Хитър Петър

ДА ИЗПЛЮЯ ЛИ КАМЪЧЕТО?

Една пролет, когато цъфнал зеленият кукуряк и се жлътнала игликата, владиката преметнал големи козиняви дисаги на охранения си червен кон, възседнал и тръгнал да обикаля християнското стадо. Пролетният вятър си играел с бялата владишка брада, а владиката тананикал весели песнички по черните пътища и яздел от село в село.

Тъй дядо владика разлаял кучетата и в селото на Хитър Петър. По един, по двама чорбаджиите от селото се събрали набързо в попската къща да поздравят владиката и да чуят какво ще каже.

— Е, има ли нещо да се оплачете? — попитал ги народният пастир.

— Има, дядо владика, имаме в селото едно шиле. Стадо без мърша може ли? — отговорили чорбаджиите. — Имаме един хитрец — Петър, — който като коза боде ту един, ту друг от нас и ни прави за смях пред хората.

— Я го повикайте, да го видя и да го посъветвам! — казал владиката.

Повикали Хитър Петра. Влязъл той в стаята при владиката, поздравил го, отстъпил в ъгъла зад вратата и започнал да мачка в ръце калпачето си.

— Какво ще кажеш, синко? — попитал владиката и го загледал от глава до пети.

— Ами какво Да кажа, дядо владика? Вече се запролети. За добитъка има паша, а и народът се хвана за зелено. Копривата и лападът излязоха. По-леко ще изкараме постите!

— Изглежда, добър християнин си, Петре! — искал да го погъделичка владиката.

— Добър съм и затова най-много ми е жал, че не съм станал поп.

— Защо?

— Ами, като ти гледам дисагите, мисля си: лесен занаят е попският — бае за здраве, чете за умирачка и все пари взема, и все добро прави!…

— Много ли такива песни знаеш? — сърдито го попитал владиката и захапал долната си устна.

— На какъвто кон яздя, такава песен пея! — отговорил Петър и изгледал чорбаджиите.

Владиката опитал солта на Петровия език. Чорбаджиите стискали зъби, въсели вежди и едвам сдържали гнева си.

— Още нещо има ли да кажеш? — изсъскал най-лютият от тях и плеснал с длан по коляното си.

— Не се сърди! — махнал с ръка владиката и подхванал: — Петър не е лош човек, но той, види се, забелязва човешките неправди и иска да ги оправи. А не знае, че всичко е наредено от бога. Което е божа работа, то не е за човека. Трябва да се примирим и да търпим…

— Аз вярвам, дядо владика, че чорбаджиите добре познават бога, защото те го смятат за свой съдружник! — обадил се Петър и тръгнал да си отива.

— Чакай, момче! — спрял го владиката и го посъветвал: — Ти няма да оправиш тоя свят, ами за да не се въвираш в очите на хората и да не си навличаш омразата им, когато те доядее нещо, въздържай се — не приказвай, каквото ти дойде на ума. Пък ако не можеш да се въздържаш от приказки — тогава сложи в устата си едно камъче и го дръж под езика си, докато ти премине!

Владиката като напущал селото, от портата на един чорбаджийски двор изскочило едно момиченце, замахало ръка и повикало:

— Дядо попе, дядо попе, почакай малко. Мама пече питка пърленка, да ти дадем за по път.

Владиката спрял коня и си помислил:

„Грехота е да отмина обичта на хората, пък и скоро не съм ял пърленка. Да почакам малко.“

Постоял дядо владика, почакал, но от чорбаджийския двор ни пърленка, ни дявол. Чувало се само крякането на една кокошка и глъчката на чорбаджийката. Дядо владика губел търпение. Щял да замръкне по пътя. Ядосал се и тъкмо се канел да смушка коня, чорбаджийското момиче прекосило двора, застанало усмихнато на портата и изчуруликало на един дъх:

— Дядо попе, отивай си!

— Че защо бе, чедо, нали майка ти щеше да ми дава пърленка? — попитал владиката.

— Излъгахме те, дядо попе! — засмяло се още повесело момичето. — Мама сади квачка и каза: сега ако излъжем поп, всичките пиленца ще се измътят качулати…

Хитър Петър бил наблизо. Разбрал какво се случило с владиката и се обадил:

— Е, дядо владика, видя ли как се отнасят чорбаджиите? Сега да изплюя ли камъчето?