Хората, които не го заслужаваха

Урсула се прибра в хотела в осем и половина вечерта.

Естествено, Мирослав Петрович не беше убит в класната стая. Тялото беше докарано дотам по някакъв начин. Как и кога — това трябваше да се опитат да установят с помощта на охранителните камери, стига да имаше такива. Това щеше да е задача за Били.

Тя беше обиколила училище „Хилдинг“, за да се ориентира, но не забеляза нищо особено. Коридорите, бялата врата, кабинетът по химия зад нея, разбитият вход на приземния етаж. Неохотно трябваше да признае, че полицията на Борос май си е свършила работата добре. Всички места, които според нея представляваха интерес, вече бяха проверени и прилежно описани в доклада. Вечерта щеше да го прочете още един път, а на сутринта първата й работа щеше да е да се обади на отговорните технически лица. Личният контакт с извършилите първоначалния оглед беше важен. По принцип винаги приемаше случаите от други полицаи, рядко пристигаше първа на местопрестъплението. Документираните материали бяха основата, но личната среща обикновено даваше по-задълбочени знания. Само така можеше да разбере как работят техническите лица, как мислят и по този начин имаше шанс да открие подробности, които те не са търсили или, в най-лошия случай, са пропуснали.

Освен това се случваше полицията рано-рано да си хареса някоя следа и после да се мъчи да намери необходимите доказателства, които потвърждават теорията й, вместо да остави доказателства да я водят, да бъдат обективната основа, върху която да изгради теорията си. Затова беше важно да знае всичко. За нея техническите доказателства не подлежаха на обсъждане; всичко друго можеше да се интерпретира, изопачава или да е чиста лъжа, но доказателствата бяха сигурни и твърди.

Може би затова тя харесваше тях повече от хората.

Остави малката си чанта в единия край на леглото и се изтегна в другия, без да си събува обувките. Денят беше тежък и уморителен. Изкуственото око я дразнеше и тя мигна няколко пъти, за да го навлажни. Беше започнала да свиква. Не вярваше, че ще успее.

Най-трудното не беше самото изкуствено око и свикването с него, а пълната липса на зрение вдясно. Това се отразяваше на равновесието, налагаше се постоянно да върти глава, за да възприема околния свят, и всичко вървеше много по-бавно.

Но можеше да е и по-зле. Много по-зле.

Тя въздъхна дълбоко.

Хубаво беше да се върне в групата, в окото на бурята. Липсваше й. Тя живееше точно за тези командировки. Колкото по-сложни случаи, толкова по-добре. Тогава намираше фокуса, който й липсваше в ежедневието. Така се чувстваше жива. Вярно, работеше и по време на възстановяването, но не беше същото, като си седеше вкъщи пред компютъра — друго си беше на място. У дома ежедневието бе твърде близко, твърде натрапчиво. На терен то липсваше; всичко се въртеше около разследването.

Тя се надигна и се озърна. В хотел „Богесунд“, изглежда, имаха слабост към крещящите тапети. Големи червени цветя, преплетени със зелени листа, покриваха стената над леглото. Бяха безкрайно далеч от нейния спартански стил и това само по себе си действаше освобождаващо. По нищо не приличаше на дома й.

Запита се дали и в стаята на Торкел тапетите са подобни. Отдавна не бяха спали заедно. Едно време, преди Себастиан да се върне в „Риксмурд“, често се озоваваха заедно в леглото на Торкел. Лесно и естествено. За нея никога не бе ставало дума за любов. Но имаха хубава връзка, която напоследък й липсваше все по-силно.

Имаха си споразумение.

Само на работа.

Никога у дома.

Никакви планове за бъдещето.

За нея беше идеално. Денем се съсредоточаваше върху разследването, нощем можеше да си почине с неангажираща връзка. Повече не й трябваше.

Торкел обаче се надяваше на повече и тя го знаеше.

Нещо по-постоянно.

Връзка.

Докато беше омъжена, той се задоволяваше с това, което получаваше. След това обаче, когато Мике я напусна и реално вече нямаше пречка пред тях, стана болезнено ясно. Колкото и да е странно, след като остана наистина сама, желанието й за него намаля. Не защото Мике й липсваше — в брака им също никога не е имало любов, наложи се тя да признае пред себе си, когато надникна в душата си. Поне не от нейна страна. Но очевидното желание на Торкел да направят стъпката от неангажираща към сериозна връзка не кореспондираше с личността и желанията й. В крайна сметка напрежението унищожи досегашните им отношения.

Може би обаче щяха да намерят компромисен вариант. Тя вдигна мобилния си телефон. Поколеба се дали да не му прати есемес. Просто да го пита как се чувства. Дали е буден. Той щеше да схване.

Един есемес и всичко щеше да си върви постарому.

Той щеше да дотича след трийсет секунди.

Звучеше примамливо, но тя наистина беше уморена. Имаше нещо вълнуващо в това да си позволи да пофантазира още малко. Утре щеше да направи следващата крачка. Да го докосне, да поеме инициативата. Щеше да покаже съвсем нова своя страна.

Щеше да го съблазни.