткал” и че са снабдени с паспорти от различни страни и националности.

— А “план Далет”?

— Срещнах се с чичо Арон. Той много отдавна — още когато бях момиче — се опитваше да ме убеди да се съглася с мнението му, че ние в семейството ми сме хленчещи либерали и наивни “мапайници”. Веднъж по време на закуската той ми каза, че е разработил крупна операция под названието “план Далет” и че “Божията мъст” отново се активизира. Операцията се отнасяла именно за Скандинавия, защото именно там бяха попаднали последния път в “ада”.

— Лилехамер в Норвегия. И всичко, защото са включили в тази операция твърде много любители.

— Да, така е. И щом като сега всичките четири “момчета” се бяха събрали заедно, то това означаваше, че не искат да повторят грешката си.

— А каква е била целта им този път?

— Това не знам.

— Глупости. Ако не си знаела целта, то нямаше да се почувстваш “политически възмутена”. Те сигурно са мислили, че са открили конспиративна терористична група или нещо от този род?

— Тогава щях да знам. Та нали съм или поне бях офицер от сигурността. Ако в Стокхолм имаше такава група, ние щяхме да знаем за това.

— И ти си се отправила при Аксел Фолкесон и си го предупредила за онова, което сама не си знаела? Нещо не се връзва.

Карл престана да я маже със слънцезащитния крем и легна до нея, за да види очите й. Повдигна внимателно очилата й и тя не се възпротиви. Все пак реши да спечели време по начин, който обикновено дразни непушачите, а именно като извади пакет цигари, след това поиска запалка и най-накрая запуши, направи няколко дръпвания и едва след това продължи разказа си.

И така, тя била офицер от сигурността. Следователно знаела, че пристигналата в Стокхолм терористична група не би могла да има никакви неочаквани тактически цели. Следователно ставало дума за стратегическа цел, тоест цел, която съществувала перманентно в Стокхолм.

А всяка стратегическа арабска цел в Стокхолм била политически неприемлива за нея. Важното било Карл да го разберял наистина. Проблемът не бил в това, че имала морални възражения срещу самата военна операция, защото израсналите в Израел не изпитвали такива. Едно било обаче да се убие, например, в Бейрут, защото, ако операцията не успеела, това още не означавало, че щял да бъде нанесен непоправим удар по Израел, по дипломатическите му връзки и положението в света. Неуспешна операция в Стокхолм обаче би се превърнала в истинска катастрофа.

Колкото и да бил благоприятен климатът за оперативна работа в Стокхолм, защото шведската служба за сигурност не спадала към враговете на Израел, винаги съществувал риск за грешки. Политическият ущърб от подобен провал можел да бъде стократно по-голям от личния триумф на всички в “Божията мъст” при успешна операция.

Карл седна и започна да разглежда руините от крепостта на кръстоносците, намиращи се на двеста метра от тях. Опитваше се да си представи как младши офицер от западна служба за сигурност би могъл по собствена инициатива да предпази противника. Според него вероятно се виждаше, че се съмнява и че не вярва много на онова, което чува.

Шуламит изгаси цигарата си в пясъка и зачака следващия му въпрос.

— Когато казваш “би трябвало да има перманентна стратегическа цел”, какво означава конкретно това? — попита я той и подал й крема, легна по корем, обърнал глава по посока на замъка на кръстоносците.

— Например, арабско посолство — каза тя и изстиска студена струя крем върху гърба му. — Това би могло да изглежда напълно като арабска работа, най-вероятно палестинска, защото този начин бе обичаен в предходните години. И така, тази или онази фракция удря, например, по посолството на Ливан. Между другото, целта е лесна. Един охранител извън пределите на посолството, млади студенти от университета, без каквито и да били военно или политическо образование — “представители на народа”, нали знаеш? След това — някъде митичен палестински бюлетин за това, че “предателят Кадафи трябва да бъде наказан” и до седмица ад с пукотевици, защото и Кадафи е изпратил своите повече или по-малко чевръсти “патрули на отмъщението”. Би могъл обаче да е и офисът на ООП — една палестинска фракция напада друга и така нататък. Или, ако искаш още по-фино, посолството на Египет и най-голямата му туристическа фирма, защото именно Египет излезе от борбата срещу ционизма. Нещо от този род.

— Значи целта трябва да е арабска?

— Да.

— Защо? Защо, например, тези палестински терористи да не ударят по САЩ. Това също би било логично.

— Така е, но ако това бе излязло наяве, а такова се е случвало поне между седемте разузнавания, това би означавало да стигне и до американците и да стане известно на “Вашингтон пост” или на “Нюзуик”, предизвиквайки страшен скандал, който би ударил и по военните власти в Израел.

— А може ли да се предположи шведска цел?

— Да, ако тя има явна връзка с палестинския тероризъм, но в такъв случай няма да е толкова шикозна, като даденото убийство, защото Арон не би замислил такова нещо.

— Да се убие шведски офицер от службите по сигурността е напълно шведска и достатъчно интересна цел. Освен това, точно това се е случило.

— Това не е влизало в плановете и аз не мога да си го представя.

— Защо да не можеш?

— Защото, така или иначе, това, че Аксел Фолкесон умря, е моя грешка.

Запали нова цигара. Карл не можеше да разбере как можеше да лежи и да пуши в тази изнуряваща жега.

Лежаха пред замъка на кръстоносците и струйката дим от цигарата й се издигаше, без каквито и да е препятствия, право нагоре, като чак след това се размиваше от незабележимия бриз. Карл се обливаше в пот и не само от жегата, а и от нервна възбуда.

Шуламит разказваше спокойно и методично как, според нея, било станало всичко. Тя предупредила Аксел Фолкесон за Арон Замир и за някакъв си “план Далет”, чието съдържание не знаела. Обсъждали проблема у дома й — да, срещали се по-охотно там, отколкото просто в града, където можело да бъдат видени — и в задълженията им влизало да се срещат от време на време. Разсъждавали приблизително така, както сега тя и Карл, и тя му намекнала как да се срещне с Арон Замир и под какво име пътувал обикновено той (бизнесмен с австрийски паспорт на името на Абрахам Менделсон). Идеята им се състояла в това Фолкесон просто да си поговори с него и да му каже всичко както си е, а именно че шведски офицер от служба за сигурност знае за предстоящата операция и не иска повече да чува за подобни глупости. Така че щяло по-добре да си стегнат багажа и да си заминат незабелязано за вкъщи, като така можело да се разделят и като приятели.

— Не — възрази Карл, — нещо не се връзва. Как, дявол да го вземе, той би могъл да научи за това, а и ако нашата организация се е съгласила на такава среща и той е разказал за това на твоя чичо, то едва ли той е щял да го убие.

— Именно това е тъжното, защото ми даде дума да каже, че само той знае за всичко и гарантира, че няма да стане известно на никого другиго. Разбираш ли какво означава това?

— Мисля, че да — каза Карл, започвайки да разбира.

Опита се да си представи следната картина как интендантът от полицията Аксел Фолкесон се уговаря за среща и казва, че случаят е много важен, като може би споменава направо “план Далет”, след което се среща с шефа на израелската операция. Обсъждат ситуацията, а колата се движи по посока на Юргорден. Възможно е, Фолкесон да е насочил случайно колата натам, но имаше и вариант израелецът да го е помолил да отидат някъде, където биха могли да говорят на спокойствие и където няма кой да ги види. Фолкесон спира колата в Юргорден и започва да разсъждава. Казва, че знае за подготвяната операция. Казва, че в Швеция, са против нея, но ако групата се върне тайно там, откъдето е дошла, няма да има последствия.

Израелецът трябва да изстиска от Фолкесон следващите сведения:

1) Откъде, дявол да го вземе, знае Фолкесон за това?

2) Какви гаранции има Израел, че няма да се вдигне никакъв шум?

3) Колко души в шведската полиция знаят за това и дали Фолкесон действа самостоятелно или по заповед на Неслунд?

Фолкесон прави следващата си съдбоносна грешка. Отначало — и това е разбираемо — казва, че не иска да се лиши от доверието на “източника” си, но че последният, естествено, е израелски, защото как иначе би могъл да е сигурен в него?

След това дава честна дума или нещо от този род, че, видите ли, нищо “няма да изтече”, а след това, за да е наистина убедителен, добавя, че само той от целия отдел по сигурността знае всичко и че никой няма ни най-малката представа за това.

Той е швед. Освен това е и шведски полицай, при това началник. И представа си няма какъв риск поема, съобщавайки на израелския “патрул на смъртта”, че само той, един-единствен, знае за плановете им. Ето защо и умира.

Карл кимна машинално.

— Значи, Фолкесон е разказал, че е единственият в целия ни отдел, който знае за това?

— Да, така би трябвало да е — съгласи се тя, гледайки някъде настрани и чертаейки бързо с показалец няколко кръга върху пясъка.

— Войнствен чичо имаш!

— Не вярвам да го е направил лично.

— А защо не?

— Той е генерал, израелски генерал. Мисля, че това е работа на ръцете на шефа на самата операция. Във всеки случай на някого, който има правото да взема решения и да ги изпълнява самостоятелно.

— Кой е този шеф на операцията?

— Наричат го Елазар, но това не е истинското му име. Той е много известен човек в Израел, поне в нашите кръгове. Един от най-добрите сред нас е.

— Един от най-добрите убийци ли? От онези, които стрелят право в очите на невъоръжен швед?

— И в това, но и в много други мишени.

— Знаеш ли още нещо за него, например звание, външен вид, възраст и така нататък?

Той е на около четиридесет, необичайно висок е за израелец, добре сложен е и прилича на арабин — мустаци и всичко останало, но все пак е ашкенази. Сигурно е подполковник или нещо от този род. Срещала съм го, но бе отдавна.

— Знаеш ли другите му имена, под които се подвизава?

— Не.

— И все пак не разбирам две неща.

— Е, казвай!

— Първо, не разбирам защо не са те дали на военен трибунал, ако имате такъв. Второ, не разбирам защо предприемаш такива рисковани постъпки.

— Това е лесно за обяснение. Може би обаче да се изкъпем преди това, а?

— По-добре — не.

Опитваше се да спечели време. Седна, сви колене под брадичката си, а след това, гледайки към водата, започна да разказва. И двамата престанаха да се озъртат. Опита се отново да му обясни политическата структура на Израел. Семейството й принадлежало към прослойката, която се нарича висша класа. Дори и само поради тази причина било невъзможно да се предприемат официални репресии срещу нея, защото щяло да стане известно, че тя е предупредила шведския полицай и с това е надхвърлила пълномощията си. Шведското управление на полицията дори вече било направило официално запитване във връзка с оставените от Фолкесон записки в дневника.

Освен това имало и съвсем практична причина. Съдът над евреи в Израел не можел да е таен. Ако я дадели на съд за онова, което е направила, то тя, разбира се, щяла да се защитава и всичко би се взривило, а вредата щяла да е не само вътрешнополитическа (всички партии щели да си изпатят, но и международна.

И освен това тя вече била казала “а”. Имало причина да каже и “б”, а операцията продължавала.

Това не било само догадка. След като Елазар или някой друг от екипа на Арон Замир бе стигнал вече толкова далече, че да убие високопоставен шведски полицай, то само това било достатъчно, за да е ясно, че са настроени да продължат операцията. И това не било всичко. Методите на израелската пропаганда срещу заловените активисти и палестинци свидетелствали, че се подготвя почва за по-нататъшни действия.

И това обаче не било всичко. Случилото се предизвикало страшен скандал във висшите кръгове на израелското разузнаване. Казано накратко, чичо й от разузнаването “Аман” Знаел, че операцията още не е завършена. Още два отдела на Мосад им оказали оперативна подкрепа, въпреки че тя не знаела каква. Логично обаче било да се предположи, че се предвижда нова “арабска” операция, свързана с убийството на Фолкесон, за да се приключи с този неприятен случай. Тоест с един изстрел да се убият няколко зайци. С други думи казано, всеки (който мислел като военен, а не като политик) се досещал, че в най-скоро време ще възникне необходимостта да се проведе всичко това.

Карл стана на крака. Целият бе подгизнал, пред очите му тъмнееше, но се опитваше да се убеди, че това е просто от жегата.

— Хайде да се къпем — каза той. — Да видим живите риби от картичката, която ми изпрати.

Пясъкът изгаряше стъпалата им, докато вървяха към кръглата сламена колиба, в която се даваха под наем принадлежности за подводно плуване. Двамата се надяваха да се насладят на обикновено плуване, но единият от служителите в заемния пункт искаше явно да ги убеди да вземат бутилки с компресиран въздух и двамата, като че ли, бяха еднакво учудени, когато Карл заяви уверено, че може да се справи с водолазната екипировка.

Той получи по-тежък и по-стар акваланг от непозната му марка, но, изглежда, разчетен за работно налягане от около тридесет атмосфери. По-новият модел, който се падна на Шуламит, имаше манометър, показващ двадесет атмосфери. Въздухът в неговия акваланг щеше да стигне за по-дълго време, отколкото в нейния, но те не се канеха да прекарат под водата повече от час. След като чу, че температурата на водата е двадесет и четири градуса, Карл се отказа от водолазен костюм, но прикрепи към крака си нож, защото научи от Шуламит, че край южния нос на острова има дълбочина, а в нея пещера, в която се въдят лангусти. Взе и сакче за ловните си трофеи.

Слагайки си акваланга, той наблюдаваше внимателно дали тя знае какво да прави. Преди самото си спускане под вода те провериха как работи кранът на резервната бутилка и дали вентилът й се отваря.

Представяше си, че всичко това ще е подобно на Калифорния, но въпреки че познаваше повечето от видовете риби, тукашното море бе безкрайно по-богато. Под самата повърхност на водата през първите петнадесет метра настрани от Кораловия остров той наброи повече от четиридесет. Видимостта бе отлична минимум двадесет метра. Държеше се близо до нея, защото тя познаваше мястото. Плуваха на дълбочина само от няколко метра и понеже морето бе напълно спокойно, слънчевите лъчи пробиваха с лекота пластовете вода.

Тя плуваше ритмично, като ръцете й мърдаха леко покрай тялото й. Гледайки я през стъклото на маската си, той си отбеляза между другото, че краката й са силни и тренирани. Увеличи скоростта и заплува до нея, като я попита със знаци за посоката и разстоянието, а тя му отговори също със знаци, че остават не повече от сто метра и след това ще се спуснат с десет метра по-дълбоко. Това не бе опасна дълбочина и не изискваше декомпресия при изплуването. Срещнаха пасат риби тон, състоящ се от десетки хиляди риби. Карл се огледа дали там случайно нямаше и някоя хищна (такъв запас от храна можеше да привлече и акула, и баракуда, а той вече се бе срещал много пъти с акули и не се боеше особено от тях). Срещаха обаче само коралови риби. Коралите блестяха, актиниите се поклащаха от слабото течение, а рибките-ангели се носеха като стрели. Той хвана ръката на Шуламит и й показа надолу към малък вход на пещера, в който се виждаше поклащащата се глава на мурена. Тя се усмихна и стисна силно ръката му, имитирайки ухапване от риба.

Кораловият риф свърши внезапно и пред тях се разкри тъмносиня бездна и склон, губещ се в дълбокото. Тя посочи надолу и те заплуваха покрай склона към основата на рифа. Морските животни и светлината намаляха. Изглежда се бяха гмурнали по-дълбоко от десет метра.

Шуламит посочи наляво и от време на време обясняваше, че приблизително тук вече е била, а пещерата е на около двадесетина метра. Завиха и заплуваха един до друг, търсейки пещерата. Тя я забеляза първа.

Посочи, че лангустите се събирали обикновено на тавана. Два-три метра навътре — и започнаха лова. Шуламит откри първата, то тя се обърна и избяга, въпреки че се заклещи след няколко метра. Карл извади ножа си и се отправи след нея. Уби я, върна се назад и я постави в сакчето й. Тя показа още две и всеки хвана своята, като тя откъсна бързо опашката на животното, което също бе начин да бъде лишено от живот. Намериха още две, които тя довърши по същия начин.

А след това, колкото и да “лазеха” по тавана на пещерата”, не намериха нищо повече и тя даде знак да плуват към изхода.

Точно когато бяха вече до входа на пещерата, Карл усети, че въздухът в акваланга му свършва. Отначало не повярва, защото бутилката бе изчислена за 30 атмосфери, които би трябвало да стигнат за още три такива разходки. Понеже нямаше време за губене обаче, той автоматично посегна към ръчката на резервната бутилка.

Никакъв ефект.

Карл вече виждаше повърхността на водата, а Шуламит плуваше на три метра разстояние от него. При такава една ситуация неопитният плувец щеше да бъде обхванат от смъртоносна паника.

Предстоеше му да направи избор. Естествено бе да свали акваланга и да се впусне нагоре, но това щеше да доведе до нови проблеми. Той изплю мундщука и заплува бързо към Шуламит. Тя го хвана нежно за ръката, обърна се и го погледна. Веднага обаче отблъсна ръката му и удари с плавник, за да се откъсне. Спря след два метра и го загледа. Той не можеше да види ясно очите й зад стъклото на маската. Показа й, че въздухът му е свършил — само малки мехурчета се издигаха към повърхността — и разбра, че много скоро ще му се наложи или да я накара да сподели с него въздуха от акваланга си, или да захвърли своя и да се издигне на повърхността. Не знаеше дали тя вижда лицето му, но продължаваше да я гледа, дори когато започна да сваля бутилките си и колана си. И тогава тя доплува до него и му даде мундщука си.

Карл стегна отново ремъците на акваланга си. Издигаха се към повърхността, но на половината път тя промени намерението си и показа, че ще доплуват до брега под вода. Той взе манометъра й и го погледна. Стрелката показваше, че има още много въздух. Той кимна и те заплуваха към брега, като ползваха на смени един и същ акваланг. На дълбочина от метър и половина те изплуваха, свалиха маските си и погледнаха към брега. И двамата едновременно.

— По какъв начин би могъл да свърши въздухът ти? — попита тя, задъхвайки се.

— Не само в основната бутилка. Нещо не е наред и с резервната. Кранът работи нормално, вентилът — сякаш също, а въздух няма.

Вече на брега, те обсъдиха набързо ситуацията. Шуламит бе уплашена и си представяше какво би станало, ако бяха останали без въздух там, в дълбокото. Поглеждайки към празната бутилка, тя си помисли какво би станало, ако й се бе паднала на нея.

Работниците от заемния пункт, а те бяха двама, отначало ги бяха уговаряли да вземат подводно оборудване. Предлагаха го на всички. Те обаче бяха дали преднамерено на Карл наполовина празна бутилка, не — дори две-трети празна. Може би защото бе най-голямата. По теглото й обаче бе невъзможно да се определи, понеже тя и така си бе тежка, макар и празна.

— Какво ще правим? — попита тя.

— Съвсем нищо. Просто ще кажем, че бутилката ми е празна и ще им върнем всичко. Ще им кажем и че не работи вентилът на резервната бутилка. И повече нищо. Или да извикаме “Шин Бет”?

— Мислиш, че е направено нарочно ли?

— Да, защото нямахме резервен въздух. Освен това и вентилът…

— Значи са ни засекли.

— Хайде да помолим египетските власти за политическо убежище.

— Не се шегувай!

— Извини ме. А твоето предложение какво е?

— Отиваме в хотела и се отдаваме на истинска любов. Така че да ни чуват и записват на лента.

Докато предаваха оборудването си в колибата бе само единият от приемчиците. Той изигра възмущение от несправедливото, както каза, обвинение. Те обаче не започнаха да спорят, а просто му платиха и се оттеглиха на същото на брега. Лежаха на слънце и се опитваха да говорят за каквото и да било друго, само не и за неясния инцидент, който в най-лошия случай можеше да завърши нещастно. Тя го попита дали е женен или сгоден, той й отговори, че “странната” му работа е пречка за всичко. Сега разговорът им премина на лични теми, сякаш бяха обикновена влюбена двойка. Когато по пътя за хотела се целуваха, то вече бе наистина или поне им се искаше да е така.

Докато се изкачваха с асансьора, в който звучеше същата музика, Карл изведнъж започна все повече да нервничи. Това обаче нямаше нищо общо с факта, че само преди час и половина се бяха опитали да го убият. Измъчваше го страхът да се заеме с любов пред “въображаема публика”.

В много отношения Шуламит бе най-съблазнителната жена, която бе срещал някога. Офицер от неговата сфера на дейност, освен това по-старша по звание и явно по-опитна от него. Тя рискуваше живота си заради убежденията си, като за втори път предаваше тайната операция, планирана от израелската военщина! Цялото й поведение говореше за мъжество и идеологическа принципност, а като добавка към всичко това бе и много красива.

Карл се опита да отхвърли решително последния факт. Постара се да гледа на нея като на офицер, съюзник, като на “източник на информация” или каквото и да било друго, само не и като на безумно привлекателна жена. Тя обаче би именно такава.

До този момент на Карл му бе лесно да се занимава с любов с полунепознати му жени. Гледаше на тях като на потребителски продукт. Те бяха за него “десерт”, прекарване на времето, тренировка или каквото и да е друго, но никога не бе наричал това любов. Или сериозните отношения с жената, който също те обича; или секс с келнерката от кафене “Опера” преди затварянето му. Шуламит Ханегби обаче не бе нито едното, нито другото. Или и едното, и другото? Той обаче не я обичаше, защото едва я познаваше. Тези мисли го доубиваха и той изпитваше някакво неприятно усещане, предчувствайки, че чисто и просто нямаше да може да бъде мъж с нея.

Спалнята с розовата покривка заемаше почти цялата им хотелска стая. Някой вече бе влизал и бе разместил всичките им неща. Очевидно това бе дело на персонала или, във всеки случай, на някого, който явно бе искал те да знаят за това. Шуламит захвърли приклада на автомата в чантата, в която съхраняваше оръжието си (необходима предпазна мярка, когато го оставяш в хотела), въпреки че на Карл му бе все още трудно да свикне или да приеме за естествено, че влюбена двойка може да носи със себе си автомати или че в хотела настаняват хора с оръжие, стърчащо от багажа им. Така и не успя да разбере защо бе дошла въоръжена, а и не успя да я попита за това.

Шуламит захвърли дрехите си направо на пода, мина, без да се стеснява, гола покрай него за банята и пусна душа. Той остана да стои нерешително в средата на стаята, след това, все още съмнявайки се, се съблече и я последва. Тя вече бе под душа. Той преглътна заседналата в гърлото му буца и се приближи до нея. Тя хвърли опашките на лангустите в леген с вода.

Гърбът го болеше от слънцето, а топлата вода, миеща косата и лицето му, бе солена. Отначало стоеше малко по-далече от нея, след това се приближи плътно, а тя вдигна глава срещу струята и затвори очи. Тук, под душа, никой не можеше да ги чуе или дори запише на лента и тя каза, че го разбира. Той се наведе и доближи устни до ухото й.

— Струва ми се, че няма да мога. Ти ми харесваш страшно много, но твърде много ме респектираш — прошепна той.

Тя отвори очи и му отговори с пробождащ, почти раздразнен поглед.

— Ти се справи с акваланг, в който нямаше въздух. Мнозина не биха могли — отговори му тя, без да обръща внимание на странното му извинение.

— Аз /съм професионален боен плувец, така че това не е толкова странно — отговори й той мрачно.

— Знам — прошепна тя, понадигнала се внезапно и доближила устни до ухото му. — Ти не си никакъв офицер от сигурността, ти си шпионин и нашите хора са ти дали кодово название, прякор, за който нищо не знаеш — Coq Rouge.

Той я хвана за раменете и леко я отдалечи. Тя обаче остана да стои с лице нагоре към водните струи с напълно невъзмутим вид. След като той дойде на себе си от учудването, отново се наведе към ухото й.

— Правеше ли се, че дори и не подозираш, че съм боен плувец, докато вземахме оборудването? А как научи останалото?

— Чичо ми разказа, че някъде в Европа имало среща, на която нашите се срещнали с вашите и им разказали за “очаквания арабски тероризъм” в Стокхолм. Ти си бил една от темите на разговора, въпреки че не знам повече нищо. А сега да поговорим за друго, скъпи.

— Защо се преструваше, че не знаеш нищо и защо в такъв случай ми казваш това сега? — упорстваше той.

— Реших да не те лъжа за нищо, дори и за дреболии. Твърде много ме респектираш.

Каза последното силно и със смях и надвиквайки шума на водата, добави също така високо, че няма да имат никакви проблеми в леглото. Взе шампоана и започва бавно да го разтрива по тялото на Карл. След като Карл натърка загорялото й тяло с шампоан и след като водата отми изцяло пяната от тях, те продължиха да стоят под струите и да се целуват. Карл прегърна с две ръце нейното малко и гъвкаво тяло и си каза, че с магнетофон или не, но ще предостави на службата за сигурност онова, което й принадлежи, а на любовта ще отдаде онова, което й се полага.

Косата й бе още мокра, когато излязоха от банята и всеки отметна розовата покривка от своята страна. И без да бърза, тя го поведе към върховете на блаженството.

Два дни по-късно в Тринадесето отделение на стокхолмския съд се обсъждаше законното право за задържането на заподозрените. Бе в голямата, така наречена, терористка зала. През същия този ден четирима палестинци, заподозрени в извършване на престъпление, бяха депортирани от страната — трима в Ливан и един в Либия.

Оказа се, че единият от тях е без гражданство, като последният му адрес бе в Рамала на окупирания или анексиран от Израел ляв бряг на река Йордан. Възникна юридически казус, а именно, ако палестинецът бъдеше обявен за терорист, прикован с белезници към ръката на шведски полицай и експулсиран в Израел, то не бе ясно какви щяха да са последствията за него там. От една страна, дали израелците щяха да разрешат на “белязания” палестински терорист да остане на свобода? От друга — дали можеха да го дадат на съд без предявяване на каквото и да било обвинение? Нали, според израелския закон, се изискваше наличие на такова обвинение за арест, дори и по много широко практикувания израелски извънреден закон за палестинските терористи. Ето защо израелското посолство скромно се бе отказало от тази “доставка”.

Самият заподозрян не знаеше това, защото разяснението на Израел пред шведските власти бе засекретено с позоваване на интересите на чужда държава. А защитавайки се, заподозреният в тероризъм, обратното, се опитваше да убеди всички, че депортирането му в Израел би означавало доживотен затвор и мъчения за него, което противоречеше на шведския закон за експулсирането му от Швеция.

Съгласно шведския закон обаче, той все пак бе терорист. Тоест шведският закон не изискваше терористът да е наистина такъв. За да си терорист, бе достатъчно да си заподозрян за тероризъм. Дефиницията “заподозрян” бе свидетелство за това, че щом човекът е подозиран, то, следователно, той е терорист.

В сравнение с което и да е друго, шведското законодателство бе в това отношение, ако можеше така да се каже, значително по-строго. За да бъде осъден който и да е като терорист, се изискваха обикновено доказателства. Дори и в Израел.

В Швеция пък заподозреният вече бе терорист, защото бе подозиран за това от шведската служба за сигурност. Което означаваше, че трябва да бъде депортиран. Освен това изискването бе “справедливо” и поради факта, че другарите на заподозрения бяха вече експулсирани. А от него зависеше само правото да си избере къде, в коя страна да бъде изпратен. Сигурен, че е свободен в избора си, той предпочете Англия. Можеше обаче да избира само такава страна, откъдето нямаше да го депортират отново в Швеция или в Израел, което и щеше да се случи, ако бе доставен на летище “Хитроу”, прикован с белезници за полицай.

На практика му оставаше да избира между две, може би три страни. Той избра Либия и поради това отлетя заедно с полицая за Триполи (а там сигурно щеше да го поеме под крилото си либийската служба за сигурност “Мухабарат” и щеше да направи от него истински терорист).

Намерението да се осъществи експулсирането на палестинците едновременно с получаването на правото за задържане на учителя от средното училище Хедлунд, кръстен от вестниците “Експресен” и “Свенска дагбладет” “шведския шеф на фракцията”, бе насочено към предизвикването на вълна от най-положителни публикации за успехите в борбата срещу тероризма и с това да се замаже неуспешния изход от преговорите — защото заподозреният Хедлунд бе пуснат на свобода поради пълната липса на каквито и да е доказателства за съпричастността му към убийството — в морето от снимки на прикованите с белезници палестински терористи, а също така и на отцеплението в случай на улични размирици, полицейските кучета, непробиваемите жилетки и други подобни с мотивировката за намаляване на риска от опит за бягство, въпреки че според изявлението на Карл Алфред — “рупорът” на службата за сигурност, на пресата било съобщено за това от привърженици на осъдените.

По такъв начин резултатите от съдебното заседание по повод получаването на правото за арест бяха неясни. Относно заплахата от явно негодуване от страна на прокурора и службите за сигурност адвокатът също нямаше проблеми с публикациите в средствата за масова информация. Той нарече ситуацията скандална и заяви, че когато в службата за сигурност произвеждали “конспиратори”, то сигурността била равна на нула и че ако клиентът му бил чужденец, то той без съмнение щял да бъде заклеймен като “терорист”, но че сега на съда му предстояло да се убеди, виждайки доказателствата, записани черно на бяло, че няма абсолютно никакви основания за подозрения.

От само себе си се разбираше, че главният прокурор К. Г. Йонсон поиска заседанието да се проведе при закрити врати. Защитата обаче възрази решително, защото това щяло да означава нежеланието на съда да разкрие цялата истина пред обществеността.

Както се и очакваше, позовавайки се на сигурността на държавата, съдът наистина поиска закрито обсъждане.

Самото обсъждане на делото се оказа продължително. А след приключването му изтекоха още цели три часа, преди да бъдат обявени резултатите, а именно Хедлунд да бъде арестуван по подозрение в незаконно притежание на оръжие и в покушение или в съдействие (алтернативно) в убийство.

Адвокатът побесня, но веднага му затвориха устата. И все пак той съобщи на пресата за този безпрецедентен скандал в тридесетгодишната му практика. И веднага внесе делото в Кралския съд, молейки да бъде извикан нов свидетел, а именно комисарят от полицията Ерик Апелтофт.

За всеобщо учудване Кралският съд подкрепи защитата по много точки още преди решаването на делото. Първо, той се съгласи на незабавното му разглеждане, отчитайки това, че задържаният твърде дълго е бил лишен от свобода.

Освен това Кралският съд се съгласи голяма част от изслушванията да бъдат при открити врати. Само това бе достатъчно за объркване, защото едно такова решение бе в разрез с всякакви очаквания, но обясняваше причината за подобно поведение на самия Кралски съд, а именно — недоверието му към всичко, утвърждавано от Тринадесето отделение на градския съд и на така наречения “шпионски прокурор”, което обаче обществеността така и не научи никога. В своите кръгове юристите говореха, че достатъчно добре си представят слабата страна на доказателствата в гледаното дело за тероризъм. В добавка на това Кралският съд бе председателстван лично от председателката си при разглеждането на въпроса за задържането. Юридически това означаваше, че Върховният съд трябваше да произнесе демонстративно сурова присъда.

По такъв начин този ден бе триумфален за “звездата”- адвокат и печален за главния прокурор, тоест за “шпионския прокурор” К. Г. Йонсон.

Залата бе претъпкана до откат с журналисти. А когато председателката на съда даде думата на извънредно загрижения и червен като рак Йонсон, залата закипя от различни видове предположения и радостно очакване на сензация.

Йонсон представи делото изненадващо кратко. Отначало той се съгласи, че притежанието на пушка, марка “Хускварна”, калибър 12 мм, стар модел с “външни петлета”, едно от които освен това не работело, едва ли давало съществено основание за задържане, въпреки че притежанието му трябвало безспорно да се разглежда като престъпление и то, естествено, във връзка с останалите улики. А ето че притежанието на патрони за оръжието на убийството било отегчаващо вината обстоятелство и се явявало достатъчно основание за подозрение в съучастничество в убийството. Тези патрони били извънредно редки и придобиването им в Швеция било трудно. Именно този вид патрони обаче ставали за оръжието на убийството, а то също било рядкост. Вероятността Хедлунд да ги е пазил не във връзка с убийството, а само по чиста случайност била твърде малка. Освен това трябвало да се добави, че по вина на своя адвокат Хедлунд отказал да оказва съдействие на следствието, което, на свой ред и като се отчетяла безспорната сериозност на случая, трябвало да се смята за отегчаващо вината обстоятелство.

Това било всичко. Наистина, към протокола бе приложен и някакъв материал от техническата експертиза, потвърждаващ правилността на описанието на типа патрони, липсата на пръстови отпечатъци върху тях и други подобни.

Нервен шум се разнесе из залата, когато думата получи “звездата”-адвокат. Той обеща да “подреже ноктите на този дявол Йонсон”. (Такъв израз се съпровождаше обикновено от желанието на говорещия: “Разбира се, аз моля това да не се записва, защото е казано конфиденциално” и репортерите по углавните дела почти винаги уважаваха тази молба, особено ако тя произтичаше от прокурора.)

Адвокатът бе в отлично настроение, говореше меко и съзнателно проточваше паузите, преди да започне да надява примката върху все още зачервените уши на “шпионския обвинител”.

— Ако съм разбрал прокурора правилно, в което не мога да съм сигурен, когато става въпрос за господин Йонсон — започна адвокатът и направи пауза в очакване да стихне смеха на публиката от тази му дързост, — то, по този начин, моят клиент би трябвало да е един от четиримата задържани “пропалестински активисти”, които сега могат да бъдат арестувани като терористи. Така ли е, господин прокурор? — внезапно извика последното той.

Прокурорът продължаваше да събира с безразличие документите си и се направи, че не е чул въпроса. Тактиката му обаче се оказа не много успешна.

— Питам дали е така, прокуроре?! — усмихвайки се, повтори адвокатът, сигурен, че е оплел противника си в мрежите си.

— Предварителното следствие все още продължава и аз нямам никакъв повод да се изказвам засега относно съдържанието или посоката, в която то се води — изръмжа най-накрая К. Г. Йонсон, забил упорит поглед в документите си.

— Въпреки коментарите, дадени от вас по делото в средствата за масова информация, моят клиент трябва да е единственият, срещу когото има доказателства. И те се състоят, преди всичко, от стара счупена пушка, която сигурно не е произвела нито един изстрел през последните шестдесет години и която е по-опасна за ловеца, отколкото за случайния дивея. Разрешете тогава, имайки предвид, че той смята престъплението за доказано, да попитам прокурора какво наказание предвижда за тази простъпка?

— Госпожо председател — възрази вече провокираният прокурор, — това са “улики за право за задържане” и обвинението няма никакъв повод да развива темата на следствието.

Всичките пет членове на съда се взряха упорито в прокурора.

Председателката на съда отговори кратко и ясно:

— Интересно би било да се знае дали обвинението смята, че предполагаемото престъпление може да доведе заподозрения до лишаване от свобода. Та нали обвинението иска да лишим заподозрения от свобода още преди съда.

Това бе пропукване. По такъв начин обвинителят бе принуден да отговори на явно демагогския въпрос на адвоката.

— Не — каза той. — Притежанието на ловна пушка не може да доведе до лишаване от свобода. Съществува обаче принципна разлика между пушка и патрони за руски пистолет. И аз бих искал да обърна внимание на съда, че, първо, притежанието на такъв тип “амуниции” е криминално деяние и, второ, което е значително по-сериозно, че самото притежание на патроните дава основание за подозрение в престъпление, за което се полага минимум четири години тъмничен затвор.

Адвокатът плетеше мрежата си като паяк.

— Ако съм разбрал правилно обвинителя, е невъзможно този тип “амуниции”, тоест патрони, да бъдат придобити. Така ли е?

Прокурорът започна да нервничи. Не искаше отново да настройва срещу себе си явно враждебно настроената председателка на Върховния съд, така че бе по-добре да отговори.

— Така е. Този тип “амуниции” не се намират лесно извън пределите на Русия — отговори той, непредусещайки нищо лошо.

— Много интересно — каза “звездата”-адвокат и се отправи бавно към банката на обвинението в другия край на залата, изваждайки от джоба си нещо поскърцващо. Спря на метър пред масата на обвинението, като скърцаше демонстративно с нещо в джоба си. Залата замря напрегнато.

— Ето това — каза той, — са същите патрони и са купени вчера от мой колега в Хамбург.

И той извади шест патрона за пистолет, хвърляйки ги на банката пред обвинителя. Двама от публиката заръкопляскаха. Председателката на съда удари с чукчето си по масата и каза, че не се допускат никакви коментари от страна на публиката.

Адвокатът предаде патроните на съда и при това извади “коза” си.

— Що се отнася до патроните, то те, както се оказа, не са много надеждна “валута”. Това са патрони за немски маузер, калибър 7,63. По такъв начин разликата от руските оригинални патрони е само една стотна от милиметъра. Дори и тези патрони биха могли да се използват в пистолета на „Токарев”.

Решаващ обаче се оказа съвсем друг факт. Адвокатът констатира, че единственото основание за задържането било твърдението за наличието (което се оспорвало от защитата) на руските “амуниции”. Преди всичко обаче, квартирата на Хедлунд била подложена на обиск по време на залавянето му, а след това, доколкото било известно на защитата, още веднъж. И едва при третото си посещение в дома на Хедлунд полицията успяла да намери тези веществени доказателства. И дори да можело сега да се постави под въпрос ефективността на шведската служба за сигурност, то те не били, във всеки случай, такива чудаци, че два пъти, един след друг, да пропуснат толкова интересна находка. Имало основание да се предполага, че тези патрони са подхвърлени в квартирата на Хедлунд след ареста му от някого, който по неизвестни причини иска да има “основание за задържане” освен пушката “Хускварна”, която — с което обвинението любезно се съгласило — се оказала недостатъчна като доказателство.

За да подсили този факт, което не бе и чак толкова необходимо, защитата покани за свидетел комисаря-криминалист Ерик Апелтофт.

— Добре — каза председателката. — Тогава предлагам да преминем към изслушването на свидетелите.

Тя даде знак на нотариуса да извика свидетеля и последният, включил високоговорителя, извика името на нещастния Ерик Апелтофт.

Апелтофт се приближи, застана на свидетелското място и съобщи цялото си име и адреса си. Тогава обаче протестира прокурорът, защото Апелтофт даде адреса на Управлението на полицията в Стокхолм. След това председателката на Върховния съд зачете тържествено клетвата, с която Ерик Густав Себастиян Апелтофт обещаваше да говори само истината и нищо да не премълчава, добавя или изопачава. След това той получи разрешение да седне, а председателката на съда напомни на свидетеля за отговорността му за дадените от него показания.

Обвинението пожела да проведе разпита на свидетеля при закрити врати, с което съдът се съгласи веднага.

— Така — каза “звездата” на адвокатурата, след като залата на съда опустя и останаха само шест души от службата за сигурност. — Разрешете да започна с въпросите към комисаря. Какво отношение имате към провежданото следствие?

— Част съм от групата, занимаваща се с разследването на самото убийство.

— Тогава със сигурност сте запознати с веществените доказателства или как там да ги наречем? Имам предвид патроните, намерени в дома на Хедлунд.

— Така е.

— Кога ги намерихте?

— По време на домашен обиск доста след задържането на заподозрения. Предполагам, че адвокатът има предвид това.

— Тук не е мястото за предполагане на каквото и да е. Трябва просто да отговаряте на въпросите. Ясно ли ви е?

— Да.

— Обичайна практика ли е такива находки да се правят след домашен обиск?

— Не.

— Обикновено се намират веднага, така ли?

— Да.

— Следствената ви група стигна ли до заключението, че клиентът ми е свързан с убийството на висшия служител от полицията?

— Още не сме стигнали до никакви определени изводи.

— Бъдете така любезен да отговорите на въпроса ми. Смятате ли тази находка за важна следа при търсенето на убиеца?

— Не.

— Можете ли да обясните как патроните са попаднали там?

— He.

— Биха ли могли да се озоват там, след като клиентът ми е бил задържан?

— Да.

— Това не е ли изводът, до който сте стигнали?

Започнаха възмутени спорове. Обвинението възрази, че няма, видите ли, никакъв повод службата за сигурност да съобщава официално за изводи, направени от отделна следствена група. Било неприемливо от чисто оперативно-технически съображения. Защитата имала правото да задава само въпроси, отнасящи се единствено до правомерността на задържането.

Съдът се оттегли на специално съвещание, продължило десет минути, през които адвокатът се разхождаше сред журналистите, сияейки като слънчице. След като всички се събраха в залата за заседания, Върховният съд съобщи, че не трябва да се задават безпричинно въпроси, отнасящи се до данните от оперативната работа на службата за сигурност. Получил това мъгливо указание, адвокатът продължи разпита на нещастния Апелтофт.

— Тогава да се придържаме строго към взаимоотношенията ни, свързани с моя клиент. Вие, разбира се, си спомняте последния разпит, който проведохте лично в навечерието на Бъдни вечер.

— Така е.

— Спомняте ли си какъв бе мотивът за разпита?

— Да.

— Ами да го чуем тогава.

— Мотивът бе… — въздъхна Апелтофт, след което продължи: — Искахме да разберем дали Хедлунд би могъл да ни даде някакво обяснение относно това как патроните са попаднали там, където ги намерихме.

— Искате да кажете, че не вярвахте, че “амунициите” са негови, така ли?

— Точно така. Не вярвахме.

— А защо не вярвахте?

— Защото протоколът за конфискацията бе воден много стриктно. Всичко, намерено тогава в кошчето за хартия, бе регистрирано. Изглеждаше невероятно групата, извършваща обиска, да не бе забелязала откъснатите книжни страници.

— Аха. Много интересно. Според вас, този разпит на моя клиент даде ли някакви важни сведения?

— Даде.

— Какви? Не бъдете толкова пестелив на думи, господине! Тук сме, само за да установим истината и да освободим невинен човек. Та, какви?!

— Смути ни книгата, скъпата книга, от която бяха изрязани страниците, за да бъде превърната в скривалище. И бе малко вероятно заподозреният да избере именно такава книга.

— Именно това каза и моят клиент. И вие му повярвахте, въпреки че бе заподозрян в убийство, така ли?

— Така е, но след това проверих тези данни.

— Значи, проверихте, а? И как?

— Позвъних на няколко антиквари. Тази книга струва повече от три хиляди крони. Заподозреният притежава още няколко други подобни биб… както там се казваха тези скъпи книги. Струва ни се, че е бил един вид колекционер на книги.

— Какво имате предвид под “бил”? Да не би вече да са го екзекутирали?

— Не са, извинете ме. Във всеки случай аз проверих данните. И в нашата група се отказахме от идеята, че би могъл лично да постави патроните там, където бяха намерени.

Именно такива изказвания се определяха на вестникарски език като “взривена бомба” в залата на съда. Апелтофт продължаваше да гледа в банката. Чувстваше се унижен и объркан. Не, не искаше да лъже. Дори и наум не му хрумваше. Смяташе, че справедливостта трябва да възтържествува. Такова бе убеждението на Апелтофт, което единствено се бе запазило след три десетилетия работа в службата за сигурност. Измъчваше го обаче друго, а именно че в момента той, полицаят, бе свидетел на защитата, но след това там, горе, при Неслунд и колегите му, също нямаше да му е лесно.

— Много благодаря. Нямам повече въпроси — каза адвокатът, сигурен, че е спечелил делото.

— Така — каза председателката на съда. — Обвинението има ли въпроси към свидетеля?

— Не, благодаря, господин председател — каза Йонсон и се изчерви до ушите, защото изведнъж схвана как се бе обърнал към председателката, която явно бе жена.

Тогава обаче се случи и онова, което трябваше да се случи, а именно, че съдът се оттегля на съвещание. Обаче, оказал се пак сред журналистите, адвокатът не успя дори да запали цигара, когато страните (така се казваше) бяха поканени отново в залата за заседания.

Петимата съдии бяха взели решение, без дори да помръднат от местата си. По-късно вечерта няколко журналисти писаха, че изведнъж върху професионално безстрастните лица на съдиите забелязали нещо различно…

— Решение на Върховния съд относно предоставяне на права за задържане. Върховният съд отменя решението на градския съд за задържането и постановява Хедлунд да бъде освободен незабавно.

Обявил това, съдът се оттегли веднага. Двама удивени криминалисти се приближиха до Хедлунд и започнаха да му свалят белезниците и “прангите” на краката.

Понеже той бе смятан за особено опасен престъпник, бяха му сложени окови и на ръцете, и на краката. А пред сградата на съда стояха в готовност около стотина полицаи, от които петнадесетина с бронежилетки, каски и гранати със сълзотворен газ в ръцете, за да възпрепятстват евентуалните опити за незаконното му освобождаване.

Апелтофт вървеше по “пътя на тежките въздишки” — така наричаха често тунела под сградата на Стокхолмския съд, съединяващ залите на последния със затвора и със самата полиция — с наведена глава и завладян от мрачни мисли. Не, той не съжаляваше, че този гаден привърженик на терористите бе пуснат на свобода. Каквото и да говореше прокурорът пред пресата, не бе възможно Хедлунд да бъде обвинен. Решението бе справедливо. Гаднярът наистина не бе виновен.

Апелтофт бе заплашен от неизбежното, защото сега се придвижваше в отговор на повикване от страна на Неслунд, шефа на специалния отдел. А преди това, когато бе влязъл в работния си кабинет, бе достатъчен само един бегъл поглед, за да се разбере случващото се в душата му.

— Освободиха го, нали? — попита Фристед.

Апелтофт изръмжа вяло нещо, което трябваше да представлява положителен отговор, и се отпусна тежко върху един от столовете за посетителите. Чувстваше се като идиот и поради провалената си коледна ваканция, която се готвеше да проведе с дъщеря си и семейството й.

Душевното състояние на Фристед бе съвсем друго. Изучил внимателно схемата на следствието, висяща през цялото това време на стената, той най-сетне видя онова, което трябваше да види веднага. И просто изгаряше от нетърпение и от преизпълващата го енергия.

— Какво прави на 30 ноември 1963 година? — попита той Апелтофт с тон, изискващ, въпреки цялата абсурдност на въпроса, сериозен отговор.

Апелтофт разтри с палец и показалец основата на носа си и притвори очи, опитвайки се да си спомни времето отпреди толкова много години.

— Бях току-що назначен в полицията и тъкмо ме бяха прехвърлили от Люлео тук. Това бе първата година от работата ми в “сека”, в “Бюро А”, и се занимавах с руснаците. Двустайна квартира, дъщеря на две години, бе малко трудно, но иначе, нищо особено — отговори монотонно той.

— На 30 ноември 1963 година се е родил нашият убиец — каза Фристед.

Апелтофт вдигна поглед. Фристед стана, приближи се до схемата на разследването, висяща на стената, и посочи с пръст номера на телефона, който ги бе отвел отначало до младата жена, която вече вероятно бе пусната на свобода, наистина в шоково състояние и зачислена на лечение в психиатричната клиника в Дандеруде. След това този номер на телефона ги бе отвел в квартирите на четиримата пропалестински активисти, единият от които — тяхното “немско приятелче” — нямаше никакво отношение към убийството.

— Разбираш ли — продължаваше Фристед, — колко е дяволски просто? Виж тук, в настолния календар на Фолкесон! Какво всъщност е написано?

Фристед държеше календара, отворен на необходимата им страница.

— Да се позвъни или провери 631130 — прочете Апелтофт.

— Именно. На телефонен номер се звъни, но защо е необходимо той да се проверява, ако вече е известен? Той е трябвало да провери кой е този човек или да му позвъни — продължаваше Фристед, едва сдържайки ентусиазма си.

— Не е телефонен номер ли? А провери ли кой е това? Та нали тук не достигат само последните четири цифри след рождената дата[123], но компютърът може да ни ги даде — каза Апелтофт, усетил неочаквано прилив на сили.

— Именно в това е въпросът. Проверих в информационната система, но получих неочакван отговор. По някаква си причина този човек е засекретен в регистъра на разузнаването или в определен вид документация, по която се класифицират данните.

— Хамилтън — каза Апелтофт. — Хамилтън намери номера на телефона и цялата тази галимация в своя компютър. Нека набери сега и този шмекер.

— И аз мисля така. Той вече се връща. Звънна от Атина и каза, че пристига тази вечер.

— Друго каза ли?

— Да. Каза, че носи името на убиеца и описание на личността му, не съвсем пълно, но все пак било нещо.

— Знаеш ли кога ще пристигне? Да отидем да го посрещнем?

— В 20.05 от Копенхаген. И аз исках да предложа същото, защото всичко започва да се прояснява. Не си ли съгласен?

Апелтофт кимна. Наистина всичко се проясняваше. Следователно, всичко, което бе направено досега, бе грешка, като експулсираните не трябваше да бъдат експулсирани, а четиримата задържани млади шведи не трябваше да бъдат задържани. И като че ли вече нямаше повод за униние, но изведнъж го връхлетя голяма беда, защото една от секретарките на отдела надникна в кабинета им и преди да е казала каквото и да било, Апелтофт разбра всичко по погледа й.

— Неслунд те вика. В кабинета си е. Каза, че е спешно — съобщи му тя шепнешком, намеквайки за огъня и жулела, излитащи от телефонната слушалка, докато Неслунд е крещял виновния да отиде при него.

— Ще продължим веднага, щом само се върна оттам — каза Апелтофт, след като се надигна и тръгна към вратата.

Шефът на отдела бе възмутен и дори не се опитваше да го крие. Докато говореше, перчемът му бе паднал пред очите, а слепоочията му пулсираха. До него седеше главният прокурор К. Г. Йонсон със стиснати устни.

— Интересно ми е — каза Неслунд, преди Апелтофт да е успял да влезе в стаята и да си намери стол, — интересно ми е, дявол да го вземе, с какво, според теб, се занимаваме тук? Например ти?

— Аз лично се заклех да отговарям вярно на въпросите, ако става въпрос за това — отговори тихо Апелтофт, сядайки, макар и да не му бе “заповядано” да го направи.

— Не съм те канил да сядаш! — разкрещя се шефът на отдела.

Апелтофт се надигна бавно, без да отговаря на обидата.

— Заповядай, седни! — продължаваше да крещи Неслунд, отмятайки бавно рокерския си кичур, паднал върху челото му. — Е, какво? Да не си станал адвокат или проблемът е другаде?

Объркан от беса на шефа си, Апелтофт не намираше отговор и седеше мълчаливо.

— Повтарям въпроса си — продължаваше Неслунд с още по-нисък и студен тон. — Що за идейка си подхвърлил на този адвокат — галеник на съдбата, и защо?

— Докато разпитвах Хедлунд, след запознаването ми с протокола за конфискуването… Не мога другояче. Исках да получа потвърждение от него. Имам предвид какво мисли самият той за тези патрони. И след това, с тази книга…

— Не те питам за това. Питам те какво си казал на този дяволски адвокат? Не стига, че терористите трябва да имат адвокати, ами получават и помощ от пеещи детективи-петлета! И така, какво му каза?

— Показах му какво е записано в протокола от конфискацията… Така е, но и той самият имаше достъп до него, и аз му казах само онова, което го има и в неговите документи.

— Адвокатите никога не преглеждат документите! Особено преди Коледа. Значи ти си му подхвърлил тази идейка?

— Така е, но нали това е истината.

— И така, птичката ни отлетя. Разбираш ли какво означава това?

— Да. Нали обаче нямахме никакви основателни причини за задържането му.

— Не нахалствай! Попитах те дали разбираш какво означава всичко това?

— Не. Във всеки случай, няма за какво да бъде обвинен.

— Това твое мнение ли е?

— Да.

— Тогава ще ти кажа, че си тук, не за да даваш оперативни или юридически оценки, а си тук, за да разследваш. Разбра ли?

— Не-е е точно така. Ние трябва да изясняваме всичко за заподозрените — и положителното, и отрицателното. А това е един вид юридическа оценка.

— Не дрънкай глупости!

— Така, във всеки случай, е записано в служебните инструкции, а аз не разбирам глупостите, с които се занимаваме.

— Ние не сме никакви детективи! Това е държавната служба за сигурност и — о, проклет да съм! — е повече от чудно, че трябва да ти обяснявам това. Дали ще има обвинение или не, е едно, но това, че трябва да се стремим да държим терористите затворени, е съвсем друго.

— Няма обаче никакви доказателства, че той е свързан по какъвто и да е начин с този терористичен акт. Във всеки случай, с арабския.

— И ти го знаеш със сигурност?

— Знам, че няма доказателства срещу нето. И след като съм задължен да свидетелствам под клетва…

— А аз случайно знам, че това е палестинска терористична операция. Вероятно, с либийски часовников механизъм. Момчетата на Кадафи си правят кефа, а тук се появява такова лайно, каквото си ти.

Неслунд се успокои изведнъж и не само поради обидите, а защото бе казал малко повече, отколкото бе искал. Апелтофт забеляза веднага това, подскочи малко на стола си и зададе своя прост, но във връзка с това много неподходящ въпрос:

— Откъде знаеш, че операцията е палестинска? За нас, водещите разследването, това е новина.

— Не сме длъжни да ти докладваме за това — веднага вметна главният прокурор. — То е в графата “Строго секретно”.

— Така ли? — възрази Апелтофт с подчертана агресивност. — А не би ли било по-добре ние, водещите следствието, да знаем какви терористични акции се извършват в момента?

— Ти вече не водиш никакво следствие — каза Неслунд, поемайки инициативата. — Ти и Фристед можете да се заемете предимно със събирането на допълнителни сведения, свързани с онзи от Управлението по имиграционните въпроси. От днес други ще се заемат с терористичните операции. И трябва да бързаме. А също така не искам и думичка да се чуе за това. Разбираш ли ме?

— Не — отговори му Апелтофт. — Проклет да съм, но не разбирам нищо. В материалите ни няма никаква следа за нещо либийско…

— Не говоря за вашите материали. И още, бъди любезен да изчезнеш и стой по-далече от телефона! Никакви сълзи пред пресата нито от теб, нито от някакъв “анонимен източник” от СЕПО, разбра ли?

— Разбира се, но не сме ние тези, които дрънкат по телефоните… — каза Апелтофт и излезе, почти удовлетворен, защото в края на краищата последната дума бе негова, въпреки че не се бе справил достатъчно добре с жълтия кръст върху синия фон[124].

Сега обаче всичко вече бе свършило. Всичко бе отплувало в небитието — и вечерните вестници, и притесненията на сина му и жена му, свързани с измислените либийски терористи.

Така или иначе, всичко бе минало, поне за него, мислеше си той. И грешеше напълно. Именно сега започваше всичко.