Хората, които не го заслужаваха

Не беше пияна.

Но доста беше пила.

Имаше ли дума за това междинно състояние?

Урсула размишляваше над това, докато слизаше от таксито и вървеше към входната врата. Нямаше проблеми с въвеждането на кода. Успя от първия опит — доказателство, че не е пияна. След като влезе, натисна копчето за лампата и остана на място за няколко секунди. Пое си дълбоко въздух, за да дойде на себе си. Леко й се виеше свят след усилието да бутне вратата, което пък беше доказателство, че не е трезвена. Нещо по средата.

Направи няколкото крачки до стената, където бяха наредени пощенските кутии. На нейната още пишеше М., У. и Б. Андершон, въпреки че М. и Б. вече не живееха тук. От половин година обмисляше дали да не смени табелката, но така и не събра сили. Не защото се надяваше М. и Б. някога да се върнат. М. дори не й липсваше, а пък тя не липсваше на Б. Дали беше оставила малката табелка, защото й напомняше за други времена? В никакъв случай по-добри, просто други, различни, може би по-простички.

Урсула извади ключовете от чантата си, намери малкия сребрист за пощенската кутия и я отвори. Празна, с изключение на някакъв безплатен вестник, седмично меню за ресторанта зад ъгъла и шарена реклама от фирма за недвижими имоти, която й обещаваше най-добрата цена за апартамент, ако избереше да го купи от тях.

Нищо лично за нея.

Кога за последно някой пожела да се свърже с нея? Като се изключеха сметките, кога последно беше получила нещо по пощата, адресирано до нея? Лично до нея? Май поканата за сватбата на Били и Мю.

Кога беше това?

Преди няколко месеца.

В интерес на истината, в днешно време почти никой не пишеше писма и не пращаше пощенски картички, но имейлът й на практика беше също толкова празен откъм лични съобщения и поздравления, колкото и пощенската кутия. Всичко, което получаваше, беше служебно, рекламно или напомняне от Фейсбук, че има непрочетени съобщения или пропуснати събития. Беше си направила профил във Фейсбук преди няколко години — помисли си, че ще е приятно да поддържа някакъв контакт с някогашни съученици и бивши колеги. Но бързо й писна. Не знаеше какво да пише, пък и й омръзна от перфектния живот на другите с техните СПА уикенди, петъчни вечери с бяло вино и скариди, лични постижения на маратона, залези и идеално изпечени кифлички за летните тържества.

Трябваше да го приеме. Тя беше сама. Винаги е била сама, дори когато живееше с Мике и Бела. Не че това я притесняваше. Тя си беше такава, може би дори беше избрала да е такава.

Но нощта беше още млада.

Беше лято. Тя беше във ваканция.

Защо да се качва в пустия си апартамент?

Особено когато имаше алтернатива.

Тя заряза всичко в пощенската кутия, затръшна вратичката, заключи я и се върна до входната врата. Алтернативата може и да не беше най-добрата за нея, помисли си тя, когато излезе на тротоара и я лъхна топлина.

Но тя беше някъде по средата между подпийнала и пияна.

Позволено й беше да взема грешни решения.